Р Е
Ш Е Н
И Е
№ III-250 24.08.2020 год. гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен съд трети въззивен граждански
състав
на двадесет и първи юли две хиляди и двадесета година,
в открито заседание в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСЕН ПАРАШКЕВОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРЕМЕНА
ЛАЗАРОВА
2. ЙОРДАНКА МАЙСКА
при участието на секретаря Жанета Граматикова,
като разгледа докладваното от съдия Майска
въззивно гражданско дело № 1294 по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба Н.Г.Ц. и С.Ц.Ц., заявена чрез пълномощника адв.Ст.Арнаудов с посочен съдебен адрес:
гр.Бургас, ул.Ал.Стамболийски № 69, ет.1, ап.2 против Решение № 751/26.02.2020г. по гр.д. №
2102/2019г. по описа на РС-Бургас.
С обжалваното решение е отхвърлен
предявения от въззивниците иск по чл.124, ал.1 от ГПК за
приемане за установено по отношение на ответника Община-Бургас, че ищците са
собственици по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № **/**.**.****г.
на нотариус Виктория Дралчева, с рег. № 491, с район на действие- БРС на
недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор 07079.705.2155, с площ от 617
кв.м., находящ се в гр. Бургас, в.з. „Б.“, кв. Банево, ул. „6-та“ №12, при граници: ПИ №№ 07079.705.2156,
07079.705.2117, 07079.705.2118, 07079.705.2118, 07079.705.2119, 07079.705.2154
и 07079.705.3086, както и при условията на евентуалност, че са
придобили правото на собственост върху същият имот чрез давностно владение.
Решението
е постановено при участието на привлечени от ищците трети лица помагачи-прехвърлители по продажбата С.М.Д. и Р.И.Д..
Първоинстанционното решение се
обжалва като неправилно, в противоречие с материалния закон и с твърдение, че
крайните изводи на съда са необосновани. Посочва се, че неправилно съдът е
приел, че процесният имот е собственост на Държавата, съответно на Общината,
позовавайки се на нормата на чл.6 от ЗС/отм./ която не е част от действащото
право и без да е установен по делото конкретен придобивен способ за това.
Твърди се, че след като наследниците на Ж. са заявили за възстановяване на
04.12.1991г. по реда на ЗСПЗЗ, на
процесната земя, попадаща под действието на пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но не
са заплатили на ползвателя законно изградената в имота сграда, нито ползвателят
им е заплатил земята, то земята и сградата, съгласно пар.4к е следвало да бъдат
изнесени на публична продан по реда на
ГПК, по искане на правоимащите лица, което не е сторено. На следващо место се
сочи, че съдът неправилно е приел, че липсва осъществявано от въззивниците
добросъвестно давностно владение, позовавайки се на чл.86 ЗС и действащия
мораториум за придобиване право на собственост върху имоти частна общинска и
държавна собственост. Твърди се, че по силата на пар.4 от ПЗР към ЗСПЗЗ е
преустановено правото на земеделско ползване, като е предвиден ред за
придобиване правото на собственост от ползвателите върху предоставената им за
ползване земя, като се твърди, че именно от този момент ползвателите,
осъществяващи фактическата власт върху съответния предоставен му за ползване
имот може да се позове на нов юридически факт-давностно владение. В този смисъл
се счита, че изводите на съда в тази насока са в противоречие с разпоредбите на
чл.79 и сл. от ЗС. Твърди се, че К.Н.И. в качеството на ползвател по пар.4 от
ПЗР към ЗСПЗЗ макар да не е заплатил земята е продължил да я ползва
необезпокоявано след 1992г., като макар имотът да е бил заявен за реституция,
такава не е проведена, защото не му е заплатена изградената от него в имота
сграда, така че той е облагородявал имота, заплащал е данъци за него и нито
бившия собственик, нито общината са се противопоставяли свои права на
ползвателя. Това владение е било наследено от неговия син. Така при
изминаването на повече от 10години е издаден констативен нотариален акт за
собственост. Цитира съдебна практика в посочената насока. Твърди се, че съдът
не е обсъдил всички доказателства в тяхната взаимна връзка, включително и по
възраженията на ищците-въззивници и третите лица помагачи на ищците относно
неверното съдържание на актовете за държавна и общинска собственост и частичното
оспорване на приетата по делото експертиза, досежно посочването на вещото лице,
че „процесното право на ползване е било учредено върху държавна земя“.
Моли, първоинстанционното решение
да бъде отменено, като бъде постановено ново такова по същество, с което предявената от
въззивника-ищец искова претенция бъде уважена, като претендират
и сторените разноски в двете съдебни инстанции. Не са сторени доказателствени
искания. Не се сочат доказателства за събиране. Претендират се разноски за
двете инстанции.
По делото
е постъпил отговор на въззивната жалба от третите лица помагачи на въззивниците
С.М.Д. и Р.И.Д., заявен чрез адв.Таня Илиева, с който подадената въззивна жалба
се счита за основателна и се заявява че третите лица изцяло се присъединяват към изложените в нея мотиви и
основания за незаконосъобразност на обжалваното решение.
С отговора третите лица помагачи
на въззивниците-ищци също се моли жалбата да бъде уважена, първоинстанционното
решение да бъде отменено, като бъде постановено ново такова
по същество, с което
предявената от въззивника-ищец искова претенция бъде уважена, като претендират
и сторените разноски в двете съдебни инстанции. Не са сторени доказателствени
искания. Не се сочат доказателства за събиране. Претендират се разноски за
двете инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор
против въззивната жалба от въззиваемата Община Бургас, заявен чрез
упълномощения процесуален представител юк.И.Алексиев, в който са изложени
подробни съображения за нейната неоснователност. Изложени са подробни
съображения съпроводени с преглед и анализ на събраните в първоинстанционното
производство доказателства в подкрепа на изводите на съда по същество на спора,
че не са налице предпоставките за
уважаване на претенцията.
Моли се за потвърждаване на
обжалваното решение като правилно, като
и отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна. Не ангажира нови
доказателства, няма доказателствени искания. Претендира разноски.
Въззивната жалба е
подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежно упълномощен представител легитимирано лице, което има
правен интерес от обжалване, и съдържа необходимите реквизити по чл. 260, ал.
1, т. 1, 2, 3, 4 и 7 ГПК и чл. 261, т. 1 и 4
ГПК, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното
решение районният съд се е произнесъл по субективно и обективно съединени
искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на
основание чл. 12 ГПК приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционното производство
е образувано по иск по чл.124, ал.1 от ГПК от двамата
съпрузи Н. и С.Ц., за приемане за установено спрямо ответника Община
- Бургас, че ищците са собственици по силата на договор за покупко-продажба,
обективиран в нот. акт № **/**.**.****г. на нотариус Виктория Дралчева, с рег.
№ 491, с район на действие- БРС на недвижим имот, представляваща ПИ с идентификатор 07079.705.2155, с площ от 617
кв.м., находящ се в гр. Бургас, в.з. „Б.“, кв. Банево, ул. „6-та“ №12, при граници:
07079.705.2156, 07079.705.2117, 07079.705.2118, 07079.705.2118, 07079.705.2119,
07079.705.2154 и 07079.705.3086, като при условията на евентуалност ищците
твърдят, че са придобили правото на собственост върху същият имот по силата на
придобивна давност. Ищците обосновават правен интерес от предявяване на иска
като твърдят, че през 2018г. установили, че в СГКК-Бургас община Бугас е записана като
съсобственик на процесния имот, без да е налице вписан по партидата на имота
акт за общинска собственост.
С подадения в законния срок писмен
отговор, ответната Община оспорва исковата претенция, като твърди, че ищците не
са могли да придобият правото на собственост върху имота, тъй като са го
закупили от несобственици. Твърди се, че за процесния имот не е налице
трансформация в право на собственост в полза на бившия му ползвател, поради
неприключила административна процедура, съответно че такова право не е
наследявано от сина на ползвателя, поради което и е оспорен като неверен
издадения констативен нот.акт за собственост от 2004г.. В тази връзка е оспорен
от ответника и вещно-транслативния ефект на последващите сделки. Ответника
твърди в отговора, че процесния имот е
бил частна държавна собственост, като по силата на настъпилата трансформация съгласно
пар. 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС /в сила от 05.11.1999г./ следва да се приеме, че същият след деактуването му
като частна държавна собственост със заповед на Областния управител на Бургаска
област, е актуван като частна общинска собственост съгласно № АЧОС
1901/14.10.2000г на основание чл. 156, ал. 3 от ППЗДС /сега отм./ вр. с
пар.7, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА, като за имота е съставен АЧОС№1901/14.10.2000г.
Не
е спорно между страните по делото, че по време на брака си ищците са
закупили с нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № **/**.**.****г. на нотариус Виктория Дралчева, с
рег. № 491, с район на действие- БРС, ПИ
с идентификатор № 07079.705.2155, с площ от 617 кв.м., находящ се в гр.
Бургас, в.з. „Б.“, кв. Банево от привлечените по делото като трети
лица-помагачи прехвърлители С. и Р.Д.. При изповядване на
сделката продавачите са се легитимирали като собственици също в
режим на съпружеска имуществена общност с нот. акт за покупко-продажба №***/**.**.****г. на нотариус
Станка Димова, с рег. № 250, с район на действие- БРС, закупувайки същият имот
от К. И. К., който пък го бил закупил с нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № */**.**.****г. на нотариус Атанас Димов, с
рег. № 285, с район на действие- БРС от Д.К.К.. Д.К. се е легитимирал с нотариален акт за собственост на недвижим имот № **/**.**.****г. на нотариус
Атанас Димов, с рег. № 285, с район на действие- БРС, по силата на който е
признат за собственик на имота по наследство от неговия баща К.Н. И.. Не е
спорно, а се установява и от представеното удостоверение за данъчна оценка, че
ищците са декларирали имота по чл.14 ЗМДТ пред общината. Не е спорно и че в
полза на ищцата са издадени от ответната Община разрешение за строеж от 2009г.
за пристройка и надстройка на съществуваща в горепосочения имот вилна сграда и
разрешение от 2010г.; за строеж на ограда на същия недвижими имот; заповед от
2014г. за допълване на издаденото разрешение за строеж от 2009г.; удостоверение
от 17.06.2015г., с което извършения в процесния имот строеж, изразяващ се в
пристройка и надстройка на съществуващата в имота вилна сграда, на основание
чл. 177, ал. 3 от ЗУТ е въведен в експлоатация.
Установено е, и че процесния поземлен имот с
идентификатор 07079.705.2155 от КККР е идентичен с УПИ XXXII-
155, в кв. VII, по плана
на с. Банево, в.з. Б..
В същото време от скица от 25.02.2019г. на
СГКК-Бургас се установява, че недвижим
имот, представляващ УПИ XXXII- 155, в кв. VII, по плана на с. Банево, в.з. Б.
е отразен в кадастъра като поземлен имот с идентификатор 07079.705.2155 с площ
от 617 кв.м., при граници: 07079.705.2156, 07079.705.2117, 07079.705.2118,
07079.705.2118, 07079.705.2119, 07079.705.2154 и 07079.705.3086, ведно с
попадаща в него еднофамилна двуетажна
жилищна сграда с идентификатор 07079.705.2155.1, със застроена площ от 125
кв.м., като собственици са записани ищцата-на основание нот. акт за
покупко-продажба на недвижим имот № **/**.**.****г. и Община Бургас съгласно АЧОС № 1901/14.10.2000г..
Посоченият
Акт за частна общинска собственост № ****/**.**.****г. е издаден на основание
пар. 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС и чл. 156, ал. 3 от ППЗДС /сега отм./, и с
него Общината Бургас е актувала процесния недвижим имот XXXII- 155, в
кв. 7 като частна общинска собственост. В акта е отбелязано, че за
същият имот има предходно издаден акт № 11676 от 20.06.1995г..
Видно от АДС № *****
от 20.06.1995г. на областен управител на област Бургас, процесния имот е
актуван като частна държавна собственост, като впоследствие същият е деактуван
като държавен със заповед от 03.02.2000г. на Областния
управител на Бургаска област, и е актуван като частна общинска собственост
съгласно № АЧОС ****/**.**.****г на
основание чл. 156, ал. 3 от ППЗДС /сега отм./ вр. с пар.7, т. 6 от ПЗР на
ЗМСМА. По делото е представена заповед от 03.02.2000г., издадена от Областния
управител на Бургаска област, с която на основание чл. 78 от ЗДС и във връзка с
молба на кмета на Община Бургас от 30.06.1999г. са отписани от актовите книги
за недвижими имоти – държавна собственост и са предадени на Община Бургас
дворни места, находящи се във в.з. Борово, в с. Банево, между които и процесния
– с тогавашна идентификация -парцел XXXII- 155, в кв. VII, с площ от 600 кв.м..
От заключението по извършената съдебно-техническа експертиза, се установява,
че УПИ XXXII- 155, в кв. VII, по плана на с. Банево, в.з. Б.
попада върху бивш имот на Р.Ж.Р. в м. „А. п.“ в землището на с. Банево, като
същият бивш имот е нанесен в кадастралната карта с пл. номер 34 и така е
отразен в удостоверението по чл. 13, ал. 4 и ал. 5 от ППЗСПЗЗ, издадено от
община Бургас. От изисканата и приложена преписката с вх. номер 148 за
въстановяване по реда на ЗСПЗЗ на земи в землището на с. Банево в полза на
наследниците на Р.Ж.Р. и заключението по експертизата се установява, че
процесният имот, закупен от ищците попада върху бивш имот с пл. номер 34 на
наследниците на Р.Ж.Р. в м. „А. п.“ в землището на с. Банево, като с искането
си за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ в реални граници на целия бивш поземлен
имот с пл. номер 34, наследниците на Р.Р. са заявили цялата територия на имот с
пл. номер 155. Вещото лице е констатирало, че независимо от това, от
приложените по делото- решение от 25.09.2000г. на ОПК, удостоверението по чл.
13, ал. 4 и л. 5 от ППЗСПЗЗ, с което се възстановяват само 7521 кв.м. от общо
заявените 33009 кв.м. и заповед 797/20.07.2004г. на кмета на Община Бургас за
одобряване на поправка на кадастралната карта с имоти, собственост на
наследниците на Р.Ж.Р., е видно, че имот с пл. номер 155 не попада във възстановените
на наследниците на Р. 7521 кв.м., поради което остава непроменен в
кадастралната карта. От експертизата се установява също, че процесния поземлен
имот с идентификатор 07079.705.2155 от КККР е идентичен с УПИ XXXII- 155, в
кв. VII, по плана на с. Банево, в.з. Б., като имот с пл. номер 507.155 не
съществува. Посочено е, че УПИ XXXII- 155, в кв. VII се намира в зона, от чиято
територия земеделските земи- държавна собственост в периода от до 1989г. са
били предоставяни за земеделско ползване по реда на пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ,
като в разписния лист на ползвателите на имоти по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ за
имот с пл. номер 155 е записано – двор на К.Н. И. съгласно удостоверение от
05.01.1987г. Вещото лице е констатирало, че в случая няма данни да е налице
„трансформация“ на правото на ползване, предоставено на К.Н. И. в право на
собственост, тъй като след извършена проверка е установило, че няма заявление
за провеждане на процедура за закупуване на процесния имот по реда на ЗСПЗЗ и
ППЗСПЗЗ, нито от ползвателя К.Н. И., нито от неговия наследник. От експертизата
се установява също, че до 1999г. процесният имот е бил в собственост на
държавата съгласно съставен АДС от 1995г., а след това от 1999г. – обшинска
собственост.
Този
състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така както е изложена в мотивите на
решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с
оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези
пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради
което следва да бъде потвърдено.
Правилно е прието от БРС, че, за да се приеме, че
вещно-правният ефект е нестъпил по множеството последвали прехвърлителни
сделки, първо с оглед оспорването от ответната страна, трябва да се установи
дали праводателят Д.К., легитимирайки се
като носител на правото на собственост по наследство от баща си, действително е
придобил това правото на собственост на соченото от него основание – наследство
от баща си К.И., т.е. необхимо е да се изследва дали К.Н. И. е придобил преживе правото на
собственост върху процесния имот, което право е наследено от неговия син.
Установено е по делото, че процесният имот се е
намирал в терен за земи за земеделско ползване по пар. 4 от ЗСПЗЗ, като
съгласно удостоверение от 05.01.1987г. е бил предоставен за ползване на К.Н. И.,
поч. на 30.05.2000г..По силата на параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ правото на
ползване на К.Н. И.
е прекратено, като в срок до 31 януари
1998 г. същият като ползвател е имал правото да изкупи имота по реда на
параграф 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, при условие, че е построил сграда върху земята до
01.03.1991 г. и е заплатил земята на собственика чрез общината по цени,
определени от Министерския съвет, съгласно чл. 36, ал. 2
от ЗСПЗЗ в тримесечен срок от влизането в сила на оценката. По делото се
установява, в кадастралния план, одобрен със заповед от 21.02.1991г. има
отразена сграда, поради което правилно е прието, че такава е била изградена преди 01.03.1991г.. Установено е по делото, че
ползвателя не е запупил имота, тъй като в заключението по експертизата вещот
лице е посочило, че няма заявление за провеждане на
процедура за закупуване на процесния имот по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, нито от
ползвателя К.Н. И., нито от неговия наследник. При това положение правилно е прието в обжалваното решение, че вещното
право на ползване предоставено на К.Н. И. върху предоставения за ползване имот не се е
трансформирало в право на собственост, което да е било налице в патримониума му
преживе, за да може да бъде наследено от неговия наследник Д.К.. Тъй като наследникът не би могъл да наследи
повече права, отколкото наследодателя му е притежавал преживе, съдът приема, че
нотариалния акт, с който той се е снадбил през 2004г. за признаване на правото
му на собственост върху процесния имот, придобито по давност от баща му, е с
невярно съдържание, защото не отразява действителното фактическо и правно положение.
С влизането в сила на § 4 от ПЗР ЗСПЗЗ в редакцията на нормата ДВ, бр.
28/03.04.1992 година правото на ползване на ищците върху имота е прекратено с
оглед реституирането на земята по ЗСПЗЗ. От обстоятелството, че е бил
предоставен имот за ползване по реда и при условията на ПМС № 21/1963 г., както и с оглед факта, че към момента на
влизане на ЗСПЗЗ в сила имотът е извън строителните граници, следва и извода,
че е бил внесен в ТКЗС или е бил отнет, т. е., бил е обобществен, поради което
и представлявава земеделска земя по смисъла на ЗСПЗЗ, подлежаща на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Не е установено в сроковете по ЗСПЗЗ, други
лица да са заявявали реституция на спорния имот.
Актовете за общинска собственост по
отношение на процесния недвижим имот са съставени на осн. чл. 25 от ЗСПЗЗ.
Съгласно посочената норма, земеделските имоти, които не принадлежат на
държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. В приложното
поле на тази норма се включват само онези земеделски земи, които са подлежали
на възстановяване, но не са заявени за
реституция в предвидените срокове, както и земи, които не са изкупени от
ползватели по реда и при условията на §
4 и § 4б от ПЗР ЗСПЗЗ . Частна хипотеза на чл. 25, ал.1 от ЗСПЗЗ е разпоредбата на чл. 19 от ЗСПЗЗ. Земеделските земи, които не подлежат на
възстановяване в хипотезите, изрично посочени в закона, остават държавна
собственост –чл. 24 от ЗСПЗЗ. Придобиването правото на собственост върху земите
по чл. 25 от ЗСПЗЗ от общината става по силата на закона.
При заявен положителен установителен иск за
собственост на имот, придобит по давност,
основателността на претенцията на владеещият имота несобственик се обуславя от
прякото и пълно установяване на фактите на явно, необезпокоявано и непрекъснато
владение с намерения за своене в продължение на повече от 10 години. При всички
случаи след изтичане на определения от закона срок е налице възможността за
придобиване собствеността по отношение на вещта, обект на владението. Правото на собственост не се придобива
автоматично, а след надлежното позоваване било пред съда или нотариуса, като
орган с компетентност да констатира настъпили вещно-правни последици в резултат
на комплекс от факти - чл.
79 ЗС. За да произведе ефект придобивната давност е необходимо намерението за
своене на имота да е демонстрирано по отношение на действителния собственик,
както и да е налице позоваване на придобиването, тъй като съгласно действащите
правила - чл. 120 ЗЗД, българското право не признава служебното зачитане на
давността. За да може възражението за придобивна давност да бъде уважено в
рамките на защита на правото на собственост следва да са налице две кумулативно
дадени предпоставки - претендиращият несобственик следва да е упражнявал фактическата власт по
отношение на имота, без противопоставяне от страна на собственика, както и да е
демонстрирал по отношение на невладеещия собственик поведение, което сочи, че
упражнява собственическите правомощия в пълен обем и това поведение е известно
на собственика. Безспорно е, че до влизане в сила на ЗСПЗЗ
въззивникът и неговите праводатели са ползвали имота, който им е бил
предоставен с тази цел и едва след закупуването по реда на § 4 и § 4б от ПЗР
ЗСПЗЗ са упражнявали владението, но само върху един декар от имота. В
останалата част, тъй като както беше посочено, не е бил заявен за реституция в
предвидените срокове и не е изкупен от ползватели по реда и при условията на § 4 и § 4б от ПЗР ЗСПЗЗ, е останал
общинска собственост.
По начало едва след месец юни 1996г. по принцип би могъл да бъде поставен в
течение давностен срок против собственик – държава или община. С изричната
норма на чл. 7 от ЗДС, законодателят е регламентирал възможността за
придобиване по давност на такава собственост, ако тя е частна, и началният
момент, от който тази давност започва да тече, е влизането в сила на тази
разрешителна правна норма, тоест – 01.06.1996г. Владението, осъществено преди
този момент не може да се зачете за годно и да се черпят права от него.
Определянето на края на този давностен срок става по общите правила за отчитане
на сроковете и тъй като се касае за срок, който се брои по години, с начало
01.06.1996г., то краят му е на последното число на предходния месец на
последната година – тоест – при общата, 10 годишна давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС,
която е приложима в случая – на 31.05.2006г. С разпоредбата на пар. 1 от ЗДЗС
от 2006г. обаче, е въведен мораториум, спиращ течението на срока, считано от
31.05.2006г., който е последният ден на последната година, в който придобивният
срок изтича. Съгласно пар. 1 от ЗД на ЗС от 2006г. давността за придобиване на
държавни и общински имоти не тече до 31.12.2014г.
Така, практически, е невъзможно придобиването по давност с недобросъвестно
владение /каквото само е мислимо в настоящия случай/ на общински или държавен
имот, независимо дали въздействията върху него са могли да бъдат квалифицирани
като фактическа власт, и дали владението е приобретавало и допълнителните
изискуеми характеристики.
За да се зачете ефекта на придобивната давност като оригинерно придобивно
основание за правото на собственост, следва владението да е протекло спокойно и
необезпокоявано последните 10 години, без да е губено за срок по -дълъг от 6
месеца. С оглед законовата разпоредба на параграф 1 от Закона
за допълване на ЗС, а именно, че давността
за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост спира да
тече до 31 декември 2022 г. , следва да се приеме, че
срокът не е изтекъл и към този момент. Ищците не
твърдят, че са владяли и своил имота по отношение физически
лица, а по отношение на Община Бургас и
именно поради това е насочена претенцията им
спрямо нея. По силата на чл. 86 от ЗС /в редакцията към ДВ бр. 14 от
19.02.1988г., действала до 1996г./, съществува законова забрана за придобиване
по давност на държавна, респ. общинска собственост. Следователно за периода от
1990г. до 1996г. давност в полза на ищецовата страна не може да тече. От 01.06.1996г. по аргумент на противното на забраната на
чл.86 от ЗС, редакция ДВ, бр. 33/1996г. да се придобива по давност публична
държавна и общинска собственост следва, че може да се придобива частна държавна
и общинска собственост. Давността за придобиване по давност на процесния имот
до датата на предявяване на исковата молба в съда не е породила правният си ефект, тъй като не е
изтекъл изискуемият 10 годишен период от време – по аргумент на § 1 от ЗД на ЗС
/ДВ бр. 46/2006г., в сила от 01.06.2006г.; изм. бр. 105/2006г.; изм. бр.
113/2007г., в сила от 31.12.2007г.; изм. бр. 109/2008г., в сила от
31.12.2008г., изм. бр. 105 от
2011 г., в сила от 31.12.2011 г., изм. и доп., бр. 107 от 24.12.2014 г.,
в сила от 31.12.2014 г. бр. 7 от 2018 г., в сила от
31.12.2017г./, с който
е наложен мораториум и давността за придобиване на
държавни или общински имоти спира да тече до 31.12.2022 г. Следователно независимо от това дали е
упражнявана трайно и необезпокоявано фактическа власт по
отношение на процесния имот, ищцата, а и
нейните правоодатели не са могли да го
придобият по давност.
Ответникът по делото е оспорил иска,
поддържайки тезата, че имотът е държавна,
а към момента общинска собственост, актуван с акт за
държавна собственост. Тази теза не е опровергана
от събраните по делото доказателства. АОбС е официален свидетелстващ документ,
който удостоверява, че извършените в него записвания действително са извършени
въз основа на посочените в него предхождащи го актове и на посоченото в него
основание.
Действително АОбС нямат конститутивно действие, тяхното съставяне не е основание за
придобиване правото на собственост, но имайки констативен характер, досежно
посочени факти, от които произтича правото на собственост на държавата или
общината, при заявен иск за собственост срещу държавата или община, в тежест на ищеца, претендиращ собствеността на имота на лично придобивно основание, е да установи
правото си на собственост върху претендирания имот като по този начин обори
придобивното основание на ответника - държава или община, отразено по АОбС. Данните по делото не
опровергават отразеното по акта, а именно, че собствеността е
била на държавата, която по-късно, по силата на закона се прехвърля на
общината.
Правилно и законосъобразно
районният съд е достигнал до извода, че искът за признаване правото на
собственост върху недвижимия имот на основание покупко-продажба и на изтекла
придобивна давност е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Поради това и с
оглед на действащото към момента законодателно решение, следва да се приеме,
че имотът винаги е бил държавна, а след това и общинска собственост.
След като правните изводи на
двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни
основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното
решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно
събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал
обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им
правна норма, като по този начин е
достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна е
претендирала разноски и такива следва да
бъдат присъдени в размер на сумата от 150 лева представляваща юрисконсултско
възнаграждение за тази инстанция.
Мотивиран от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 751/26.02.2020г. постановено по гр.д. № 2102/2019г.
по описа на РС-Бургас.
ОСЪЖДА
Н.Г.Ц. с ЕГН-*********
и С.Ц.Ц. с ЕГН- **********, двамата от
гр. Б., ул. „П. Г.“ № **, ет. *, ДА ЗАПЛАТЯТ на Община
Бургас, представлявана от кмета Димитър Николов, с адрес: гр. Бургас, ул. „Александровска“
№ 26, на основание чл. 78, ал. 3 вр. с чл. 8 от ГПК сумата от 150лв./сто и
петдесет/лева, представляваща направените във въззивното производство по делото
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е поставено при
участието на С.М.Д., ЕГН: **********, с адрес: гр. С. З., ул. „П. М. К.“ № ***,
ет.*, ап. * и Р.И.Д., ЕГН: **********, с адрес: гр. А., ул. „К. и М.“ № ** като трети лица-помагачи на страната на въззивниците-ищци.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: