№ 755
гр. Русе, 02.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Милен Ив. Бойчев
при участието на секретаря А.П.Х.
като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело №
20224520100245 по описа за 2022 година
за да се произнесе, съобрази:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1 пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и
насрещни искове с правно основание чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД.
Постъпила е искова молба от М. АНДР. АНДР. срещу „София Комерс
Кредит Груп“ АД, в която се твърди, че ищецът е сключил с ответното
дружество Договор за потребителски кредит от 30.10.2020г., по силата на
който дружеството му предоставило в заем сумата от 700лв., при годишен
процент на разходите от 49.89% и годишен лихвен процент от 41,16%, със
срок на кредита от 12 месеца и общо дължима сума от 865,68 лв.
Съгласно §6 от договора, в случай, че ищецът като кредитополучател в
срок от 3 дни от подписването му не предостави едно от изброените
обезпечения в §4, дължи неустойка в размер на 490,44лв., разсрочена на 12
месечни вноски, всяка в размер на 40,87 лв. Ищецът счита тази клауза за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр.. 3 и пр.1 ЗЗД, като противоречаща на
добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормата на чл.
143, ал. 1 ЗЗП, както и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във връзка с чл. 24
ЗПК.
Моли се да бъде постановено съдебно решение, с което клаузата на § 6
от договора за потребителски кредит от 30.10.2020г. бъде прогласена за
1
нищожна, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена
при неспазване на императивните изисквания на закона.
В срока по чл.131 ГПК ответното дружество изразява становище за
допустимост и основателност на предявеният иск. Признава, че посочената
клауза, предвиждаща задължение за неустойка е нищожна, поради което
счита, че ищецът не дължи плащания по нея. Поради това моли предявеният
иск да бъде уважен като основателен, но възразява срещу претенцията на
ищеца за присъждане на разноски по този иск, доколкото ответното
дружество се твърди, че не е станало повод за образуване на настоящото
производство, както и защото не са налице предпоставките по чл. 38 от
Закона за адвокатурата за заплащане на адвокатско възнаграждение на
процесуалния му представител оказал му безплатна правна помощ.
В срока за отговор ответното дружество е предявило насрещен иск
срещу М. АНДР. АНДР., в който се твърди, че по сключеният договор за
потребителски кредит от 30.10.2020г. същият е заплатил 6 бр. вноски, а
именно: 115,00лв. на 02.12.2020г.; 111,00лв. на 07.01.2021г.; 113,00лв. на
30.01.2021г.; 50,00лв. на 02.03.2021г.; 70,00лв. на 12.03.2021г. и 110,00лв. на
16.04.2021г. Съобразявайки нищожността на клаузата за неустойка, следвало
тези плащания да бъдат разпределени за погасяване на неговото задължение
за главница и договорна лихва по кредита, с оглед на което дружеството
счита, че с тези плащания той е погасил 7 бр. анюитетни вноски и част от 8-
мата погасителна вноска, а именно 8,10лв. от вноската с падеж 30.06.2021г.
Оставали дължими още 4 пълни вноски всяка от които по 72,14лв., в която
сума е включен сбор от остатъка от дължимата главница и договорна лихва.
Моли се да бъде постановено съдебно решение, с което М. АНДР.
АНДР. бъде осъден да заплати на „София Комерс Кредит Груп“ АД сумата от
273,53лв. представляваща главница, дължима за периода 30.06.2021г. -
30.10.2021г., както и 23,14лв., представляващи договорна лихва, дължима за
периода 30.07.2021г. - 30.10.2021 г.
В срока за отговор по насрещния иск, ответникът по него изразява
становище за допустимост, но за неоснователност на същия. Излагат се и
подробни твърдения и възражения за нищожност на клаузите от процесния
договор за потребителски кредит, с които е уговорена дължимостта на
договорна лихва, размер на годишния процент на разходите, както и
неустойка по договора. Счита се, че нищожността на всички оспорени клаузи
2
влече нищожност на целия договор, в който смисъл била и трайно
установената съдебна практика. Моли се да бъдат отхвърлени насрещните
искове като неоснователни и недоказани и да бъдат присъдени разноски на
ответника по тях. В условията на евентуалност е направено и възражение за
прекомерност на претендираните от ищеца по насрещния иск разноски по
делото.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие
за установено от фактическа страна следното:
На 30.10.2020г. между ищцовото дружество в качеството на кредитор и
ответника в качеството на длъжник е сключен договор за потребителски
кредит, при следните параметри: сума на кредита 700лв., срок за погасяване
на задължението 12 месеца; размер на погасителната вноската 72,14лв.,
първата с падеж 30.11.2020г., а последната на 30.10.2021г.; ГПР – 49,89%;
ГЛП – 41,16% и общо задължение по кредита в размер на 865,68лв. В §4 от
договора е предвидено задължение на заемополучателя (потребителя) да
представи обезпечение по договора – поръчителство от едно или две
физически лица, които да отговарят на посочени в договора условия. В §6 е
предвидена неустойка за неизпълнение на това задължения, която е в размер
на 490,44лв. и платима на 12 равни части заедно със всяка една от
погасителните вноски по договора за кредит. По този начин размерът на всяка
една месечна вноска е определен на 113,01лв. в съдържащия се в договора
погасителен план.
Няма спор между страните, че ищецът е платил по договора за кредит
115,00лв. на 02.12.2020г.; 111,00лв. на 07.01.2021г.; 113,00лв. на 30.01.2021г.;
50,00лв. на 02.03.2021г.; 70,00лв. на 12.03.2021г. и 110,00лв. на 16.04.2021г.
или общо сумата от 569лв.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
прави следните правни изводи:
По предявения главен иск:
Ответникът изрично е признал основателността на предявения иск за
прогласяване нищожността на клаузата на §6 от процесния договор,
предвиждаща дължимостта от ищеца на неустойка за неизпълнение на
задължението му за осигуряване на поръчител по кредитното
правоотношение, която е в размер на 490,44лв. С оглед на това предявеният
3
иск следва да бъде уважен като основателен и без съдът да обсъжда всички
изложени в тази насока доводи, доколкото признатото право не противоречи
на закона или на добрите нрави и с него ответникът като кредитор по
процесното правоотношение може да се разпорежда.
По насрещните искове:
Дружеството кредитор е претендирало заплащането на неизплатената
част от дължимата по процесния договор главница и договорна лихва, а
ответникът е навел възражения за нищожност на целия договор за
потребителски кредит, без страните да имат спор относно размера на
платените от ответника суми за погасяване на задължението му.
Съобразявайки направените от ответника по насрещните искове
възражения и след извършена служебна проверка за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор, съответно за неговата частична
или цялостна недействителност поради нарушаване на императивни
изисквания на закона, съдът намира следното: Безспорно е, че по отношение
на процесния договор намират приложение специалните норми на ЗПК и
общите на ЗЗД. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът
за потребителски кредит е недействителен.
В процесния договор, кредиторът е инкорпорирал погасителния план –
чл. 11, ал.2. Същият съдържа посочване единствено размера на дължимата
погасителна вноска (с включена неустойка) и падежните им дати. Липсва
обаче в погасителния план разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения
процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи, каквото е
императивното изискване на чл.11, ал.1 т.12 ЗПК. Това нарушение съгласно
чл. 22 ЗПК дава основание за прогласяване недействителността на целия
договор за кредит и без да бъдат обсъждани, а дори и да не са налице други
нарушения на горепосочените нормативни изисквания. С оглед нормата на
чл. 23 ЗПК, който намира приложение към спора, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита, т.е. длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност
на предоставения финансов ресурс.
За пълнота на изложеното и доколкото е направено възражение в тази
4
насока, следва да се отбележи, че в съдебната практика трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва). В тази насока са и Решение
№ 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. Следователно при
преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави,
следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на
възнаградителна лихва и законната лихва. Уговорената с процесния договор
възнаградителна лихва в размер на 41,16% годишно е по-висока от
трикратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора –
30,00%. (при справка в сайта на БНБ към дата на сключване на договора ОЛП
на БНБ е 0,00%). С оглед на изложеното, следва да се приеме, че е налице и
още едно основание за недължимост на претендираната от ищеца договорна
лихва по процесния договор. Допълнително такова основание е и
нарушаването на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК, предвиждаща задължението за
посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин, което с процесния договор не е изпълнено.
При това положение следва ответникът по насрещния иск като
кредитополучател да върне чистата стойност на предоставения му финансов
ресурс. В случая това е размерът на сумата от 700лв. която му е предоставена.
От същата той е изплатил сумата от 569лв., т.е. остава дължима разликата от
131лв. До този размер насрещния иск за главница следва да бъде уважен и
отхвърлен до пълния предявен размер от 273,53лв. Насрещната претенция за
сумата от 23,14лв. дължима за договорна лихва за периода 30.07.2021г. -
30.10.2021г. следва изцяло да бъде отхвърлена по изложените по-горе
съображения.
По разноските:
Неоснователно е възражението на ответното дружество по
първоначално предявения иск, че не е станало повод за образуване на
5
настоящото производство. Видно от сключения договор и съдържащия се в
него погасителен план определящ размера на дължимите плащания за
погасителни вноски, са претендирани суми и въз основа признатата за
нищожна клауза на §6., т.е. ответникът е станал причина за предявяване на
иск за прогласяване на нейната нищожност, претендирайки и дори събирайки
плащане като кредитор по нищожна клауза. Поради това не е налице
хипотезата на чл. 78, ал.2 ГПК за освобождаване на ответника от заплащане
на направените от ищеца разноски и същите следва да бъдат присъдени на
последния на основание чл. 78, ал.1 ГПК. Претендирано е адвокатско
възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал.2 вр. ал.1 т.2 ЗА – за оказана
безплатна правна помощ на материално затруднено лице. Ответникът не е
представил доказателства за обратното – че не са налице предпоставките за
това, че ищецът не е материално затруднено лице, дори не го е и твърдял.
Поради това в полза на представляващия ищеца по първоначално предявения
иск адвокат – Д.В. М. от АК – Пловдив следва да се присъди възнаграждение
в минималния размер по Наредба №1/2004г. на ВАС в размер на 300лв.
според материалния интерес на спора.
На основание чл. 78, ал.6 ГПК ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати по сметка на РС – Русе държавна такса в размер на 50лв.
По насрещните искове дължимите на страните разноски следва да
бъдат определени пропорционално на уважената и отхвърлената част от
исковата претенция. Ищецът по насрещните искове не е представил
доказателство за направени разноски за адвокатско възнаграждение по тях, а
само за отговора на исковата молба. Доказани като направени са разноски за
държавна такса от 100лв., по 50лв. за всеки иск, от които единия е изцяло
отхвърлен, а другия частично. Дължимите разноски определени съобразно
уважената част от единия иск са в размер на 23,95лв.
В полза на адвоката представлявал ответника по насрещните искове по
изложените по-горе съображения следва да се присъди възнаграждение в
размер на 156,32лв.
Така мотивиран, районният съд
РЕШИ:
6
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. АНДР. АНДР. ЕГН**********
със съдебен адрес гр. Пловдив, ул. „Пещерско шосе“ №81, ет.3, ап.Б против
„София Комерс Кредит Груп“ АД , ЕИК175302519, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6 нищожността на
клаузата на §6 от сключения между тях Договор за потребителски кредит от
30.10.2020г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 490,44лв.,
като противоречаща на закона и накърняваща добрите нрави.
ОСЪЖДА М. АНДР. АНДР. ЕГН********** със съдебен адрес гр.
Пловдив, ул. „Пещерско шосе“ №81, ет.3, ап.Б да заплати на „София Комерс
Кредит Груп“ АД, ЕИК175302519, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6 сумата от 131лв., представляваща
дължима главница по Договор за потребителски кредит от 30.10.2020г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „София Комерс Кредит Груп“ АД ,
ЕИК175302519 срещу М. АНДР. АНДР. ЕГН********** искове за заплащане
на сумата над 131лв. до 273,53лв. главница и за сумата от 23,14лв. договорна
лихва дължими по Договор за потребителски кредит от 30.10.2020г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД , ЕИК175302519, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6
да заплати на основание чл. 38, ал.2 ЗА на адвокат Д.В. М. от АК – Пловдив с
адрес гр. Пловдив ул. „Пещерско шосе“ №81, ет.3, ап.Б сумата от 456,32лв.
адвокатско възнаграждение за настоящото производство.
ОСЪЖДА М. АНДР. АНДР. ЕГН********** със съдебен адрес гр.
Пловдив, ул. „Пещерско шосе“ №81, ет.3, ап.Б да заплати на „София Комерс
Кредит Груп“ АД, ЕИК175302519, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6 сумата от 23,95лв. разноски за
настоящото производство.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД , ЕИК175302519, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6
да заплати по сметка на Районен съд – Русе сумата от 50лв. държавна такса.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7