№ 1336
гр. София, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Жаклин Комитова
Членове:Иванка Иванова
Петя Алексиева
при участието на секретаря Таня Ж. П. Вълчева
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20241000501256 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
Ответникът в първоинстанционното производство „София Инвестмънт
Тръст“ ООД и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен
редовно на 16.02.2024 г., а въззивната жалба е подадена на 27.02.2024 г.)
обжалва в цялост Решение № 206/11.01.2024 г., постановено по гр.д.№
4568/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Първо гражданско
отделение, 14 състав, с което съдът е уважил на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД
изцяло иска на П. Д. П. за сумата от 15 800 евро, представляваща неустойка по
чл.4.1. от предварителен договор за покупко-продажба, сключен на 20.10.2020
г., за периода от 02.03.2022 г. до 01.04.2023 г., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба-18.04.2023 г. до изплащане на вземането.
Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат А.
А., с надлежно учредена представителна власт по делото, с пълномощни
приложени към въззивната жалба. Въззивникът-ответник е внесъл дължимата
държавна такса с вносен документ от 05.04.2024 г., представен по делото с
молба от същата дата.
1
Предвид горното въззивната жалба е редовна.
Въззивникът-ответник поддържа, че решението е неправилно,
необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и
съдопроизводствените правила. Поддържа се, че от доказателствата по делото
се установява, че ответникът е предприел всички необходими действия в
неговата компетентност, с цел въвеждане на сградата в експлоатация в срок до
31.12.2021 г., но по независещи от него административни процеси, в това
число и нормативни промени, чак на 10.01.2023 г. е издадено Разрешение за
ползване № ДК-07-С-2 от 10.01.2023 г. Счита, че първоинстанционният съд
неправилно не е приел, че с обявяване на извънредна епидемична обстановка
на територията на Република България е налице хипотезата на чл.306 от ТЗ.
Счита, че съдът неправилно не е отчел наличието на хипотезата на чл.306,
ал.4 от ТЗ, т.е. временно е било преустановено изпълнението на процесния
договор, което означава, че ответникът е нямал задължението, съответно
възможността да изпълни задължението си по т.1.3. от предварителния
договор в периода от 13.03.2020 г. до 31.03.2022 г. Твърди се, че съдът
неправилно не е приел, че през част от периода на извършване на СМР освен,
че е имало обявена пандемична обстановка, ограничаваща безпрепятствено и
в срок извършването на съответните СМР, е имало и административни
пречки, свързани с издаването на разрешение за ползване-въвеждане в
експлоатация на външно електрозахранване на сградата, явяващо се
задължителна предпоставка за издаване на удостоверение за въвеждане на
сградата в експлоатация. Твърди, че е налице хипотезата на чл.81, ал.1 от ЗЗД.
Счита, че така уговорената неустойка е нищожна, тъй като противоречи на
добрите нрави, както и че е прекомерна.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да присъди направените
по делото разноски, в т.ч. и заплатено адвокатско възнаграждение. При
условията на евентуалност да намали размера на така претендираната
неустойка или да прогласи същата за нищожна като противоречаща на
добрите нрави.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от
ответната жалбата страна-ищцата П. Д. П..
Оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я
остави без уважение по съображения изложени в отговора. Поддържа, че
2
постановеното първоинстанционно решение е валидно, допустимо,
законосъобразно и обосновано и моли съда да го потвърди.
С оглед на предмета на настоящото производство, Решение №
206/11.01.2024 г., постановено по гр.д.№ 4568/2023 г. по описа на Софийски
градски съд, Първо гражданско отделение, 14 състав се обжалва в неговата
цялост.
Въззивникът-ответник в съдебно заседание и чрез процесуалния си
представител поддържа въззивна си жалба по подробни съображения,
изложени в нея. Претендира разноски, съобразно представен списък по чл.80
ГПК. Заявява възражение по разноските на въззиваемата страна, като счита, че
такива изобщо не трябва да бъдат присъждани, тъй като страната се защитава
лично.
Въззиваемата - ищца в първоинстанционното производство, в съдебно
заседание оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното
решение. Претендира разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК.
Заявява възражение за прекомерност на заплатеното от въззивника и
претендирано от него адвокатско възнаграждение.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда
на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД,
предявени от П. Д. П. срещу „София Инвестмънт Тръст“ ООД за заплащане на
уговорената между страните в т.4.1. от предварителен договор за покупко-
продажба на недвижим имот от 20.10.2020 г., неустойка, дължима за периода
от 02.03.2022 г. до 01.04.2023 г., ведно със законната лихва върху
претендираната главница от датата на предявяване на исковата молба до
пълното изплащане на главницата.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни
факти и обстоятелства:
3
Между страните не е спорно, че на 20.10.2020 г. са сключили
предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот по чл.19 от
ЗЗД по силата на който, ответното дружество в качеството на продавач с
учредено право на строеж съгласно нотариален акт № 152, том LXLIII, дело №
28850 от 2019 г. се задължава да построи и прехвърли в собственост на ищцата
П. Д. П. в качеството й на купувач следния собствен на дружеството
недвижим имот, а именно: апартамент № А7, разположен на четвърти етаж на
сградата, на кота +11.38, със застроена площ от 77,64 кв.м., заедно с 9,569%
идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 20,53 кв.м. или
98,17 кв.м. с принадлежащите му общи части, състоящ се от: антре, дневна с
кухненски бокс и тераса, баня, две спални и склад, заедно с мазе А8 със
застроена площ от 2 кв.м. и 2,14 кв.м. с принадлежащите му общи части, с
обща площ на апартамента с общите части и мазето от 100,31 кв.м., ведно със
съответните идеални части от правото на строеж върху поземления имот,
върху който е изградена жилищната сграда, както и паркомясто № 7 с площ от
13,50 кв.м., които имоти ще бъдат изградени в новостроящата се жилищна
сграда с гаражи и подземни гаражи, съдържаща три секции-А, Б и В, всяка от
които състояща се от сутеренен етаж, партер, четири надпартерни жилищни
етажа и две подпокривни нива, със застроена площ 517,30 кв.м. и с разгърната
застроена площ 4 721,38 кв.м., предвидена за изграждане в поземлен имот с
идентификатор 68314.1201.1062 по КККР на гр.София, общ.Столична, с адрес
на имота: гр. София, район Илинден, ж.к. „Банишора Зона В-17“, ул.
„Димитър Петков“ № 1. Между страните е уговорена обща цена на имотите в
размер на сумата от 70 704 евро с включен ДДС, платима както следва: сума в
размер на 10 139 евро до два работни дни, считано от датата на договора,
която сума има характер на задатък/капаро, сума в размер на 50 695 евро в
срок до 30 дни от получаване на писмено уведомление от продавача до
купувача за заверяване на Акт образец 14 за сградата и сума в размер на 9 870
евро в деня на нотариалното изповядване на сделката за прехвърляне на
имотите, след подписване на нотариален акт, но преди депозирането му за
вписване в АВ в същия ден, но не по-късно от 14 часа.
Между страните не се спори, а и с представените писмени доказателства
се установява, че в изпълнение на задълженията си по договора ищцата е
платила следните суми: на 21.10.2020 г. (в уговорения от два работни дни
срок, считано от 20.10.2020 г.) сума в размер на 19 830 лв., която е левовата
4
равностойност на сумата от 10 139 евро, на 06.01.2021 г. (акт образец 14 е
издаден на 14.04.2021 г.) сума в размер на 99 140 лв., представляваща левовата
равностойност на 50 695 евро.
На 08.09.2021 г. страните са подписали нотариален акт № 122, том ІІ,
рег. № 5061, дело № 239/2021 г. на нотариус М. Д.-С. с рег.№ *** на НК, в
който е обективиран окончателния договор за покупко-продажба на
недвижимите имоти, предмет на процесния предварителен договор. Имотите
са прехвърлени за продажна цена от 50 200 евро, заплатена по банков път
преди подписване на нотариалния акт. Страните са заявили и са се съгласили,
че за всички неуредени въпроси в нотариалния акт, ще се прилагат клаузите на
подписания между страните предварителен договор.
Към 08.09.2021 г., датата на сключване на окончателния договор и към
датата на исковата молба, ищцата е заплатила от общо уговорената продажна
цена, сума в размер на 60 834 евро. В нотариалния акт страните също така са
се уговорили, че владението върху имота, предмет на договора, ще бъде
предадено от продавача на купувача в срок до 7 работни дни, след получаване
на Разрешение за ползване/Удостоверение за въвеждане в експлоатация на
строеж на сградата, в която се намира имотът и след получаване на цялата
продажна цена и дължима сума по сметка на дружеството-продавач.
По силата на чл.2.3. от договора продавачът-ответник се е задължил да
снабди сградата с Разрешение за ползване, издадено на база съставен Акт
образец 16-Протокол за установяване на годността за ползване на строежа,
както и да осигури изнасяне на обектите в кадастралните карти и имотния
регистър, в срок до 31.12.2021 г. При неспазване на това поето задължение от
продавача с повече от 60 дни след посочения срок, в т.4.1., пр.2 от договора,
страните са уговорили, че същият дължи на купувача неустойка в размер на
2% от платената до момента част от продажната цена, за всеки месец на
просрочие.
Така определеният 60-дневен срок е изтекъл съответно на 01.03.2022 г.,
а Удостоверение за въвеждане в експлоатация е издадено на 05.04.2023 г.
Пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства.
Свидетелят В. Д. М. установява, че е управител на ответното дружество.
Установява, че още първите месеци на 2020 г. във връзка с пандемията
започнали проблеми. Имало недостиг на работна ръка, защото работниците не
5
били от гр.София. Основен доставчик бил „Топливо“, но още през месеците
февруари-март започнали да бавят доставките и да не спазват сроковете. При
покрива имало най-голяма забава, защото фирмата която следвало да го
изпълни, не само че не завършили в срок, но не успели да свършат в цялост
възложената им работа, защото управителят на наетата фирма просто решил,
че ще заминава за Германия и си тръгнал. През месеците септември-ноември
2022 г. имало забава с външните връзки, присъединяването им към електро,
ВиК, Топлофикация. Тези забави били административни. С озеленяването
също имало сериозни проблеми, три пъти от общината връщали документи. В
края на 2021 г. от ЧЕЗ дошли и казали, че едни кабели не можели да минат
през ел.таблата, съобразно първоначални проект. Това наложило промяна в
таблата, което довело до промяна в целия проект в частта му електро. Бил
препроектиран наново, даден за съгласуване, което приключило юли 2022 г.
Изменение на проекта се наложило от становището на
електроразпределителното дружество. При първоначалния проект
местоположението на таблата било вътре, в подземните гаражи. След
одобряването на проекта, обаче имало изменение в Наредбата за
присъединяване с изискване всички табла да се разполагат отвън така, че
служителите да имат достъп до тях. Това наложило таблата да се махнат от
подземните гаражи и в момента са разположение отвън, залепени за фасадата
на границата на имота.
Разпитан свидетелят М. В. Ж. не установява правнорелеванти факти и
обстоятелства.
При така установената по-горе фактическа обстановка с обжалваното
решение първоинстанционният съд е приел за безспорно наличието на
валидно възникнало облигационно правоотношение, по което в чл.4.1 е
предвидена мораторна неустойка за забава изпълнение на задължение на
изпълнителя по чл.2.3 от договора с повече от 2 месеца - снабдяване с
разрешение за ползване в срок до 31.12.2021 год., както и че не е спорен
фактът на въвеждането в експлоатация със забава, продължила до 05.04.2023
г., с оглед на което се дължи неустойка в размера определен между страните.
Приел за неоснователни доводите на ответника за нищожност на клаузата за
неустойка поради противоречие с добрите нрави, както и искането за
намаляването й поради прекомерност. Приел за неоснователни и
6
релевираните от ответното дружество възражения:[1]обективна невъзможност
поради непреодолима сила, с оглед обявената епидемична обстановка в
страната по време на действие на предварителен договор, обективна
невъзможност поради административни пречки свързани със забава на трети
лица-Чез разпределение, Топлофикация София ЕАД и климатични условия,
сочещи на невъзможност за извършване на СМР-та.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана да обжалва страна - ответникът в първоинстанционното
производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ
на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна
жалба е процесуално допустима.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявен е иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД.
Ищцата претендира неустойка по чл.4.1., пр.2 във връзка с чл.2.3. от
сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на
недвижим имот от 20.10.2020 г. за неспазване на срока за снабдяване на
сградата с Разрешение за ползване, установен в чл.2.3. от договора.
Неустойката съгласно разпоредбите на чл. 92, ал. 1 ЗЗД представлява
предварително определен от страните размер на обезщетението за вредите,
които кредиторът - изправната страна би претърпяла от неизпълнението или
лошото изпълнение на договора.
Безспорно от представения договор- чл.4.1., пр.2 се установява, че страните са
уговорили санкция, която да обезпечава задължението на ответника по
договора да изпълни в срок поетото от него задължение да снабди сградата с
Разрешение за ползване в срока по чл.2.3 от договора, т.е. до 31.12.2021 г.
Установява се виновно неизпълнение от страна на ответника, изразяващо
се в забава, в която е изпаднал, считано от 02.03.2022 г., която е продължила
до 05.04.2023 г., когато е издадено Удостоверение № 374 за въвеждане в
7
експлоатация на сградата, в която се намират и процесните недвижими имоти-
апартамент и паркомясто.
Тъй като в договора страните са определили срок за изпълнение на
задължението за снабдяване на сградата с Разрешение за ползване, то на
основание чл.84, изр.1 от ЗЗД ответникът е изпаднал в забава след изтичането
му, т.е. от 02.03.2022 г., поради което и дължи неустойка в уговорения размер
2% от платената до момента част от продажната цена, за всеки месец на
просрочие. Безспорно е установено, че до момента ищцата е платила 60 834
евро, следователно дължимият размер на неустойката е 1 216,68 евро на
месец, т.е. общо за претендирания период от 13 месеца, неустойката възлиза
на сумата от 15 816,84 евро.
По възраженията на въззивника, въведени срещу иска своевременно с
отговора на исковата молба и поддържани с въззивната жалба и пред
настоящата съдебна инстанция.
Нищожност на уговорената неустойка, поради противоречие с добрите
нрави.
По въпроса е налице задължителна съдебна практика, обективирана в
Тълкувателно решение №1/2009 от 15.06.2010 г., т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, съобразно която преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като
могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии:
-естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
-дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др.;
-вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
-съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните
от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за
нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се
вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
8
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Прекомерността на неустойката нея прави a priori
нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Това разрешение е следвано последователно, трайно и непротиворечиво
в казуална практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290
ГПК решения: № 49 от 27.05.2012 г., по т.д. № 16/11 г. на ІІ т.о., № 298 от
31.10.2013 г., по т.д. № 1312/2012 г. на ІV г.о., № 16 от 16.06.2009 г., по т.д. №
430/2008 г. на ІІ т.о., № 74 от 21.06.2011 г., по гр. д. № 541/2010 г. на ІV г.о. и
др. Според същата, нищожна поради противоречие с добрите нрави е
договорна мораторна неустойка, която е несъизмеримо висока с очакваните за
кредитора вреди от забавеното изпълнение и нарушава принципа за
справедливост в гражданските и търговски спорове.
С оглед примерно посочените критерии, в настоящия случай се касае за
мораторна неустойка, която обезпечава непарично задължение, изпълнението
на което не е обезпечено с други правни способи. Т.е. налице е типичната
обезпечителна функция на уговорената неустойка. Очакваните вреди от
евентуалното забавено изпълнение се изразяват в невъзможност за ищцата в
качеството й на собственик да ползва недвижимите имоти по предназначение,
които вреди обичайно се съразмеряват със средната пазарна наемна цена на
обектите. В случая се касае за апартамент и паркомясто. Уговорената
неустойка не е на ден, противно на твърденията на въззивника, а е уговорена
за месец и възлиза на сумата от 1 216,68 евро, в левова равностойност 2 378,29
лв. Към 02.03.2022 г. не е налице и несъществено неизпълнение на
задължението, защото към този момент има частично изпълнение на сградата
до груб строеж, констатирано с акт образец 14 от 14.04.2021 г. Сградата е
напълно завършена на 18.04.2022 г., констатирано с акт образец 15. Т.е. налице
е и типичната обезщетителна функция на неустойката. Една от основните
функции на неустойката е да обезщети кредитора за вредите от неизпълнение
на договора, като размерът на тези вреди не е нужно да се доказва. В
конкретния случай сумата от 2 378,29 лв. надвишава, но не значително
вредите (средната пазарна наемна цена за двата недвижими имота), но точно в
това се изразява и нейната санкционна функция, но този й характер не я прави
a priori противоречаща на добрите нрави, като съвкупност от морални правила
и принципи, вкл. принципа на справедливост в търговските и гражданските
правоотношения.
9
С оглед на гореизложеното, въззивният съд намира, че претендираната
от ищцата неустойка не е уговорена извън присъщите й функции
/обезпечителна, обезщетителна и санкционна/ и не нарушава принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения, поради което
не е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
По възражението за прекомерност на договорена неустойка.
На първо място нормата на чл.309 ТЗ забранява намаляване на
неустойката по искане на страната, която е търговец. Само нетърговецът може
да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия
ред, т. е. по реда на ЗЗД. В този смисъл Решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д.
№ 911/2009 г., Т.К., І т.о. на ВКС.
Но дори и да се приеме обратното, че възражението е допустимо, то не е
доказано.
Пак съобразно Тълкувателно решение №1/2009 от 15.06.2010 г., т.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, прекомерността на неустойката се преценява към
момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от
неизпълнението вреди.
В решение № 12 от 21.03.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, ТК, I
Т.О. се приема, че при намаляване на неустойката доказателствената тежест за
претърпените вреди е върху длъжника, тъй като установяването на
несъответствието на неустойката с вредата не е въпрос на право, а на факт,
който подлежи на доказване. Въпреки правилно разпределената от
първоинстанционния съд доказателствена тежест с Определение №
10771/14.09.2023 г., постановено по реда чл.140 от ГПК, ответникът не е
ангажирал доказателства, установяващи твърдяното от него несъответствие,
респ. твърдяната прекомерност на договорната неустойка.
Отделно от това, установяване съотношението на действителния размер
на дължимата неустойка с претърпените вреди не означава непременно, че
неустойката следва да бъде сведена точно до тях. Намаляването не цели да
установи пълна еквивалентност между неустойката и действително
понесените вреди, като този извод се налага от дефинитивно определения й
обезпечителен и санкционен характер. В този смисъл напр. Решение № 223 от
19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г., Т.К., І Т.О. на ВКС, Решение № 661 от
10
06.11.2024 г. по гр. д. № 5225/2023 г., Г.К., ІІІ Г.О. на ВКС и др.
По възражението на ответника за освобождаване му от отговорност за
неизпълнение на основание чл.81, ал.2 от ЗЗД, т. е., поради обективна
невъзможност за изпълнение.
За да бъде обективно невъзможно изпълнението на задължението, поето
от строителя по процесния договор, то следва да е налице такова конкретно
препятствие, възникнало след сключването му, което да е практически или
правно непреодолимо и поради своя случаен и непредвидим характер да не
може да бъде вменено във вина на длъжника.
Такова безспорно не представлява обявяването на пандемична
обстановка.
Общоизвестен факт е, че на 13.03.2020 г. в Република България е
обявена пандемична обстановка във връзка с разпространението на заразата
от COVID - 19, наложена със Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020 г., и за преодоляване на последиците.
Както правилно е посочил първоинстанционния съд това препятствие не
е възникнало след сключване на договора. Пандемичната обстановка е
обявена на 13.03.2020 г., а процесният договор е сключен на 20.10.2020 г., т.е.
същата и свързаните с нея трудности са били добре известни на страните и са
могли да бъдат предвидени при сключване на договора и при уговаряне на
сроковете за изпълнение на поетите по него задължения.
Що се отнася до възникналите административни пречки в хода на
строителството, то с оглед представените от ответника писмени
доказателства, безспорно се установява, че същите са възникнали след
сключване на договора. Тези пречки са правни и не са непреодолими, поради
което не водят до невъзможност за изпълнение на задължението, а само до
неговото забавено изпълнение. Забавата в изпълнението на отделни СМР
възложени на трети лица от ответника, също не представлява непреодолима и
непредвидима пречка, защото ответникът е търговец, а грижата на добрия
търговец изисква от длъжника да положи грижа, по-голяма от обичайната и от
грижата на добрия стопанин /чл. 63, ал. 2 ЗЗД/, предвид на обстоятелството, че
изпълнението на поетото задължение представлява осъществяване на дейност
по занятие. Преценката за дължимата грижа следва да се извършва на база
11
търговското качеството на длъжника, както и на вида и характера на
престацията. Ответникът е строител и се занимава по занятие с тази дейност и
всички посочени от него административни пречки и забава на изпълнението
от трети лица-изпълнители по сключени с ответника договори, са
предвидими.
По релевирано от длъжника основание за освобождаване от отговорност
по реда на чл. 306 ТЗ, съдът дължи произнасяне не само по кумулативно
предвидените в чл. 306, ал. 2 ТЗ обстоятелства, възникнали след сключването
на сделката. При доказаност на форс-мажор, за да може длъжникът успешно
да претендира невиновна невъзможност за изпълнение на поето с договора
задължение, е необходимо да установи уведомяването на другата страна в
предвидената в чл. 306, ал. 3 ТЗ форма. Такова писмено уведомяване е винаги
необходимо, тъй като законодателят не е предвидил безусловно
освобождаване на длъжника от отговорност при непреодолима сила. Такова
уведомяване ответникът нито твърди да е правил, нито се установява.
Ето защо и по горните съображения въззивният съд намира предявеният
иск за основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен.
Поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноските в процеса:
При този изход на делото разноски се дължат само на въззиваемата
страна.
Неоснователно е възражението, че такива не й се дължат, тъй като се е
представлява сама. По делото са представени пълномощно и договор за
правна защита и съдействие от 29.04.2024 г., които удостоверят заплащането
от въззиваемата на адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв. По какъв
начин е организирана адвокатската защита е въпрос, които е от значение само
за страните по договора, удостоверяващ извършването на разноски.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 206/11.01.2024 г., постановено по гр.д.№
4568/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение,
12
14 състав.
ОСЪЖДА „СОФИЯ ИНВЕСТМЪНТ ТРЪСТ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.Хасково, Северна индустриална зона,
комплекс „Сердика“ да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на П. Д. П.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.София, ул. „Цар А.“ № 2, ет.1 сумата
от 3000 лв. (три хиляди лв.) разноски направени от нея пред настоящата
въззивна инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13