№ 7531
гр. София, 12.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 37 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря РУМЯНА П. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ДИМИТРИНКА ИВ. КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА Гражданско дело № 20221110140999 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по молба за издаване на заповед за защита от домашно насилие,
подадена от молителката Р. С. и чрез нея – от малолетните й деца - А. П. П. и Й. П. С.
срещу П. А. П., техен баща и нейн бивш съпруг. , с която се иска издаване на заповед за
защита от домашно насилие със следните мерки по чл. 5 ЗЗДН. В молбата се твърди, че по
силата на влязло в сила решение от 01.03.2013г, с което е прекратен гражданския брак
между страните родителските права по отношение на двете деца били предоставени на
майката. Напушавайка съдебния акт на 20.10.2015г. ответникът П. насилствено отнел
децата от тяхната майка и от тогава до настоящия момент ограничавал максимално и по
всякакви възможни начини възможността да общува с тях, като по този начин програмира
върху децата собственото си негативно отношение към молителката.Твърди се още, че
ответникът не давал възможност на децата да останат насаме със своята майка, като винаги
присъствал при срещите с тях или ги осуетявал.
Конкретните актове, за които се твърди, че са такива на домашно насилие в
настоящото производство са извършени на 12.03.2022г., 13.03.2022г. 17.03. 2022г. и
19.03.2022г. Молителката С. твърди, че на 12.03.2022г. тъкмо била пристигнала от САЩ и с
нетърпение заминала за гр. Годеч, за да изненада децата и да се види с тях. Преди това
провела видеоразговор с Й. и разбрала, че са в с. Мургаш, където живеят с баща си. В гр.
Годеч молителката пристигнала около 17.30 ч., като по пътя се опитала да се свърже с
децата или техния баща, но не получила отговор. Писала на ответника, че иска да се види с
децата и моли той да ги доведе в ресторанта. След това ответникът се обадил и казал, че е
само с едното дете - А. и не може да я оставя в някакъв ресторант. Ответникът предложил
ако молителката желае да види детето да отиде до тя, защото те имали ангажимент. Това
съобщение била получила към 19.00 часа ,когато вече си била тръгнала от ресторанта. Към
22 ч. на същия ден помолила ответникът да доведе децата в София, зада ги види, но той
отговори, че те не са „багаж“ да ги носи. Тогава помолила бащата да доведе децата за среща
с нея в ресторант в гр. Годеч на 13.03.2022г., защото имала желание да се види насаме с
1
децата без присъствието на техния баща и без съдействие на социалните работници.
Двамата разменяли кореспонденция по уговаряне на среща, но до такава не се стигнало.
Ответникът предложил молителката да отиде в техния дом в с. Мургаш, за да види децата,
но тя не желаела да ходи там. Среща с децата през този уйкенд не се състоял. Молителката
твърди, че отново опитала да уговори бащата да доведе децата в ресторант в Годеч на 16.03
и 17.03. но отново безуспешно. След неуспешни опити да види децата, след като бащата нег
и завел на посочените от майката места на 20.03.2022г. молителката си заминала за САЩ
без да види децата. по изложените причини молителката Свирекоски твърди, че чрез това
свое действие ответникът упражнявал непрекъснато психическо и емоционално насилие над
децата, за да ги доведе до синдром на родителско отчуждение. По изложението
съображения счита, че тя и нейните деца са в непосредствена опасност за психическото им и
емоционална здраве. Моли за предприемане на съответните мерки за защита. Претендира
разноски.
В съдебно заседание молителката не се явява, представлява се от пълномощник,
който поддържа молбата за защита. С определението по чл. 147 ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест и е указал на молителката, че тя трябва да ангажира доказателства
за установяване твърденията в сезиращата молба.
Ответникът П. П. оспорва твърденията в сезиращата молба. Твърди ,че между
страните има съдебна процедура по промяна на реда за упражняване на родителските права,
по което има определени привременни мерки. В тях точно са записани как и кога се
осъществява режима на лични отношения между майката и двете деца. Моли за оставяне на
молбата за защита без уважение. Претендира разноски, предоставя списък по чл. 80 от ГПК.
Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и възраженията на
страните съдът намира за установена следната фактическа обстановка:
Между страните не е спорно, че страните са бивши съпрузи и родители на двете
малолетни деца А. П. П., родена на 19.03.2011г. и Й. П. С., роден на 19.02.2012г. Бракът
между страните е прекратен с развод и по силата на съдебно решение по гр. д. №
5348/2013г. на СГС упражняването на родителските права по отношение на общите им деца
е предоставено на майката. Страните не спорят и по обстоятелството, че от 2015г. децата
живеят постоянно при своя баща – ответника П. П.. От тогава са стартирали многобройни
съдебни дела, част от които приключили, друга част още не. В това число и производството
с правно основание чл. 59 СК, с което ответникът е поискал промяна в упражняването на
родителските права, като същите бъдат предоставени на него.
В молбата се твърди, че ответникът П. П. извършил актове на домашно насилие на
12.03.2022г. ,13.02.2022г. ,17.02.2022г. и 19.03.2022г. когато ответникът не пожелал да
доведе децата да се видят с майка си в посочен от ней ресторант. Поддържа се, че срещу
ответника има издадена заповед за незабавна защита, като поведението му било системно.
Приложени са два социални доклада, изготвени от социални работнци след среща със
страните по делото. От тях се установява, че отношенията мужду родителите са проблеми и
те са въвлекли и двете си деца в своя конфликт. Това обстоятелство се установява и от
многобройните съдебни актове представени и от двете страни, които съдът не цени като
право ирелевантни за настоящото производство.
Други доказателства не са ангажирани от молителите в настоящото производство.
Въз основа на така установените факти по делото съдът намира следното от правна
страна:
Молбата, инициирала производството пред СРС е подадена от лице, което твърди,
че е пострадало от домашно насилие, извършено от лице в хипотезата на чл. 3, т. 3 ЗЗДН и в
2
рамките на преклузивния срок, визиран в нормата на чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН. Искането
надлежно ангажира компетентността на сезирания съд, с оглед разпоредбата на чл. 7 ЗЗДН и
удовлетворява изискванията за редовност и срочност на същата по смисъла на чл. 9 и чл. 10,
ал. 1 от ЗЗДН. Представена е изискуемата декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН.
Ето защо производството се явява допустимо и съдът дължи произнасяне по
съществото на спора.
Съобразно легалната дефиниция на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН, всеки акт на физическо,
емоционално и психическо насилие спрямо лицата по чл. 3 ЗЗДН представлява такъв на
домашно насилие. Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на
физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът
за такова насилие, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните
права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са били в
семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. За психическо и емоционално
насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие. В
закона липсва легална дефиниция на понятията "психическо и емоционално насилие", но
наложеното в практиката разбиране е, че се касае за засягането на психологическата
неприкосновеност на дадено лице чрез принуда или заплахи, вербално насилие, тормоз,
сплашване, постоянно критикуване, засрамване, порицаване, използване на обидни имена и
епитети. То може да доведе до намаляване самочувствието на жертвата на насилието и до
засягане на нейното достойнство, да предизвика у нея уплаха, тревожност, стрес, и др.
неприятни изживявания, накърняващи психологическото добруване, чиито аспекти са
гарантирани и от чл. 3 от ЕКЗПЧОС, провъзгласяващ правото на защита от унизително и
нечовешко третиране. Преценката за наличие на психическо и емоционално насилие е
винаги конкретна и следва да бъде извършена не само с оглед на индивидуално сочен от
молителя акт, взет изолирано, а след съобразяване на сложените между страните
взаимоотношения във времето.
Според установената практика на съдилищата декларацията по чл. 9 ЗЗДН, която е
приложена към делото, подписана от молителката Р. С., лично и като законен представител
на малолетните си деца – А. П. П. и Й. П. С. се ползва с доказателствена сила и е изцяло
обвързваща съда, само и единствено при липса на представени по делото гласни и писмени
доказателства. При наличието на ангажирани други доказателства по делата, съдът е длъжен
да възприема изложените в декларацията твърдения единствено след анализ на всички
събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Представената от молителката
декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН няма характер на годно доказателствено средство, тъй
като не съдържа всички индивидуализиращи белези на твърдяния от нея акт на насилие,
посочен от молителката и отразен в доклада на съда по § 1 от ЗР на ЗЗДН, във вр. с чл. 146,
ал. 1 от ГПК
При това положение, за да се проведе успешно доказване на изрично оспорените
твърдения за осъществено спрямо молителката и нейните деца домашно насилие, същата
следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че чрез действията си
ответникът чрез действия и/или думи е осъществил действия попадащи в приложното поле
на чл. 2 ЗЗДН. Съответно, върху ответника е ангажираните на доказателства, оборващи или
внасящи съмнение в изложеното в декларацията или представените от молителя
доказателства.
Единственото доказателство, което е ангажирано от молителката Де Фатима С., са
копия от множество съдебни актове на водени дела между страните по повод упражняване
на родителските права по отношение на общите им малолетни деца. По делото е представен
и социален доклад на ДСП Своге от 16.08.2022г. се установява, че между страните има
множество дело и съдебни процедури, по повод на които децата аса били обект на
множество проучвания. Несъмнено е, че между родителите има конфликт, но в никакъв
случай не може да се твърди, че същите са били обектна домашно насилие.
Съдът намира за необходимо да изложи в настоящето решение така констатираните
3
по делото обстоятелства и всички събрани доказателства, тъй като те, макар и да не са пряко
и непосредствено свързани с конкретните актове на твърдяно домашно насилие на сочените
от молителите дати, дават обяснение за поведението на децата А. и Й., за причините, поради
които децата изпитват несигурност, страх и напрежение и прявяват явно нежелание според
социалните работници да се срещат със своята чайка, което пък е от косвено значение за
извършване на преценката - осъществен ли е действително или не акт на домашно насилие
спрямо тях от страна на баща им – ответника П..
Легалното определение на понятието "домашно насилие" е дадено в чл. 2, ал. 1 от
ЗЗДН, съгласно който "домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо,
емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица,
които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във
фактическо съпружеско съжителство. Съгласно чл. 2, ал. 2 от ЗЗДН, за психическо и
емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово
присъствие. Производството по ЗЗДН е спорно и съдът се произнася с решение за налагане
или отказ да бъдат наложени мерки на защита, с които се цели за се даде ефективна защита
на пострадалите лица. Разяснено е в ТР № 6/2013г- на ОСГТК- т. 22, че налаганите по ЗЗДН
мерки не са административни наказания и са предназначени да охранят пострадалото лице, а
не да санкционират извършителя.
Спорът в случая е концентриран по въпроса дали спрямо молителите майката и двете
малолетни деца - А. и Й. са осъществени актове на домашно насилие на сочените дати,
изразяващи се в лишаване на същите от правото им да се срещнат със своята майка в
крайпътно заведение за обществено хранене в околностите на гр. Годеч, във въвличането им
в конфликт с другия родител, което е провокирало у тях психически дискомфорт,
безпокойство и тревога. Т.е дали поведението на ответника би могло да бъде
квалифицирано като акт на домашно насилие от вида на психическо и емоционално такова,
според легалната му дефиниця в чл. 2, ал. 1 ЗЗДН.
Според регламентираната в ЗЗДН специфика на производството, е допустимо,
съгласно чл. 13, ал. 3 издаване на заповед за защита само на основание приложената от
молителя декларация по чл. 9, ал. 3., когато няма други доказателства. В случая обаче са
събрани доказателства, които изключват приложението на горната хипотеза и не
установяват предпоставките за издаване на заповед за защита. Или, според настоящия
съдебен състав, в хода на настоящото съдебно производството са събрани доказателства, от
които не може да се направи извод за обективно извършени актове на домашно насилие от
страна на ответника спрямо децата и тяхната майка, а описаното в молбата и установено по
делото поведение на ответника, според настоящият съдебен състав не покрива признаците
на домашно насилие по смисъла на чл.2, ал.1 и ал.2 ЗЗДН.
От доказателствата по делото е безспорно установено, че са налице влошени
взаимоотношения между молителката Р. С. и нейният бивш съпруг и баща на двете деца –
ответникът П.. Причина за тези влошени отношения обаче са спорове относно
упражняването на родителските права и режимът на осъществяване на лични отношения на
молителката с децата. по делото има достатъчно писмени доказателства, че майката
пребивава постоянно в САЩ. В България има регистриран адрес при нейни приятели в
квартал Младост в гр. София където не живее. При извършените социални проучвания
майката е заявила, че ако е необходимо ще наеме жилище в страната, за да може да се
вижда с децата си, но по делото липсват данни това намерение да е осъществено. В същото
време ответникът заявява, че е предоставял възможност на майката да се вижда с децата в
неговия дом в с. Мургаш, ако и когато тя пожелае. По делото има данни това да се е
случило само два пъти за последните три години. От това следва, че молителката сама се е
поставила във обективна невъзможност да не може да изпълнява режима на лични
отношения със своите деца поради липса на адекватни условия. Твърденията, че бащата е
осъществил акт на домашно насилие отказвайки да заведе децата в заведение за хранене на
неуточнено място и да ги остави сами там за осъществяване на режим на лични отношения с
4
майката нелогично и неправилно. По делото не се ангажираха никакви доказателства, че със
свои действия или бездействия бащата е осъществил актове, които могат да се квалифицират
като домашно насилие.
Както бе посочено по-горе установените по делото данни сочат на трайно влошени
отношения между молителката и ответника, датиращи от 2019г. В същото време е налице
изразена привързаност на децата към техния баща, което се установява от представените
социални доклади и от свидетелските показания на св. Рада Йосифова, които съдът
кредитира напълно. По делото са налице данни,че при децата е започнал процес на
отчуждаване от тяхната майка – молителката С., но това не е предмет на изследване в
настоящото производство. Съдът счита, че и двамата родители имат "заслуга" за това
отношение на децата, защото двамата родители предават на децата своите негативни емоции
към другия родител, който пък от своя страна не прави нищо за преодоляването на нейните
страхове и притеснения. Изпитваните поради това тревожни емоционални състояния от
децата по повод на контакт с майката - личен или посредством други средства на
комуникация не дават основание за налагане мерки по ЗЗДН, особено на поисканата в
молбата мярка по чл. 5, ал. 1 т. 3 ЗЗДН. Ако тази мярка бъде наложена заради конкретно
установени по делото ситуации на сочените дати, това би означавало да се елиминира чрез
съдебното решение всеки опит на отглеждащия родител да регламентира и изпълнява точно
съгласно съдебните актове осъществяването на режима на лични отношения с
неотглеждащия родител, което не е в интерес на децата. Съдът счита, че родителите не
осъзнават в достатъчна степен пораженията, които се нанасят на детската психика от
враждебните отношения помежду им и нежеланието или неспособността им да надмогнат
собствения си негативизъм един към друг в името на интереса на децата. Родителите не
осъзнават и факта, че децата не следва да бъдат принуждавани да вършат неща, които биха
предизвикали стрес и тревожност у тях. От тази враждебност идва и предварителната им
нагласа да приемат всяко действие или вербален контакт по повод осъществяването на
лични отношения на майката с децата като проява на недопустимо емоционално
въздействие върху тях. Родителите не са проявили разум и родителски капацитет да се
справят със ситуацията по най-безболезнения за децата начин и са въвлекли същите в
многобройни съдебни и извънсъдебни процедури, които не са дали никакъв положителен
резултат. Съдът не приема за доказано твърдението на молителката С., че ответникът е
осъществил психическо насилие спрямо двете деца. 3а пълнота съдът отбелязва, че дори да
се приеме за доказано, че липсата на съдействие за осъществяване на режима на лични
отношения на майката с децата на сочените в молбата дати е предизвикал силен стрес у тях,
това не дава основание да се приеме за акт на домашно насилие по отношение на тях,
защото насилие има когато то е резултат на съзнателно поставена от извършителя цел да се
предизвика съответно накърняване на психиката или емоционалната сфера на пострадалото
лице. В случая не се установява ответникът да е преследвал съзнателно такава цел по
отношение на децата. Без да притежава нужните специални знания, настоящият състав счита
за нужно да отбележи и констатира, че децата се намират в такава възраст, в която ясно и
съзнателно могат да заявят своите позиции и желания и същите не следва да бъдат
принуждавани за каквото и да било. Спрямо децата следва да бъде приложен правилен
подход и да им бъде обяснено по разбираем и достъпен начин наличието на раздяла между
родителите, необходимостта да живеят отделно, както и необходимостта и значението на
личните контакти с баща им, както и да бъдат предразположени за това. В настоящият
случай съдът счита, че възможността за решаване на проблема в отношенията страните е в
собственото им поведение, в това да проявят воля и желание да надмогнат негативизма един
към друг и да започнат разумен диалог в интерес на децата. Ако не сторят това и не
установят "култура на раздялата" помежду си, последиците за децата ще бъдат необратимо
вредоносни. Трябва да осъзнаят, че не училището, не обществото, не съдебните дела, не
близките им могат да решат проблема за личните контакти на майката с децата и
отражението им върху детското психично, физическо и емоционално съзряване, а
собствената им родителска загриженост и отговорност да се справят с това в техен интерес.
В контекста на изложеното по-горе съдът посочва, че счита, че и двамата родители не
5
проявяват нужната родителска отговорност и грижа за интереса на децата. На преден план и
двамата извеждат личния си интерес, а не този на децата. Очевидно и двамата родители
имат нужда от специализирана помощ от психолози, а не само децата да бъдат водени на
консултации при такива специалисти. В този смисъл съдът счита, че налагането на мерки по
ЗЗДН за случая, описан в молбата не само няма да способства за подобряване на
комуникацията между самите родители, и между бащата и децата, но би имало обратен
ефект. Съдът намира за нужно да отбележи и подчертае, макар това да не е предмет на
изследване в настоящото производството, че предвид създалата се ситуация, в експертен
план за преодоляване на посочените механизми на защита с отричане и интензивна
тревожност е необходимо без натиск да бъде дадена възможност на децата да изберат,
подкрепят и изградят алтернативен начин на поведение и да изградят добър образ на
майката, чрез успокояване на скандалната комуникация между родителите, снижаване на
нивото на емоционална експресия, промяна на начина на родителстване на двамата и
партниране на родителите във времето.
Поради изложеното съдът намира, че молбата следва да бъде оставена без уважение и
да бъде отказано издаването на заповед за съдебна защита в полза на тримата молители
против ответника.
Като съобрази изхода на делото и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН, вр. с чл. 3 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съдът осъжда
молителката С. да заплати по сметка на Софийския районен съд държавна такса по молбата
за защита в размер на 25 лева.
Ответникът е претендирал възстановяване на сторените в производството разходи за
адвокатски хонорар в размер на 600 лв. Своевременно е представен списък по чл. 80, от
ГПК, както и договор за правна защита и съдействие, в който е удостоверено заплащането
му. По изложените съображения съдът намира, че молителката Р. С. следва да бъде осъдена
за заплати сторените от ответника разноски в размер на 600лв.
С оглед изхода на делото, разноските, сторени от молителката Р. С. трябва да останат
за нейна сметка.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 37. Състав
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата Р. С., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к.
Младост 1, № 41, вх. 1, ет. 1, ап. 1 - действаща лично и като майка и законен
представител на малолетните А. П. П., ЕГН **********, и Й. П. С., ЕГН **********, и
ОТКАЗВА ДА ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА СЪДЕБНА ЗАЩИТА , с която по отношение на
ответника П. А. П., ЕГН **********, с адрес: с. Мургаш, община Годеч, област София да
бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН.
ОСЪЖДА Р. С., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. Младост 1, № 41, вх. 1, ет.
1, ап. 1, да заплати по сметка на Софийския районен съд държавна такса в размер на 25.00
(двадесет и пет) лева, на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН.
ОСЪЖДА Р. С., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. Младост 1, № 41, вх. 1, ет.
1, ап. 1, да заплати на ответника П. А. П., ЕГН **********, с адрес: с. Мургаш, община
Годеч, област София на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сторените по делото разноски в размер
на 600 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в седемдневен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6