№ 2419
гр. София, 09.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20211100511604 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение 20110129 от 05.05.2021 г., постановено по гр. д. №
50074/2020 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав, е признато за установено,
че С.Е.С. дължи на „А. ЗА С. НА В.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
с чл.99, чл.79, ал.1, пр.1 вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.422, ал.1 ГПК вр. с
чл.99 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, сумата от 4 937, 59 лв., ведно със законната лихва от
01.11.2019 г. до погасяването, представляваща непогасена главница за
периода 21.03.2018 г. – 21.10.2019 г. по договор за кредит от 17.01.2014 г.,
сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, в качеството на
кредитодател и С.Е.С., в качеството му на кредитополучател; сумата от 1 587,
84 лв. – договорна лихва за периода 203.2018 г. – 18.10.2018 г., сумата от
1 069, 45 лв. – обезщетение за забава за периода 21.03.2018 г. – 01.11.2019 г.,
които В. са придобити от „А. за С. на В.“ ЕАД по силата на договор за цесия
от 18.10.2018 г. и за които в полза на ищеца срещу ответника е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 07.11.2019 г. по ч. гр. д. №
63326/2019 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав. Ответникът е осъден да
заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 461, 02 лв. –
разноски в исковото и в заповедното производство, съразмерно с уважената
част от иска
Срещу постановеното съдебно е депозирана въззивна жалба от
ответника С.Е.С., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че
обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Счита, че съдебното решение е
постановено в противоречие с изискванията на чл.19 ЗПК, тъй като
1
договорната и законна лихва надхвърлят годишния процент на разходите по
договора за кредит. За наличието на нищожни клаузи в потребителския
договор съдът следи служебни и без да е налице заявено възражение за това.
Моли съда да отмени обжалваното решение, като отхвърли предявения иск.
Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищеца - „А. ЗА С. НА В.“ АД, с който я оспорва. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Процесният
договор за кредит е сключен предииизменението на чл.19 ЗПК, поради което
спрямо него не намира приложение изискването на ал.4 относно размера на
ГПР. В договора за кредит е посочен фиксиран лихвен процент от 11, 99 %, а
ГПР възлиза на 13, 40 %. Поддържа, че уговореният ГПР е в рамките на
допустимия размер и не следва да се прилагат последиците на чл.19, ал.5 ЗПК
законната лихва се дължи при забава в изпълнението на парично задължение.
Нейният размер е неотносим към уговорената между страните
възнаградителна лихва. Последната съставлява цена на стойността на
капитала, който се отчуждава за временно ползване. Счита, че лихвата за
забава не може да се включи в ГПР, тъй като това не е предвидено от ЗПК,
както и лихвата за забава се различава от възнаградителната лихва. Моли
съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235,
ал.2 ГПК, намира следното:
СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни
установителни искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1
ЗЗД. Ищецът твърди, че на 18.10.2018 г. е подписан индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на В. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на В. (цесия) от 20.12.2016 г. Тези договори са сключени между
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и „А. за С. на В.“ ЕАД. По силата
на договорите В.та на „УниКредит Кънсюмъри Файненсинг“ ЕАД срещу
С.Е.С. произтичащи от договор за паричен кредит № 1381353/17.01.2014 г., е
прехвърлено в собственост на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения
и принадлежности, включително всички лихви, такси и комисионни и други
разноски на дружеството – кредитор. Това вземане е индивидуализирано в
Приложение № 1 от 18.10.2018 г. към индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на В. (цесия) от 18.10.2018 г. Твърди, че ответникът е уведомен
за прехвърлянето на В.та по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД. На основание чл.4.3 от
рамковия договор за цесия ищецът се е задължил за своя сметка за уведоми
длъжниците от името на цедента. Към исковата молба представя препис от
уведомлението до ответника. По силата на сключения на 17.01.2014 г. договор
за потребителски паричен кредит № 1381353 „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД е предоставил на ответника потребителски кредит в размер
на 27 100, която сума е преведена по посочената от крадитополучателя
банкова сметка на 31.01.2014 г. Кредитополучателят дължи 813 л. такса за
разглеждане на кредита и застрахователна премия в размер на 3 760, 80 лв.
Ответникът се е задължил да върне предоставения кредит на 120 броя
анюитетни вноски, всюка от които в размер на 454, 25 лв., като първата
2
погасителна вноска е дължима на 21.02.2014 г., а последната е с падеж на
21.01.2024 г., съгласно съставения погасителен план. Ответникът не е
погасил изцяло задълженията си към дружеството, като е погасил сумата от
19 330, 10 лв. С тази сума е погасил 11 583, 76 лв. – възнаградителна лихва,
7 661, 45 лв. – главница и 84, 89 лв. - лихва за забава. Непогасените
задължения на ответника, произтичащи от горепосочения договор, възлизат
на: 4 937, 59 лв. – главница, 1 587, 84 лв. - възнаградителна лихва и 1 069, 45
лв. – лихва за забава. За посочените В. е постановена заповед за изпълнение,
срещу която е депозирано възражение от длъжника. Моли съда да постанови
решение, с което да установи съществуването на горепосочените В., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на
делото до окончателното изплащане. Претендира сторените по делото
разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба
от ответника, който е изразил желание спорът да се реши чрез медиация.
На 01.11.2019 г. „А. ЗА С. НА В.“ АД е депозирал пред СРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу С.Е.С.
за сумата от 4 937, 59 лв. – главница; 1 587, 84 лв. – договорна лихва за
периода 21.03.2018 г. – 18.10.2018 г. г.; 1 069, 45 лв. – лихва за забава за
периода 21.03.2018 г – 01.11.2019 г., ведно със законната лихва, считано от
момента на завеждане на делото, както и сторените по делото разноски. В т.12
от заявлението са посочени същите обстоятелства, както и заявените в
исковата молба.
С разпореждане от 07.11.2019 г., постановено по ч. гр. д. №
63326/2019 г. по описа на СРС, ГО, 140 състав, съдът е постановил исканата
заповед, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното
производство разноски в размер на 201, 90 лв., от които: 151, 90 лв. –
държавна такса, както и 50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от длъжника,
който е заявил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед
за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за
установяване на В.та си по исков ред.
На 31.01.2014 г. между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ АД и
ответника е сключен договор за отпускане на потребителски кредит №
1381353, по силата на който дружеството се е задължило да му предостави
сумата от 27 100 лв., срещу насрещното задължение на кредитополучателя да
върне сумата от 31 673, 80 лв., в това число: 813 лв. – такса за разглеждане на
кредита и застрахователна премия от 3 760, 80 лв. – застрахователна премия.
Кредитът се погасява на 120 месечни вноски, считано от 21.02.2014 г. до
21.02.2024 г., всяка от които в размер на 454, 25 лв. Уговорен е фиксиран
годишен лихвен процент от 11, 99 %, а ГПР – 13,4 %. Договорът е подписан
чрез кредитен посредник – „УниКредит Булбанк“ АД, както и от потребителя.
На 20.12.2016 г. е сключен рамков договор за прехвърляне на В.
между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД – цедент и „А. за С. на В.“
ЕАД – цесионер. По силата на договора цедентът се е задължил ежемесечно,
чрез отделни договори за цесия, да прехвърля възмездно срещу
възнаграждение портфейл от свои просрочени и изискуеми В., произхождащи
от договори да потребителски парични и стокови кредити, сключени от
3
цедента с физически лиза, които не се погасяват редовно, заедно със
съпътстващите гаранции, привилегии, обезпечения и другите принадлежности
на цесионера, определени и индивидуализирани съгласно Приложение № 1
към всеки отделен месечен договор за цесия. Цедентът се е задължил да
прехвърля ежемесечно В. за изплащане на парични суми, които са станали
изискуеми и са ноебслужвани от длъжниците за период от над 180 дни
просрочие. Страните са се съгласили, че тези продажби ще се осъществяват
ежемесечно като отделно, самостоятелно формирано портфолио, закупувано
от 01.01.2017 г. до 31.12.2018 г. За всяко отделно портфолио ще бъдат
сключвани самостоятелни месечни договори за цесия, като продадените и
прехвърлени В. ще се описват в Приложение № 1 към всеки отделен договор
за цесия, което ще бъде неразделна чест от него. Страните са постигнали
съгласие относно дължимата от цесионера в полза на цедента цена. В
клаузата на чл.4.3 от договора е предвидено, че цесионерът е изричен
упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито В. се прехвърлят, на
адресната им регистрация по местоживеене или друг адрес, посочен за връзка
в договора за кредит или друг установен адрес. Цесионерът се е задължил сам
да извърши уведомяването от името на цедента за своя сметка.
На 18.10.2018 г. е сключен индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на В. (цесия), по силата на който „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД – цедент, е прехвърлил на ищеца – цесионер, съгласно
чл.2.1 от горепосочения рамков договор от 20.12.2016 г., заедно със
съпътстващите гаранции, на цесионера портфолио от необслужвани от
длъжниците В. за период от над 180 дни, произхождащи от договори за
потребителски кредити, сключени от цедента с физически лица. В чл.2 от
договора е постигнато съгласие относно покупната цена, която обаче е
заличена от представения по делото препис от договора.
В представения препис – извлечение от Приложение № 1 към
посочения договор са описани В.та към ответника, произтичащи от договор
за отпускане на потребителски паричен кредит № 1381353/31.01.2014 г.
Представено е пълномощно, с което цедентът е упълномощил
цесионера да уведомява съгласно разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД от негово
име всички длъжници по всички В., които дружеството е прехвърлило с
рамков договор за продажба и прехвърляне на В. от 20.12.2016 г.
На 18.10.2018 г. цедентът е съставил потвърждение за извършената
цесия на всички В., цедирани на ищеца, съгласно посочения в договора за
прехвърляне на В. от 18.10.2018 г. с подробно индивидуализирани парични
В., описани в Приложение № 1, представляващо неразделна част от договора
за цесия. Цедентът потвърждава, че е поучил от цесионера договорената цена
за прехвърлените В..
Ищецът е изпратил до ответника уведомително писмо от името на
цедента, с което я уведомява за прехвърлянето на В.та, като е определен 5 –
дневен срок за погасяване на задълженията. Посочена е банкова сметка, по
която може да се извърши плащането. Съгласно представеното известие за
доставяне, уведомителното писмо е доставено и получено от адресата на
26.11.2018 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
4
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока
по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта
на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК.
От ангажираните по делото доказателства се установи, че между
„УниКредит Кънсюмър Файненсиг“ ЕАД и ответника е сключен договор за
отпускане на потребителски паричен кредит № 1381353/31.01.2014 г. за
сумата от 27 100 лв., срещу насрещното м, задължение да върне сумата на 120
равни месечни вноски, всяка от която в размер на454, 25 лв., считано от
21.02.2014 г.
По силата на сключения между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“
ЕАД и жалбоподателя рамков договор е постигнато съгласие за ежемесечно и
възмездно прехвърляне на портфейл от просрочени и изискуеми задължения
на цедента в полза на цесионера, при предварително уточнени условия, като
В.та ще бъдат индивидуализирани в Приложение № 1 към договора.
Активната легитимация на ищеца не е оспорена от ответника, като
същата се извежда сключения рамков договор за продажба и прехвърляне на
В. от 20.12.2016 г., както и индивидуален договор за продажба и прехвърляне
на В. (цесия) от 18.10.2018 г. и Приложение № 1 към него.
Жалбоподателят поддържа, че договорната и мораторната лихва са
нищожни, тъй като надхвърлят установения в чл.19 ЗПК размер на ГПР.
Макар това възражение да е заявено за първи път във въззивната
жалба, следва да се съобрази обстоятелството, че възражението на
потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се
преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК и
може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като
ограниченията на чл.266 ГПК не се прилагат (решение № 23 от 07.07.2016 г.
по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК).
Нормата, на която се позовава жалбоподателя, следва да се приложи
в редакцията към момента на възникване на правоотношението по договор за
потребителски кредит – 31.01.2014 г. Разглежданият договор за
потребителски кредит е съобразен с изискванията на чл.19 ЗПК в
приложимата редакция, като в посочения в договора ГПР са включени
относимите компоненти, регламентирани в чл.19, ал.1 ЗПК, като не са
включени разходите по чл.19, ал.3 ЗПК.
През време на действие на договорното правоотношение, възникнало
по силата на договора за потребителски кредит е създадена ал.4 на чл.19 ЗПК
(ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), съгласно която годишният
5
процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. На
основание § 13 от ПЗР към ЗИД ЗПК разпоредбите на този закон не се
прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в
сила, освен по отношение на такси, обезщетения или неустойки по § 9, т.3 от
този закон. Независимо от това е нужно да се отбележи, че в договора за
отпускане на потребителски паричен кредит от 31.01.2014 г., сключен преди
приемането на чл.19, ал.4 ЗПК, изискването на посочената норма е изпълнено,
тъй като ГПР е в рамките на установения максимален размер – 13, 4 %.
Жалбоподателят поддържа, че договорната и мораторната лихва са
нищожни, тъй като надхърлят макмилания размер на ГПР.
Лихвата за забава се дължи при неизпълнение на парично
задължение и е в размер на законната лихва от деня на забавата, на основание
чл.86, ал.1 ЗЗД. С оглед на това мораторната лихва се дължи по силата на
закона, а не е уговорена между страните. Същата не съставлява компонент от
ГПР, тъй като на основание чл.19, ал.3, т.1 ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Лихвата за забава се дължи именно при неизпълнение
на договорното задължение на потребителя своевременно да плати
дължимата месечна вноска.
Съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти.
В договора за потребителски кредит е посочен фиксиран размер на
годишната договорна лихва – 11, 99 %, посочен е общият размер на
задължението, определен към крайния срок на издължаването – 31 673, 80 лв.
Ето защо за жалбоподателя е налице яснота относно финансовата тежест,
която поема чрез сключването на оспорения договор за потребителски кредит,
като е обезпечена възможността му да извърши обоснована преценка относно
общ размер на задължението, което произтича от договора за потребителски
кредит. Следва да се отбележи, че се касае за предоставен необезпечен
кредит. Уговореният лихвен процент е обвързан и от разходите, които
финансовата институция прави, с риска, който носи, както и с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба.
По изложените съображения възраженията за нищожност на
уговорената договорна и законна лихва се явяват неоснователни.
Жалбоподателят не е оспорил размера на претендираните от ищеца
В., поради което и на основание чл.269 ГПК този въпрос стои извън
пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъжда по същество.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение за
настоящата съдебна инстанция.
6
Предвид изхода на спора и доколкото ответникът по жалбата е
защитаван по делото от юрисконсулт и на основание чл.78, ал.8 вр. ал.3 ГПК,
на същия следва да се присъди сумата от 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство без явяване в открито
съдебно заседание за настоящата съдебна инстанция.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 20110129 от 05.05.2021 г., постановено
по гр. д. № 50074/2020 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав.
ОСЪЖДА С.Е.С., ЕГН **********, С АДРЕС ГР. София, ул. ****,
да заплати на „А. ЗА С. НА В.“ АД, ЕИК ****, с адрес гр. София, бул. „****“
№ 25, офис сграда Лабиринт, ****, сумата от 50 (петдесет) лв., на основание
чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК, представляваща юрисконсултско възнаграждение
за осъществяване на процесуално представителство във въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7