№ 81
гр. Разград, 31.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет
и трета година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Атанас Д. Христов
Светлана К. Чолакова
при участието на секретаря Мариан В. Найденов
като разгледа докладваното от Светлана К. Чолакова Въззивно гражданско
дело № 20233300500090 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 3 от 12.01.2023 г. по гр.д № 592 /2022 г. на РС - Кубрат,
съдът е приел за установено по отношение на Профи Кредит България ЕООД,
че клаузите по сключения между него и М. Ш. М. Договор за потребителски
кредит №**********/19.12.2016г. за дължимост на възнаградителна лихва в
размер на 2418,64лв. и за възнаграждение за пакет допълнителни услуги в
размер на 3750лв. са нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и
закона - чл.10а ал.2 ЗПК. Осъдил е Профи Кредит България ЕООД да заплати
на М. Ш. М., сумата 2549лв. представляваща недължимо заплатена и
получена от ответника при първоначална липса на основание по клаузи за
възнаградителна лихва и възнаграждение за пакет допълнителни услуги по
Договор за потребителски кредит №**********/19.12.2016г., ведно със
законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба –
30.05.2022г. до окончателното изпълнение на задължението, като отхвърля
иска за разликата до първоначално предявения размер 3549лв. като недоказан.
Както да заплати направените от ищеца разноски
Срещу решението е подадена въззивна жалба от Профи Кредит
1
България ЕООД чрез пълномощник в частта, в която е признато за
установено, че клаузата за дължимост на възнаградителната лихва, уговорена
в договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави и закона, както в
частта, в която е осъден да заплати на ищеца сумата 2549лв., представляваща
недължимо платена от ищеца сума по клауза за възнаградителна лихва по
същия договор. Счита изводите на съда за неправилни и неоснователни, както
решението за неправилно и незаконосъобразно, поради което иска неговата
отмяна. Излага подробни съображения. Намира изводите на
първоинстанционния съд, че е налице нарушение на императивни норми на
закона, последица от които е недействителност на договора за необосновани,
неправилни и голословни. Сочи, че е спазена разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК,
а именно че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения определен от МС
на РБ. Както, че дори при неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК
последица от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът,
но не и недействителност на целия договор за кредит. Кредиторът е
предоставил цялата необходима информация на потребителя, като е посочил
по ясен начин условията на договора, потребителят е имал възможност да
обмисли и прецени реалните икономически последици от сключването на
договора и е бил във възможност да прецени какъв е размерът на
задължението по кредита и какъв е размерът на задължението за
допълнителни услуги. Макар задължението за допълнителна услуга да не е
включено в процентното измерение на ГПР по кредита, това задължение е
установено в глобален размер и част, която се добавя към размера на
месечната вноска по кредита. Счита заключението на първоинстанционният
съд, че размерът на уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент
противоречи на закона и добрите нрави за неоснователно. Отчитайки, че
възнаградителната лихва е цена на предоставеното ползване на заетата сума
както и конкретния и размер от 5000лв., която е следвало да върне в
сравнително кратък срок, съобразно това, че се касае за необезпечен кредит
предоставен от финансова институция, която се издържа само и единствено
от това и ГЛП от 41,17% при кредит в посочения размер със срок за ползване
от 24 месеца не противоречи на добрите нрави. Моли за отмяна на
обжалвания акт и бъде постановен друг, с който да се отхвърлят предявените
от ищеца искове за прогласяване недействителността на договора за кредит
2
№********** както и връщане на недължимо платени суми представляваща
дължима и уговорена между страните възнаградителна лихва. Претендират се
разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. На
основание чл.78 ал.5 ГПК прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в
случай, че същото надвишава минималния размер, определен съобразно
изискванията на Наредба №1/2004 за минималните размери на адвокатски
възнаграждения.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК другата страна депозира отговор. Намира,
че решението е правилно и законосъобразно, като доводите за неправилността
му са в противовес на съдебната практика правната теория и фактите по
делото. Сочи се, че така посочените в договора за кредит допълнителни
услуги, за които е предвидено възнаграждение се отнасят за действия по
усвояване и управление на кредита, за които разпоредбата на чл.10а ал.2 ЗПК
забранява събиране на такси и комисионни от кредитора. Целта на посочената
договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за
кредитора за предоставянето на сумата/т.нар. скрита възнаградителна лихва/
уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК
Моли да бъде потвърдено решението. Претендира разноски.
В с.з. чрез процесуален представител е депозирано становище от
ищеца, по което представя допълнения и съдебна практика. Прилага списък с
разноски.
Разградският окръжен съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, намира от фактическа и
правна страна следното: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Постановено от законен съдебен състав в
рамките на правораздавателната му компетентност и по надлежно предявени
обективно съединени искове по реда на чл.26 ал.1 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД. При
разглеждане на делото и постановяване на решението, първоинстанционният
съд е изпълнил задълженията си по чл.131 и сл. ГПК, не е нарушил
3
процесуалните права, гарантиращи правото на участие и защита на страните.
Правилно и съответно на търсената защита е разпределена доказателствената
тежест и в рамките на дължимото е възложил на всяка от страните,
подлежащите на доказване от нея факти. В настоящото производство не се
правят доказателствени искания, нито се навеждат нови доводи, от които да
следва различна от установената фактическа обстановка, поради което
препраща на осн. чл. 272 ГПК към мотивите на РРС. По отношение на
правилността на решението, настоящият съдебен състав не констатира
неправилно приложение на императивни материално правни норми, при
подвеждане на фактите към приложимата нормативна уредба.
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от М. Ш. М. против
“Профи Кредит България“ ЕООД, за прогласяване недействителност на
Договор за потребителски кредит №********** сключен на 19.12.2016г.
между страните, поради противоречието му със закона. Както за осъждането
на ответника да заплати на ищеца сумата 3549лв. представляваща плащания
над стойността на кредита от 5000лв., като получена при първоначална липса
на основание, ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Сочи
се, че на 19.12.2016г. е сключен Договор за потребителски кредит
№********** между страните, сума по кредита - 5 0000лв., ГПР - 49,89%,
ГЛП - 41,17%, уговорено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги в размер на 3750лв., страните подписали и погасителен план, като
общата сума по плащанията е в размер на 8459лв. Твърди се, че са нищожни
клаузите за уговорения ГПР и ГЛП, не е спазено изискването на чл.11 ал.1
т.10 ЗПК. Не са спазени изискванията за изчисляване на ГПР, липсва ясно
разписана методика на формиране на годишния процент, а ГЛП е посочен
единствено като абсолютна стойност, а максималният размер до който това
съглашение е действително е, ако не надвишава трикратния размер на
законната лихва. Твърди, че клаузата накърнява договорното равноправие
между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договаряне. Нищожна е и клаузата за уговорения
пакет допълнителни услуги, противоречаща на добрите нрави и заобикаляща
закона. Натоварват потребителя със задължения, като гарантиран на
кредитора печалби, водят до неравновесие в договорното отношение. Както,
че няма данни за индивидуалната договореност на клаузите, както
възможност на кредитополучателя да влияе върху съдържанието им при
4
сключването му.
По делото е безспорно, че по Договор за потребителски кредит №
**********/ 19.12.2016 г., на ищеца е дадена в заем сумата 5 000 лв., която
той се е задължил да върне на ответното дружество – заемател, в срок от 24
месеца, чрез 24 бр. месечни погасителни вноски в размер на 309.11 лв., при
погасителен план: 25.01.2017 г. - първа погасителна вноска до 25.12.2018г. –
последна погасително вноска; при ГПР 49.89%; годишен лихвен процент по
заема – 41.17 %, и обща сума, дължима от заемателя – 7 418.64 лв. По избран
и закупен пакет от допълнителни услуги се е задължил да плати сумата 3
750.00 лв., чрез 24 бр. месечни погасителни вноски в размер на 156.25 лв.;
като общия размер на вноската е 465.36 лв., а общото му задължение – 11
168.64 лв. Не е спорно и че в периода 25.04.2018 – 17.05.2022 г. ищецът е
платил по сметка на ответното дружество сума в размер на 7 549.00 лв.
Районният съд правилно е установил фактическата обстановка.
Обосновано приел, че не са налице визираните от ищеца нарушения на чл. 10,
ал. 1 ЗПК- относно формата на договора и размера на шрифта, чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК-относно наличие на погасителен план, чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК. Както по
отношение на допълнителни услуги, че по естеството си са свързани с
усвояване и управление на кредита, а според императивната разпоредба на
чл.10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В §1,
т. 1 от ДР на ЗПК е предвидена възможност за заплащане на разходи по
кредита за допълнителни услуги, свързани с кредита, но процесното
уговорено възнаграждение за допълнителни услуги, не е от тази категория.
Допълнителни услуги според чл. 10а, ал. 1 ЗПК са такива услуги, които са
свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към
насрещните престации на страните. Същите следва да се включат в ГПР,
който в случая е посочен в размер на 49.89 % и така общата дължима сума от
7 418.64 лв., не отговаря на действителната, тъй като в нея следва да се
включи сумата за така наречените Допълнителни услуги – 3 750.00 лв. При
което общото задължение по договора за кредит е в размер на 11 168.64 лв. и
не съответства на посочения ГПР от 49,89%. Съответно това води до
нарушение на разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗЗП, тъй като в случая се надхвърля
петкратния размер на законната лихва. Освен това в представения договор за
потребителски кредит не е ясно и разбираемо посочено съдържанието на ГПР
5
съобразно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК - "договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин". В случая са посочени само
абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и общата
дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР –
какви компоненти се включват в него и как е формиран размера. След като
разходът е посочен при липса на яснота по начина разписан в ЗПК, то
очевидно кредитополучателят не е наясно с реалната цена на кредита.
Заявителят е очаквал плащания и по закупените допълнителни услуги и явно
е съобразил претендираните суми за лихва за забава и законна лихва с тези
задължения – тоест ги е считал за източник на облигационно задължение на
кредитополучателя и всъщност представляват част от кредита. Щом
допълнителните услуги не могат да съществуват в независимо и
самостоятелно съглашение, тъй като са свързани и обусловени от договора за
кредит, то те фактически представляват дейности, свързани с управлението и
обслужването на кредита. Поради което са неоснователни доводите във
въззивната жалба, че е спазена разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗЗП, а дори и да се
приеме, че размерът на ГПР надвишава определения в тази разпоредба от
ЗПК, няма последица прогласяване нищожност на договора за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл.21 ал.1 ЗПК всяка клауза в договора за
потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на закона е нищожна. След като не е включена сумата по допълнителните
услуги при изчисляване на ГПР, кредиторът е заобиколил изискванията на
закона. С оглед посоченото по-горе е видно, че е налице от една страна
нищожна по смисъла на чл.21 ал.1 ЗПК и чл. 21, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 от ЗПК
клауза, а от друга неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит съгласно чл. 22, ал. 1 от ЗПК, се
явява недействителен.
По отношение уговорената клауза за възнаградителна лихва в размер на
41,17%, че противоречи на добрите нрави поради това, че надвишава
трикратния размер на законната лихва и доводите в жалбата, че след
въвеждането с измененията на ЗПК със ЗИДЗПК /обн. ДВ, бр.35/22.04.2014г.
6
в сила от 23.07.2014г./ уговорения - процент не противоречи на закона и
добрите нрави, тъй като единствено максимален размер е въведен от
законодателя по отношение на ГПР: Първинстанционният съд е цитирал и
практика на ВКС - Определение №527 от 9.06.2022г. гр.д. №151/2022г. III г.о.,
която се споделя и от настоящия състав. В това определение на ВКС
основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК се поддържа по въпроса, дали е актуална и
приложима практиката на ВКС, според която нищожни поради противоречие
с добрите нрави при необезпечени кредити, са клаузите за лихви,
надвишаващи трикратния размер на законната лихва, след влизане в сила на
23.07.2014г. разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК. Прието е, че когато договор или
клауза е нищожна, привързва нормативно уредената хипотеза към основание
на чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД, без да изключва преценката на съда за
недействителност поради противоречие с добрите нрави за неуредените
хипотези. Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната
свобода се използва от едната страна, за да се възложи на другата
несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното и
положение. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави
се прави във всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Както, че добрите нрави не са писани и систематизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването
им съдът следи служебно. В случая преценката за нищожност на клаузата за
вънаградителна лихва се прави не поради обстоятелството дали надвишава
трикратния размер на законната лихва, а и поради това, че същата като
включена в размера на ГПР, който е неправилно посочен по изложените по-
горе съображения води до възлагане по-големи тежести на потребителя, с
което се нарушава принципа на справедливостта. А както вече бе отбелязано,
това е един от принципите, неспазването на който представлява накърняване
на добрите нрави.
По претенцията с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД - трайно и
непротиворечиво е прието в доктрината съдебната практика, включва и липса
на правоотношение поради нищожност на сключена между страните правна
сделка. Нищожността настъпва по право, от момента на сключване на
сделката, тя няма правно действие. Така страната, която е дала нещо по
нищожна договорна клауза, може да иска връщане на даденото, като такова
при липса на основание. Както вече посочено по-горе процесният договор е
7
недействителен, не е отразен действителния ГПР по кредита съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При това положение на осн. чл. 23
ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита. Платената в
случая сума над 5000лв. за главницата е в размер на 2549лв., както е
установил и районният съд, е недължимо платена, поради което претенцията
за връщането и е основателна.
Поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено
изцяло.
С оглед изхода на спора, жалбоподателя следва да заплати разноските
на въззиваемия за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в
размер на 1000 лв. Възражението за прекомерност на същото, съдът намира за
неоснователно, тъй като е съобразено с минимумите посочени в Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Отделно от това в случая се касае за два иска – иск за недействителност по
чл. 22 ЗПК и иск за връщане на сума по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД.
Воден от горното, съдът,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3 от 12.01.2023 г. по гр.д № 592 /2022г. на
РС – Кубрат.
ОСЪЖДА Профи Кредит България ЕООД, ЕИК175074752, седалище и
ядрес на управление гр.София, бул. България №49 бл.53Е вх.В ДА ЗАПЛАТИ
на М. Ш. М., ЕГН**********, адрес *** сумата 1000лв./хиляда лева/ за
разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8
9