№ 3540
гр. С., 03.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА АС. БОЖКОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110160529 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на В. П. Н. срещу „Ф.Б.“ ЕООД.
Ищцата твърди, че на 09.04.2019 г. сключили с ответника договор за предоставяне на
потребителски кредит № 743102, по силата на който получила сумата от 400 лв., която
следвало да бъде върната в срок от 6 месеца, при ГПР в размер на 49,66 %. В чл. 5 било
предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ferratum Вank“ в
полза на дружеството кредитодател, за което й била начислена такса за обезпечение с
поръчителство в размер на 200 лв. Ищцата твърди, че процесният договор за кредит е
недействителен по смисъла на чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е спазена
предвидената в закона форма, както и поради нарушение чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19
ЗПК. Счита, че договорът не съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е
формира същият, посочен е грешен размер на ГПР, тъй като сумата по предоставяне на
поръчител не е включена като разход по договора, а това е следвало да бъде направено. В
тази връзка сочи, че предоставянето на поръчителство е задължително условие за
сключването на договора за кредит, възнаграждението за поръчител е разход във връзка с
предоставянето на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, а с уговарянето на
възнаграждение за поръчител се заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според ищцата посочените в
договора по-ниски стойности на ГПР представляват заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, тъй като подвеждат потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволяват да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Евентуално счита, че е нищожна
клаузата на чл. 5 от него като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 9 ЗЗП и като
1
нарушаваща разпоредбите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК. С оглед
изложеното моли за постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че
сключеният между страните договор за потребителски кредит № 743102 от 09.04.2019 г. е
нищожен, а в условията на евентуалност, че е нищожна клаузата на чл. 5 от него,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение -
поръчителство от „Ferratum Вank“. Претендира разноски.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок по чл. 131
ГПК, с който оспорва исковете. Признава, че между страните е сключен описаният договор
за кредит със соченото съдържание, но отрича същият да е недействителен. Оспорва
поръчителството да е задължително условие за сключването на договора за кредит. Твърди,
че поръчителят е самостоятелно юридическо лице и договорът за гаранция е отделно
облигационно правоотношение, по което ответникът не е страна, съответно евентуалната
нищожност на договора за гаранция не води до нищожност на договора за кредит. Твърди, че
кредитополучателят е разполагал с възможността да обезпечи договора по различни начини,
като сам е избрал с поръчителство от посоченото дружество. Счита, че възнаграждението за
поръчител не е разход, който следва да се включва в ГПР. По тези съображения моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
От приетите по делото договор за предоставяне на потребителски кредит № 743102
от 09.04.2019 г. и преддоговорна информация, обективирана в стандартен европейски
формуляр (СЕФ), се установява, че на 09.04.2019 г. между „Фератум България“ ЕООД, като
кредитор, и В. П. Н., като кредитополучател, е сключен договор, по силата на който
ответното дружество е отпуснало на ищцата кредит в размер на сумата от 400 лв., със срок
на погасяване на кредита от 6 месеца, с падеж на първата погасителна вноска на 09.05.2019
г. и падеж на последната погасителна вноска на 06.10.2019 г., за което е съставен
погасителен план. Кредитът е отпуснат при годишен процент на разходите (ГПР) – 49,05 %,
при лихвен процент – 0 %, и общ размер на всички плащания – 447,96 лв., която сума
включва и възнаградителна лихва в размер на 47,96 лв.
Съгласно чл. 5 от договора за предоставяне на потребителски кредит кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank” в полза на ответното
дружество. Посочено е, че с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза
обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Със сключването на
договора за кредит кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам
и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както
физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен
от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит. Кредитополучателят декларира, че
е запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител дава еднаква възможност на
2
кредитополучателя да получи кредит при едни и същи търговски условия. Договорът е
сключен при Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на „Ф.Б.“ ЕООД.
В част 4, т. 4.3. от СЕФ е посочено, че при кандидатстване кредитополучателят може
да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да
обезпечи задълженията си по договора за кредит. Договорът за гаранция е допълнителна
възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитора, като ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора
очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 236,04 лв. Разяснено е, че
посочените разходи не се включват в ГПР по кредита, тъй като не влизат в общия разход по
кредита съгласно § 1.1 ЗПК, доколкото касят допълнителна услуга, която не е задължително
условие за предоставянето на кредита.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са за разглеждане главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ГПК – за прогласяване
недействителността на договор за предоставяне на потребителски кредит № 743102 от
09.04.2019 г., и евентуален установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК и чл. 143, т. 9 ЗЗП – за прогласяване
нищожността на чл. 5 от договора.
В тежест на ищцата по установителните искове е да установи при условията на пълно
и главно доказване: сключването на договор за кредит със соченото в исковата молба
съдържание, който противоречи на императивни норми на закона (ЗПК) или ги заобикаля, а
по евентуалния иск – наличието на посочената клауза, която се намира в противоречие с
императивни норми на закона (ЗПК) и има неравноправен характер.
В тежест на ответника е да докаже валидно обвързващи страните договорни клаузи
или индивидуалното им договаряне.
С оглед становищата на страните, с доклада по делото по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4
ГПК, съдът е отделил за безспорно, че между тях е сключен соченият договор за
предоставяне на потребителски кредит № 743102 от 09.04.2019 г. с описаното съдържание,
по силата на който на ищцата е отпуснат кредит в размер от 400 лв., както и че в чл. 5 от
същия е уговорена клауза за обезпечаване на кредита чрез поръчителство. В случая между
страните не се спори относно сключването на договора и същевременно съдът намира, че е
спазена формата за сключването му, като по делото е представена и разменената
преддоговорна информация.
Процесният договор за предоставяне на кредит има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, според която
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
3
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне, а кредитополучателят –
ищец има качеството „потребител“ по смисъла на §. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на
чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Преценката относно
действителността на договора за потребителски кредит следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при
действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки,
така и за търговските сделки.
По делото не е представен препис от договора за поръчителство (гаранция), но между
страните не се спори, че задълженията по договора за потребителски кредит са били
обезпечени от третото лице – поръчител – „Ferratum Bank“, в полза на което е уговорено
заплащане на възнаграждение в размер на 236,04 лв., видно от преддоговорната
информация. Въпреки, че не е представен самият договор за поръчителство, съдът намира,
че са налице достатъчно други документи, които сочат на сключването му, а видно от
преддоговорната информация в документа е посочен и размерът на възнаграждението по
този договор. Същевременно съдът съобрази, че на основание чл. 190 ГПК ответникът е бил
задължен в срок до датата на първото заседание да представи по делото договор за
поръчителство (гаранция), сключен между ищцата и „Ferratum Bank“, като същевременно е
бил предупреден за последиците на чл. 161 ГПК от възпрепятстване събирането на
допуснати доказателства. Поради това и прилагайки разпоредбата на чл. 161 ГПК, съдът
намира, че по делото е доказано сключването между ищцата и „Ferratum Bank“ на договор за
гаранция за обезпечаване задълженията на ищеца по процесния договор за кредит, с
уговорено и дължимо възнаграждение в размер на 236,04 лв. Уговореното заплащане в
полза на дружеството – поръчител по същество не се и оспорва от ответника, като се
оспорва фактът, че сумата следва да е част от ГПР по договора за кредит.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание на
договора за кредит – чл. 11, ал. 1 ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в
договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.
22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Доколкото се
касае до договор за потребителски кредит, то на първо място съдът следва да разгледа
наведените твърдения за противоречие на договора с разпоредбите на ЗПК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
4
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на цитираната разпоредба
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,05 %, т.
е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер обаче не
отразява реалния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно –
възнаграждението по договора за гаранция (поръчителство), което възнаграждение се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1
от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя несъмнено представлява разход, свързан с
договора за потребителски кредит и следва да бъде включено в ГПР по кредита. В случая, в
договора за кредит (чл. 5) изрично е уговорено, че кредитът ще бъде обезпечен от „Ferratum
Bank“, тоест на кредитора му е изначално известно, че такъв договор ще бъде сключен. В
преддоговорната информация (стандартен европейски формуляр), част 2, точка 8,
наименувана „Изисквани обезпечения; описание на обезпечението, което следва да
предоставите по договора за кредит“, изрично е отбелязано „договор за предоставяне на
поръчителство/гаранция“. Видно от съдържанието на процесния договор за кредит
ответното дружество е предвидило две алтернативни възможности за обезпечение на
кредита – чрез предоставено от потребителя физическо лице - поръчител или чрез
поръчителство от „Ferratum Bank“. Наличието на такава алтернативна възможност, обаче,
само по себе си не води до извода, че на потребителя е предоставено право на избор относно
способа за обезпечаване на кредита. Това е така, защото упражняването на алтернативната
възможност не следва да е обусловено от неясни или прекомерно обременителни изисквания
към потребителя - в договора за кредит и предоставената преддоговорна информация не се
съдържа посочване на общите изисквания на кредитора към предложеното му обезпечение,
5
нито срока, в който кредиторът извършва оценка на обезпечението. В този смисъл при
извършване на преценката относно вида на обезпечението, за потребителя не е ясно нито
какъв поръчител (физическо лице) следва да предостави, за да бъде одобрен от кредитора,
нито в какъв времеви период би могъл да получи одобрение на обезпечението и искането,
съответно да му бъде отпуснат кредитът, ако избере този вариант. Липсата на информация
по тези въпроси прави използването на тази опция прекомерно обременително за
потребителя, доколкото предмет на сделката е дребно потребителско кредитиране с кратки
срокове на отпускане и погасяване (т. нар. „бърз кредит“), но при избор на такова
обезпечение отпускането на кредита е поставено в зависимост от неизвестни условия и
срокове за одобрение. В сравнение с това, другата предложена на потребителя опция – чрез
предоставяне на гаранция от „Ferratum Bank“ – касае предварително одобрен от кредитора
гарант, което изключва оценката на обезпечението като предпоставка за отпускане на
кредита. Ето защо съдът приема, че макар в договора за кредит и общите условия към него
формално да е предвидена възможност за избор на алтернативно обезпечение чрез
физическо лице - поръчител, тази възможност е до такава степен неясна и обременителна за
потребителя, че следва да бъде приравнена на липса на алтернатива.
На следващо място, наименованията на двете дружества – кредитор „Фератум
България“ ЕООД и гарант „Ferratum Bank“ (към датата на сключване на договора) са
еднакви, което навежда на свързаност между тях, макар и непряка (чрез пряко участие на
едното дружество в другото, респективно чрез участието на дружество - общ собственик).
Това обстоятелство създава съмнение относно намерението на кредитодателя, въвеждайки
задължително условие за отпускане на кредита - предоставянето на обезпечение, чрез свое
свързано лице, да си осигури едно допълнително възнаграждение по договора,
представляващо допълнителна печалба. Съвкупността на горните обстоятелства води до
извода, че в разглежданата хипотеза договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а
следва да бъде разглеждан като част от кредитното правоотношение, защото потребителят е
фактически принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора свързано
дружество, за да бъде отпуснат кредитът. Дружеството – поръчител представлява
предварително одобрено и известно на кредитора юридическо лице, с оглед на което същият
е запознат с обстоятелствата, при които биват сключвани договорите за поръчителство. При
това положение и доколкото в стандартния европейски формуляр е посочено изрично, че е
необходимо предоставяне на обезпечение и това представлява стъпка от електронната
процедура по кандидатстване (независимо от посоченото в чл. 4 от СЕФ, че се касае за
допълнителна незадължителна услуга), при съобразяване, че в клаузата на чл. 5 от договора
за кредит също ясно е посочено, че одобрението на поръчител е част от процедурата по
кандидатстване за кредит, то съдът приема, че предоставянето на обезпечение от „Ferratum
Bank“ представлява задължително условие за получаване на кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК.
Всички тези обстоятелства навеждат на извода, че на кредитодателя му е било
известно, че потребителят ще трябва да заплати разходи за възнаграждение, свързани с
6
осигуряването на обезпечението. Предвид изложеното, възнаграждението за гарант
безспорно е свързано с договора за предоставяне на финансови услуги, доколкото касае
обезпечаване на задълженията по него. Този разход попада в легалната дефиниция по § 1, т.
1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно. В случая се налага извод, че
сключването на договора за поръчителство представлява задължително условие, за да
породи действие договорът за кредит и да бъде получена сумата по него. Ето защо, това
възнаграждение трябва да бъде включено при определяне на ГПР в договора за кредит – в
този смисъл решение на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024 г. по дело С-714/22,
решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен
състав, решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, II-E
въззивен състав, решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на
СГС, IV – Д въззивен състав, решение № 607 от 30.01.2025 г. по в. гр. д. № 1560/2024 г. по
описа на СГС, IV – Е въззивен състав и др. Обстоятелството, че на потребителя е
предоставен избор вместо дружеството – гарант да посочи други физически лица за
поръчители е ирелевантно, тъй като значение в случая има какви са последиците при избор
на това известно и предварително одобрено от кредитора дружество – гарант и свързаните с
него разходи, които са възложени в тежест на потребителя.
При горните мотиви настоящият съдебен състав приема, че разходът за
възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на кредитополучателя по
договора за кредит отговаря на поставените в ЗПК изисквания и следва да бъде включен в
общия разход по кредита, което в случая не е сторено. Видно от информацията, посочена в
чл. 3 от договора общата сума, дължима от заемателя е в размер на 447,96 лв. и се състои от
размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на договора и
е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в нея не е включено
възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при посочване
размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл. 4 от договора, а
при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за поръчителство
при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и
неговия срок, размерът на ГПР многократно би надвишил размера, посочен в договора.
Въпреки, че формално в договора са посочени ГПР и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума по договора за гаранция (поръчителство) те не
могат да изпълнят отредената им функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. На съда не
са необходими специални знания, за да достигне до извод, че при включване в ГПР на
възнаграждението за поръчител ГПР би бил в размер над 50 %, с което се надвишава
законоустановеният размер на ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19,
ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен
процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
7
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК (предвид, че възнаграждението за поръчител е в размер, повече
от половината от размера на отпуснатия кредит). При това положение се налага извод, че
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като в него липсва посочен действителният размер на разходите по кредита. Тази част
от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така решение № 2261 от 18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021
г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. №
3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр.
д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 54 от 09.01.2023 г. по в.
гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав и др.).
За пълнота следва да се посочи, че със задължението на кредитополучателя да
обезпечи своите задължения по договора за потребителски кредит се цели да се обезщетят
вредите от неплатежоспособността на длъжника, което е в противоречие с чл. 16 ЗПК.
Въведеното задължение на кредитополучателя за осигуряване на обезпечение цели да се
заобиколи и забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото от задължението за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това е прехвърлил
изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение и
това води до допълнително увеличаване размера на задълженията.
С оглед на горното, съдът приема, че предявеният главен иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността
на договора за предоставяне на потребителски кредит № 743102 от 09.04.2019 г. е
основателен и следва да бъде уважен, поради което не са налице предпоставките за
разглеждане на предявените при условията на евентуалност искове за прогласяване
нищожността на договора за кредит поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и за
прогласяване на нищожността на отделна клауза от договора – чл. 5 от същия поради
нарушение на императивни разпоредби на ЗПК и чл. 143 ЗЗП.
По разноските:
При този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се дължат на
8
ищеца, от който се претендират такива съгласно списък по чл. 80 ГПК както следва: 50,68
лв. – държавна такса с такса за банков превод, 1900 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение
съгласно договор за правна защита и съдействие, фактура и платежно нареждане от
07.02.2025 г. Относно дължимото адвокатско възнаграждение от страна на ответното
дружество не е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което на ищеца следва да
се присъдят разноски в общ размер на 1950,68 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от В. П. Н., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С............., срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж. к. „М. 3“, бул. „А.М.“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, че сключеният
между страните договор за предоставяне на потребителски кредит № 743102 от 09.04.2019 г.
е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК
поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.
к. „М. 3“, бул. „А.М.“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати на В. П. Н., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. С............., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от общо
1950,68 лв. – разноски по делото.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9