РЕШЕНИЕ
№ 161
гр. Първомай, 31.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20235340100300 по описа за 2023 година
Предявен е иск от Ж. С. Г. срещу „Неткредит“ ООД с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
за установяване, че Договор за потребителски кредит № 202212050852410102 от
05.12.2022 г. е недействителен. Ако бъде отхвърлен главният иск, при условията на
евентуалност предявява обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване нищожността на
клаузите на чл. 6, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
202212050852410102 от 05.12.2022 г. поради противоречие с добрите нрави.
Ищцата Ж. С. Г. твърди, че сключила с ответника „Неткредит“ ООД Договор за
потребителски кредит № 202212050852410102 от 05.12.2022 г., съгласно който
ответникът й предоставил в заем сумата от 1500 лв. В договора бил посочен ГПР от
48,77 % и годишен лихвен % от 40,39 %. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора ищцата
следвало да предостави до края на следващия ден от сключване на договора гаранция в
размер на 1848 лв. Разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора предвиждала, че ако ищцата
не предостави гаранция, дължала на ответника неустойка в размер на 1200 лв.
Поддържа се, че в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК било
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да заплати
длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора
и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били отразени
процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието му не можело да се
направи извод по какъв начин се формира той. С оглед обстоятелството, че посочената
неустойка на практика представлявала скрито възнаграждение за кредитора, то
следвало да бъде включена изначално при формиране на ГПР. Счита, че бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло
1
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали
те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изразява становище, че за да е
спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, било необходимо в договора да е
описано не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично да бъдат изброени всички разходи, които са
отчетени при образуването му. В конкретния случай в чл. 11, ал. 5 от Договора била
посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не била
включена дължимата съгласно чл. 6, ал. 1 неустойка. Следователно било налице пълно
разминаване между отразения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и
действително дължимата в края на заемния период. Невключването на клаузата за
неустойка в ГПР означавало, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
защото на практика не бил посочен верният ГПР. С оглед несъответствието между
действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, намира,
че процесният договор е недействителен поради неспазване на изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
В случай че съдът отхвърли иска за прогласяване недействителността на
договора за потребителски кредит, при условията на евентуалност предявява обективно
кумулативно съединени искове за установяване нищожността на клаузите на чл. 6, ал.
1 и чл. 11, ал. 1 от договора за потребителски кредит поради противоречие с добрите
нрави. Счита, че изискването да се представи банкова гаранция или гаранция от
небанкова финансова институция в размер на цялата дължима сума по договора до
края на следващия ден след сключването му на практика правело задължението
неизпълнимо. Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за
кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника към момента
на сключване на договора. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и
представлявала печалба за заемодателя. Така уговорената неустойка в размер на 80 %
от заетата сума противоречала на добрите нрави, тъй като нарушавала принципа на
справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните й функции.
Основната цел на уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежащата на връщане сума със значителен размер, което нарушавало добрите
нрави. Също така счита, че договорената в чл. 11, ал. 1 възнаградителна лихва в размер
на 40,39 % годишно надхвърляла повече от три пъти законната лихва, което
противоречало на добрите нрави. По тези съображения моли да бъде уважен
предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва
изцяло исковите претенции. По реда на чл. 211, ал. 1 ГПК е предявил насрещни искове
с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за заплащане на следните
суми: 472,58 лв. – падежирала главница по Договор за потребителски кредит №
202212050852410102 от 05.12.2022 г. за периода 06.04.2023 г. – 06.07.2023 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на насрещната искова молба –
11.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, 697,98 лв. – предсрочно
изискуема главница, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на връчване
на насрещната искова молба – 19.07.2023 г., до окончателното изплащане на
вземането, и 95,42 лв. – възнаградителна лихва за периода 06.05.2023 г. – 06.07.2023 г.
Ответникът не оспорва, че сключил с ищцата Договор за потребителски кредит
№ 202212050852410102 от 05.12.2022 г., по силата на който й предоставил сумата от
2
1500 лв. Твърди, че информация за размера на ГПР се съдържала в чл. 11, ал. 4 от
договора, а общата сума, дължима от потребителя, била отразена в ал. 5 на чл. 11. ГПР
бил изчислен при базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за
уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си
спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит. Законът не
поставял като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на
ГПР. В договора ясно било описано, че главницата по кредита била в размер на 1500
лв., договорната лихва – в размер на 348 лв., а общата дължима сума възлизала на 1848
лв. Счита, че неустойката не следвало да се включва в ГПР, тъй като не се прибавяли
разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по
договора. Изразява становище, че уговорената неустоечна клауза не е нищожна, тъй
като без уговарянето на неустойка кредиторът не би могъл да мотивира длъжника да
предостави обезпечение по кредитното правоотношение. Сочи още, че след
изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят въвел императивно изискване относно
допустимия максимален размер на ГПР, част от който са и договорните лихви. Поради
това намира, че становището в съдебната практика, че клауза, с която е договорена
възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва, е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, вече не е актуално по договори за потребителски
кредит. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените от ищцата искове.
Същевременно се въвеждат твърдения, че ответникът изпълнил задълженията
си по договора за кредит да предостави на ищцата в заем сумата от 1500 лв. Съгласно
чл. 3 от договора ищцата се била задължила да върне заемната сума ведно с
договорената възнаградителна лихва на 12 анюитетни вноски, всяка в размер на 154 лв.
за периода от 06.01.2023 г. до 06.12.2023 г. Твърди, че до момента ищцата била
извършила плащания в общ размер на 510 лв. Доколкото била просрочила четири
вноски за периода от 06.04.2023 г. до 06.07.2023 г. прави изрично изявление за
обявяване на договора за потребителски кредит за предсрочно изискуем. По тези
съображения моли да бъдат уважени насрещните искови претенции.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
насрещната искова молба от ищцата Ж. С. Г., в който излага съображения за
неоснователност на исковите претенции за заплащане на възнаградителна лихва и
лихва за забава. Счита, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая по делото няма спор, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че на 05.12.2022 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит № 202212050852410102 съгласно Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, по силата на който ответникът, в качеството му на
кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 1500 лв., като е уговорено сумата
да бъде върната разсрочено, на дванадесет месечни вноски от по 154 лв. всяка, в срок
до 06.12.2023 г., или общо 1848 лв. Посочен е годишен лихвен % в размер на 40,39 % и
годишен процент на разходите в размер на 48,77 %. Съгласно клаузата на чл. 4, ал. 3 в
срок до края на следващия ден от сключване на договора кредитополучателят бил
длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията,
3
издадена от небанкова финансова институция, е уговорено да бъде в размер на 1848 лв.
със срок на валидност до 07.12.2023 г. В чл. 6 от договора е посочено, че при
неосигуряване на гаранция в установения срок и съгласно реда и условията,
предвидени в ОУ по договора, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 1200
лв., която се начислявала на месец, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3.
Уговорено е начислената неустойка да се заплаща заедно със следващата погасителна
вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
От представените платежни документи се установява, че ищцата е извършила
следните плащания по договора за кредит: 10.01.2023 г. – 55 лв., 13.01.2023 г. – 220 лв.,
14.02.2023 г. – 10 лв., 14.02.2023 г. – 85 лв., 15.02.2023 г. – 140 лв. или общо сумата от
510 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Тъй като ищцата и ответникът „Неткредит“ ООД имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК,
процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е и това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите
от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на гаранция, дължима на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като
краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 3048 лв.,
4
неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че
доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1500 лв., при лихва в
размер на 348 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като
разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от
потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не
съответства на годишния процент на разходите от 48,77 %. Предвид горното съдът
намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в
договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително
уговорения такъв. Без значение е, че сумата не е била начислявана към погасителните
вноски по кредита, доколкото същата влияе върху ГПР, който не е бил посочен в
действителния си размер, което от своя страна води до недействителност на целия
договор на основание чл. 22 ЗПК. Допуснато е и нарушение при посочването на
общата дължима сума от потребителя, която не кореспондира с общия размер на
задълженията по договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора
предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С
посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.
19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита.
Изложеното дотук обосновава извод, че процесният договор за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящи се до
посочване на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя,
поради което и на основание чл. 22 ЗПК следва да се приеме, че е недействителен. Тъй
като е уважен главният иск, съдът не дължи произнасяне по предявените при
условията на евентуалност искове.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съгласно константната практика на съдилищата при установена в
хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за
потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с
установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да
е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по
чл. 55 ЗЗД (така Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.
о.). Прилагайки тази постановка по аналогия, следва да се приеме, че в настоящата
хипотеза ищцата ще следва да заплати на ответника чистата стойност по процесния
договор за кредит след приспадане от нея на направените плащания в общ размер на
510 лв. След извършване на съответните изчисления следва, че ищцата трябва да върне
сумата от 990 лв. Посочената сума е дължима по правилата на неоснователното
обогатяване, доколкото съдът прие, че процесният договор за кредит е недействителен.
Съгласно Тълкувателно решение № 5/21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/2017 г. на ВКС,
ОСГТК, при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл.
5
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да
изпълни. Поради това дадената без основание сума и законната лихва върху нея следва
да се присъдят така, както е заявено от ответника – 292,02 лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № 202212050852410102 от 05.12.2022 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на насрещната искова
молба – 11.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, и 697,98 лв. –
предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва върху тази сума от датата
на връчване на насрещната искова молба – 19.07.2023 г., до окончателното изплащане
на вземането. Предвид изложеното предявеният иск за заплащане на главница по
договора за кредит следва да бъде уважен до посочените по-горе размери, а за
разликата над сумата от 292,02 лв. до сумата от 472,58 лв. да се отхвърли. С оглед
приложимостта на разпоредбата на чл. 23 ЗПК следва да се отхвърли и претенцията за
заплащане на сумата от 95,42 лв. – възнаградителна лихва за периода 06.05.2023 г. –
06.07.2023 г.
От страна на ищцата е направено искане за разсрочване изпълнението на
задължението, но по делото не са ангажирани доказателства съобразно разпоредбата
на чл. 241 ГПК относно имотното състояние на страната, поради което не са налице
предпоставките за разсрочване изпълнението на решението. От друга страна, не може
да бъде възприето за приложимо в настоящата хипотеза изложеното от ищцата, че
погасителният план по договора следвало да продължи да се прилага без друго
изменение, освен премахването на неравноправните клаузи. Това е така, тъй като
самият договор за потребителски кредит е обявен за недействителен, а не отделни
негови клаузи. Освен това в случая ищцата е загубила преимуществото на срока при
погасяване на задължението, доколкото с отговора на исковата молба ответникът е
отправил изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 121,92 лв. за
държавна такса по първоначалния иск. На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл.
36, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на ищеца – адв. Д., следва да се определи
възнаграждение за осъществената правна помощ. Предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1 от 01.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения същото следва да бъде в размер на 725,76 лв. по първоначалния иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като при
присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие
в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38,
ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС (така
Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т. о.). Също
така е необходимо да се отбележи, че според настоящия съдебен състав, когато между
едни и същи страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове,
дължимата държавна такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение, доколкото
последното е уговорено за защита на едно благо. Съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 1
ГПК за предявените с една молба искове в защита на един интерес се събира една
държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците.
Смисълът на тази норма е да бъде събрана държавна такса само по главния иск, по
който съдът има задължение да се произнесе, като предвид това, че на този етап на
производството е неизвестно дали ще се дължи произнасяне по евентуалните искове, е
6
нецелесъобразно събиране на държавна такса и по тях. По тези съображения и по
аргумент от по-силното основание от разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, според която
заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един
адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от
иска, съдът не би могъл да присъди възнаграждение по искове, които не е разгледал.
На ответника също се дължат разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение съобразно уважената част от насрещните искове. Предвид вида и
характера на извършените процесуални действия и разпоредбата на чл. 25, ал. 1 НЗПП,
съдът определя на ответника възнаграждение за юрисконсулт в размер на 150 лв. С
оглед уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника сумата от 159,59 лв.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предявен от
Ж. С. Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: *** (***), ***, че сключеният между страните
Договор за потребителски кредит № 202212050852410102 от 05.12.2022 г. е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА Ж. С. Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „Неткредит“
ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: *** (***), ***, следните суми:
292,02 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № 202212050852410102 от
05.12.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на
насрещната искова молба – 11.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, и
697,98 лв. – предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на връчване на насрещната искова молба – 19.07.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането, като исковете за главница за разликата над
сумата от 292,02 лв. до предявения размер от 472,58 лв. и за заплащане на сумата от
95,42 лв. – възнаградителна лихва за периода 06.05.2023 г. – 06.07.2023 г. ОТХВЪРЛЯ.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Ж. С. Г., ЕГН: **********, с адрес:
***, за разсрочване на изпълнението на задължението.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
*** (***), ***, да заплати на Ж. С. Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 121,92
лв., представляваща сторени разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
*** (***), ***, да заплати на адв. А. З. Д. от САК на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв
сумата от 725,76 лв. за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Ж. С. Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „Неткредит“
ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: *** (***), ***, сумата от 159,59
лв., представляваща сторени разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
Присъдените в полза на „Неткредит“ ООД суми могат да бъдат заплатени по
следната банкова сметка: IBAN: BG80UBBS80021020457830.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
7
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ВХ
Съдия при Районен съд – Първомай: ___________п____________
8