Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, …….08.2020г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, II-„А” въззивен състав, в открито съдебно заседание на десети февруари през
двехиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при
участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева, въззивно гражданско
дело № 7123 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Г.П.П. и В.С.К. срещу
решение по гр. дело № 18438/2017г. на Софийски районен съд, 36 състав, в
ЧАСТТА, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че жалбоподателите дължат солидарно на „Т.С.” ЕАД, сумата 2900. 73 лв. представляваща стойност на потребена топлинна
енергия за периода 01.05.2014г. – 30.04.2016г. за имот, находящ се в гр. София,
ж.к. „******, аб. № 348602, ведно със законната лихва, считано от 18.10.2016г.
до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 58419/2016г. на СРС, 36 с-в.
Въззивниците – ответници обжалват решението в
посочената част, с оплаквания за необоснованост и неправилност. Поддържат, че
по делото не е доказано, че са собственици на процесния имот. Сочат, че
неправилно СРС е кредитирал заключенията на приетите СТЕ и ССчЕ. Твърдят, че по
делото не са представени доказателства, че отопляемият обем на процесния
недвижим имот е 227 куб.м. Поддържат, че от събраните доказателства по делото
не може да се установи еднозначно надлежно отчетено от законно монтирано и
сертифицирано средство за търговско измерване, поради което искът за главницата
е недоказан по основание. Молят въззивния съд да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част, като вместо него постанови друго, с което да
отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан, с присъждане на
разноски.
Въззиваемият – ищец „Т.С.“ ЕАД и третото лице – помагач на ищеца по делото „Т.с.”
ЕООД не са депозирали писмени отговори.
Решението в частта за отхвърляне на исковете е влязло
в сила, като необжалвано.
По делото е депозирана частна жалба от ответниците Г.П.П.
и В.С.К. срещу определение от 15.02.2019г. на СРС по горецитираното дело, с
което е оставена без уважение молбата на жалбоподателите по чл. 248 ГПК.
Поддържат, че присъдените в полза на ищеца разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение за заповедното и исковото производство са
прекомерни. Твърдят, че по отношение на юрисконсултското възнаграждение за
заповедното производство е приложима нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК, ред. ДВ, бр.
8/2017г. и същото следва да бъде определено съобразно чл. 26 от НПП. По
отношение на държавната такса поддържат, че същата е определена неправилно
съгласно чл. 71, ал. 1 ГПК вр. чл. 12 от Тарифата за държавните такси.
Въззиваемата страна не заявява становище по частната
жалба.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо в атакуваната част.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
Решението е правилно и следва да бъде потвърдено, като
въззивният съд препраща към мотивите на СРС по реда на чл. 272 ГПК. С оглед
доводите в жалбата, следва да се
отбележи следното:
В първоинстанционното производство е установено, че
между страните е възникнало и съществувало облигационно отношение по договор за
продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия, съгласно чл. 150 ЗЕ. Правото
на собственост на ответниците се установява от представения договор за
учредяване на договорна ипотека, сключен с нотариален акт № 156/2002г. на
нотариус Василева.
Подаването на топлинна енергия към процесния имот през
процесния период, не е спорно между страните, а се и установява от приетите
като писмени доказателства по делото, както и от приетото от СРС заключение на
СТЕ. Измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление между топлоснабдените имоти в сградата
в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД,
с договор от 18.09.2002г., също приет като писмено доказателство. Същият е
сключен от упълномощени представители на етажните собственици, съгласно
протокол на общото събрание.
От изложеното следва изводът, че ответниците, в
качеството им на собственици на имота, са потребители/клиенти на топлинна
енергия за битови нужди и съгласно чл. 155 от ЗЕ, дължат заплащане на цената на
отдадената за процесния имот топлинна енергия, за претендирания период. Ето
защо искът е доказан по основание и оплакванията на жалбоподателите пред настоящата инстанция за липса на доказано
право на собственост, са необосновани. Следва да се отбележи, че в срока по чл.
131 ГПК ответниците са оспорили качеството си на потребители на топлинна
енергия само с оглед липса на сключен писмен договор между страните, но не са
оспорили качеството си на собственици на имота, нито представения към исковата
молба нотариален акт. Неоснователни са доводите за липса на сключен писмен
договор, тъй като облигационното правоотношение възниква по силата на закона
при публично оповестени Общи условия. Съгласно чл. 153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно задължителните указания,
дадени в ТР № 2/2018г. по т.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, собствениците дължат
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на
ЗЕ независимо кой е фактическият ползвател на имота, освен ако между ползвателя
на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди. Ето защо доводите в жалбата в
тази връзка са изцяло неоснователни.
Съгласно констатациите на СТЕ, остойностяването на
потребената топлинна енергия и разпределението е извършвано в съответствие с
действащите към този момент нормативни разпоредби. За процесния период отчитането
е било редовно, като от отчетеното количество ТЕ са приспадани технологични
разходи за сметка на ищцовото дружество. Вещото лице е съобразило, че в
процесния имот е имало 6 монтирани отоплителни
тела, с 6 топлоразпределители с дистанционен отчет, както и 2 водомера за топла
вода. Начислените на въззивниците суми са определени за ТЕ за сградна
инсталация, за БГВ и ТЕ за отопление на база реални отчети на уредите за дялово
разпределение и водомерите за топла вода. СРС е уважил иска за сумата общо 2900. 73 лв. съобразно заключението на
СТЕ. Ето защо, настоящият състав намира
оплакванията на жалбоподателите относно липсата на доказателства, от които да
се установи количеството и качеството на реално доставената топлинна енергия,
за неоснователни.Констатациите на вещите лица не са опровергани от други
доказателства по делото и липсва процесуално основание да не бъдат кредитирани,
противно на доводите в жалбата.
По отношение на оплакването в жалбата за липса на
доказан отопляем обем в размер на 227
куб.м., следва да се отбележи, че подобно възражение не е направено в срока по
чл. 131 ГПК и до приключване на устните състезания в първоинстанционното
производство. Оспорването на отопляемия обем е преклудирано, като заявено за
първи път в жалбата, отделно е и недоказано.
Неоснователно е възражението на жалбоподателите
досежно неизправност на абонатна станция и на измервателните уреди, налагащо
извод за липса на доказване на количеството на доставена топлинна енергия. В заключението на СТЕ са констатирани
периодични проверки на топломерите в абонатната станция съгласно БДС и са
описани протоколи за тяхната смяна.
Други относими за спора доводи не се сочат в жалбата.
Предвид изложеното, въззивният съд намира, че жалбата е
изцяло неоснователна на релевираните в нея основания и първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
С оглед изхода на спора, разноски за настоящата
инстанция не следва да бъдат присъждани, тъй като липсва искане от въззиваемата
страна, която има право на разноски.
По частната жалба:
С обжалваното определение е оставена без уважение
молба по чл. 248 ГПК на ответниците за изменение на присъдените с решението в
полза на ищеца разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
По разноските в заповедното производство:
Възраженията в молбата по чл. 248 ГПК касаят
неправилно изчисляване на държавната такса и юрисконсултско възнаграждение, без
да се релевират конкретни дължими размери на двете вземания, а се оспорват общо
начините за изчисляването им.
Заплатената в заповедното производство държавна такса
в размер на сумата 65. 60 лв. съответства на определения в чл. 12, т. 1 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а именно –
2 на сто върху материалния интерес, в случая – 3 275. 03 лв. Поради изложеното,
частната жалба в посочената част е неоснователна.
По отношение на
присъденото за заповедното производство юрисконсултско възнаграждение в размер
на 344. 63 лв. обаче, настоящият въззивен състав намира, че частната жалба е
основателна, с оглед релевираното в нея искане за приложение на нормата на чл.
78, ал. 8 ГПК в ред. ДВ, бр. 8 от 2017г. Възнаграждението е определено по реда
на Наредба № 1/2004г., съобразно предходната редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК.
Съгласно сега действащата редакция на цитираната норма, размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 ЗПП, който препраща към НПП. Съгласно чл. 26 от Наредбата, за защита по бързи производства, заповедно производство и
производства за обезпечение на бъдещ иск възнаграждението е от 50 до 150 лева. Дължимото
в полза на заявителя юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство
следва да се определи според актуалната редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК, с оглед
обстоятелството, че същото се определя и присъжда с крайния съдебен акт на
съответната инстанция, без да е нужно страната да доказва, че реално е
направила подобен разход. Размерът на юрисконсултското възнаграждение е
нормативно регулиран, като нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК се прилага и спрямо
заварените висящи процесуални правоотношения в актуалната й редакция – в този
смисъл изрично определение № 383/9.07.2018г. по ч.т.д. № 974/2018г. на ВКС, ІІ
ТО, определение № 567/14.11.2017г. по ч.т.д. № 1757/2017г. на І ТО и др. Предвид
изложеното и по арг. от т. 12 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, присъдените от
заповедния съд разноски в заповедта за изпълнение не обвързват исковия съд, който
самостоятелно преценява тази дължимост към момента на произнасянето си.
Доколкото размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя съобразно
действащата към момента на произнасянето по разноските редакция на чл. 78, ал.
8 ГПК, същата е приложима и за възнаграждението за заповедното производство,
дори и към момента на издаване на заповедта за изпълнение да е действала
предходната редакция на цитираната норма. С оглед изложеното, дължимото
юрисконсултско възнаграждение следва да бъде определено в минималния размер от
50 лв., съгласно действителната фактическа и правна сложност на делото.
По разноските в
исковото производство:
С решението в
мотивната му част е прието, че в исково производство са направени разноски в
общ размер на 588. 05 лв. и са присъдени в полза на ищеца общо 520. 84 лв.,
съобразно уважената част на исковете. Съгласно обжалваното определение от
15.02.2019г., в сумата 588. 05 лв. са включени 108. 05 лв. държавна такса, 200
лв. – депозит за СТЕ , 180 лв. – депозит за ССчЕ и 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение. Определеното юрисконсултско възнаграждение е съизмеримо с
нормативно определения минимален размер, съгласно
По отношение на държавната такса в исковото
производство, съгласно приложимата към момента на подаване на исковата молба
редакция на чл. 72, ал. 1 ГП, ред. ДВ, бр. 59/2007г., дължимата държавна такса
е в размер точно на заплатената от 108. 05 лв., определена и събрана по всеки
иск, след приспадане на заплатената в заповедното производство – арг. от. 18 от
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Следва да се отбележи, че са предявени четири иска
По изложените съображения, частната жалба относно
присъдените в исковото производство разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение е изцяло неоснователна.
По изложените съображения обжалваното определение по
чл. 248 ГПК следва да бъде отменено в частта, с която е оставена без уважение
молбата за изменение на решението досежно присъдените в полза на ищеца разноски
за разликата над сумата общо 589. 47 лв. до присъдения общ размер от 884. 10 лева,
след приспадане на сумата 294. 63 лв., присъдена като юрисконсултско
възнаграждение за заповедното производство.
На частните жалбоподатели следва да се присъдят
претендираните разноски за държавна такса в размер на 15 лв. за частното
производство. Претендираните разноски за адвокатско
възнаграждение в производството по частната въззивна жалба, на основание чл.
38, ал. 2 от ЗА в полза на адв. Р.Р. не следва да бъдат присъждани, тъй като в
производството по чл. 248 ГПК не се дължат разноски – така определение №
60/31.01.2020г. по ч.гр.д. № 11/2020г. по описа на ВКС, ІІІ ГО, определение №
387/14.08.2019г. по ч.т.д. № 1669/2019г., на ВКС, I ТО; определение №
216/17.07.2017г. по гр.д. №3648/2016г. на ВКС, III ГО; определение №
97/25.03.2015г. по т.д. № 987/2014г. на ВКС, I ТО; определение №
256/01.08.2017г. по гр.д. № 1355/2017г. на ВКС, IV ГО, определение №
18/12.01.2017г. по ч.гр.д. №5183/2016г. на ВКС, IV ГО. Разпоредбата на чл. 81 ГПК
е неприложима в това производство, тъй като определението по чл. 248 ГПК няма
характер на акт по чл. 81 ГПК - с него не се решава материалноправен или
процесуалноправен въпрос по гражданско дело или свързано с него частно
производство. Производството по чл. 248, ал. 1 ГПК не представлява образувано
ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство. Същото
има несамостоятелен характер, тъй като негов предмет са заявени и осъществени
разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече
приключилото в съответната инстанция дело. При липса на основание за присъждане
на разноски в производството по чл. 248 от ГПК, няма основания за присъждане на
разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство
акт. По изложените съображения искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение в производството по депозираната частна въззивна жалба срещу
определението на СРС по чл. 248 от ГПК е неоснователно.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 03.08.2018г. по гр. дело № 18438/2017г. на Софийски районен съд,
36 състав в обжалваната част за уважаване на иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ.
Решението в останалата отхвърлителна
част е влязло в сила, като необжалвано.
ОТМЕНЯ определение от 15.02.2019г. по гр. дело № 18438/2017г.
на Софийски районен съд, 36 състав в
частта, в която е отхвърлена молбата на Г.П.П. и В.С.К. по чл. 248 ГПК за
изменение на решение от 03.08.2018г. по гр. дело № 18438/2017г. на Софийски
районен съд, 36 състав, относно присъдените в полза на „Т.С.“ ЕАД разноски за
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ,
на основание чл. 248 от ГПК, решение от 03.08.2018г. по гр. дело №
18438/2017г. на Софийски районен съд, 36 състав, в частта му за разноските,
като го ОТМЕНЯ в частта му, в която
ответниците Г.П.П. и В.С.К. са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, на основание
чл. 78,
ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, сумата над 589. 47 лева до присъдения размер от 884. 10
лева – съдебни разноски за исковото и заповедното производства.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Г.П.П. и В.С.К. срещу определение от 15.02.2019г. по
гр. дело № 18438/2017г. на Софийски районен съд, 36 състав в останалата част.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, седалище и
адрес на управление *** Б да заплати на Г.П.П., ЕГН ********** и В.С.К., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 15 /петнадесет/ лева – съдебни
разноски за държавна такса по подадената частна въззивна жалба.
Решението е постановено при
участие на третото лице „Т.с.” ЕООД
– помагач на въззивника-ищец „Т.С.”
ЕАД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.