Р Е Ш Е Н И Е
№ _____
Гр. София, 27.07.2020
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ІV-ГО „Д” въззивно
отделение в публичното заседание на девети
юли през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Екатерина Калоянова като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.
д. № 7284 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 45254 от 19.02.2019 г. по гр.д. № 50101/2017
г. на СРС, ІІІ ГО, 155 състав, съдът е признал
за установено по предявения от А.В.Т. - Х., ЕГН ********** срещу „С.В.“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, сграда 2-А, отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че А.В.Т.-Х. не дължи на „С.в.” АД сумата от 88,40 лв., представляваща
начислена сума за периода от 06.10.2011 г. до 03.12.2013 г. за услуги по
пречистване и доставка на вода за питейно-битови нужди, отвеждане и пречистване
на отпадъчни и дъждовни води за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, с
клиентски № **********, поради погасяване на вземането по давност, като е отхвърлил исковата претенция за
сумата над 88,40 лв. до първоначално претендирания размер от 162,07 лв.
Със същото решение „С.В.“ АД, ЕИК ******* е осъдено да
заплати на А.В.Т.-Х. с ЕГН **********, сумата от 27,27 лв., представляваща
разноски по делото, а на адв. В.В.Т.– процесуален представител на ищцата, да
заплати сумата от 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
С Определение № 71747 от 21.03.2019 г. Решението е
допълнено в частта за разноските, като А.В.Т.-Х.
е осъдена да заплати на „С.В.“ АД сумата
от 45,46 лева – разноски по делото на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК.
Недоволна от постановеното решение в отхвърлителната
част е останала ищцата А.В.Т.-Х., която в
законоустановения срок го обжалва с оплаквания за неправилност, необоснованост
и нарушение на материалния закон при постановяването му. По-конкретно поддържа,
че действително има направени частични плащания по партидата, но първостепенния
съд не е съобразил разпоредбите на ЗЗД във връзка с поредността на погасяване
на задълженията. Претендира сторените в производството съдебни разноски.
От въззивникът А.В.Т.-Х.
е постъпила и частна жалба, с която се обжалва постановеното от СРС на
21.03.2019 г. Определение № 71747 по реда на чл. 248 ГПК с изложени съображения
по същество. Претендира разноски.
Ответникът по жалбата – „С.В.“ АД не взема становище
по въззивната и частната жалби и не ангажира доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по
допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е
произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; №
95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по
гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на
ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на обжалваното решение, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите
на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124 от ГПК от А.В.Т.-Х. срещу „С.в.“ АД.
В обстоятелствената част на исковата молба ищцата
твърди, че при извършена справка при ответното дружество установила, че по
партидата й с клиентски № ********** имало задължения в размер на 162,07 лв.,
начислени за периода от 06.10.2011 г. до 03.12.2013 г. Изложила е твърдения, за
неточно отчитане на общия и на индивидуалните водомери на адреса, както и че
ответникът не е спазил изиксванията на Наредба № 4, поради което и липсвали
основания за начисляване на посочените суми. Твърди, че били нарушени Общите
условия на ответното дружество, позовава се на изтекла погасителна давност за
вземанията, възникнали за периода от 06.10.2011 г. до 03.12.2013 г.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор на
исковата молба ответникът оспорва иска
като неоснователен. Твърди, че с оглед липсата на оспорване от страна на ищцата
във връзка с качеството й на потребител, възникналите между страните
правоотношения са уредени от Общите условия на дружеството от 01.09.2006 г.,
действали до 28.08.2016 г. Излага твърдения, че въпреки погасяване на
вземанията на дружеството към ищцата, същите продължават да съществуват, като
се позовава на чл.118 от ЗЗД.
Пред въззивната инстанция спорът между страните се
концентрира в това дали е налице основание за отхвърляне на иска в частта над
сумата от 88,40 лв. до пълния предявен размер от 162,07 лв.
Не се спори между страните, а и от доказателствата по делото
се установява, че “С.в.” АД е дружество, регистрирано по Търговския закон,
както и че ответникът е доставчик на В и К услуги, като доставя такива на
живущите в района, в който имот притежава ищцата. Не се спори, че ищцата е
потребител на В и К услуги за имот с клиентски № ********** и нова договорна
сметка № *******, с място на доставка на адрес: гр. София, ж.к. „*******. По
делото не се спори за наличието на договорни отношения между страните. Не се
спори за размера на начислените суми за доставени В и К услуги от ответника.
Спори се за размера на дължимата от ищцата към ответника сума за доставени В и К
услуги за периода от 06.10.2011 г. до 03.12.2013 г.
В правилно приложение на материалния закон
първостепенния съд е констатирал, че част от вземанията на ответното дружество
са погасени по давност.
Това е и в съответствие с разясненията, дадени с ТР №
3/2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно което понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. Следователно, настоящият съдебен състав приема, че
вземанията на В и К оператора съдържат всички гореизброени признаци, поради което
са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността
започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните
задължения /каквито са процесните/, давността тече от деня на падежа. В
частност задълженията на ищцата за заплащане на стойността на доставените В и К
услуги са възникнали като срочни – те са били дължими в 30-дневен срок след
датата на фактуриране – чл. 31, ал. 2 от Общите условия. Следователно за
претендираните от ответното дружество суми, касаещи процесния период,
тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срокът за тяхното
заплащане.
Установява се, че ищцата е следвало да направи плащане
по последната фактура до 02.01.2014 г., когато е изтекъл и 30 дневния срок,
поради което от 03.01.2014 г. вземането по процесната фактура е станало
изискуемо. В същото време се установява от приложената по делото справка от
ответното дружество, че за процесния период са били издадени 27 броя фактури на
обща стойност 250,47 лв., а видно от същата справка ищцата е платила за
погашение на вземанията си сумата от 162,07 лв. Следователно за процесния
период същата е останала задължена за сума в размер на 88,40 лв., както
правилно е констатирал и първостепенния съд, като същата сума се явява погасена
по давност. Въпреки, че платената от ищцата сума също се явява погасена по
давност, тя не е платена без правно основание. Съобразно общоприетото становище
в правната теория и съдебната практика погасителната давност не води до
погасяване на самото вземане, а на възможността да бъде принудително изпълнено.
Вземането продължава да съществува като естествено и длъжника продължава да
дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му
изпълнение – чл. 118 ЗЗД.
В случая, ответното дружество не е дало повод за
завеждане на делото с подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, по което е издадена заповед, която обаче е била обезсилена, поради
това, че след депозирано възражение от страна на длъжника, дружеството не е
предявило иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, с издаването на фактури,
отразяването в електронната система и счетоводството на задължения за доставена
питейна вода, в които се сочат погасени по давност вземания. Тези действия на
ответното дружество не представляват причина или повод за предявяване на
отрицателен установителен иск, тъй като кредиторът има правото не само да
отразява счетоводно като задължения и погасените по давност вземания, да ги
сочи в справки и извлечения, но и да кани длъжника да му заплати тези
задължения. Длъжникът следва сам да прецени, дали да плати тези съществуващи
вземания, или не. Фактът, че кредиторът отразява в потребителски справки и
покани за плащане погасени по давност вземания, не означава, че кредиторът
оспорва, че те са погасени по давност - напротив, кредиторът е наясно, че тези
вземания са погасени по давност, но продължава да се надява, че ще получи
плащане от длъжника. В случай, че длъжникът плати, подобно изпълнение не би
било без правно основание. Претендирането от страна на ответното дружество на
процесиите задължения, чрез издаването на фактури и отразяването им в
електронната му система и изпращането на покани за плащане, обосновава само
наличието на правен интерес за ищеца да предяви отрицателния установителен иск,
който при положение, че подобни действия не са извършвани от страна на
ответното дружество би бил процесуално недопустим. В този смисъл е и
Определение № 95/22.02.2018 г. постановено по ч.гр.д.№ 510/2018 г. по описа на
IV Г.О. на ВКС.
В този смисъл и при правилно приложение на материалния
закон, първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ответника за периода
от 06.10.2011 г. до 03.12.2013 г. са в размер на 88,40 лв., а до пълния
предявен размер ги е отхвърлил, като погасени чрез плащане.
Тъй като крайните изводи на
настоящата инстанция съвпадат с тези на СРС, решението на районния съд следва
да бъде потвърдено.
По депозираната частната жалба
настоящият съдебен състав намира следното:
Частната жалба е депозирана в
срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество е неоснователна.
Текстът на чл. 248, ал. 1 ГПК
разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт
в частта му, с която е определена отговорността за разноски, установени като изключение от правилото по чл. 246 ГПК.
Първата хипотеза на чл. 248 ГПК обхваща случаите, при които съдът не се е
произнесъл по валидно заявено и прието искане за разноски, като пропускът на
съда да се произнесе по своевременно направеното искане за разноски не се
преклудира, при липса на представен списък по чл. 80 ГПК и представянето на
списък за разноските, не е предпоставка за реализиране допълване на решението в
тази му част.
При втората хипотеза на чл. 248,
ал. 1 ГПК, след като съдът е определил дължимите разноски и е налице искане от
страната, същите да бъдат преведени в съответствие с нейното твърдение за
осъществяването им, като искането не е за допълнително произнасяне, а за
изменение на вече присъденото, то правната последица по чл. 80, изр. 2 ГПК
настъпва, само по отношение изменение на
решението в частта му за разноските.
В настоящият случай налице е
първата хипотеза на чл. 248 ГПК, след като данните по делото сочат, че страната
е направила своевременно искане за присъждане на разноски и е представила
доказателства за това, а съдът не е присъдил исканите разноски с решението си.
Ето защо липсата на представен
списък по чл. 80 ГПК, в хипотезата при която съдът не се е произнесъл по
направеното своевременно искане за разноски, както е в настоящия казус, не е
основание да се откаже допълване на решението,
в частта му за разноските, респ. частната
жалба е неоснователна и следва да бъде оставена
без уважение.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 45254 от 19.02.2019 г. по гр.д. № 50101/2017 г. на СРС, ІІІ ГО, 155
състав.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 5061772/08.04.2019 г.
депозирана от А.В.Т. – Х., с която се обжалва постановеното от СРС на
21.03.2019 г. Определение № 71747 по реда на чл. 248 ГПК, като неоснователна, с изложени съображения по същество.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.