№ 3029
гр. София, 05.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско
дело № 20211110154782 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на /фирма/ срещу П. Ч. П..
Ищецът твърди, че на 10.10.2006г. между страните по делото е сключен договор
за финансов лизинг на МПС № 680/10.10.2006г., по силата на който ищецът като
лизингодател се задължил да придобие собствеността на лизинговия обект,
представляващ л. а. Фиат Албена с рег. № *********, и да го предостави за възмездно
ползване на ответника като лизингополучател. Срокът на договора бил за 36 месеца, а
общата цена на лизинговия обект – 9359,20 евро без ДДС. Посочва, че изпълнил своето
задължение, като придобил собствеността на вещта и я предал за ползване на
ответника с протокол от 19.10.2006г. Срокът на договора изтекъл на 20.10.2009г. без
обаче да се породи правото на лизингополучателя за изкупуването на вещта, тъй като
към този момент не били изпълнени задълженията на ответника за заплащане на
дължимите вноски. Твърди, че лизинговата вещ все още не е върната от ответника,
като последният отказвал връщането й. Посочва, че ако вещта, която се намира в
негово владение, е погинала, последният следва да заплати нейната равностойност.
Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което ответникът да
бъде осъден да предаде на ищеца владението на л. а. „Фиат Албеа 1.4“ с рег. №
*********, а при условията на евентуалност – да му заплати неговата парична
равностойност от 2000лв.
Ответникът е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с
който оспорва предявените искове. Твърди, че лекият автомобил не се намира в негово
владение, като същият е върнат с приемо-предавателен протокол от 20.08.2008г.
Оспорва да е получавал покана за връщането му и да е отказвал да го върне. Счита, че
не следва да носи отговорност за заплащане на равностойността му, ако е погинал, тъй
като не е бил в негово владение. Посочва, че ищецът е получил заплатена от него сума
в размер на 3294,90лв., представляваща погасени вноски по погасителния план към
договор от 12.10.2006г., и сумата от 10011,36лв., представляваща щета, изплатена от
/фирма/. Оспорва да е подписвал приемо-предавателния протокол от 19.10.2006г.
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
1
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното:
Предявени са за разглеждане обективно евентуално съединени искове с правно
основание чл. 108 ЗС и чл. 57, ал. 2 ЗЗД.
По делото не е спорно и е отделено като безспорно с доклада по чл. 146 ГПК, че
на 10.10.2006г. между страните е сключен договор за финансов лизинг № 680, по
силата на който ищецът, в качеството на лизингодател, се задължил да придобие
собствеността и да отдаде за възмездно ползване на ответника, в качеството на
лизингополучател, лек автомобил „Фиат Албеа 1.4“.
С договор за покупко-продажба на МПС от 12.10.2006г. ищцовото дружество е
придобило собствеността от трето за спора лице л. а. „Фиат Албеа 1.4“. С приемо-
предавателен протокол от 19.10.2006г. /л. 12/ държането на вещта е предадено на
ответника. Макар ответникът да е оспорил своевременно автентичността на положения
подпис за „приел“ върху протокола, в откритото производство по чл. 193 ГПК същият
не е провел доказване, че подписът не е изпълнен от него, въпреки разпределената му
тежест. Ето защо, съдът намира, че този документ доказва предаването на вещта във
фактическа власт на ответника в изпълнение на сключения договор за лизинг.
Следва да се има предвид още, че ответникът твърди, че е върнал вещта на лицето
М. В.. За да бъде върната една вещ, трябва първо да е получена. Горното изявление на
ответника несъмнено показва, че същият е получил фактическата власт върху вещта.
С оглед изложеното, съдът приема, че ищцовото дружество е изпълнило
задължението си по договора да придобие собствеността на вещта и да я предаде за
възмездно ползване на лизингополучателя.
Съгласно чл. 4 от договора, срещу ползването на вещта лизингополучателят е
поел насрещното задължение да заплати цена в размер от 10 496,69 евро без ДДС, от
които 1403,88 евро без ДДС първоначална вноска, а остатъкът - на периодични
лизингови вноски съгласно приложен погасителен план към договора /л. 11/. Първата
вноска е с падеж 20.11.2006г., а последната с падеж на 20.10.2009г. Съгласно чл. 3.1. от
договора, същият е сключен за срок от 36 месеца, считано от датата на плащане на
първата вноска, дължима и платима съгласно погасителния план, тоест от 20.11.2006г.
В чл. 2.2 от договора е уговорено, че лизингополучателят има право да придобие
собствеността върху лизинговата вещ, ако е изплатил лизинговата цена, в случай че са
изпълнени всички условия по договора и ОУ.
От изслушаната, неоспорена и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза,
която съдът кредитира, се установява, че в изпълнение на сключения договор
ответникът е извършил плащания в общ размер от 5226,39лв., включващи
първоначалната вноска на 12.10.2006г. и няколко последващи вноски. Застрахователят
/фирма/ е заплатил в полза на лизингодателя суми по договора в общ размер от
13 060,16лв. въз основа на сключен застрахователен договор за финансов риск – при
неплащане на лизинговите вноски от страна на лизингополучателя. Видно от
докладите за щети на л. 50-51 и ССчЕ застрахователят е заплатил в полза на ищцовото
дружество веднъж сумата от 3142,80лв., представляваща дължимите вноски за
месеците февруари – юни 2008г., и втори път сумата от 6198,80лв., представляващи
дължимите вноски за месеците април 2007г. – януари 2008г. С оглед на това, към
датата на изтичане срока на договора – 20.10.2009г., са останали незаплатени следните
суми – 9068,59лв. главница, 636,88лв. договорна лихва, 2905,11лв. неустойки и
462,85лв. данъци за МПС.
По делото е представен приемо – предавателен протокол от 20.08.2009г., съгласно
който ответникът е предал на лицето М. В. процесният автомобил. В проведеното на
2
15.03.2022г. открито съдебно заседание е отделено за безспорно между страните, че
лицето М. В. е бил служител на /фирма/ АД към този момент – 20.08.2009г.
По главния иск по чл. 108 ЗС:
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже, че е
придобил собствеността на процесната движима вещ (правопораждащите факти –
сключен договор за покупко-продажба за нея), че същата съществува в обективната
действителност към настоящия момент, както и че се намира във владение (фактическа
власт) на ответника. В тежест на ответника е да докаже, че владее вещта на годно
правно основание.
Както се посочи по-горе, по делото е установено, че ищецът е придобил
собствеността върху вещта с договор за покупко-продажба от 12.10.2006г. /л. 13/.
Издадено му е и свидетелство за регистрация на МПС – част I /голям талон/ - л. 14, в
който изрично е записан като собственик на процесния автомобил. Ето защо, първият
факт от фактическия състав на иска по чл. 108 ЗС е доказан.
Другите два факта обаче са недоказани. По делото не са ангажирани никакви
доказателства, че процесната вещ продължава да съществува в обективната
действително както към завеждане на делото, така и към приключване на съдебното
дирене. Свидетелството за регистрация на МПС е издадено на 31.10.2006г. От
предоставената информация от СДВР – Отдел „Пътна полиция“ /л. 85-89/ се
установява, че на 24.11.2016г. регистрацията на автомобила е била прекратена на
основание чл. 143, ал. 10 от ЗДвП, поради това, че от Гаранционния фонд е изпратено
уведомление, че за автомобила няма сключена застраховка „Гражданска отговорност“.
По делото няма данни за възстановяване на регистрацията. Ответникът твърди, че е
предал фактическата власт върху автомобила на лицето М. В. още на 20.08.2009г., за
което сочи и приложения приемо-предавателен протокол, а ищецът отрича същият да
се намира у него. С оглед на това, съдът намира, че по делото не е установено по
категоричен начин процесната движима вещ да продължава да съществува в
обективната действителност към настоящия момент, което представлява основание за
отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС.
Дори да се приеме, че вещта съществува, то не е установено същата да се намира
във фактическа власт на ответника. Тук следва да се има предвид, че в проведеното
между същите страни гр. д. № 53160/2013г. по описа на СРС, 124-ти състав, се съдържа
изявление на представител на ищцовото дружество, че автомобилът е върнат на
лизингодателя. Съгласно протокола от проведено на 10.03.2015г. открито съдебно
заседание, представителят на ищеца е заявил, че „не се оспорва, че този автомобил е
предаден на лизингодателя“. Именно въз основа на това изявление, този факт е отделен
за безспорен и ненуждаещ се от доказване в процеса, като това е намерило отражение в
протокола от ОСЗ /л. 104/, в първоинстанционното и във въззивното решение. Макар
това производство да не е имало за предмет връщането на лизинговата вещ, това
изявление, предхождащо настоящото производство, не може да бъде пренебрегнато,
тъй като представлява признание на неизгоден за ищеца факт. Процесуалният
представител на ищеца е разполагал с възможността да признава както факти, така и
права на другата страна /виж пълномощните на л. 69 и л. 74 от гр. д. № 53160/2013г. по
описа на СРС/. Ето защо, признанието на този факт в друго производство между
същите страни има съществена доказателствена стойност. В тази връзка, по
настоящото дело е установено от представения приемо-предавателен протокол от
20.08.2009г., който не е оспорен относно удостоверените в него обстоятелства, а
единствено, че получателят М. В. не е бил представител на ищеца, че ответникът е
предал фактическата власт на процесния автомобил на М. В. на тази дата.
Следователно, от този момент вещта вече не се намира в негово държане, което също
3
представлява основание за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС.
По изложените съображения, главният иск по чл. 108 ЗС подлежи на отхвърляне.
С оглед сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие, следва да бъде разгледан
евентуалният иск.
По евентуалния иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД:
Съгласно чл. 57, ал. 2 ЗЗД, ако подлежащата на връщане вещ погине след
поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я
държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за
нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е
отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е
възползувал, с изключение на плодовете.
Ищецът иска, в случай че вещта е погинала, ответникът да заплати нейната
равностойност, която оценя на 2000лв. Както се посочи по-горе обаче, по делото не е
доказано по несъмнен начин, че вещта съществува в обективната действителност, но
не е доказано и същата да е погинала.
Извън горното, съдът приема, че вещта в крайна сметка е върната на
лизингополучателя, тъй като този факт е признат от негов представител в предходното
производство между страните. Също така, макар първоначално вещта да е била
предадена на представителя на застрахователя /фирма/ М. В., не е спорно, че ищецът и
застрахователят са се намирали в облигационни правоотношения. На л. 83-86 от гр. д.
№ 53160/2013г. по описа на СРС е приложен рамков договор по „застраховка на
лизингодателя срещу неплащане на лизингови вноски“ от 05.04.2005г., сключен между
ищцовото дружество и /фирма/ АД, който не е ограничен със срок. Установява се, че
този договор е бил действащ между тях и по време на процесния договор за лизинг,
тъй като е несъмнено установено, че именно /фирма/ АД е изплатил на ищцовото
дружество две обезщетения за неплащаните от ответника лизингови вноски /виж
докладите на л. 50-51 и ССчЕ/. В чл. 6.4. от рамковия договор е предвидено, че когато
лизинговият обект бъде иззет от неизправен лизингополучател, застрахователят има
право срещу еднократно заплащане на оставащите вноски да придобие собствеността
върху лизинговия обект, като поеме разходите по прехвърляне на собствеността на
последния, или по взаимна договореност между страните да бъдат постигнати и други
споразумения, касаещи владението, ползването и разпореждането с иззетия лизингов
обект. От съдържанието на тези клаузи се налага извод, че страните по този рамков
застрахователен договор са се намирали във взаимна обвързаност, касаеща и самото
държане и изземване на автомобила от неизправен длъжник, какъвто несъмнено е бил
ответникът. Ето защо, направеното изявление на представителя на ищцовото
дружество, с което признава връщането на автомобила, ценено в съвкупност с
предаването на същия от ответника на представителя на застрахователя М. В. и
горните клаузи, налагат извода, че автомобилът в крайна сметка е върнат в държане на
лизингодателя, с което лизингополучателят се е освободил от задължението си.
Дори горното да не бъде прието, искът по чл. 57, ал. 2 ЗЗД се явява неоснователен
и по други съображения. Съгласно изр. второ на тази разпоредба, ако вещта е погинала
или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само
онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете. Ищецът твърди, че е
поканил ответника да върне вещта с писмо изх. № 5011165/19.04.20 12г., изпратено по
/фирма/. На първо място, по делото няма никакви доказателства това писмо да е
получено от ответника, а в гр. д. № № 53160/2013г. по описа на СРС дори се съдържат
данни и признания, че същото въобще не му е доставено. Но извън това, по делото е
установено, че автомобилът е предаден от ответника на М. В. на 20.08.2009г., тоест
4
близо 3 години преди датата на изпращане на поканата. Към момента на предаване на
вещта /20.08.2009г./ ответникът не я е държал и без основание, тъй като лизинговият
договор е бил действащ (самият ищец твърди, че същият е прекратен с изтичане на
срока му на 20.10.2009г., а евентуално развален на по-късен етап). С оглед на това, към
20.08.2009г. ответникът е бил добросъвестен и би дължал единствено онова, от което
се е възползвал, т.е. това, с което реално, действително се е увеличило имуществото
му. Същият обаче не е получил насрещна престация при предаването на вещта. С
оглед данните по делото, такова увеличение на имуществото не е установено, поради
което предявеният иск с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД се явява неоснователен. В
този смисъл е и Решение № 112/18.07.2013г. по гр. д. № 509/2012г., III ГО на ВКС.
По изложените съображения, и евентуалният иск подлежи на отхвърляне.
По разноските:
При този изход на спора, право на присъждане на разноски има ответникът
съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, като същият е доказал такива в размер на 400лв. за платено
адв. възнаграждение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от /фирма/, ЕИК: **********, със седалище и адрес на
управление: /населено място/, срещу П. Ч. П., ЕГН: **********, със съдебен адрес:
/населено място/, главен иск с правно основание чл. 108 ЗС за осъждане на ответника
да предаде на ищеца владението на лек автомобил „Фиат Албеа 1.4“ с рег. №
*********, рама № ***********, и евентуален иск с правно основание чл. 57, ал. 2
ЗЗД за заплащане на неговата парична равностойност от 2000лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК /фирма/, ЕИК: **********, със
седалище и адрес на управление: /населено място/, да заплати на П. Ч. П., ЕГН:
**********, със съдебен адрес: /населено място/, сумата от 400лв. – разноски по
делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5