Р Е Ш Е Н И Е №
16.01.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на двадесет и пети октомври две хиляди двадесет и
трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
ВАСИЛЕНА ДРАНЧОВСКА
при секретаря
Христина Кръстева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело
№ 15297 по описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 18.05.2016 г. по гр.д. № 7230/2014 г. Софийски районен съд, 38 състав осъдил Д.Е.Г., ЕГН **********, да
заплати на „Е.Ф.Г.“ АД, ЕИК ******, на основание чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 10 000 лв., представляваща
предоставен по договор от 15.08.2011 г. заем, ведно със законната лихва от
завеждане на исковата молба до окончателното плащане, както и сумата от 111
лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 15.08.2011 г. - 31.12.2012
г., съгласно чл. 3 от същия договор; Осъдил Д.Е.Г., ЕГН **********, да заплати
на „Е.Ф.Г.“ АД, ЕИК ******, на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 19 551 лв., представляващи неустойка
съгласно чл. 10 от договор за заем от 15.08.2011 г. за периода 01.01.2013 г. -
10.02.2014 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата 4 836.44 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба вх. № 1092712/14.06.2016 г. от ответника
Д.Е.Г., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител
адв. Б.Д. от САК, с която решението се обжалва изцяло с оплаквания за
неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно районният съд приел за доказан
факта на реално предаване на сумата и че съгласно чл. 1, ал. 2 договорът
представлявал разписка за получаването й. Това можело да бъде правдоподобно,
ако не съществували противоречия в договора за заем, като уговорката в чл. 2,
ал. 1 от договора, съгласно която „Заемодателят се задължава да предостави на
заемателя заемната сума по чл. 1 в срок до 5 дни от сключването на договора в
брой“, и уговорката в чл. 11, уреждаща обезпечението на договора чрез запис на
заповед. Поради това подписването на договора не можело да бъде доказателство
за получаване на заемната сума при положение, че в същия е уговорен срок от 5
дни за предаването й. Фактът на подписване следвало да се разбира като че по
него страните са установили правна връзка относно заем, но така подписаният
договор със срок за предаване на заемната сума, обезпечението му и такива
големи неустойки не изключвало възможността да е отказано предаването или
получаването поради непостигане на условията по договора. Неправилно също
районният съд приел, че уговорената неустойка в чл. 10 от договора не е нищожна
като противоречаща на добрите нрави. Уговорената в полза на заемодателя
неустойката била 100 пъти по-голяма от тази, уговорена в полза на заемателя
(чл. 9 от договора). Това било нарушение на принципа на справедливостта в
гражданските правоотношения. Допълнителен аргумент в тази връзка било и
съотношението между уговорената възнаградителна лихва от 0.8 % и договорената
неустойка от 180 % за едногодишен период, което било 1:227.5. Целта на такава
неустойка не била обезщетение на претърпените от заемодателя вреди. Неустойката
в размер на 19 551 лв. за период от 14 месеца, отнасяща се до главница от
10 000 лв. нямала обезщетителна функция, а определено наказателна и
осигуряваща блага на ищеца без законно основание. Неправилно районният съд
приел и по евентуалното възражение по чл. 92, ал. 2 ЗЗД, че неустойката не е
прекомерна, както и че в тежест на ответника било да докаже прекомерността й.
При елементарни сметки се установявало, че законната лихва върху главницата е около
1 400 лв., което било около 14-15 пъти по-малко от претендираната неустойка
и следвал логичният извод, че неустойката е прекомерна и следва да бъде
намалена. Поради това е искал от съда да отмени атакуваното решение и вместо
него постанови друго, с което исковете се отхвърлят.
В хода на въззивното производство, на 27.12.2018 г. въззивникът Д.Е.Г. е починал, и по реда на чл. 227 ГПК на
негово място са конституирани наследниците му по закон – Е.Д.Г., ЕГН **********,
дъщеря, и А.Д.Г., ЕГН **********, син, малолетен, действащ чрез своята майка и
законен представител М.В.П.. Е.Д.Г. се е отказала от наследството на починалия
си баща, отказът вписан в особената за това книга на СРС под № 786/22.05.2019
г., и предвид неоспорването от въззиваемата страна на действителността на
отказа, с влязло в сила определение производството по отношение на Е.Д.Г. е
прекратено. Малолетният наследник на въззивника - А.Д.Г., действащ чрез своята
майка и законен представител М.В.П., е приел наследството на починалия си баща
по опис, видно от приетото решение № 169877 от 18.07.2019 г. по гр.д. №
26433/2019 г. на СРС, 37 състав.
Въззиваемата страна „Е.Ф.Г.“ АД (обявена в несъстоятелност в хода на
въззивното производство), с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. С
молба от 24.10.2023 г. назначеният от съда по несъстоятелността синдик М.И.Н.
заявява, че потвърждава всички извършени процесуални действия от името на
дружеството и претендира разноски. При условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност на претендирани от наследниците адвокатски
възнаграждения.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове – с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 000 лв., представляваща главница
по договор за заем от 15.08.2011 г., с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за
сумата 111 лв., представляваща възнаградителна (договорна) лихва по чл. 3 от
договора в размер на 0.8 % за периода 15.08.2011 г. – 31.12.2012 г., и с правно
основание чл. 92 ЗЗД за сумата 19 551 лв., представляваща неустойка за
забава в плащането по чл. 10 от договора за заем за периода 01.01.2013 г. –
09.02.2014 г. вкл.
С отговора на исковата молба,
депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът чрез назначения му особен
представител е оспорил предявените искове по основание и размер с възражения,
част от които се поддържат и във въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли
исковете.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Атакуваното решение е валидно и допустимо, но настоящият въззивен състав го
намира за неправилно по следните съображения:
От фактическа страна: Видно от приетия договор за заем от 15.08.2011 г., сключен
между „Е.ф.г.“ АД, като заемодател, и Д.Е.Г., като заемател, с чл. 1, ал. 1
страните се съгласили, че заемодателят предава в собственост на заемателя
сумата 10 000 лв. за срок до 31.12.2012 г., като до изтичане на посочения
срок заемателят е задължен да върне посочената сума ведно с дължимото
възнаграждение (в размер на 0.8 % върху заемната сума, съгласно чл. 3, пр. (тире)
2). В чл. 1, ал. 2 от договора е посочено, че заемателят получава сумата в
момента на сключването на договора, като удостоверява това с подписа си на
него. Същевременно, съгласно чл. 2, ал. 1 заемодателят се задължава да
предостави на заемателя заемната сума по чл. 1 в срок до 5 дни от сключването
на договора, в брой; Според ал. 2 на чл. 2, заемодателят може да откаже да
изпълни задължението си за предаване на заемната сума, ако заемателят
междувременно е изпаднал в неплатежоспособност. В чл. 3, пр. (тире) 3 е
предвидено право на заемодателя по своя преценка да поиска от заемателя
допълнително обезпечение за заема. Съгласно уговореното в чл. 4, заемодателят
се задължава да предостави заемната сума в договорения размер при спазване на
условията по настоящия договор, след осигуряване на договорените обезпечения
от заемателя. Според чл. 11, връщането на заема по настоящия договор се
обезпечава чрез запис на заповед, издаден от заемателя в полза на заемодателя в
срок от три дни след подписване на договора. В чл. 10 е предвидено, че при
забава на заемателя при връщане на заема в уговорения срок, той дължи неустойка
в размер на 0.5 % върху стойността на всяко забавено плащане, за всеки
просрочен ден.
Съгласно заключението на ССЕ, прието в първоинстанционното производство,
възнаградителната лихва по чл. 3 от договора за периода на действие на договора
възлиза на 111 лв., а неустойката по чл. 10 за периода 01.01.2013 г. –
09.02.2014 г. вкл. (405 дни) - на 20 250 лв.
С нотариална покана, връчена на 24.01.2014 г., ищецът поканил ответника Д.Г.
в 7-дневен срок да извърши плащане на дължимите и изискуеми суми съгласно
клаузите на договора по банковите сметки на дружеството.
Други доказателства не са ангажирани от страните.
От правна
страна: Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД, заемът за потребление е договор, с който
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи,
а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от същия вид,
количество и качество. Заемът за потребление е реален договор – същият се счита
за сключен не в момента, когато между страните е постигнато съгласие едната да
заеме, а другата да получи в заем, а едва когато въз основа на това съгласие
заетите пари или заместими вещи бъдат предадени на заемателя. Ако съгласието
предхожда предаването, договорът възниква сукцесивно – фактическия му състав е
завършен едва с предаването. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в
тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е да установи при
условията на пълно и главно доказване наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за заем, вкл. реалното предаване на
заетата сума от заемодателя на заемателя.
Въззивният съд намира, че в случая такова пълно и главно
доказване на факта на предаване на сумата на заемателя, а съответно и на факта
на възникнало облигационно правоотношение между страните по договор за заем, не
е проведено от ищеца. Удостоверителното изявление в чл. 1 ал. 2, че заемателят
получава сумата в момента на сключването на договора, като удостоверява това с
подписа си на него, противоречи на уговорения в чл. 2, ал. 1 5-дневен срок от
сключване на договора за предоставяне на заемната сума, поради което не може да
се приеме, че това изявление доказва факта на получаване на заемната сума. Тълкуването
по реда на чл. 20 ЗЗД на тези противоречиви клаузи във връзка с клаузите на чл.
4 (сумата се предоставя след осигуряване на договорените обезпечения) и чл. 11 (с
който е уговорено като обезпечение издаване на запис на заповед в тридневен
срок от подписване на договора) обуславя извод, че волята на страните е била
сумата да се предаде от заемодателя на заемателя след издаване на запис на
заповед като обезпечение на дълга в тридневен срок от подписване договора. С
оглед изричното оспорване от ответника на факта на предаване на сумата, ищецът
е следвало да ангажира други доказателства – разписка, РКО, доказателства за
осчетоводяването на заемната сума в счетоводството му и редовното водене на
последното, представяне на издадения като обезпечение запис на заповед или
други, което не е направено. Предвид недоказване пълно и главно на
правопораждащия спорното право факт на предаване на сумата на заемателя, съдът
следва да приложи неблагоприятните последици на правилата за разпределение на
доказателствената тежест, като приеме недоказания факт за неосъществил се. А
след като не е доказано фактическият състав на договора за заем да е завършен,
предявените искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД са
неоснователни, съответно неоснователен е и искът по чл. 92 ЗЗД за неустойка за
забава за връщане на сумата.
Крайните изводи на двете инстанции са противоположни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде отменено изцяло и вместо това постановено друго, с което
исковете се отхвърлят.
Съобразно разясненията, дадени с т. 7 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013
г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, въззиваемата страна следва да бъде
осъдена да заплати по сметка на СГС държавна такса по жалбата в размер на
616.02 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение от 18.05.2016 г., постановено по гр.д. № 7230/2014 г. на Софийски районен съд, 38 състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Е.Ф.Г.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от синдика М.И.Н., с адрес: ***
8, срещу Д.Е.Г., ЕГН **********, починал в хода на въззивното производство и на
негово място по реда на чл. 227 ГПК конституиран наследникът му по закон А.Д.Г.,
ЕГН **********, малолетен, действащ чрез своята майка и законен представител М.В.П.,
с адрес: ***, иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 000
лв., представляваща главница по договор за заем от 15.08.2011 г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба в съда на 10.02.2014 г. до
окончателното плащане, иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата 111
лв., представляваща възнаградителна (договорна) лихва по чл. 3 от договора за
заем за периода 15.08.2011 г. – 31.12.2012 г., и иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 19 551 лв., представляваща неустойка за забава в плащането
по чл. 10 от договора за заем за периода 01.01.2013 г. – 09.02.2014 г. вкл.,
като неоснователни.
ОСЪЖДА „Е.Ф.Г.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление:***, представлявано от синдика М.И.Н., с адрес: *** 8, да заплати по сметка на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД на основание чл. 77 ГПК сумата 616.02
лв. (шестстотин и шестнадесет лева и
02 стотинки), представляваща държавна такса за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.