РЕШЕНИЕ
№ 2020
гр. София, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20211110150263 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на „ФИРМА” ЕАД, ЕИК ,
представлявано от - Изпълнителен директор срещу Т. М. М., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж.к. „“, бл. 5, вх. Б, ап. 7, с която се моли съдът да осъди ответницата да заплати на
ищеца сума за консумирана топлинна енергия в общ размер на 5558,74 лева, от които
4699,47 лева- главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за
периода м.11.2012 г. до м.04.2014 г. за реално потребена енергия, ведно със законната лихва
от 09.07.2015 г. до изплащане на вземането и 859,27 лева - мораторна лихва за забава от
01.01.2013 г. до 24.06.2015 г.
Ищецът твърди, че ответникът е клиент на ТЕ за битови нужди по смисъла на чл. 153,
ал. 1 от Закона за енергетиката. Посочен е адрес на топлоснабдения имот: гр. София, п.к.
1113, обл. София, общ. , ж.к. „“, бл. 5, вх. Б, ап. 7, абонатен номер и ИД номер: .
Сочи се, че съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови
нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни Общи
условия /ОУ/, които в процесния случай се изготвят от „ФИРМА“ ЕАД и се одобряват от
Комисията за енергийно и водно регулиране. Същите влизат в сила в едномесечен срок след
публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имат силата на договор
между топлопреносното предприятие и клиентите на ТЕ, без да е необходимо изричното им
приемане от страна на клиентите, като ответникът не е упражнил правата си по чл. 150, ал. 3
от ЗЕ (чл. 106а, ал. 3 ЗЕЕЕ) и спрямо са влезли в сила Общите условия за продажба на
топлинна енергия от „ФИРМА“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени
с Решение от 2016г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Монитор“ в сила от 10.07.2016 г.
Излагат се съображения, че в раздел IX от ОУ - „Заплащане на ТЕ и услугата дялово
разпределение“, чл. 31, ал. 1 е определен редът и срокът, по които купувачите на ТЕ са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ. В този смисъл, задължението на
ответника за заплащане на дължимите от нея суми в размера, посочен в ежемесечно
получаваните фактури, е 45- дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, като е приетите ОУ е регламентирано, че не се начислява лихва
върху прогнозните стойности през отоплителния сезон, а такава се начислява, в случай че
1
клиентът изпадне в забава т.е. след изтичане на 45 дневния срок от датата на публикуване на
общата фактура за съответния отоплителен сезон. С изтичането на последния ден от месеца
ответникът е изпадал в забава за тази сума и на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД е начислявана
законна лихва върху дължимите суми.
Твърди се, че ответникът е използвал доставяната от дружеството-ищец ТЕ през
процесния период и към настоящия момент не е погасил задължението си.
Сочи се, че на основание чл. 139 от ЗЕ разпределението на ТЕ между клиентите в СЕС
се извършва по системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице,
вписано в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. В настоящия случай, в изпълнение на
разпоредбата на чл. 1386 от ЗЕ, собствениците в СЕС, в която се намира имотът на
ответника, са сключили договор за извършване на услугата дялово разпределение на ТЕ с
„ФИРМА“ ООД.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
исковете се оспорват като недопустими, алтернативно като неоснователни необосновани.
Излагат се съображения, че искът е недопустим доколкото ответницата няма настоящ
и постоянен адрес в България, съответно по реда на чл. 423 ГПК издадената заповед за
изпълнение е обезсилена и не е налице хипотезата на чл. чл. 415, ал. 3 от ГПК във връзка с
чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Прави се възражение за изтекла погасителна тригодишна давност. Твърди се, че
установеният с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК принцип е неприложим по делото.
Сочи се, че е недоказано ответницата да е собственик или ползвател на
топлоснабдения имот. Твърди, че майка е била жертва на имотна измама и е била лишена
от достъп до имота, а ответницата също няма достъп до имота доколкото живее постоянно в
Германия, както и са посочени съдебни решения, видно от които са се водили спорове за
имота между ответницата и трети лица, през който период тя не е ползвала имота.
Оспорва се наличието на валидно възникнало облигационно отношение.
Прави се възражение за изтекла давност и по отношение на претенцията за лихви.
Претендират се разноски. На 09.07.2015 г. „ФИРМА“ ЕАД е депозирало пред СРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Т. М. М. за сумата от
4699,47 лева - главница за неизплатени задължения за топлинна енергия за имот с абонатен
№095112 за периода от м. 11.2012 г. до м.04.204 г., ведно със законната лихва от 09.07.2015
г. до изплащане на вземането и мораторна лихва в размер на 859,27 лева за периода от
01.01.2013 г. до 24.06.2015 г.
С разпореждане от 28.12.2015г. по ч. гр. д. № 40100/2015 г. по описа на СРС, съдът е
постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в
заповедното производство разноски в размер на 111.17 лв. за заплатена държавна такса и
424.56 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Подадено е възражение по чл. 423 от ГПК, като е по същото е образувано в.ч.гр.д.
№6158/2021 г. на СГС.
С Определение №984/14.0.2021 г. по в.ч.гр.д. №6158/2021 г. на СГС е обезсилена
издадената на 28.12.2015 г. заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 40100/2015 г.
по описа на СРС, делото е върнато на СРС за даване на указания на основание чл. 423, ал. 4
във вр. чл. 415, ал. 1.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е предявил осъдителни искове за на вземанията
си по исков ред.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.
Представено по делото е влязло в сила Решение на Софийски районен народен съд от
01.02.1973 г., постановено по гражданско дело 2941/1971 г. I р. 1 с., с което в дял на е
възложен апартамент № 7, находящ се в гр. София, кв. „“, бл. 5, вх. Б, ет. 2. Правото на
собственост на не се опровергава от последвалите между нея, както и между ответницата и
трето по делото лице - Борислав Димитров Димитров съдебни спорове по иск с правно
основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
2
Видно от Удостоверение за наследници с изх. № 0771 от 23.06.2015 г., издадено от
СО, район , наследници по закон на , починала на 09.11.2012 г. в гр. са Т. М. М., и .
Установява се, че останалите наследници и са се отказали от наследството на , като се
депозирали отказ от наследство по гр.д. №12563/2013 г. на СРС и гр.д. №12564/2013 г. на
СРС. Налице е и признание на ответницата на това обстоятелство в изявленията й направени
извън настоящия процес, но към съда в депозираната и приложена към отговора искова
молба срещу по предявения иск по чл. 108 ЗС.
Пред СРС е ангажиран Констативен протокол № 8309/05.12.2012 г., съставен за
установяване на идентичност между номерацията на отделните апартаменти на адрес ж.к. „“,
бл. 5, вх. 1 и вх. 2 по нотариални актове и номерацията на същите в информационната
система на „ФИРМА” ЕАД, от който се установява, че записаният като апартамент № , вх. 2
в информационната система на „ФИРМА” ЕАД имот е идентичен с апартамент № 7, вх. 2.
Видно от представения протокол от проведеното на 10.08.2002 г. Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №
10, бл. 5, вх. Б, етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „ФИРМА“
ООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата
в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
Представен е договор № 1936 от 18.09.2002 г. между „ФИРМА“ ООД и етажната
собственост с адрес: гр. София, бул. „“ № , бл. , вх.по силата на който дружеството се е
задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на
консумацията на топлинна енергия, както и да извършва годишно отчитане на
индивидуалните разпределители и водомерите за топла вода след приключване на
отоплителния сезон и да изготвя и предоставя на насрещната страна изравнителни сметки за
консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след приключване на годишното
отчитане.
По делото е назначена и приета съдебно-техническа експертиза, заключението по
което съдът възприема като компетентно дадено. Вещото лице е установило, че общия
топломер в абонатната станция се отчита по електронен път в началото на всеки месец.
Посредством т.н. „терминал” се снема показанието на ТЕ в 0:00 часа на първо число от
месеца. От отчетеното количество ТЕ са приспаднати технологичните разходи в абонатната
станция за сметка на топлопреносното дружество и разликата се разпределя между всички
потребители: за отопление /имот и сградна инсталация/ и БГВ. Вещото лице е посочило, че
от въвеждането на „ФИРМА“ ООД за извършване на дяловото разпределение в процесната
сграда до края на процесния период ответницата не е осигурявала достъп до имота.
Конкретно не е осигурен достъп на датите за отчет на 04.06.2013 г., 22.06.2013 г., 05.06.2014
г. и 21.06.2014 г., поради което служебно е изчислена ТЕ за 7 броя радиатори, като
мощностите на радиаторите са взети от подобен апартамент. През процесния период ТЕ за
отопление, отдадена от сградната инсталация е изчислявана по формула приложена в
Наредба №16-334/06.04.2007г. върху пълната отопляема кубатура 239 куб.м., съгласно
списък за разпределение на кубатурите в сградата, представен на в.л. Изчислените проценти
за ТЕ за отопление от сградна инсталация за периода са: 10.2012 г. – 04.2013 г. – 27.37% и
10.2013 г. – 04.2014 г. – 30.47 %. В общите части на сградата е имало работещи радиатори.
За процесния период е изчислена служебно ТЕ за общи части на база инсталирана мощност
умножена по МСРС, като изчислената ТЕ е разпределена спрямо пълната отопляема
кубатура – за процесния имот 239 куб. м. В процесния имот е монтиран водомер за топла
вода. За периода 12/14 г. не е осигурен достъп на датите за отчет на 04.06.2013 г., 22.06.2013
г., 05.06.2014 г. и 21.06.2014 г. и за същия период е изчислена ТЕ за БГВ на база един
кубически метър за месец, вместо на база брой потребители, при служебно определен
разход от 140 л. на денонощие за един потребител.
3
Вещото лице счита, че изчисленията, извършени от ФДР са в съответствие с
действащата Наредба № 16-334/07г. изменение от 01.06.2014 г.
Вещото лице е изчислило, че дължимата сума за потребена ТЕ за процесния период за
отопление на сградна инсталация и имот и БГВ е 4189.16 лева. Технологичните разходи в
абонатната станция са приспаднати от топлопреносното предприятие. Топломерът е
преминал през метрологична проверка през 27 месеца, вместо през 24 месеца за периода
06.2012 т. – 09.2014 г., но при проверките не са констатирани отклонения извън
допустимите стойности.
По делото е назначена и приета съдебно-счетоводна експертиза, заключението по
което съдът възприема като компетентно дадено. Вещото лице е установило, че съгласно
счетоводните записвания на ищеца не са извършени плащания от страна от ответника за
процесния период по издадените фактури за топлинна енергия, както и по фактурите за
дялово разпределение.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
„потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42
ДР ЗЕ /отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация или горещо водоснабдяване.
След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по
смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение
на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на
ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение,
какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и
дължат цената на доставената топлинна енергия.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди,
като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на
договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния
период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение
№ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ на 14.01.2008 г. и
Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
4
вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя /клиента/, по силата на закона –
чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в какъвто смисъл са й разясненията, дадени в
решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на
чл.290 ГПК.
Изложените обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за
исковия период между ищеца и ответницата в качеството й на наследник на / до датата на
смъртта й 08.11.2012 г./ и в лично качеството като собственик на процесния имот като
единствен наследник на след 08.11.2012 г. е съществувало валидно облигационно
правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно
процесния имот. От изисканите по делото удостоверение за наследници и данните за
справки за вписан отказ от наследство от се установява, че единствен наследник на е Т. М.
М., съответно същата отговаря изцяло за задълженията на наследодателя си.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и
действалата през исковия период Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването
(отм.).
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения
имот в сградата в режим на етажна собственост е извършвано от „ФИРМА“ ООД.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна
собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз
основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз основа на
приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото
лице е дало заключение относно потребената от ответника топлинна енергия през процесния
период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е
съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота през процесния
период е извършено правилно, съобразно изискванията на действащата през периода
нормативна уредба.
Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза стойността на
доставената топлинна енергия е в по-нисък размер от претендираната такава, поради което
претенцията е доказана до установения размер от 4189.16 лева.
От страна на ответника своевременно е направено възражение за изтекла погасителна
давност.
Съгласно ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията
на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД, поради
което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на
предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични
задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
5
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо.
Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2008 г.. купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, а за изравнителните сметки – в 30-дневен срок след датата на издаване на
съобщението за дължимата сума.
Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1, т. е. прогнозните суми по
ежемесечните фактури в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл.32, ал.2, т. е. общата фактура за
реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период – в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача.
Спорно по делото е дали при депозиран иск при хипотезата на чл. 423,ал. 4 във вр. 415,
ал. 1 ГПК, след обезсилена от въззивния съд заповед за изпълнение давността се счита за
прекъсната по смисъла на чл. 116, б. б. от ЗЗД от датата на депозиране на заявлението на по
чл. 410 от ГПК или от датата на предявяване на осъдителния иск.
При хипотезата на чл. 423 от ГПК въззивният съд не обсъжда въпроса спазил ли е
длъжника законоустановения срок за подаване на възражение по реда на чл. 414 от ГПК,
защото тази хипотеза поначало предполага във всички случаи пропуснат от длъжника срок,
в който да е подал възражение. В производството по чл. 423, ал. 1 от ГПК съдът единствено
изследва дали пропускането на срока и не подаването на възражение по реда на чл. 414
ГПК, е резултат единствено и само на съществени процесуални нарушения, свързани с
връчването на заповедта, които на практика водят длъжника до лишаването му от защитата
по пътя на възражението. Въззивният съд е приел, че длъжникът е бил лишен от защита по
пътя на възражението и е върнал делото на СРС с указания по чл. 423, ал. 4 от ГПК, а
именно районният съд да укаже на заявителя по реда на чл. 415, ал. 1 възможността с
осъдителен иск да предяви вземанията си спрямо длъжника.
Наличието на разпоредбата на чл. 423, ал. 4 от ГПК и процедурата по чл. 415 ГПК е
свързана с последицата на чл. 422, ал. 1 ГПК. Съобразно цитираната норма, искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4. Законодателят
предвижда последицата давността да тече от датата на депозиране на заявлението, а не от
датата на осъдителния иск. Хипотезата на обезсилена заповед от въззивния съд поради
препиращата норма на чл. 423, ал. 4 ГПК следва да се приравни по правни последици на
отказ на районния съд да издаде заповед за изпълнение. И в двата случая осъдителния иск е
такъв по смисъла на чл. 415, ал. 1, т. 3 и давността се счита прекъсната с депозирането на
заявлението по чл. 410 ГПК, естествено продължение на което е и предявения осъдителен
иск.
Към момента на предявяван на иска/09.07.2015 г/. би била изтекла погасителната
давност за вземанията, станали изискуеми преди 09.07.2015 г., а съобразно посочените в ОУ
правила такива в процеса липсват и възражението за погасяване по давност на претенцията
на ищеца се явява неоснователно и не следва да бъде уважавано.
Вземането на ищеца е парично, поради което и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за
периода на своята забава длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва.
Ищецът има вземане за мораторна лихва за периода 01.01.2013 г. до 24.06.2015 г. в размер
на 765.96 лева, изчислена от съда по реда на чл. 162 ГПК.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, на „ФИРМА” ЕАД съобразно уважената част от
исковете се следват деловодни разноски за настоящото производство, чийто размер, възлиза
на 287.24 лв., от общо дължим размер от 324.34 лева/ в т.ч. държавна такса-222.34 и
6
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда в размер на 100 лева по реда на чл.78,
ал.8 от ГПК, вр. с чл.37, ал.1 от ЗПрП вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ/.
На основание чл. 78, ал. 3 ответницата също има право на разноски съобразно
отхвърлената част за сумата от 70.58 лева- адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Т. М. М. , ЕГН **********, да заплати на „- ” ЕАД, ЕИК , на основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД сумата от 4189.16 лева- главница,
представляваща стойност на реално потребена топлинна енергия /ТЕ/ за периода от
м.11.2012 г. до м.04.2014 г. за топлоснабден имот с адрес: гр. София, п.к. , обл. София, общ. ,
ж.к. „“, бл. вх. Б, ап. 7, абонатен номер 095112 и ИД номер: 73698, ведно със законната
лихва върху сумата от 4189.16 лева от 09.07.2015 г. до изплащане на вземането и 765.96 лева
- мораторна лихва за забава от 01.01.2013 г. до 24.06.2015 г., като ОТХЪРЛЯ иска за
главница, представляваща стойност на реално потребена топлинна енергия за горницата
над уважения размер от 4189.16 лева до пълния претендиран размер от 4699,47 лева, иска
мораторна лихва за горницата над уважения размер от 765.96 лева до пълния претендиран
размер от 859,27 лева и претенцията за законна лихва върху неоснователния размер на
главницата.
ОСЪЖДА Т. М. М. , ЕГН ********** да заплати на „- ” ЕАД, ЕИК на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 287.24 лв. – съдебно-деловодни разноски.
ОСЪЖДА „- ” ЕАД, ЕИК да заплати на Т. М. М. , ЕГН ********** на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 70.58 лв. – съдебно-деловодни разноски.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „ФИРМА“
ООД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7