Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 17.03.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 26.02.2020г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ: И.
Георгиев
Боряна Гащарова
при секретаря Цветанка
Павлова разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 772 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 17/03.06.2019г., постановено
по гр.д. № 468/2018г. по описа на Етрополския районен съд, е отхвърлен искът на
В.Б.Т. за осъждане на И.В.Н. да му заплати сумата 2100 лв., ведно със законната
лихва от 19.10.2018г. до окончателното й изплащане, съставляваща част от
разходите за извършен ремонт на покрива на жилищна сграда в режим на етажна
собственост.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на В.Т. срещу горното решение.
Жалбоподателят твърди, че същото е неправилно, незаконосъобразно, необосновано
и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. Счита, че
изводите на ЕРС не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Поддържа,
че първоинстанционният съд не бил допуснал редовно
поискани от него доказателства, не бил изготвил доклад и не бил разпределил доказателствената тежест. Моли съда да отмени обжалваното
решение и да постанови друго такова, с което уважава исковата му претенция. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил
отговор от насрещната страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция жалбоподателят, редовно призован, не се явява. Представлява се от адв. Д., която поддържа
жалбата и съдържащите се в нея доказателствени
искания. Твърди, че първоинстанционният съд е
допуснал нарушение на материалния закон и е нарушил процесуалната норма на чл.
236, ал. 2 от ГПК. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови
друго, с което уважава предявените искове – главен и акцесорен.
Претендира разноски за две инстанции.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
въззиваемият, редовно призован, не се явява. Представлява
се от адв. Н., който оспорва въззивната жалба и доказателствените искания на жалбоподателя. Счита същата за
бланкетна. Намира, че обстоятелствата по делото е
следвало да бъдат доказани с писмени доказателства – договор, фактури. Моли
съда да остави в сила решението на районния съд по съображения, изложени в
отговора на исковата молба. Претендира разноски. Представя договор за правна
помощ и съдействие.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявения иск.
ІІI. По същество
Неоснователно жалбоподателят изтъква обективно
съществуващите несъвършенства на изготвения от районния съд доклад като
опорочаващи крайния му извод по съществото на спора, поради следните
съображения:
·
Наистина,
не са посочени изрично признатите и неподлежащите на доказване обстоятелства
(чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК), но това означава единствено, че такива няма,
а всички твърдения на страните са спорни и следва да бъдат доказани от
страната, която носи доказателствената тежест за това.
·
Не
отговаря на действителното фактическо положение твърдението на жалбоподателя,
че ЕРС не бил разпределил доказателствената тежест.
Изрични указания по този въпрос се съдържат в определението на съда от
30.01.2019г., с което ясно е посочено, че в тежест на ищеца е да докаже редовно
взето решение от общото събрание на етажната собственост за ремонт на покрива,
реалното извършване на конкретни ремонтни дейности, с какви материали, от кои
лица и за чия сметка. След като въпреки тези указания ищецът не е посочил
всички свои доказателства в срока по чл. 146, ал. 3 от ГПК, последващите
му доказателствени искания за представяне на писмени
доказателства и назначаване на експертиза с цел доказване на тези обстоятелства
са били несвоевременни, и правилно са оставени без уважение.
Наистина, ЕРС не
е указал изрично необходимостта от доказване на твърденията, че между ищеца и
ответника е съществувала уговорка за разпределяне на част от разходите по
ремонта. Независимо от това, и двете страни по делото са осъзнавали тази
необходимост, а за установяване, респ. опровергаване, на съответните твърдения
са задавани въпроси на всички разпитани свидетели. Поради това формалната липса
на указание в този смисъл не съставлява съществено процесуално нарушение,
обуславящо неправилност на обжалваното решение.
·
Фактически
верен, но непораждащ претендираните от жалбоподателя
правни последици, е доводът му, че първоинстанционният
съд не е дал правна квалификация на иска (респ. че такава се съдържа едва в
обжалваното решение). Липсата на правна квалификация или наличието на
неправилна такава, биха били от значение само ако по този начин страните са били
заблудени относно подлежащите на доказване релевантни обстоятелства или са били
възпрепятствани да ангажират доказателства за тях. В конкретния случай, както
се посочи по- горе, страните не са имали съмнение относно релевантните
обстоятелства по делото (а именно: извършване на ремонт на общи части от сграда
в режим на етажна собственост за сметка на ищеца и уговорката му с ответника за
поделяне между тях на част от направените за това разходи), не им е било попречено да ги доказват, нито са били подведени да
доказват други - неотносими към спора -
обстоятелства. Поради това съдът намира, че процесуалните им права не са били
накърнени, независимо че ЕРС е дал правна квалификация на спора едва със
съдебното решение, както и че същата не е докрай прецизна. Следователно,
липсата на надлежна и своевременна правна квалификация на иска не обуславя
неправилност на обжалваното решение и не е основание за неговата отмяна.
Също така неоснователно жалбоподателят
претендира, че правните изводи на първоинстанционния
съд били неправилни, с оглед събраните по делото доказателства. Въз основа на
последните, настоящият съдебен състав намира за установено, че ищецът е
управител на етажна собственост, в която ответникът притежава самостоятелен
обект, както и че е било взето решение за ремонт на покрива на жилищната
сграда, който реално е извършен и за който ищецът е получил някаква сума от
ответника (400 лв. според първия, респ. 550 лв. според втория). От тях, обаче,
не може да се направи несъмнен извод нито за общия размер на разходите по
ремонта, нито за наличие на уговорка между страните за покриване на част от
тези разходи. За първото от тези две обстоятелства не са ангажирани писмени
доказателства, а устните такива не дават никаква конкретна информация. Във
връзка с второто обстоятелство, единствено св. Дотов
споделя несигурни впечатления („доколкото знам“) за едностранно изявление на
ответника до ищеца, че е готов да си разделят сумата за ремонта. Няма данни,
обаче, за отговор на ищеца на това изявление (т.е. за съвпадане на насрещни
волеизявления на страните), а и останалите разпитаните свидетели са заявили, че
не знаят нищо за такава уговорка. Няма и категорични доказателства, че ремонтът
е бил заплатен от Т.. При тези данни, предявеният иск правилно е бил отхвърлен
като недоказан.
Но дори да се приемат за доказани
горните обстоятелства, искът също би бил неоснователен, поради следните
съображения:
Покривът, безспорно, е обща част от
сграда, намираща се в режим на етажна собственост.
Съгласно чл. 41 от ЗС и чл. 6, ал. 1, т.
9 от ЗУЕС, всеки собственик,
притежаващ обект в сграда в режим на етажна собственост, съразмерно с дела си в
общите части, е длъжен да участва в разноските, необходими за тяхното
поддържане или възстановяване, както и да заплаща разходите за ремонт,
реконструкция, преустройство, основен ремонт и основно обновяване на общите
части на сградата, съразмерно с притежаваните идеални части.
Следователно, в случая всеки от етажните
собственици е бил длъжен да заплати част от разходите за ремонта на покрива,
пропорционална на притежаваната от него идеална част от общите части на
сградата.
Дори наистина тези разходи да са били 5980
лв. и да са били заплатени еднолично от Т., а между него и Н. да е било
постигнато съгласие, двамата да поемат по 2500 лв. от тях, като само остатъкът
да се събира от всички останали съкооператори, по същество тази уговорка следва
да се квалифицира като
обещание за дарение в полза на трети лица: Н. обещава на Т. да покрие
безвъзмездно част от задълженията на останалите съкооператори към него.
Съгласно чл. 226, ал. 1 от ЗЗД, обаче, обещанието за дарение не произвежда
действие, като тази разпоредба не предвижда изключение от недействителността в
зависимост от ползващите се лица. Следователно, дори да се докаже
съществуването на такава уговорка, тя би била недействителна, а въз основа на
нея не може да се претендира изпълнение от ответника в полза на ищеца. И в този
случай предявеният в настоящото производство иск е неоснователен и подлежи на
отхвърляне. Естествено, това не изключва възможността, ищецът да търси от останалите
етажни собственици (вкл. от настоящия ответник) в отделен процес пропорционални
части от направените разходи, след като твърди, че са били за негова сметка.
Други доводи за неправилност на
обжалваното решение не са наведени от жалбоподателя, поради което и с оглед
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съдът не е длъжен служебно да формулира и
обсъжда такива. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да прилага служебно само императивни материалноправни норми. В случая настоящият съдебен състав
не открива нарушение на такава норма, а постановеният от първоинстанционния
съд краен резултат е правилен, макар и отчасти по различни съображения.
С оглед
гореизложеното, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
ІV. По
разноските
С оглед изхода на делото и направено
искане в този смисъл, в полза на въззиваемия следва
да се присъдят направените от него разноски във въззивното
производство, каквито се установяват в размер на 600 лв. – адвокатско
възнаграждение съгласно договора за правна защита и съдействие на л. 12 от
делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
17/03.06.2019г., постановено по гр.д. № 468/2018г. по описа на Етрополския
районен съд.
ОСЪЖДА В.Б.Т. с ЕГН ********** да заплати на И.В.Н. с ЕГН ********** сумата 600
лв. – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване, по
аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.