Решение по дело №64922/2024 на Софийски районен съд

Номер на акта: 3806
Дата: 6 март 2025 г.
Съдия: Зорница Ангелова Езекиева
Дело: 20241110164922
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 1 ноември 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 3806
гр. София, 06.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20241110164922 по описа за 2024 година
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, за
издадена в негова полза заповед по чл.410 ГПК, срещу която своевременно е подадено
възражение. Ищецът твърди, че на 23.5.2019г. между ответника и „ Сити Кеш“ ООД е
сключен договор за кредит , по силата на който кредиторът се е задължил да предостави в
заем на ответника А. П. сумата 800 лева главница, като се твърди, че с подписване на
договора, длъжникът е декларирал получаване на сумата в брой, от представител на
заемателя. Сочи се, че е уговорен фиксиран размер на ГПР, и уговорена договорна лихва
108,24 лева. Уговорено било връщането на сумата, ведно с възнаградителна лихва на 14
двуседмични вноски, първите – 12,46 лева, и още 12 – от по 73,61 лева, при краен падеж на
вземането 5.12.2019г. Твърди, че ответникът е в забава в плащанията, както и че на 4.3.2021г
е подписано приложение 1 към договор за цесия от същата дата, с който вземането е
прехвърлено от кредитора на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. . Предявява се
установителен иск за: 800 лева главница, 62,49 лева договорна лихва от 6.6.2019г. до
5.12.2019г., както и 563,44 лева обезщетение за забава от 7.6.2019г. до 28.6.2024г.
Ответникът, в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК , прави искане
ищецът да бъде задължен да представи оригинал на договор за кредит. Оспорва се
твърдението за валиден договор за цесия, като се сочи, че в представеното извлечение
липсва насрещна престация, което влече недействителност на договора. Твърдението се
прави във връзка с неиндивидуализиране на прехвърленото вземане, като представеното
приложение 1 е погасителен план към договора за кредит. С оглед изложеното, се счита, че
искът е недопустим – по това твърдение, съдът прие следното. Твърденията за
недействителност на сделката могат да се правят единствено от страните по нея, или лица, с
правен интерес от установяването на този факт с правно значение. За целите на настоящото
1
дело, твърдението ще бъде разгледано от СРС на плоскостта на доказването, че вземането е
било прехвърлено.
По основателността на претенцията, се оспорва твърдението за валидно
правоотношение между ищеца и ответника, като се сочи, че кредиторът не е изпълнил
задължението си, като се оспорва твърдението на ищеца, че сумата е предадена в заем.
Прави се възражение за нищожност на договора за заем, поради липса на съгласие – сочи се,
че недоказано е кредиторът да е предоставил на потребителя преддоговорна информация.
Твърди се, че договорът е сключен в нарушение на чл.10 и 11 ЗПК, както и че е сключен при
нарушение на ЗПК и практиката на СЕС. Във връзка с последното, се твърди, че неустойката
по чл.6,2 от договора цели да прикрие действителен разход по кредита, което води до
неточно посочване на ГПР, поради което следва да се приеме, че ГПР липсва; нарушени са
чл.11,ал.1,т-10 ЗПК, както и защото в договора не са взети предвид всички допускания, не са
посочени компонентите, включени в ГПР, не е посочен метод на изчисляването му, и
чл.11,ал.1,т.11 ЗПК, чл.11,т.12 ЗПК, чл.11,ал.1,т.20, 23 и 24 ЗПК. С оглед изложеното, се
счита, че ДПК е нищожен.
Твърди се, че в частта по лихви, договорът е нищожен, поради нарушение на
чл11,ал.11,т.9 и 10 ЗПК, и нарушение на добрите нрави, уговореният ГЛП противоречи на
добрите нрави, защото размерът надвишава значително законната лихва, и се е стигнало до
нееквивалентност на насрещните престации, което влече нищожност на целия договор.
Изложеното, според ответната страна, води до отхвърляне на цялата претенция,
защото е недопустимо присъждане на сумата на основание, различно от заявеното –
договорно.
Прави се възражение за погасителна давност.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира от фактическа и правна страна следното: Предявени са обективно
кумулативно съединени положителен установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК
във вр. чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл.240, ал.2 ЗЗД.
С определението доклад по делото в о.с.з. е отделено за безспорно и ненуждаещо се от
доказване, че че на 23.5.2019г. между ответника и „Сити Кеш“ ООД е сключен писмен
договор за заем.
СРС е приел, че страните не спорят, че ако в ГПР , посочен 49,52%, се включи и
561,76 лева /неустойка по т.6,8 от договора, за неизпълнение на задължението по чл.6,2 от
договора/, то размерът на ГПР надвишава 50 %.
Видно от представения писмен договор за кредит, на ищцата е отпуснат заем от 800
лева, при ГПР 49,52 %, фиксиран годишен лихвен процент 40,05 %, при краен падеж на
договора 5.12.2019г., обща сума за връщане908,24лева, и уговорено връщане на заема на 14
погасителни вноски , като с приложение1 се съдържа погасителен план, като в него е
посочен размер на погасителна вноска с неустойка, като същата е платима на падежа на
2
вноските за погасяване на кредита. В разпоредбата на чл.6 от договора е предвидено, че
„заемателят се задължава в срок от три дни от усвояване на заемната сума, да предостави
обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл.9,2от ОУ: поръчител
отговарящ на посочените в ОУ условия или банкова гаранция“ В разпоредбата на чл.8,1 от
договора е предвидено, че за неизпълнение на т.6, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер 561,76 лева, която се начислява автоматично от заемодателя, като с
подписването на договора, заемателят се счита уведомен за нейното начисляване и същата
се заплаща разсрочено съгласно погасителния план, като в разпоредбата на чл.8, ал.1 е
вписана декларация на потребителя, че е запознат и се счита уведомен, че същата ще се
начисли.
Договорът е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма доказателства,
нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска или
професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на
закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл..22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.11, т.7-12 ЗПК, договорът е нищожен. Общото между всички
цитирани основания за нищожност на договора е, че за да е нищожен договора, то за тези
задължения по договора в него следва да липса информация, така че при сключването на
договора както и при неговото изпълнение от длъжника, за последния да е неразбираемо на
първо време, каква част от месечната вноска, която дължи, ще се разходва за ГПР, каква част
за погасяване на вземането по главница, дали се дължи лихва. Същевременно, ако има други
разходи, такси по договора, те следва да са посочени в него. Поради възмездният характер
на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на
яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по - пълна защита на
интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК) и годишният процент на разходите (ГПР) по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), който
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се
извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в
съответствие с първоначално определените срокове.
Съгласно § 1, т.1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
3
Т.2. „Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В договора за кредит не е посочено, че неустойката се включва както в общия разход
по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя, по смисъла на посочените
легални дефиниции на ЗПК.
Неизпълнението на задължението на потребителя да предостави обезпечение на
кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора по договора за заем
да се удовлетвори на крайния падеж на договора.
Вследствие на неизпълнението на това задължение от страна на потребителя,
кредиторът не получава реален обезпечителен ефект- не получава обезпечение на
задължението си. Следователно, предвиждането, изначално в договора, на задължение за
неустойка за непредоставяне на обезпечение, е инструмент за генериране /пряко и косвено/
на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало
да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1
ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 49,52% не е действителен, тъй като в него не е
отчетена неустойката, която е само по наименование неустойка, а по естеството си
представлява още едно възнаграждение за кредитодателя: Това възнаграждение съставлява
част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което
реалният ГПР по договора, видно от заключението на вещото лице, многократно надхвърля
позволения от закона процент, стигайки до процент над 50. Така, освен че се нарушава и
заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната
стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в
противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В
случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на
разходите, които обаче не включва всички разходи, които нормативната база изисква да
бъдат отчетени при изчислението му, то договорът за потребителски кредит следва да се
счита за нищожен /арг. Решение от по дело № С-714/2022г. на СЕС/. Само това
обстоятелство е достатъчно, за да бъде прогласен за нищожен договорът за кредит. Начинът,
по който е установена конструкцията за обезпечаване на заема, реално съставлява
механизъм за заобикаляне на нормите за защита на потребителите и допълнително
натоварване на заемателя с допълнителни плащания. Неоснователно е възражението на
ищцовата страна, че поради сключването на поредица от договори за кредит, то конкретните
разпоредби са уговорени индивидуално. На основание чл.154,ал.1 ГПК, ищцовата страна,
която се ползва от този факт, следва да го докаже, като по делото не са ангажирани никакви
доказателства в подкрепа на това твърдение.
Ето защо, СРС намира,че договорът е недействителен .
Предявеният иск е за реално изпълнение на договорно задължение – за плащане на
главница, като притезанието е основано на договорно основание, както и обусловените
4
възнаградителна и мораторна лихва.
Предвид признаването на договора за нищожен, предявеният иск , който се
основава на претенция за реално изпълнение на договорно основание /чл.79,ал.1,пр.1 ЗЗД и
специалната норма на чл.240,ал.1 и 2 ЗЗД/, следва да се отхвърли, тъй като ищецът, съгласно
разпоредбата на чл.23 ЗПК, има право, когато договорът бъде обявен за недействителен, да
получи чистата стойност на заема, като основанието е извъндоговорно и произтича от
общата разпоредба на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД- неоснователно разместване на блага, а не
договорно.
При липса на предприети процесуални действия от ищеца, чрез въвеждането на ново
основание на вземането по иска, по реда на чл.143,ал.2 ГПК, или чл.210,ал.1 ГПК, искът,
предявен на договорно основание следва да се отхвърли изцяло, като съдът не разглежда
правопогасяващото възражение за давност, което се разглежда при основателност на
претенцията.
По разноските. При този изход на спора, право на присъждане на разноски има само
ищецът.
Ответникът претендира заплащането на разноски, за адвокатско възнаграждение,
което да се определи по реда на чл.38,ал.2 ЗАдв, срещу размера на което в молба №
28962/28.1.2025г. е направено възражение за прекомерност.
Възражението на онасрещната страна за прекомерност на възнаграждението, е
основателно. Претенцията и по заповедното, и по исковото производство, е за присъждане
на възнаграждение въз основа на цената на всеки иск. Същата е неоснователна, защото
разпоредбата на чл.7,ал.2 НМРАВ е изрична – възнаграждението за процесуално
представителство по оценяеми искове, е определяемо въз основа интереса. Действително,
налице е изрична разпоредба на чл.2,ал.5 НМРАВ, която предвижда определяне на
възнаграждението по всеки иск, прието с изменение на същата наредба.
Цитираното изменение на НМРАВ, пряко противоречи на отговора на преюдициално
запитване по т. 1 на решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С - 427/2016 и С-428/2016 на
СЕС, първи състав, че разпоредбата на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. чл. 4, § 3 ДЕС. „ Член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката— да договорят възнаграждение в понисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така
наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури
5
изпълнението на тези легитимни цели.“ Такива „легитимни цели“, според тълкуването на
СЕС, съставляват осигуряване на достъп до правосъдие, гарантиране на квалифицирана
правна помощ, предотвратяване на злоупотреба с право и др.. Предвиждането с подзаконов
нормативен акт, без наличието на законова делегация, на, по същество максимален размер,
на възнаграждението за адвокатска защита, по всеки иск, органичава достъпът до
правосъдие / ако съдът прилага пряко разпоредбата, то и при предявяването на иск,
включително за такса от 50 лева, ищецът следва да заплати адвокатско възнаграждение от
400 лева без ДДС, и ищецът следва да прецени дали би могъл да понесе разноските/, като
пряко не води до предотвратяване на злоупотребата с право.
Следователно, искането за определяне на самостоятелно възнаграждение за всеки иск
е неоснователно.
В Наредбата за минимални размери на адвокатските възнаграждения, чл.7,ал.6 ГПК
предвижда, че „за процесуално представителство, защита и съдействие в производства за
обезпечаване на бъдещ иск, в производства по издаване на изпълнителен лист по чл. 405, ал.
3 и 4 ГПК и в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се
определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните
суми“. Видно от сочената разпоредба, в Наредбата не се разграничава защитата по
заявления по чл.410 ГПК и по чл.417 ГПК.
Защитата на длъжника в заповедното производство по чл.410 ГПК се изразява
единствено в подаването на възражение от длъжника и, евентуално, частна жалба по чл.413
ГПК. След подаването на възражение, производството продължава с указания до заявителя
за иск, като процесуални действия от името на длъжника не се извършват по изтичане на
срока за предявяване на иск. Същевременно, в производство по чл.417 ГПК, длъжникът
може да подаде и жалба по чл. 419 ГПК, искане за спиране на незабавното изпълнение.
Следователно, не може за двете производства възнаграждението да бъде едно и също, а
следва да се съобразява извършената по делото работа, както и интереса по делото, като
водеща е фактическата и правна сложност на делото, свършената работа, както и
предвидимостта на процесуалните действия, които ще се извършват при сключване на
договора.
Поради изложеното, съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на
делото, извършените процесуални действия, и предвидимостта им към сключването на
ДПЗС, следва да определи възнаграждение от 100 лева, които да се присъдят на
процесуалния представител на длъжника. За исковото производство, предвид разпоредбата
на чл.7,ал.2 НМРАВ, следва да се присъди, по същите съображения, върху интереса, сумата
от 442,59 лева.
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД с
6
ЕИК: ********* и адрес: гр. София, БУЛ.Д-Р ПЕТЪР ДЕРТЛИЕВ 25, ет.2, ап.4, ОФИС-
СГРАДА ЛАБИРИНТ, искове за установяване на вземане по заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по гр.д.№ 46160/2024г. с правно основание
чл. 422 ГПК във вр. чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл.240, ал.2 ЗЗД,за
признаване за установено, че А. К. П. с ЕГН: ********** и адрес: гр. Смолян, УЛ.ГОЦЕ
ДЕЛЧЕВ дължи на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД сумата 800,00 лева
(осемстотин лева), представляваща главница по договор за кредит № 317591/23.5.2019,
сключен със Сити кеш ООД, ведно със законна лихва за период от 28.06.2024 г. до изплащане
на вземането, сумата 62,49 лева (шестдесет и два лева и 49 стотинки), представляваща
договорна лихва за период от 06.06.2019 г. до 05.12.2019 г., сумата 563,44 лева (петстотин
шестдесет и три лева и 44 стотинки), представляваща мораторна лихва за период от
07.06.2019 г. до 28.06.2024 г.- вземане, прехвърлено на ищеца по силата на приложение 1
към договор за цесия от 14.6.2023г.
ОПРЕДЕЛЯ, на основание чл.38,ал.2 ЗАдв, възнаграждение за процесуално
представителство на А. К. П. по гр.д.№ 46160/2024г. , от 100лева и по гр.д.№ 64922/2022г.
от 442,59 лева.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД с ЕИК: ********* и
адрес: гр. София, БУЛ.Д-Р ПЕТЪР ДЕРТЛИЕВ 25, ет.2, ап.4, ОФИС-СГРАДА ЛАБИРИНТ да
заплати на адвокат М. Л. Л. ЕГН **********, ***, сумата от 100 лева адвокатско
възнаграждение, за процесуално представителство по гр.д.№ 46160/2024г.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД с ЕИК: ********* и
адрес: гр. София, БУЛ.Д-Р ПЕТЪР ДЕРТЛИЕВ 25, ет.2, ап.4, ОФИС-СГРАДА ЛАБИРИНТ да
заплати на адвокат *** ЕГН ********** с адрес на упражняване на дейността град София,
улица Г.С. Раковски № 165,етаж 2 сумата от 442,59 лева адвокатско възнаграждение, за
процесуално представителство по гр.д.№ 46160/2024г
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7