Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 09.08.2021
г. гр.
Асеновград
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АСЕНОВГРАДСКИ
РАЙОНЕН СЪД, втори граждански състав
на шести юли две хиляди двадесет и първа година в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ТЕРЗИЕВА
секретар Йорданка Тянева
като разгледа докладваното от съдия МАРИЯ ТЕРЗИЕВА
гражданско дело № 1307 по описа за
2020 г. и като обсъди:
Иск с правно основание чл. 415 вр.чл.422
от ГПК във връзка с чл.9 от ЗПК, чл. 92 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът
“Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД твърди, че между „Вива Кредит“ ООД и ответника е сключен договор за паричен
заем № 5455923 от 23.07.2018 г., по силата на който на Й.А.Р. е предоставена в
заем сумата от 800 лева, която е следвало да бъде върната в срок до 19.04.2019
г., ведно с договорна лихва или общо сумата от 1302.21 лева, на равни месечни
вноски в размер на 137.71 лева. Освен това ответникът се е задължил в тридневен
срок да представи обезпечение на задължението му: поръчителство от две
физически лица или банкова гаранця, а в случай на
неизпълнение – да заплати неустойка в размер на 361.98 лева, която също се
дължи на 9 вноски, платими на съответните дати в погасителния план.
Кредитополучателят не е платил дължимите
суми по договора в размер от 1302.21 лева, не е извършвал плащания по договора.
Останали са непогасени следните суми: 800 лева главница, 140.23 лева договорна
лихва за периода от 22.08.2018г. до 19.04.2019г. и 361.98 лева неустойка,
361.98 лева такса за експресно разглеждане на документите, 245 лева разходи и
такси за извънсъдебно събиране и лихва за забава 62.85 лева. С договор за цесия
от 01.12.2016 г. и приложение № 1 към него
от 02.05.2019 г. вземането е прехвърлено на ищеца. За събиране на горните суми,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението 07.02.2020 г. е
издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 240/2020 г. по описа на АРС, която е
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК. Ето защо моли да се
постанови решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът му
дължи горните суми, както и законната лихва от подаване на заявлението дата до
окончателното изплащане на вземането. Претендира направените в заповедното и в
настоящото производство разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор от ответника чрез назначения му особен представител – адв.Л.К., с който оспорва предявения иск. Моли да бъде
прекратено настоящото производство като недопустимо. В случай, че предявените
искове са допустими, моли да се постанови решение, с което да се прогласи
нищожността на договор за паричен заем „Вива Кредит
План“ № 5455923/23.07.2018 г. на основание чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД и да се отхвърлят
предявените искове на основание този договор. В случай, че е налице
действителен договор за паричен заем, моли да се постанови решение, с което да
се отхвърлят предявените от ищеца искове, като неоснователни и недоказани.
След като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено следното:
От приложеното ч.гр.д. № 240/2020 г. по описа на Районен
съд – Асеновград е видно, че по същото е издадена заповед за изпълнение, с
която е разпоредено Й.А. С.да заплати на кредитора „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД описаните в исковата молба суми. Препис
от същата е връчен на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, а настоящият
иск е предявен в предвидения едномесечен срок от съобщаване на това
обстоятелство на заявителя, поради което е допустим.
Не е спорно между
страните, че между “Вива кредит” ООД и ответника е сключен договор за паричен
заем № 5455923 от 23.07.2018 г., по силата на който на Р. е предоставена сумата
от 800 лева, а тя се е задължила да я върне в срок до 19.04.2019 г., ведно с
договорна лихва или общо сумата от 1302.21 лева на равни месечни вноски в
размер на 137.71 лева. Освен това ответникът се е задължил в тридневен срок да
представи обезпечение на задължението му: поръчителство от две физически лица
или банкова гаранция, а в случай на неизпълнение – да заплати неустойка в
размер на 361.98 лева, която също се дължи на 9 вноски, платими на съответните
дати в погасителния план.
От приетата по делото ССчЕ на вещото лице М.А., което съдът кредитира като
компетентно изготвено се установява, че по договор за паричен заем № 5455923 от
23.07.2018 г., към датата на цесията 02.05.2019 г. и датата на изготвяне на
експертизата, няма извършени плащания от името на заемополучателя.
Сумата 800 лв. (договорена главница) е усвоена с подписването на договора в
брой, като е издаден от „Вива Кредит“ ООД разходен
касов ордер № 57/23.07.2018 г., за получена сума 662.29 лв. от Й.Р. – с положен
подпис от нея върху РКО. Със сумата 137.71 лв. е погасено задължение по заем на
заемополучателя, съгл. договор № 5441896/23.05.2018
г. – записано в чл.2 от договор № 5455923 от 23.07.2018 г. Съгласно счетоводни
документи, начисленото задължение по Договор за паричен заем №
5455923/23.07.2018 г., към датата на експертизата от заемополучателя Й.А.Р., съгласно клаузите на същия е: главница 800 лв., договорна лихва 140.23 лв.
(22.08.2018 г. до 19.04.2019 г.), такса разходи за събиране 245 лв., неустойка
361.98 лв. (22.08.2018 г. до 19.04.2019
г.), такса експресно разглеждане на документи 361.98 лв. (22.08.2018 г. до 19.04.2019 г.), лихва за
забава 62.85 лв. (23.08.2018 г. до 07.02.2020 г.) – общо 1972.04 лв.
Ответникът не
твърди и не сочи доказателства, че е изпълнил частично или изцяло поетите с
него задължения за връщане на главницата и за заплащане на уговорената
договорна лихва, като не оспорва и размер на дължимите за това суми.
Установената съдебна практика по чл. 290 ГПК /р.№ 23 от 7.07.2016 г. по
т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и др./ приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът
следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали
клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г.
по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Сключеният между страните договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски
кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция (така
в определение № 351 от 22.04.2016 г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015 г., І т.
о.).
По процесния договор
за потребителски кредит на ответницата е предоставена в заем сума от 800 лв., при уговорен ГЛП в размер на 40.30 % и ГПР в размер на 49.46
%. Лихвата по договора е възнаградителна
– за ползване на дадената парична сума. Посочените клаузи от процесния договор
нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно
обогатяване на ответника. Налице е явна нееквивалентност между двете престации, като данните по делото не
установяват обстоятелства, които да обосновават
определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в
такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и
недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават договорянето на такива
високи проценти.
За да е налице
нищожност е необходимо да е налице
значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който
чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие
цели обогатяване, а не само възмездяване,
какъвто е настоящият
случай. Във всеки отделен
случай, въз основа на доводите на страните
и събраните доказателства
по конкретното дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява
"добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът прави извод дали са налице действия, които да правят
договора нищожен поради накърняване на добрите нрави. Принципно, възнаградителната лихва съставлява
цена за предоставеното ползване
на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност
между предоставената услуга и уговорената
за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при
участие в облигационните отношения. Както е прието в решение №
452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, ІV г. о., "понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност....".
Съдът счита, че
претенциите за: такса за експресно разглеждане на документи, в размер на 361.98 лв.
и разходи и такси разходи за извънсъдебно събиране В РАЗМЕР НА 245 лв.
противоречат
на ЗПК, на добрите нрави и са нищожни по следните съображения:
Тези клаузи са нищожни като противоречащи на
добрите нрави, тъй като многократно увеличават размера на кредита без яснота
относно насрещната престация. На следващо място, тази
такса уговорена по този начин противоречи и на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Последицата от това противоречие е
предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 – клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни. Таванът на ГПР, който е
предвиден с императивна разпоредба на закона, би бил многократно превишен, ако
в договора има уговорена възнаградителна лихва и
други такси.
Клаузата
на претенцията за неустойка при
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение чрез поръчител или
банкова гаранция в 3- дневен срок от подписване на ДПК също е нищожна,
като противоречаща на добрите нрави.
Възражението на ответника е за
нищожност на уговорката за заплащане на неустойка при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение. В чл. 4, ал. 1 от договора е
предвидено, че заемателят се задължава в срок до три
дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения – две физически лица или банкова гаранция. На
първо място следва да се отбележи, че нито едното, нито другото съставлява
обезпечение само по себе си по смисъла на закона. В първата хипотеза вероятно
се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице,
което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на
такъв договор. Сключването на договор за банкова гаранция по принцип зависи от
волята на ответника, но той не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като
уредбата му не е посочена в глава VІІ от ЗЗД.
Отделно от горното
съгласно т.3 от ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката следва да се приеме
за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, когато единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно
изброените критерии: естеството на задълженията /парични или на непарични/ и
размерът на задълженията, изпълнението, на които се обезпечава с неустойка,
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др., вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение
на задължението - съществено или за незначителна негова част, съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди.
При така
посочените критерии и след анализа на доказателствата съдът намира, че
уговорената компенсаторна неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите
нрави. По настоящия договор естеството на уговореното задължение е непарично,
същото не е главно, а акцесорно и спомагателно
такова, което цели да обезпечи изпълнението на главното задължение, което пък
се изразява в това да се върне заемната сума, ведно с дължимата възнаградителна лихва. Неизпълнението на главното
задължение е същественото по договора, докато неизпълнението задължението по
чл.3, ал.3 не може да се определи като такова, с оглед интереса на заемодателя.
Ако за заемодателя беше важно и съществено в негова полза да бъде учредено
поръчителство, той би го поставил като условие за сключването на договора.
Допълнителен аргумент в тази насока е, че се касае за заем в малък размер при
минимална лихва с краткосрочно връщане. На следващо място следва да се
отбележи, че неизпълнението на това задължение не влече някакви предполагаеми
вреди, с оглед неговия характер на спомагателно такова. Тези доводи обуславят
извода, че клаузата за заплащане на неустойка не съответства на своята обезщетителна функция, при липса на предполагаеми вреди. Чрез
нея заемодателят цели при неизпълнението да извлече допълнителна парична
облага, която не му се следва и която е забранена от разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК. С това клаузата противоречи на добрите нрави и заобикаля закона,
тъй като цели неоснователно да обогати заемодателя. Поради това съдът намира,
че направеното възражение е основателно и уговорката за заплащане на неустойка
е нищожна.
От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за
кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва
да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26
се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки
следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те не процедират по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от
съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на
пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно
равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл
параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело C-565/12 на четвърти
състав на СЕС.
В този смисъл клауза, която предвижда, че се
дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо
след 3 дни от подписване на ДПК е в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост
на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността
на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да
отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на
Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от
Закона за потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува
изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела C-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
На следващо място следва да се посочи, че
неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен
пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели само и
единствено да постигане неоснователно обогатяване.
На последно място, по този начин се заобикаля
законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда,
че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва, а
с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за
неизпълнението на едно акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да
бъде събрано. На практика така се стига до кумулирана
неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което
е недопустимо. При това още веднъж следва да се подчертае, че тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна оценка, че
е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би трябвало да се
отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване не е
спазено и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка
финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да изведе
легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
В резултат
на изложеното съдът стига до извода, че процесният
договор за кредит е нищожен като
сключен в нарушение на добрите
нрави.
Исковете за 140.23 лева /сто и четиридесет
лева и двадесет и три стотинки/ - договорна
лихва,
за периода от 22.08.2018 г. до 19.04.2019 г., 361.98 лева /триста шестдесет
и един лева и деветдесет и осем
стотинки/ - такса за експресно разглеждане на документи; 361.98 лева триста шестдесет
и един лева и деветдесет и осем
стотинки/ - неустойка за неизпълнение на договорно задължение;
245 лева /двеста
четиридесет и пет лева/ - разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, следва да се отхвърлят като неснователни.
Връщането
на получената сума като главница по договора за кредит категорично се дължи от
лицето, което я е получило - в случая не е налице дарение или друго
обстоятелство, което да изключва дължимост на
главницата. Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по същия /
чл.23 ЗПК/.
На основание чл.78,
ал.1 от ГПК ищецът има право на разноски, направени в настоящото и в
заповедното производство, по съразмерност. Или от общо направените в разноски
от 89.44 лева в заповедното и от 907.45 лева в настоящото производство,
ответникът следва да заплати съответно 39.13 лева – по заповедното производство
и 397.04 лева – по исковото производство.
Мотивиран от
гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че Й. А.Р., ЕГН ********** ***, дължи на “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
ЕИК 202527341 със седалище
и адрес на управление гр. София, ул.”Панайот Волов” № 29, ет.3, представлявано от Е.Ц.К.и Я.Б.Я., сумата от 800 лева (осемстотин лева), представляваща главница, дължими по
договор за паричен заем № 5455923/23.07.2018 г., сключен с „Вива кредит“ ООД, ведно с
обезщетение за забава в размер на 62.85
лева (шестдесет и два лева и осемдесет и пет стотинки) за периода от
23.08.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда – 28.01.2020 г., и в
размер на законната лихва от тази дата до окончателното изплащане на вземането,
за което е издадена заповед за изпълнение
№ 154 от 20.02.2020 г. по
ч.гр.д.№ 240/2020 г. по описа на Асеновградския РС,
като ОТХВЪРЛЯ исковете за следнпите суми: 140.23 лева (сто и четиридесет лева и двадесет
и три стотинки) – договорна лихва, за периода от
22.08.2018 г. до 19.04.2019 г., 361.98 лева (триста шестдесет и един лева и деветдесет и осем стотинки) такса
за експресно разглеждане на документи; 361.98 лева (триста шестдесет
и един лева и деветдесет и осем
стотинки) неустойка за неизпълнение на договорно задължение;
245 лева (двеста
четиридесет и пет лева) разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението
ОСЪЖДА Й. А.Р., ЕГН **********
***, да заплати на “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК 202527341
със седалище и адрес на управление
гр. София, ул.”Панайот Волов”
№ 29, ет.3, представлявано от Е.Ц.К.и Я.Б., сумата от 39.13
лева (тридесет и девет лева и тринадесет стотинки), направени по заповедното
производство разноски и сумата от 397.04
лева (триста деветдесет и седем лева и четири стотинки), направени по
производството разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: