Решение по дело №52/2020 на Окръжен съд - Сливен

 

 

Р Е Ш Е Н И Е № 23

Гр.С., 24.11.2023г

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

    С.СКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  публично съдебно заседание на тридесет и първи  октомври, две хиляди двадесет и трета  година, в състав:

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВАНЯ АНГЕЛОВА

   При секретаря Елена Христова, като разгледа докладваното от съдия Ангелова т.дело №  52 по описа за 2020г, за да се произнесе,  съобрази:

 

  Производството се движи по реда на глава ХХХII от  ГПК.

Образувано е по предявен  частичен иск  с правно основание  чл.510 ГПК, вр. с чл. 65 ал.3 ЗЗД и цена- 66 864.56лв от общо 99 864,56 лв., ведно с предявен в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 452 ал.3 ГПК и същата цена. 

В исковата молба ищецът твърди, че е кредитор на „Е.“ ЕООД за сумата 197 069.49 лв. на основание влязло в сила решение по арб.д. № 1/2015 год.  на Арбитражен съд за търговски спорове - Б..

Твърди се, че въз основа на издадения изп.лист е образувано изп. дело № 454/2015г на ЧСИ Я.Б., по което  е наложен запор на всички настоящи и бъдещи вземания на „Е.“ ЕООД от ответника „П.“ ООД, а запорното съобщение е получено от ответника на 12.10.2015г. и на 11.11.201г. управителя на ответното дружество отговорил, че няма задължения към „Е.“ ЕООД.

 Твърди, че са налице писмени доказателства,  че такива вземания са налице. В периода 01.09.2015г. - 01.01.2016  били издадени 3  фактури, от които е видно, че  „Е.“ ЕООД е извършвало продажба на гориво в полза на  „П.“ ООД, на обща стойност 92 864.56лв с ДДС., както  следва: - фактура № 24558/13.10.2015г. за сумата 30 26.32лв с ДДС;  фактура № 24572/17.10.2015г. за сумата 31 318.55лв с ДДС и фактура № 24580/20.10.2015г. за сумата 31 276.69 лв. с ДДС.  Същите  фактури  били  включени в дневниците за продажби по ЗДДС на „П.“ ООД,  в дневника за покупки за м.10.2015г. и ползван данъчен кредит за тях.            

Тъй като действието на наложения на 12.10.2015г запор се  разпростирало върху всички настоящи и бъдещи вземания на „Е.“ ЕООД от „П.“ООД, считано от датата на налагане на запора и всички вземания на „Е.“ от П.“ООД след 12.10.2015 следвало да бъдат заплащани по сметката на ЧСИ.

          Твърди, че с Постановление от 15.06.2016г, ЧСИ Я.Б. възложил на ищеца за събиране вземането на длъжника „Е.“ ЕООД срещу третото задължено лице „П.“ ООД.

Допълва, че „Г.“ ЕООД е предявило частичен иск срещу „П.“ ООД, за сумата от 26 000лв – част от цялото задължение от 77 387.13лв без ДДС, представляващо стойността на извършени продажби по фактури № 24558/13.10.2015г.; № 24572/17.10.2015г. и  № 24580/20.10.2015г. По частичния иск било образувано т.дело №5/2019г. на СлОС, по което е постановено решение,  с което искът  е уважен.

Твърди, че с Постановление за възлагане вместо плащане от 09.09.2019г, по изп.дело № 381/2019г. на ЧСИ Я.Б., съдебният изпълнител възложил на „Г.“ ЕООД, в качеството му на взискател, вместо плащане запорираното парично вземане на длъжника “Е.“ЕООД, на третото лице - „П.“ ООД в размер на 77 387.13лв без ДДС, на основание същите три фактури, т.е. ищеца  вече  не бил процесуален субституент на „Е.“ ЕООД, а носител на процесното право на вземане.

Твърди се, че процесните вземания на „Е.“ ЕООД от „П.“ ООД  възникнали след налагането на запора, а плащане по процесните фактури липсвало. Дори да се приемело, че е налице прихващане на насрещни вземания, то било недействително след налагане на запора на основание чл. 452 ал.1 ГПК. За да е налице прихващане, било необходимо ликвидно и изискуемо вземане, което в момента на възникването му е запорирано и извършването на прихващане се явявало недействително по отношение на кредитора “Г.“ ЕООД.

В молба от 09.07.2020г. ищецът е заявил, че сумата от 26 000лв е изцяло платена от „П.“ООД след  допуснато обезпечение по т.д. № 68/2016г на СлОС  и образувано изп.дело, като  претендираната сума по настоящото производство е 66 865.56лв, представляваща горницата над 26 000лв. до пълния размер на иска- 92 864.56лв с ДДС.           

Моли за  постановяване на  съдебно решение, с което ответника  бъде  осъден да му заплати сумата 66 864.56лв. – като част от цялото вземане  92 864.56лв с ДДС, представляващо стойността на извършени продажби по фактури № 24558/13.10.2015г.;  № 24572/17.10.2015г. и  № 24580/20.10.2015г. , ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба - 29.06.2020г. до окончателното изплащане.

В условията на евентуалност, ако съдът отхвърли иска като неоснователен, на основание чл. 452 ал.3 ГПК, поради извършеното от третото лице плащане след получаване на запорното съобщение, моли за осъждането на ответника да му заплати същата сума - 66 864.56лв, ведно със законната лихва, считано от 29.06.2020г. до окончателното изплащане.

Ответникът „П.“ ООД е подал отговор на ИМ в срока по чл. 367 ГПК, с който  не  оспорва ,че е издаден изп.лист и образуваното изп.дело № 454/2015г. на ЧСИ Я.Б., по което  му е връчено запорно съобщение в качеството на трето задължено лице и че с постановление за възлагане ЧСИ е възложил на ищеца за събиране вместо плащане вземането на длъжника „Е.“ ЕООД срещу него, но само за изрично посочените суми, в общ размер на 77 387.13лв, по описаните фактури. Не оспорва и че между „Е.“ ЕООД и „П.“ ООД е имало търговски отношения по повод продажбата и доставката на гориво.

Оспорва твърдението на ищеца, че е налице вземане в полза на „Е.“ ЕООД от „П.“ ООД във връзка с процесните три фактури на обща стойност 92 864.56лв с ДДС.

          Прави възражение, че вземането е погасено чрез прихващане на основание сключени  през 2015г договори за заем между И.И.В.и Е.Р.В.като заемодатели и „Е.“ ЕООД в качеството на заемател,  възлизащи на обща стойност 84 200лв, и на споразумения за изменение на всеки един от заемните договори  от 30.09.2015г, които за оспорени от ищеца относно достоверността на вписаната в частните документи дата.

Твърди, че въз основа на договорите за заем и споразуменията към тях са извършени доставките на гориво и издадени процесните фактури.

 Задълженията на „П.“ ООД по процесните три фактури  били разчетени, като били приспаднати сумите, дължими съгласно споразуменията към договорите и приемо-предавателните протоколи за предаване на ваучери, по начина, посочен в табличен вид на стр.5 от отговора на ИМ. Процесните фактури били  осчетоводени, като крайното салдо било минус 2246.67лв. Затова  счита,  че ищеца не е титуляр на вземането, а то е погасено независимо дали чрез даване вместо плащане или с прихващане на основанията, описани по-горе.

Счита, че изпратеното и получено запорно съобщение не е произвело действие, тъй като вземанията, обект на запора не са индивидуализирани, а не е допустимо налагане на общ запор върху всички вземания на длъжника., вкл. бъдещи и без да се конкретизира тяхното основание, страни, размер, тоест касае за незаконосъобразно действие на ЧСИ, поради което не са настъпили последиците от запора.

Освен това, в постановлението за възлагане не било посочено, че сумите се възлагат за събиране без включен в тях ДДС, а щом не е изрично посочено, че сумата е без ДДС, означавало, че е с включен ДДС, който в случая се равнява на сумата 15 477.43лв, която не е възложена за събиране на ищеца  и същият неоснователно я претендирал.

 Прави  възражение за изтекла погасителна давност .

 Ищецът е подал допълнителна искова молба в срока по чл. 372 ГПК, с която оспорва възраженията на ответника, направени в отговора.

 Оспорва представените с  отговора  писмени документи:  приемо-предавателни протоколи от 07.10.2015г, договори за заем от 2015г, споразумения за новиране от 2015г и ПКО, които били с недостоверна дата и съставени единствено с оглед настоящото производство.

Оспорва твърдението за наличие на заемни  правоотношения между Е.“ ЕООД и „П.“ ООД, на основание договори за заем, както и че е налице предаване на суми по тези договори. Твърди, че след налагането на запора от ЧСИ е извършена доставката на горива в полза на ответника, видно от процесните фактури. На основание извършените доставки възникнали вземания в полза на „Е.“ ЕООД като на основание чл. 510 ГПК ответникът следвало да ги заплати по сметката на ЧСИ, а липсвало плащане.

Ответникът е подал допълнителен отговор в срока по чл. 373 ГПК, с който поддържа всички възражения, наведени в първоначалния отговор.

          В с.з. дружеството –ищец се  представлява от упълномощен представител, който  поддържа предявените искове и моли да бъдат уважени. Уточнява,че  предявеният иск е частичен- за сумата 66 8 864.56лв от общо 99 964.56лв. Прави и уточнението, че  оспорва единствено достоверната дата на частните документи, представени от ответника с отговора на исковата молба.  Претендира разноски по делото съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на платеното от ответника адв.възнаграждение. Представя писмени бележки.

          В с.з. ответното дружеството се представлява от упълномощен представител, който поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на исковете – главен и евентуален. Претендира разноски. Представя списък на разноските, както и писмена защита.          

         Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

         С влязло в сила решение от 13.07.2015г. по арбитражно дело № 1/2015 год. по описа на Арбитражен съд за търговски спорове -  гр. Б., „Е.“ ЕООД, представлявано от Е.Д.Н. и Е.Д.Н. са осъдени солидарно  да заплатят на „Г.“ ЕООД сумата от 195 320,97лв.; неустойка за забавено пращане в размер на 1 784,52лв., 5 202лв. разноски за арбитражното производство и 15 240лв. адвокатско възнаграждение.

         С решение  от 13.07.2015г   по т.д.№ 5206/15 на СГС,   е издаден изпълнителен лист въз основа на решението на Арбитражния съд .

         На основание издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 454/15 по описа на ЧСИ Я.Б., рег. № 709 на КЧСИ, с район на действие РС-Б., по което на 06.10.2015г. е изплатено запорно съобщение до ответника по делото  „П.“ ООД, в което е посочено, че общото задължение на „Е.“ ЕООД към „Г.“ ЕООД е в размер на 253 100,08лв. и че ЧСИ налага запор върху „всички настоящи и бъдещи вземания на длъжника“ , като забранява на третото лице да предава запорираните до посочения размер суми на длъжника.

          На основание чл. 508 ал.1 и 2 от ГПК, в тридневен срок е поискано от третото лице да посочи обстоятелствата по цитираните законови разпоредби. Посочена е сметката на съдебния изпълнител, по която следва да бъдат внесени сумите.

          Запорното съобщение е връчено на „П.“ ООД, чрез писмо с обратна разписка на 12.10.2015г.

          На 11.11.2015г., „П.“ ООД  е отговорило на ЧСИ, че няма задължения към „Е.“ ЕООД от датата на получаване на съобщението - 12.10.2015г.

          С Постановление ЧСИ Я.Б. от 15.06.2016г., на основание чл. 510 от ГПК, е възложено на взискателя-ищец за събиране запорирано парично вземане на длъжника „Е.“ ЕООД от третото лице „П.“ ООД в размер на общо 77 387,13лв. по следните фактури: фактура № 24558/13.10.2015г. за сумата от 25 224,43лв без ДДС.,; фактура № 24572/17.10.2015г. за сумата от 26 098,79лв без ДДС.; фактура № 24580/20.10.2015г. за сумата от 26 063,91лв без ДДС.

         На 29.08.2016г „Г.“ ЕООД е предявило срещу „П.“ ООД и „Е.“ЕООД  частичен иск  за  заплащане на сумата  26 000лв, представляваща част от цялото задължение от 92 864.56лв с ДДС, представляващо стойността на извършени продажби по същите фактури № 24558/13.10.2015г.; № 24572/17.10.2015г. и  № 24580/20.10.2015г.

          По частичния иск било образувано т.дело № 68/2016г, по което е постановено решение № 11/22.03.2017г, с което искът е  уважен.

          С решение № 71/06.07.2017г по в.т.д. № 160/2017г на БАС, решението е потвърдено.

          С  решение № 239/18.01.2019г по т.д. № 3007/2017г на ВКС, първо т.о., решението на БАС е обезсилено, ведно с потвърденото решение на СлОС, а делото –върнато за разглеждане от друг състав на СлОС.

         При новото разглеждане е образувано т.дело №5/2019г. на СлОС, по което е постановено решение № 12/14.03.2019г,  с което искът  е уважен.

          С решение № 34/08.07.2021г по в.т.дело № 232/2020г на БАС, решението на СлОС е обезсилено, а производството по делото-прекратено.

          С определение № 50131/27.02.2023г по т.д. № 2547/2021г на ВКС,  първо т.о., решението на БАС не е допуснато до касационно обжалване.

          Междувременно,  с решение № 415/29.10.2019г по т.д. № 115/2019г по описа на БОС, обявено в ТР на 30.10.2019г и влязло в сила на 07.11.2019г, е обявена неплатежоспособността на „Е.“ЕООД,  определена началната й дата, открито производство по несъстоятелност, обявено в несъстоятелност и постановено прекратяване на  дейността му,  наложени обезпечителни мерки и постановено спиране поради липса на начални средства да покрият първоначалните разноски.

        С решение № 260009/11.01.2021г по т.д. № 115/2019г по  описа на БОС, на основание чл. 632 ал.4 ТЗ, е прекратено производството по несъстоятелност по отношение на „Е.“ЕООД и дружеството е заличено от търговския регистър. Решението е обявено в ТР  на 12.01.2021г

        Производството по несъстоятелност е прекратено без да се е развила фазата по предявяване и приемане на   вземания.   

        Преди да бъде обявена неплатежоспособността на длъжника „Е.“ ООД и открито производство по несъстоятелност, с Постановление на ЧСИ Я.Б. от 09.09.2019г по изп.дело № 381/2019г., съдебният изпълнител възложил на взискателя „Г.“ ЕООД вместо плащане запорираното парично вземане на длъжника “Е.“ ЕООД, на третото лице-„П.“ ООД, в размер на 77 387.13лв без ДДС, на основание същите три фактури, упоменати по-горе.

         С писмо  вх.№260706/28.08.2023г на ЧСИ Я.Б. с рег. № 709 и район на действие РС-Б., уведомява съда, че въз основа на заповед на Министъра на правосъдието от 13.03.2019г, изп.дело № 454/2015г е преобразувано  на 05.09.2019г под изп.дело № 381/2019г по описа на същия ЧСИ, със страни: взискател- „Г.“ЕООД и длъжници-„Е.“ЕООД и Е.Д.Н., като Постановлението за възлагане вместо плащане е връчено на взискателя на 09.09.2019г, но до момента не са постъпвали суми от третото задължено лице .

         На 29.06.2020г е предявен настоящия иск от взискателя по образуваното изп.производство, но вече  в качеството му на носител на  вземането, а не на процесуален субституент, какъвто е бил в предходното производство по т.д. №  68/2016г и  т.д. № 5/2019г, и двете  на СлОС.

         Съгласно  изготвената по делото ССчЕ,  фактура  № **********/13.10.2015г. на стойност 30 269,32лв., фактура № **********/17.10.2015г. на стойност 31 318,55лв. и фактура №  **********/20.10.2015г. -  на стойност 31 276,69лв., издадени от „Е." ЕООД са осчетоводени на 20.10.2015г. в счетоводните регистри на „П."ООД.  Трите фактури са включени в дневника  на  покупки  по ЗДДС за м. октомври 2015г на „П.“ООД и продажби по ЗЗДС за м.октомври 2015г на „Е.“ЕООД.  Ползван е и данъчен кредит от ответника.

        По делото са представени като 9 бр. договори за заем, носещи дати  от м. януари до м. септември 2015г., съгласно които физическите лица Е.Р.В.и И.И.В.са предоставили в заем на „Е.“ ЕООД, както следва: Е.В. е предоставила на заемополучателя „Е."ЕООД - 39 600лв., И.В. - 44 600лв.

         Всички договори за заем са за суми от по 9 900лв. и  в тях е записано, че сумите са предоставени  в брой с ПКО.

         Към всеки от договорите е представено писмено споразумение с идентично съдържание между заемателя, заемополучателя и „П.“ ООД, с което страните констатират, че паричните средства по банковите сметки на „Е."ЕООД са обект на запор и дружеството не може да върне заемната сума, вследствие на което се споразумяват заемополучателя да върне заемната сума чрез доставка на гориво в полза на „П.-98"ООД в срок до един месец, считано от датата на падежа за връщане на заемната сума. Датата на последното споразумение е от 30.09.2015г.

          На 07.10.2015г. е сключен приемо-предавателен протокол между  „П.“ ООД и „Е.“ ЕООД  за предаване на ваучери за гориво, описани по номер, серия, литри, номинална стойност и код на обща стойност 10 911,23лв.Това са ваучери, с които земеделските производители са закупили гориво от „П."ООД, а то от своя страна ги предава на „Е."ЕООД да ги използва като платежно средство за заплащане на част от акциза на гориво.

          Съгласно заключението на ССчЕ,плащане по трите фактури не е извършено в брой, нито  по банков път., но задълженията по тях са уредени чрез прихващане на задължението на „Е.“ЕООД по сключените договори за заем  от 18.01.2015г, 31.05.2015г, 02.08.2015г  и 06.09.2015г,  между физическите лица Е.Р.В.и И.И.В.като заемодатели и „Е.“ЕООД като заемополучетел, възлизащи  на обща стойност 84 200лв. 

          С част от сумата по първата фактура от 13.10.2015г са прихванати ваучери за гориво  на земеделски производители за стопанската 2014г съгласно приемо-предавателен протокол между двете дружества от 07.10.2015г.на стойност 10 911.23лв. Общо прихваната сума е в размер на 95 111.23лв, а дължимата сума по трите фактури е общо 92 864.56лв или дължима е само разликата от 2246.67лв.     

        В счетоводните регистри на „П."ООД задълженията по процесните фактури били разчетени като са приспаднати сумите, съгласно споразуменията към договорите за заем и приемо-предавателен протокол, сключени между двете дружества, като оставала дължима сума  2 246,67лв.

         В с.з., вещото лице М.К. поясни, че не е успяла да провери дали договорите за заем са отразени в счетоводството на „Е.“ЕООД, тъй като не е успяла да осъществи контакт с представител на дружеството.

        Поясни, също, че когато няма основание за издаване на първичен счетоводен документ, в счетоводната практика се използва мемориален ордер. С него се документира осчетоводяването на операцията, като в случая са издадени няколко мемориални ордера за извършено прихващане, които са регистрирани в счетоводната програма на 31.10.2015г, тоест към тази дата е извършено осчетоводяването на прихващането. 

        Горната фактическа обстановка  съдът прие за установена въз основа на събраните писмени доказателства, ценени като относими и допустими, с изключение на оспорените от ищеца частни документи, представени от ответника, тъй като последният, въпреки дадените му от съда указания,  не проведе доказване за наличие на достоверна дата.

         Съдът кредитира изцяло заключението на изготвената по делото СИЕ, кат обосновано, ясно и неоспорено от страните.  

         Въз основа на  установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

         Предявен е  частичен иск  с правно основание чл. 510 ГПК, вр. с чл. 65 ал.3 ЗЗД и цена – 66 8 864.56лв от общо 99 964.56лв, а  в условията на евентуалност - иск с правно основание чл. 452 ал.3 ГПК и същата цена.

         Искът по чл. 510 ГПК е изпълнителен способ за реализиране на правото на индивидуално принудително изпълнение на кредитор с издаден изпълнителен лист, по силата на който може да удовлетвори паричното си притезание чрез снабдяване с изпълнителен лист срещу третото задължено лице на длъжника си и да насочи изпълнението директно срещу третото задължено лице по силата на постановено позитивно съдебно решение.

         Фактическият състав на чл. 510 ГПК изисква да бъде установено от ищеца, че има качество на взискател в изпълнително производство срещу длъжник, който има вземане към ответника по делото, че  принудителното изпълнение е насочено срещу това вземане чрез налагане  запор върху същото, че съдебният изпълнител е възложил запорираното вземане за събиране или вместо плащане, че  вземането съществува, а третото задължено лице след като му  е наложен запора,  е отказало плащане.

          Запорът може да бъде насочен и върху вземания, които са условни, срочни, спорни и дори такива, изпълнението на които зависи от насрещна престация на длъжника. Затова при налагането на запора, ЧСИ  не  извършва предварителна проверка за това дали вземането действително съществува или не. Налагането на запора и последващите изпълнителни действия по отношение на вземането се предприемат само въз основа на твърденията на взискателя, че неговият длъжник има определено вземане към трето лице.

          Запорът се счита наложен от датата на получаване на запорното съобщените от третото задължено лице. Процесуалната последица от наложения запор е възможността, при липса на доброволно изпълнение, съдебният изпълнител по реда на чл. 510 ГПК да възложи запорираното вземане на взискателя за събиране или вместо плащане, като в случая е налице втората хипотеза.

        Третото задължено лице  може да противопостави  на взискателя  всички възражения, с които разполага срещу длъжника преди запора, тъй като извършените разпореждания след запора са непротивопоставими на взискателя.  

         Процесуалната легитимация на ищеца да води този иск  произтича от Постановлението на ЧСИ от 09.09.12019г за възлагане вместо плащане.  

         Срещу третото задължено лице взискателят не разполага с изпълнителен лист, поради което ролята и правните последици от позитивно съдебно решение са създаване на изпълнително основание  по реда на исковия процес, по силата на което ще може да изпълнява срещу третото задължено лице - ответника. 

         Безпротиворечиво е изяснено в съдебната практика, че  възлагането по чл. 510 ГПК  има две форми- за събиране или вместо плащане .

         При възлагане на вземането за събиране, титуляр на вземането остава длъжникът, а взискателят, на когото е възложено вземането за събиране, играе ролята на процесуален субституент, без да придобива правото върху вземането. При заведено от кредитора дело за вземане срещу третото лице, длъжникът се конституира на основание чл. 134 ЗЗД като съищец, тъй като той  си остава  титуляр на вземането.    

         При възлагане на вземането  вместо плащане, титуляр на възложеното вземане става взискателя. То преминава от патримониума на длъжника в патримониума на взискателя. Има последиците на цесия срещу плащане по смисъла на чл. 65 ал.3 ЗЗД, а в практиката е известно като принудителна цесия, тъй като поражда присъщите й правни последици – превръща взискателя в титуляр на самото вземане и той може да се разпорежда с него в качеството си на негов носител.               

         И в двата случая ищецът може да предяви иск по чл. 510 ГПК срещу третото задължено лице единствено при висящо изпълнително производство,  по което има качеството на взискател, а ответника- на трето задължено лице по смисъла на чл. 507 ГПК.

         Макар че  изп.производство  не е прекратено, тъй като има и втори  длъжник, ищецът вече е изгубил качеството на взискател на първия длъжник - „Е.“ЕООД  и  тази констатация се базира на настъпили след предявяване на иска факти, които съгласно чл. 235 ал.1 ГПК следва да се вземат предвид от съда, тъй като са от значение за спорното право.

        Тези новонастъпили факти са постановяване на решение за откриване на производство по несъстоятелност и обявяване в несъстоятелност, както и  решението за прекратяване на производството по несъстоятелността и заличаване на длъжника „Е.“ЕООД от търговския регистър.   

         Искът по чл. 510 ГПК е свързан с провеждане на индивидуално изпълнително производство по конкретно изп.дело, водело срещу длъжник - първоначален титуляр на вземането, който в  настоящия казус   е  обявен в несъстоятелност и  впоследствие заличен от търговския регистър.

         Преди откриване на производството по несъстоятелност и обявяването му в несъстоятелност обаче,  вземането му към третото  задължено лице - „П.“ООД  е  възложено вместо плащане на ищеца-взискател  с  Постановление на ЧСИ от  09.09.2019г.

         Съгласно чл 638 ал.1 ТЗ, с откриване на производството по несъстоятелност се спират изпълнителните производства срещу имуществото, включено в масата на несъстоятелността, с изключение по чл. 193 ДОПК. Принудителното изпълнение срещу вземания на длъжника следва да продължи в производството по несъстоятелност, тъй като след откриването му, всички имуществени права на длъжника, включително и процесното вземане, съгласно чл. 614 ал. т.1 ТЗ, се считат за част от масата на несъстоятелността, която на основание чл. 616 ТЗ служи за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника.

         Поради универсалния характер на несъстоятелността, установяването на качеството на кредитор, независимо от вида на вземането и удовлетворяването му,  може да стане само и единствено в производството по несъстоятелността, по строго определени правила, които имат императивен характер. Именно в това универсално производство по несъстоятелност ищецът „Г.“ЕООД е следвало да предяви своето вземане спрямо длъжника “Е.“ ЕООД, което не е сторил, в резултат на което то е погасено на основание чл. 739 ал.1 ТЗ.

          С приключването на производството по несъстоятелност, задълженията на длъжника са определени по основание и размер в това производство на базата на упражнени права и предявените вземания на кредиторите. Правата и вземанията, независимо, че може да са валидно възникнали,  а задълженията да не са погасени чрез способите, уредени в гражданското право, с разпоредбата на чл. 739 ал.1 ТЗ са прогласени за погасени поради неупражняването им и непредявяването им в приключилото производството по несъстоятелност, т.е. тези права и вземания се считат за несъществуващи в правия мир с прекратяване на производството по несъстоятелност.

          В т.1 на ТР №2/13.07.2020г по тълк.дело № 2/2018г на ОСГТК, е прието, че когато производството по несъстоятелност е прекратено с решение по чл. 632 ал.4 ТЗ, без да се е развила фаза по предявяване и приемане на вземанията/ както е в случая/, на основание чл.739 ал.1 ТЗ се погасяват непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнени права, независимо от вида и източника на вземанията на кредиторите и правноорганизационната форма на длъжника.

        А щом вземането на ищеца-взискател спрямо длъжника по изпълнителното дело- „Е.“ЕООД е погасено поради непредявяването му в производството по несъстоятелност, то вече не съществува.

        Не съществува и самия длъжник „Е.“ЕООД, тъй като вече е заличен от ТР, а ищецът е изгубил качеството си на негов кредитор.

        Със заличаването на длъжника без правоприемник, отпада легитимацията на неговия кредитор  /ищеца/, който е предприел действия да се удовлетвори в индивидуалното принудително изпълнение чрез иск по чл. 134 ЗЗД, вр. с чл.510 ГПК, предявен в предходното производство по т.д. № 5/2019г, в качеството му на процесуален субституент, и този иск е недопустим, като  в  тази насока  има  еднопосочна  съдебна практика.

        Съдът обаче е сезиран с друг иск, предявен от взискателя срещу третото задължено лице, но не като процесуален субституент, а като носител на вземането, което му е било възложено от ЧСИ вместо плащане.  

        Този иск,за разлика от иска по чл.13 ЗЗД, вр. чл.510 ГПК, е допустим,

        Поставя се въпроса обаче дали е допустимо исково производство за събиране на вземане,  възложено  на взискателя по реда на чл.510 ГПК, в случай че първоначалния му титуляр бъде обявен в несъстоятелност, но преди обявяването му в несъстоятелност, вземането вече е било възложено вместо плащане  на  неговия  процесуален субституент - ищеца.   

        Настоящият иск е предявен не срещу длъжника по изп.дело, а срещу неговия длъжник и има за предмет вземане с адресат третото задължено лице. Искът е предявен от ищеца, но вече в качеството му носител на вземането,  а  не на процесуален субституент.

        Към момента на завеждане на исковата молба той е изгубил качеството на кредитор на длъжника по изп.дело, но не е изгубил качеството си на кредитор на третото задължено лице и неговата активна легитимация да води този иск произтича от Постановлението на ЧСИ  за възлагане вместо плащане  от 09.09.2019г.

        Освен това, към датата на влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност/ 07.11.2019г/, вече е настъпил транслативния ефект на Постановлението за възлагане вместо плащане, тоест към този момент вземането е напуснало патримониума на длъжника и  не е част от масата на несъстоятелността.

        Тъй като правните последици на принудителната цесия настъпват с влизане в сила на Постановлението на възлагане, откритото впоследствие производство по несъстоятелност, респ. и заличаването на длъжника от ТР,  не би могло да промени легитимацията на ищеца, който има правен интерес от провеждане на исковото производство за да  се удовлетвори, тъй като не разполага с изпълнителен лист срещу третото задължено лице.

         Затова съдът  приема, че  неговия иск е  процесуално допустим, а  коментираните последици, настъпили в резултат на откритото производство и обявяването на длъжника в несъстоятелност,  както и неговото заличаване като правен субект,  касаят  основателността на иска.

         Разгледан по същество,  искът  е  неоснователен.  

         Съдът намира за неоснователно е възражението на ответника, че вземането в процесното постановление за възлагане вместо плащане  от 09.09.2019г не е индивидуализирано.

        Последователна е съдебната практика по този въпрос. Тя приема, че за да бъде възложено по реда на чл. 510 ГПК вземането на  длъжника към третото задължено лице, то следва да е индивидуализирано в постановлението за възлагане / било то за събиране или вместо плащане/ чрез посочване на страните и основанието, от което произтича.

         За да породи възлагането присъщия му правен ефект, в постановлението на съдебния изпълнител по чл. 510 ГПК, следва да е посочено ясно и точно кои са носителя и длъжника на възложеното вземане и от какъв правопораждащ факт произтича.  

        Преценявайки съдържанието на Постановлението за възлагане вместо плащане на ЧСИ Я.Б. от 09.09.2019г, съдът намира, че такава индивидуализация е налице. Процесното вземане е валидно прехвърлено по изп.дело с Постановление за възлагане вместо плащане от 09.09.2019г , с което е постигнат ефекта на принудителна  цесия по смисъла на чл. 65 ал.3 ЗЗД.  Но тъй като ищецът-кредитор е пропуснал възможността да се удовлетвори в производството по несъстоятелност, на основание чл. 739 ал.1 ТЗ, вземането му спрямо длъжника “Е.“ЕООД  е погасено. А с погасяване на  едно задължение било чрез способите по ЗЗД или по реда на чл. 739 ал.1 ТЗ, изпълнението вече не може да се осъществи по принудителен ред,  а доброволното му изпълнение след погасяването ще е без основание. Настъпил е  погасителен ефект на неупражнените права и непредявените вземания в приключило производството по несъстоятелност, тоест те  се считат за несъществуващи.

         С откриване на производството по несъстоятелност, всички възможности на кредитора- ищец да се удовлетвори е следвало да бъдат реализирани в това производство, а не в производството по индивидуалното принудително изпълнение. Тъй като вземането му към несъществуващия длъжник е погасено на основание чл. 739 ал.1 ТЗ, то не подлежи и на принудително изпълнение по изп. дело, включително чрез способа „възлагане вместо плащане“.

        Към настоящия момент вече не съществува длъжника „Е.“ ЕООД, поради което взискателят не може да събере вземанията на този длъжник от третото задължено лице“ П.“ООД с цел да се удовлетвори, тъй като  вече  няма  какво да удовлетворява.

         Тъй като съдът отхвърля изцяло главния иск, следва да се произнесе по  предявения  в условията на евентуалност иск с правно основание   чл. 452 ал.3 ГПК и същата  цена. 

         И този иск е допустим, но неоснователен.

         От момента на  налагане на запора, тоест от получаване на запорното съобщение, третото задължено лице „П.“ООД се лишава от правото да се разпорежда с вземането. След тази дата то дължи изпълнение единствено по сметката на съдебния изпълнител, а извършеното от длъжника след запора разпореждане със запорираното вземане  е недействително спрямо взискателя. Искът на взискателя би бил основателен, ако длъжникът погаси процесното вземане след получаване на запорното съобщение, то такива твърдения и доказателства липсват.

          На основание чл. 78 ал.3 ГПК, в полза на ответника се дължат разноски в пълен размер на 6115 лв, в т.ч. : 6000лв –адв-възнаграждение , платено в брой, 100лв-депозит за в.л. и 15лв- д.т. за частна жалба.

          Ищецът направи възражение за прекомерност на платеното от ответника  адв.възнаграждение, което е неоснователно.

          Според защитавания материален интерес от 66 864.56лв, минималния  размер на адв. възнаграждение по чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/09.07.2004г за минималните размери на адв.възнаграждения  е  5999.16лв.  

           С тези мотиви,  съдът

 

Р Е Ш И :

 

 ОТХВЪРЛЯ предявените от  „Г.“ ЕООД  с ЕИК – *******, седалище и адрес на управление гр.Б., ул***,  представлявано от управителя Г.Ц.Г., със съдебен адрес:***, чрез адв. З.М. срещу „П." ООД, с ЕИК -*******, седалище и адрес на управление гр.С., ул***, представлявано от управителя И.И.В., със съдебен адрес:***,  офис №4,  чрез адв.М.П., частичен иск по чл.510 ГПК, вр. с чл. 65 ал.3 ЗЗД, а в условията  на евентуалност – и частичен иск по  чл. 452 ал.3 ГПК, за заплащане на сумата 66 864.56лв.  като  част от цялото вземане в размер на 92 864.56лв с включен ДДС, представляващо стойността на извършени продажби по фактури № 24558/13.10.2015г.; № 24572/17.10.2015г. и  № 24580/20.10.2015г., което вземане е възложено с Постановление за възлагане вместо плащане от 09.09.2019г по изп.дело № 381/2019г на ЧСИ Я.Б. с рег. № 709 и район на действие БОС, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба-29.06.2020г. до  окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

         ОСЪЖДА „Г.“ЕООД  с ЕИК – *******, седалище и адрес на управление гр.Б., ул***,  представлявано от управителя Г.Ц.Г., да заплати на „П." ООД, с ЕИК -*******, седалище и адрес на управление гр.С., ул***, представлявано от управителя И.И.В., сумата  от 6 115 лв,  представляваща разноски по делото.

 

          Решението  подлежи на обжалване пред Апелативен съд-Б., в  двуседмичен  срок от връчването му на страните по съдебни адреси.

 

 

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: