Р Е Ш Е Н И Е № 260046
гр. Пловдив, 01.03.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският апелативен съд, първи търговски състав, в публичното
заседание на десети февруари през
две хиляди и двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на
секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното от съдия Костадинова въззивно търг. дело № 697 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство
по чл.258 и следващите от ГПК.
С решение № 200
от 03.07.2020 година, постановено по т. дело №198/2019 година по описа
на Окръжен съд - Стара Загора, е осъден Т.В.В., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.И. Б.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, сумата 3721лв. съдебни и
деловодни разноски и сумата 4255лв. лихва за забава от подаване на исковата молба
до влизане в сила на решението, представящи нанесени от него вреди на
дружеството в качеството му на действащ до 30.12.2015г. управител, изразяващи
се в осъждане на дружеството с влязло в сила решение № 425/15.03.2018г. по
гр.д. № 5377/2016г. по описа на Районен съд – Бургас.
Осъден е Т.В.В. да заплати на „Т.И.Б.“ ЕООД
направените по делото разноски в размер общо на
1369 лв.
Така постановеното решение
е обжалвано с въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Т.В.В.. Оплакванията са за незаконосъобразност на
първоинстанционното решение. Във въззивната жалба се твърди, че ответникът Т.В.
неправилно е осъден да заплати разноските за водено срещу „Т.И.Б.“ЕООД дело, по което дружеството в качеството си на ответник не е оспорило
предявения иск по основание и размер и не е предприело никакви действия в своя
защита. Това по същество според
жалбоподателя било признание на иска. Поддържа се необоснованост на решението
поради необсъждане на възраженията на ответника, свързани със злоупотреба с
права от страна на „Т.И.Б.“ ЕООД, изразяващи се в умишлено бездействие в
производството по гр. дело № 5377/2016 година по описа на РС – Бургас и във
възпрепятстване събирането на доказателства
с цел да се навреди на Т.В.. Във
въззивната жалба е посочено в какво конкретно се състои бездействието и създаването на пречки за събиране на
доказателства според жалбоподателя. Посочени са и други възражения, които според жалбоподателя не са обсъдени от първоинстанционния съд и
това е довело до необоснованост на решението. Сред тях са възражението на
ответника В., че в качеството си на управител на „Т.И.Б.“ ЕООД не е възлагал
извършването на земеделски услуги на „А.“
ЕООД, като в тази насока се твърди неправилност на изводите на съда за наличие
на сключен договор между тези две дружества за извършване на земеделски
услуги. Според жалбоподателя В. не било
обсъдено и възражението за
добросъвестност в поведението му. Неправилен бил извода на съда, че не е налице
хипотезата на чл. 223, ал. 2 от ГПК, свързана с умисъл или груба небрежност
от „Т.И.Б.“ ЕООД в качеството му на
ответник по гр. дело № 5377/2016 година
на РС – Бургас, по което Т.В. е встъпил по свое собствено желание като трето
лице – помагач. Във въззивната жалба се поддържа оплакване, че
първоинстанционното решение е постановено при превратно тълкуване на събраните
по делото доказателства и в противоречие с тях. Липсвали доказателства за
отправена покана от „Т.И.Б.“ ЕООД към Т.В. да заплати задължението към „А.“ ЕООД.
Неправилно се приемало от съда, че това обстоятелство не се оспорва от В., че Т.В.
е уведомен за претенцията на „А.“ ЕООД
още преди завеждане на делото. Неправилно били интерпретирани от съда
показанията на свидетелката Б.И.. В първоинстанционното решение не били
обсъдени представените от ответника доказателства с отговора и с допълнителния
отговор на исковата молба, което водело до необоснованост на изводите на
съда за момента на уведомяване на
ответника В. за претенцията на „А.“ ЕООД и за това, че към момента на
представяне на фактурата от това дружество в „Т.И.Б.“ ЕООД то на практика се е
управлявало от новия управител Д.М.. Липсвала конкретизация в какво се състои
виновното и противоправно действие на ответника В., с което той в качеството си
на управител е нанесъл вреда на
дружеството – ищец „Т.“ ЕООД. Липсвало основание да се търси отговорност от
ответника Т.В. с иска по чл. 145 от ТЗ. Искането е да се отмени
първоинстанционното решение и да се постанови ново по същество, с което да се
отхвърли предявения иск.
След провеждане на
откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция на 10.02.2021 година по
делото е постъпило писмено становище вх. № 261610/19.02.2021 година от Т.В.В., представляван от адвокат М.О., наречено „писмени
бележки“, за каквито не е направено искане и съдът не се е произнесъл по реда
на чл. 149 ал. 3 от ГПК. За първи път в
тези писмени бележки се прави възражение, че предявените искове срещу Т.В. са
погасени по давност, като се поддържа, че давността е тригодишна, че е
започнала да тече от 30.12.2015 година, когато Т.В. е заличен като управител на
дружеството-ищец и е изтекла към момента на предявяване на иска. В
писмените бележки се изразява становище, че Т.В. не следва да отговаря по
предявения иск по чл. 145 от ТЗ за действията, извършени от него в качеството
му на едноличен собственик на капитала, в което качество той е решавал въпросите, свързани с работата на
дружеството, предоставени на компетентността
на общото събрание. Твърди се, че В. не следва да носи отговорност към
дружеството по реда на чл. 145 от ТЗ, тъй като между него и дружеството не
съществувало мандатно правоотношение и не
било налице неизпълнение на
задължения, поети от него към дружеството.
Апелативният съд намира,
че направеното допълнително възражение
за погасителна давност в писмените
бележки, представени след приключване на устните състезания е преклудирано. Вярно е, че има съдебна практика на ВКС,
съгласно която погасителната давност за
исковете по чл. 145 от ТЗ е тази по чл. 111 б. „б“ от ЗЗД – тригодишна,
доколкото става дума за специална
имуществена отговорност, произтичаща от съществуващите
между управителя и дружеството два вида правоотношения – органно и договорно,
по договор за управление, който е особен
вид договор за поръчка. Погасителната
давност обаче не се прилага от съда служебно, а само по възражение на страните.
Т.В. не е спазил преклузивния срок, в който може да въведе в процеса възражението за изтекла погасителна давност, а
именно срока за отговора на исковата молба съгласно разпоредбата на чл. 367 ал.
2 т. 5 от ГПК. Доколкото възражението за изтекла погасителна давност е
преклудирано, съдът не дължи произнасяне по него, в каквато насока са и
задължителните указания, дадени с ТР №
1/09.12.2013 година по т.дело № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, т.4.
Останалите доводи,
изложени в писмените бележки от 19.02.2021 година не са нови, те са свързани с
изразяваното и до този момент по делото становище на ответника, че не
следва да отговаря по иска по чл. 145 от ТЗ за претендираните с исковата молба суми в качеството си на бивш управител на
дружеството.
Срещу въззивната жалба е
подаден писмен отговор от „Т.И.Б.“ ЕООД с изразено становище за нейната неоснователност.
В писмения отговор са изложени подробни съображения срещу доводите на
жалбоподателя за незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното
решение. Искането е да се потвърди първоинстанционното решение и да се присъдят
на жалбоподателя направените разноски пред въззивната инстанция.
Страните не са направили
нови доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Апелативният съд, като
прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема
следното:
Въззивната жалба е
процесуално допустима, подадена е от лице, имащо право на въззивно обжалване, а
именно от ответника в първоинстанционното
производство срещу решението, с което е уважен предявения срещу него иск. При подаването на въззивната жалба е
спазен предвидения в чл. 259 ал. 1 от ГПК
двуседмичен срок. Решението е съобщено на Т.В. чрез процесуалния му представител на 03.08.2020 година, а въззивната жалба е с вх. № 260259/17.08.2020 година.
Разгледана по същество, възивната жалба е основателна като подадена срещу
недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен, а производството по
делото – прекратено.
В исковата молба, с която
е сезиран първоинстанционния съд, подадена
срещу Т.В.В.,
е посочено, че на 20.03.2019 година едноличният собственик на
капитала на дружеството –ищец „Т.И.Б.“ ЕООД е взел
решение да бъде потърсена отговорност от бившия управител Т.В. за нанесени
вреди на дружеството.
Протокол с цитираното в
обстоятелствената част на исковата молба решение от 20.03.2019 година е
представен като доказателство към исковата молба / стр. 18 от първоначално
образуваното гр. дело № 2271/2019 година по описа на РС- Стара Загора, което
впоследствие е прекратено и изпратено по правилата на родовата подсъдност на ОС
– Стара Загора/. Видно от този протокол,
в него е посочено, че на 20.03.2019 година Д.Г.М.в качеството си на едноличен
собственик на капитала на „Т.И.Б.“ ЕООД
е взел решение на основание чл. 145 от ТЗ да бъде предявен иск за заплащане на
претърпени от ищеца вреди в размер на 7976 лева срещу действащия до 30.12.2015
година управител на дружеството Т.В. за това, че поради негово виновно
поведение, изразяващо се в неотразяване в счетоводството на дружеството и
неизплащане на възложената и извършена от „А.“ ЕООД услуга с фреза за фрезоване
на 2308 декара земеделска земя на обща стойност 27696 лева с ДДС, с решение №
425/15.03.2018 година по гр. дело № 5377/2016 година на РС – Бургас на 03.04.2019 година „Т.И.Б.“
ЕООД е осъдено да заплати на „А.“
ЕООД освен стойността на предоставената услуга и лихви за забава от датата на предявяване на иска, които до
влизане в сила на решението са в размер на 4255 лева, както и съдебно-деловодни
разноски по воденото дело в размер на 3721 лева. Посочено е, че се назначава
управителят Д.Г.М.да води процеса срещу бившия управител Т.В..
В обстоятелствената част
на исковата молба не се твърди от ищеца да има вземани други решения от други
лица или търговски дружества във връзка
с ангажиране на отговорността на бившия управител Т.В. по реда на чл. 145 от ТЗ
за присъдените с цитираното съдебно решение лихви и разноски. Не са представени
и други доказателства в тази насока.
Имайки предвид изложените
обстоятелства с исковата молба и представените доказателства, съдът намира, че искът по чл. 145 от ТЗ е недопустим, тъй като
липсва взето решение от компетентния за това орган за предявяване на иск на дружеството срещу
управителя. Решаването на въпросите за
предявяване на иск срещу управителя по чл. 145 от ТЗ, както и за
освобождаването му от отговорност са само и единствено от компетентостта
на общото събрание на ООД съгласно разпоредбите на чл. 137 ал. 1 т. 5 и 8
от ТЗ, респ. на едноличния собственик на
капитала, за което съгласно разпоредбата на чл. 147 ал. 2 от ТЗ се съставя протокол в съответната за
решенията на общото събрание форма.
Видно от справката в
ТРРЮЛНЦ по партидата на ищеца „Т.И.Б.“ ЕООД, едноличен собственик на капитала
на дружеството след извършеното вписване на 30.12.2015 година и до настоящия
момент е „П.“ ООД, а Д.Г.М.е вписан само като управител. Едноличният собственик на капитала на
дружеството – ищец „П.“ ООД, ЕИК ***, е
с двама съдружници – Д.Г.М.и „П.“ ООД ,
видно от извършено вписване на 06.08.2015 година. От своя страна съдружникът „П.“
ООД, ЕИК ***, е с трима съдружници – физически лица, а именно Д.Г.М., В.Г.М. и А.Ж.М..
От обсъдените данни от
ТРРЮЛНЦ, които са общодостъпни съгласно разпоредбата на чл. 11 от ЗТРРЮЛНЦ, се
установява, че Д.Г.М.никога не е бил
едноличен собственик на капитала на
„Т.“ ООД, включително към 20.03.2019 година, когато е взето
обсъденото по-горе решение за предявяване на иска по чл. 145 от ТЗ срещу Т.В. и
към настоящия момент. Решението на Д.М. за предявяване на иск по чл. 145 от ТЗ
срещу Т. М.не може да замести необходимото решение по чл. 137 ал. 1 т. 8 от ТЗ
на едноличния собственик на капитала на дружеството – ищец, а именно „П.“ ООД, който съгласно разпоредбата на чл. 147 ал. 2 от ТЗ
решава въпросите от компетентността на общото събрание.
Видно от актуалния
учредителен акт на „Т.“ ООД, обявен в
ТРРЮЛНЦ, в т. 11.12., едноличният собственик на капитала „П.“ ООД си е запазил изрично правомощието да
взема решения за предявяване на искове на дружеството срещу управителя и да
назначава представител за водене на процесите. Това правомощие не е прехвърлено
на управителя, не е сред изрично дадените му в т. 14 и т. 15 от учредителния
акт права.
Съобразявайки законовите
разпоредби, както и разпоредбите на учредителния акт на дружеството- ищец, съдът
приема, че решението на Д.М. за
предявяването на иска по чл. 145 от ТЗ срещу бившия управител не може да
замести решението на единствено компетентния за това, а именно на едноличния
собственик на капитала „П.“ ООД. В
договора за управление между „Т.И.Б.“ ЕООД и Д.М. в качеството му на управител,
сключен на 22.12.2019 година и обявен в ТРРЮЛНЦ по партидата на дружеството, в
раздел „Права и задължения на
довереника“ също липсва оправомощаване на управителя да взема решения по
въпроси, които съгласно закона и
учредителния акт са от компетентност на
едноличния собственик на капитала, включително вземането на решение за
предявяване на иск срещу управителя.
По изложените съображения съдът намира, че
предявеният иск по чл. 145 от ТЗ е недопустим, доколкото условие за неговата допустимост е взето решение на едноличния
собственик на капитала на ищеца
- „П.“ ООД, а не на Д.Г.М., който макар
да се е посочил сам като едноличен собственик на капитала, няма такова
качество, а е само управител на „Т.И.Б.“
ЕООД. Липсват твърдения и доказателства да е проведено общо събрание на
съдружниците в „П.“ ООД, на което то в
качеството си на едноличен собственик на капитала на „Т.“ ООД да е взело решение за предявяване на
иск срещу бившия управител Т. М., поради което предявеният иск е недопустим.
Изводът на съда за
недопустимост на предявения иск е в съответствие с непротиворечивата практика
на ВКС по този въпрос. С нея се приема,
че наличието на взето решение по чл. 137
ал. 1 т. 8 от ТЗ от съдружниците в дружеството, респ. от едноличния собственик
на капитала, за предявяване на иск срещу управителя за причинени вреди на
дружеството е предпоставка за реализиране на
специалната имуществена отговорност по чл. 145 от ТЗ. Наличието на
такова решение е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по
чл. 145 от ТЗ както срещу действащ, така и срещу бивш управител, за която съдът
следи служебно. / решение № 41 от
29.04.2009 година по т.д. 669/2008 година на І т.о. на ВКС; решение №
129/02.09.2016 година по т.д. № 1002/2015 година на І т.о. на ВКС; решение №
188/20.12.2016 година по т.д. № 1525/2015 година на ІІ т.о. на ВКС; решение №
234 от 31.01.2017 година по т.д. № 3150/2015
година на ІІ т.о. на ВКС/.
По изложените съображения
съдът намира, че следва да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати
производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
Ответникът Т.В. има право
на разноски за двете инстанции. По делото са представени доказателства, от
които се установява, че ответникът Т.В. е заплатил адвокатско възнаграждение в
размер на 800 лева на процесуалния си представител адвокат О. / стр. 10 от
първоинстанционното дело/ и 159,52 лева държавна такса за въззивното
производство, или общият размер на разноските за двете инстанции е 959,52 лева.
Настоящото решение с
оглед цената на предявените искове, която е под предвидения в чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК минимален праг по търговски дела, не подлежи на касационно обжалване. В
тази насока е задължителната съдебна
практика – т. 8 от ТР № 1/09.12.2013
година на ОСГТК на ВКС, според което
въззивното решение, с което решението на първоинстанционния съд е
обезсилено и делото е прекратено, не подлежи на касационно обжалване, ако
цената на иска е под предвидения в чл. 280 от ГПК праг.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 200 от 03.07.2020 година, постановено по т. дело
№198/2019 година по описа на Окръжен съд
- Стара Загора, с което е осъден
Т.В.В., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.И. Б.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, сумата 3721лв. съдебни и
деловодни разноски и сумата 4255лв. лихва за забава от подаване на исковата молба
до влизане в сила на решението, представящи нанесени от него вреди на
дружеството в качеството му на действащ до 30.12.2015г. управител, изразяващи
се в осъждане на дружеството с влязло в сила решение № 425/15.03.2018г. по
гр.д. № 5377/2016г. по описа на Районен съд – Бургас и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОСЪЖДА „Т.И. Б.“ ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***
да заплати на Т.В.В., ЕГН **********, с адрес:
***, разноски за двете инстанции в общ размер от 959,52 лева, от които 800 лева
адвокатско възнаграждение и 159,52 лева – държавна такса за въззивното
обжалване.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.