Р Е
Ш Е Н И Е
№ .....
гр.Плевен, 27,07,2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ІХ-ти граждански състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
юли две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРА НАЙДЕНОВА
при секретаря Цецка Симеонова, като разгледа
докладваното от съдията НАЙДЕНОВА гр.д.№1048 по описа на съда за 2018 г., на основание
данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Пред ПлРС е депозирана искова
молба от ***, представлявано от ***, със седалище и адрес на управление ***,
против И.В.Д., ЕГН **********,***. В молбата се твърди, че на 18,05,2005 г.
между ответника и ***е сключен договор за издаване на кредитна карта и
ответникът получава кредитна карта ***, от която почва да разходва средства.
Твърди се, че на 13,02,2014 г. по силата на сключен договор за продажба на
вземания ищецът придобива вземането на ***срещу ответника, като И.В.Д. е
уведомен на основание чл.99 от ЗЗД за извършената цесия. Сочи се, че със
споразумение от 29,07,2014 г., сключено между страните, ответникът е признал
съществуването на дълга си от 1871,87 лева и се е задължил да го изплати
съгласно условията на Споразумението с краен срок 30,06,2016 г. Твърди се, че
след подписване на споразумението ответникът не е извършвал плащания. Твърди
се, че за дължимите от ответника суми е образувано ч.гр.д. №8227/2017 г. по
описа на ПлРС, по което има издадена заповед за
изпълнение, но поради уведомяване на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, на
кредитора е указано на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК да предяви иск за
съществуване на вземането. В заключение моли съда да признае за установено по
отношение на ответника, че същият има задължение към ищеца в размер на 1871,87
лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 23,10,2007 г. до окончателното й изплащане. Ищеца претендира и
направените деловодни разноски, и разноските от заповедното производство. С
допълнителна молба, депозирана преди последното с.з. ищецът сочи, че доводите
на особения представител на ответника за нарушение при съобщаването на цесията
са неоснователни, доколкото със споразумението длъжникът е признал
съществуването на вземането.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът, чрез назначен особен
представител – адв.Р.Н. от ПАК, депозира писмен
отговор, в който сочи, че искът е неоснователен и недоказан. Сочи се, че няма
данни за уведомяване на ответника за станалата цесия по чл.99 от ЗЗД. Прави се
възражение за неподсъдност на спора пред РС, доколкото страните имат уговорена
подсъдност в споразумението пред Арбитражен съд. Направено е искане за оставяне
на ИМ без движение поради различия в претендираните
суми. В с.з. особения представител на
ответника развива съображения, подобни на изложените в писмения отговор.
Съдът, като прецени
събраните по делото писмени доказателства и съобрази доводите на ищеца, намира
за установено следното:
Претенцията на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата на
чл.422 вр.124 от ГПК. Налице е спор между страните относно дължимостта на
вземането по издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д№8227/2017г. по описа на РС Плевен. Предявеният иск е
допустим, тъй като във всички случаи, когато заповедта за изпълнение е издадена
въз основа на предвиден в закона несъдебен акт /несъдебно изпълнително
основание/ и е постъпило възражение от длъжника в установения двуседмичен срок,
заявителят /кредиторът/ разполага с възможността да реализира правата си,
предявявайки претенцията по чл.422 от ГПК.
Съдът счита, че доводите
на особения представител на ответника за нередовност на извършената цесия са енотносими към правния спор, доколкото ищецът основава
претенцията си на сключено споразумени с ответника и
искът е квалифициран като такъв по чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.365
от ЗЗД. Споразумението между ищеца и ответника от 29,07,2014 г. носи белезите на договор
за спогодба по чл.365, ал.1 от ЗЗД. С този вид договор
страните прекратяват един съществуващ спор или избягват
един възможен спор чрез взаимни
отстъпки, с които могат да създадат,
изменят или погасят и правоотношения, които не са
били предмет на спора. Спогодбата
има двустранен характер, а отстъпката е частичен отказ от първоначалното твърдение на страната
и е средство, а не цел на спогодбата.
Целта на спогодбата е да се внесе определеност
и яснота в отношенията между страните. При спогодбата е възможно и страните да пожертват действителното
правно положение, като се съгласят
да считат по между си,
че то е било
такова, каквото го прогласява спогодбата.
В този смисъл спогодбата може да включва в себе
си воля за
частичен отказ от съществуващо право, респективно за частично поемане
на несъществуващо задължение /чл.365, ал.2 от ЗЗД/.
Затова и съгласно съдебната практика, спогодбата цели да изключи възможността
да се оспорва
предхождащото я правно положение /в този смисъл е Решение по гр.дело №2480/1994 г. на ВКС, V г.о./. Договорът за спогодба
има декларативно действие, което се изразява в това,
че страните считат правното положение такова, каквото са признали
в спогодбата, както и регулиращо действие, състоящо се в това,
че страните се задължават в бъдеще да изпълняват
задълженията си така, както са
установени в спогодбата. Договорът за спогодба
има и конститутивно действие,
тъй като съществуващото правоотношение се изменя съобразно
уговореното в договора за спогодба. Споразумението
за разсрочено плащане не е едностранно
изявление на ответника,
а съдържа насрещни волеизявления и на двете подписали го страни, поради
което е договор, а не едностранна сделка.
Освен всичко друго следва да се отбележи, че със
сключването на споразумението се потвърждава и знание за сключената на 13,02,2014
г. цесия между ищеца и цедента „*** ***.
С оглед всичко изложено искът се явява основателен и
следва да бъде уважен.
При
този изход на производството и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски в
исковото производство в размер 37,44 лева за платена държавна такса.
С оглед разпоредбите на т.12 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК съдът следва да се
произнесе и за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство съобразно изхода на спора.
Ето защо следва ответникът
да бъде осъден да заплати
на ищеца и
разноските от заповедното производство в размер на 37,44 лева за държавна такса и юристконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева.
Следва да се изплати на адв.Н. възнаграждение за особен представител.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл.422, ал.1 вр.415 от ГПК вр.чл.365 от ЗЗД, че И.В.Д., ЕГН
**********,***, ДЪЛЖИ
на ***,
със седалище и адрес на управление ***, сумата от 1307,44 лева главница, представляваща
задължение по сключено споразумение от 29,07,2014 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК
в съда – 23,10,2017 г., до окончателното й изплащане, която сума представлява
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. №8229/2017
г.
по описа на РС Плевен.
ОСЪЖДА на основание чл.78,
ал.1 от ГПК И.В.Д., ЕГН
**********,***, ДА
ЗАПЛАТИ на ***, със
седалище и адрес на управление ***, направените
разноски в исковото производство в размер на 37,44 лева за платена
държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл.78,
ал.1 от ГПК И.В.Д., ЕГН
**********,***, ДА
ЗАПЛАТИ на ***,
със седалище и адрес на управление ***, направените
разноски в заповедното производство в общ размер на 37,44 лева за платена държавна такса и 50,00 лева за юристконсултско възнаграждение.
Да
се изплати на адв.Н. възнаграждение за особен
представител в размер на 200,00 лева.
Решението може да бъде обжалвано
в двуседмичен срок от съобщението пред Плевенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :