Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в
публичното заседание, проведено на четиринадесети
ноември през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 24 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от 10.10.2018 г. /подадена по пощата на 03.10.2018 г., видно от
отбелязванията върху приложения по делото пощенски плик/, подадена от името на Л.М.К.,
чрез назначения му особен представител адвокат Б.Х.Д. - САК срещу Решение №
485490/11.09.2018 г. по гражданско дело № 52478/2016 г. на Софийския районен
съд, 59 състав, с което е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД
искове, че Л.М.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 299,87 лева – цена за
доставена до имот с адрес: София, ж.к. „Люлин“, бл. ******, топлинна енергия за
периода от месец май 2012 г. до месец април 2014 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от 05.03.2015 г. до окончателното ѝ заплащане; сумата от
180,49 лева – законна лихва за забава на плащане на посочената по-горе главница
за топлинна енергия за периода от 30.06.2012 г. до 18.02.2015 г., както и
сумата от 5,10 лева – цена за услугата дялово разпределение за процесния имот
за периода от месец май 2012 г. до месец април 2014 г., и 0,78 лева – законна
лихва за забава върху последната сума за периода от 30.06.2012 г. до 18.02.2015
г. – задължения по заповед за изпълнение, издадена по частно гражданско дело №
11577/2015 г. на Софийския районен съд, 59 състав.
В жалбата се
излагат оплаквания за недопустимост на решението, евентуално – за неговата
неправилност поради необоснованост, противоречие с материалния закон и
допуснати нарушения на процесуалните правила при воденето на процеса пред
първата инстанция. Излагат се аргументи, че първоинстанционният съд не бил
установил дали исковата молба е редовна, тъй като не били представени
доказателства дали лицата, които са я подали, притежават юридическа
правоспособност. Излагат се доводи, че било налице различие между
претендираното в заповедта за изпълнение задължение и това, което е посочено
като предмет на иска в исковата молба – в петитума на исковата молба се твърдяло,
че задължението се поделя при определени квоти, без да се сочи размерът на
квотите и кои са длъжниците. Излагат се доводи, че заявлението за издаване на
заповед за изпълнение било подадено срещу двама души, като частта от
задължението, която следвало да тежи върху длъжника била посочена като „Л. –
1/2“, което представлявало некоректна индивидуализация на длъжника. Излагат се
доводи за необоснованост на първоинстанционното решение, тъй като
първоинстанционният съд изцяло бил кредитирал изслушаните по делото две
експертизи, които не се основавали на представени по делото документи и не били
работили пряко с доказателствени източници, а изцяло се доверявали на подадени
от въззиваемото дружество данни. Излагат се доводи, че неправилно падежът на
фактурите по делото не бил определен по издадените фактури, а по друг начин –
като число от месеца. Излагат се доводи, че изслушаната съдебнотехническа
експертиза била установила доставка на некачествена топлинна енергия. Излагат
се доводи, че била начислена служебна енергия поради ремонт на топломер, без да
са представени доказателства за това, че такъв ремонт бил осъществен. Излагат
се доводи, че били установени несъответствия между данните на топлинния
счетоводител (според който в имота има отоплителни тела) и данните от
техническата експертиза (според която отоплителните тела са демонтирани).
Излагат се доводи, че формулата за определяне на енергията за сградна
инсталация била отменена от Върховния административен съд като противоречаща на
закона. Оспорва се, че третото лице – помагач по делото, било в договорни
отношения с въззивника К.. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не бил
изложил мотиви по направените от К. възражения в първоинстанционния процес.
Иска се обезсилване на първоинстанционното решение, евентуално – отмяната му и отхвърляне на предявените от „Т.С.“
ЕАД искове.
В
законоустановения срок (започнал да тече на 26.11.2018 г.) по делото не е
постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД.
В
законоустановения срок (започнал да тече на 20.11.2018 г.) по делото не е
постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице – помагач – „Н.и.“ ООД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искова молба вх. № 8019675/18.09.2016 г., подадена от името на
„Т.С." ЕАД, ЕИК ******срещу Л.М.К., ЕГН **********, с която е поискано от
съда на основание на чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК вр. с чл. 149 и сл. от ЗЕ вр.
с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД да признае за установено, че ответникът му дължи
заплащане на суми, както следва: сумата от 1 299,87 лева – цена за доставена до
имот с адрес: София, ж.к. „Люлин“, бл. ******, топлинна енергия за периода от
месец май 2012 г. до месец април 2014 г., ведно със законната лихва върху тази
сума от 05.03.2015 г. до окончателното ѝ заплащане; сумата от 180, 49
лева – законна лихва за забава на плащане на посочената по-горе главница за
топлинна енергия за периода от 30.06.2012 г. до 18.02.2015 г., както и сумата
от 5, 10 лева – цена за услугата дялово разпределение за процесния имот за периода
от месец май 2012 г. до месец април 2014 г., и 0, 78 лева – законна лихва за
забава върху последната сума за периода от 30.06.2012 г. до 18.02.2015 г., за
които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по частно
гражданско дело № 11577/2015 г. на Софийския районен съд, 59 състав, като му се
присъдят разноски.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответника Л.М.К.,
ЕГН **********. Поддържа, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови
нужди. Навеждат се съображения, че сградата-етажна собственост, в която се
намира процесния имот е сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия с фирма „Н.И.“ ООД, като в тази връзка се
посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия
за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща
дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от
Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г.
за топлоснабдяването.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК от името на ответника К.С.П., ЕГН **********
е депозиран отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват.
Поддържа се, че исковата молба е подадена от лице без представителна власт,
както и че е налице съществено различие, както по основание, така и по размер
между претенцията в заповедното производство и претенцията в исковото
производство. В тази връзка се твърди, че предявените искове са недопустими.
Оспорва се наличието на облигационна връзка между страните в производството с
предмет доставка на топлинна енергия. Поддържа се, че от ищцовото дружество не
са представени доказателства за извършени метрологични проверки на топломера в
абонатната станция на сградата етажна собственост. Сочи се, че за да се
претендират суми за предоставяна услуга, следва да се представят доказателства
за качеството, а именно как е осигуряван за процесния период санитарния минимум
по отношение на температурата в жилищата. Поддържа се, че с оглед липсата на
представени от ищеца писмени доказателства за начина на формиране на вземането,
не може да бъде направена и проверка, дали са спазени изискванията на чл. 13 на
Директива 2006/32/ЕО относно ефективността при крайното потребление на енергия
и осъществяването на енергийни услуги, съгласно която се изисква в сметките да
се включва само реално потребеното отчетено количество енергия.
Третото лице
помагач на страната на ищеца - Н.И. ООД е подкрепило исковете.
По делото е
приложено ч.гр.д. № 11577/2015 г., по описа на СРС, 59 състав, видно от което
същото е образувано по заявление по чл. 410 от ГПК вх. № 3013272/05.03.2015 г.
На 04.05.2016 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 11577/2015 г., по описа на
СРС, 59 състав, с която е разпоредено длъжниците А.Д.М.и Л.М.К. да заплатят
разделно на кредитора „Т.С.“ ЕАД следните суми: 1/ сумата от 2609,94 лева,
представляваща цена за доставена до имот с адрес: София, ж.к. „Люлин“, бл. ******,
топлинна енергия за периода от месец май 2012 г. до месец април 2014 г., ведно
със законната лихва върху тази сума от 05.03.2015 г. до окончателното ѝ
заплащане; 2/ мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 362,54
лева за периода 30.06.2012 г. – 18.02.2015 г., както и разноските по делото в
размер на 393,49 лева, като сумите се разпределят между длъжниците, както
следва: 1/ за длъжника А.Д.М.- сумата от 1304,97 лева, представляваща цена за
доставена до имот с адрес: София, ж.к. „Люлин“, бл. ******, топлинна енергия за
периода от месец май 2012 г. до месец април 2014 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от 05.03.2015 г. до окончателното ѝ заплащане; мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 181,27 лева за периода
30.06.2012 г. – 18.02.2015 г., както и разноските по делото в общ размер от
196,74 лева; 2/ за длъжника Л.М.К. - сумата от 1304,97 лева, представляваща
цена за доставена до имот с адрес: София, ж.к. „Люлин“, бл. ******, топлинна
енергия за периода от месец май 2012 г. до месец април 2014 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от 05.03.2015 г. до окончателното ѝ
заплащане; мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на
181,27 лева за периода 30.06.2012 г. – 18.02.2015 г., както и разноските по
делото в общ размер от 196,74 лева.
Издадената по
делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена
лично на длъжника А.Д.М., ЕГН ********** на 26.05.2016 г., като в
законоустановения срок за това длъжникът не е подал възражение срещу издадената
заповед за изпълнение и същата е влязла в сила по отношение на нея. Издадената
по делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена
на длъжника Л.М.К., ЕГН ********** на 11.07.2016 г., като в законоустановения
срок за това длъжникът е подал възражение срещу издадената заповед за
изпълнение, във връзка с което заявителят е бил уведомен от заповедния съд за
необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок от съобщението, че
е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта спрямо длъжника Л.М.К.,
ЕГН **********, като такива са представени в срок на 16.09.2016 г.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно.
Решението в
обжалваната част по уважените искове за заплащане на цената за услуга дялово
разпределение и лихва за забава върху главницата,
представляваща цена за услугата дялово разпределение е недопустимо и като
такова следва да се обезсили и делото по иска в тази част следва да се
прекрати. В случая със заповедта по чл. 410 от ГПК не са присъдени на заявителя
суми, представляващи цена за услуга дялово разпределение и лихва за забава
върху главницата, представляваща цена за услугата дялово разпределение на
енергията. Заповедта изрично сочи основанието на задълженията - потребена
стойност на топлинна енергия и лихва за забава, поради което и само на такова
основание е допустим установителния иск по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК.
Релевантно при преценката за допустимост на иска е заповедта за изпълнение, а
не заявлението за издаването на такава заповед. Това е така, защото заявлението
не се връчва на длъжника и на него не е дадена възможност да признае или оспори
вземанията, посочени в него. На длъжника се връчва заповедта за изпълнение,
като именно тя очертава претенцията към него и съответно очертава рамките на
спорния предмет по делото. В конкретния случай със заповедта за изпълнение не е
разпоредено плащане на суми за цена за услуга дялово разпределение и лихва за
забава върху главницата, представляваща цена за услугата дялово разпределение
на енергия, поради което иска за тази сума е недопустим, респективно
постановеното по този иск решение на СРС е недопустимо и следва да се обезсили
в тази му част, а производството по иска за възнаграждение за дялово
разпределение следва да се прекрати. Съдът не следва да се произнася по
заповедта за изпълнение за тези суми, защото иск за такива не е допустим и в
правомощие на заповедния съд е да прецени, дали следва да обезсили заповедта в
тази ѝ част.
В останалата
обжалвана част решението е допустимо.
В този смисъл,
настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на
жалбоподателите за недопустимост на решението на СРС, тъй като исковата молба е
предявена от лице, което не е разполагало с представителна власт да
представлява ищцовото дружество по делото.
Доводът за
липсата на представителна власт на лицето, подало исковата молба от името на „Т.С.”
ЕАД, не се подкрепя от данните по делото. Юрисконсулт Костадин Костадинов е
лице, което отговаря на изискванията на чл. 32, т. 3 ГПК, като според
представеното пълномощно упълномощаването на посочения юрисконсулт от законния
представител на ищеца е да представлява и защитава интересите на „Т.С.“ ЕАД по
дела, по които е страна, като извършва всички съдопроизводствени действия пред
всички инстанции до свършване на делото което означава, че пълномощното включва
и процесуални действия – обхващащи разглеждането на делото във всички съдебни
инстанции до приключване на делото с влязло в сила решение /чл. 34, ал. 4 ГПК/.
Отделно с молба от 19.02.2019 г., подадена от името на Т.С. ЕАД са потвърдени
всички процесуални действия, извършени по делото от процесуалните представители
на дружеството, включително и тези по подаване на исковата молба, извършени от
юрисконсулт К.Й.К..
По правилността
на решението в обжалваната допустима част, настоящият съдебен състав намира
следното:
Предявеният иск
е с правно основание чл. 422 вр. с 415 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и
сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД - иск за установяване на съществуване на вземане за заплащане на стойност
на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна собственост,
отделно и обезщетение за забава на плащане на същото, за което е издадена
заповед за изпълнение по реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За да се уважи
този иск по делото следва да се установи, че за процесния период между страните
е съществувало валидно правоотношение по силата на което ищецът се е задължил
да доставя на ответника топлоенергия срещу задължение на ответника да заплаща
стойността й, както и че ищецът е изпълнил точно своите задължения и е доставил
конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно с
действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕ вр. с Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. /, поради
което и за ответника да е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане
на стойността на същото, като е изпаднал и в забава за изпълнението му.
По делото се
установи, че по заявление по чл. 410 от ГПК е образувано заповедно
производство, по което е издадена заповед и с нея е уважено изцяло искането на
заявителя "Т.С." ЕАД и длъжникът е осъден да му заплати стойност на
потребена топлинна енергия за процесния имот за процесния период и лихва за
забава в размерите на процесните суми, за които е предявен иска, възражение
срещу заповедта е депозирано в срок, като заявителят в срока по чл. 415 от ГПК
е предявил установителния иск, предмет на делото.
Действащата към
периода на облигационните отношения между страните нормативна уредба, която ги
урежда Закона за енергетиката (ЗЕ), и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. ).
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, действаща към процесния период. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот – в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно
решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на
ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че
потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат заплащане на
сумата за мощност (В този смисъл решение Nо 210 от 24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005 г. на 5 чл. състав
на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ, въвежда забрана за
прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите
си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от
потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
Относно въпросът
за наличието на облигационна връзка между страните в производството с предмет
доставка на топлинна енергия в процесния имот за претендирания период,
настоящият съдебен състав намира следното:
По делото е
представен договор за продажба на недвижим имот – частна общинска собственост
по реда на Закона за общинската собственост от 17.12.2004 г., от който се
установява, че на 17.12.2004 г. Л.М.К. и А.Д.М.са придобили собствеността върху
процесния недвижим имот, представляващ ап. 38 находящ се в София, ж.к. „******.
По делото е
установено, че общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди са
одобрени от ДКЕВР през 2008 г. и 2014 г., като се установи от прието заключение
по съдебно-техническата експертиза, че ищецът е доставял енергия в сградата,
отчитана ежемесечно по общия топломер в абонатната станция, поради което съдът
приема за установено по делото, че през процесния период страните са били
обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди в сграда -
етажна собственост, чието съдържание се определя в Общите условия от 2008 г. и
2014 г., както и от действащата към съответния момент нормативна уредба, а
именно Закон за енергетиката и Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
При извършване
на съвкупна преценка на така посочените доказателства по делото, настоящият
съдебен състав намира, че ищцовото дружество е установило при условията на
пълно и главно доказване, че именно ответникът е бил собственик на ½
идеална част от топлоснабдения имот през процесния период, поради което е имал
качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди през процесния период и именно
в това си качество е станал страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди и е следвало да отговаря за заплащането на цялото количество потребена
енергия в имота.
С оглед изложеното,
за неоснователни следва да се приемат възраженията на ответника, че не се
намира във валидни облигационни отношения с ищцовото дружество.
Относно въпроса
за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и нейното количество
и качество, въззивният съд намира следното:
От заключението
на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се установява, че сградата, в
която се намира процесния имот е с непрекъснато топлоснабдяване през периода м.
05.2012 г. – м. 04.2014 г., както и че количеството топлинна енергия от
конкретната абонатна станция се измерва и отчита съгласно ЗЕ от средство за
търговско измерване – общ топломер, който периодично е преминавал метрологичен
контрол, съгласно нормативните изисквания. Установява се също, че измервания в
абонатната станция, начисленията по фактури, дялово разпределение и
остойностяването на потребената топлинна енергия в процесния имот са извършвани
в съответствие с изискванията на действащата Наредба за топлоснабдяване и цени
на топлинна енергия за процесния период. Установява се още, че през процесния
период в процесния имот е потребявана и начислявана топлинна енергия за
отопление на имот /по данни от намираща се в същия щранг-лира/, топлинна
енергия за сградна инсталация и топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване /по данни от намиращ се в жилището водомер/. В тази връзка
неоснователно се явява възражението, направено с въззивната жалба, че през
процесния период имотът на ответника не се е отоплявал, тъй като уредите в
същия били демонтирани.
По отношение на
възражението, че в заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза е установено, че за част от процесния период са налице данни, че
подаваната топлоенергия не отговаря на нормативните изисквания, настоящият
съдебен състав намира следното:
Действително
съгласно заключението на вещото лице по приетата в хода на производството СТЕ
се установява, че за периода 05.2013 г. – 04.2014 г. топлинният товар за
отопление на сградата е бил 381478,15 кВтч, от които за сградна инсталация – 51,4
%, както и че процентите сградна инсталация от общото количество потребена
топлинна енергия надвишава определените по смисъла на чл. 78 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. – 50 %. От
друга страна, обаче, съгласно разрешенията дадени в Тълкувателно решение №
2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС неизпълнението
на задължението на топлопреносното предприятие по чл. 78, ал. 1 Наредба №
16-334 от 06. 04. 2007г. за топлоснабдяването (при намален топлинен товар на
отоплителните тела в сграда – етажна собственост с над 50 % от проектния
отоплителен товар на сградата, вследствие на което количеството на енергията,
отделена от сградната инсталация, е по-голямо от количеството на енергията за
отопление на отделните имоти) не съставлява основание за разваляне на договора
за продажба на топлинна енергия за битови нужди в сградата – етажна собственост,
тъй като не засяга същественото съдържание на материалното продажбено
правоотношение. Дори да е виновно, това неизпълнение не може да има за
последица нито освобождаване, нито намаляване на отговорността на клиентите на
топлинна енергия в сграда – етажна собственост за заплащане на цената на
топлинната енергия за общите части на етажната собственост, каквато обща част
по предназначение е и сградната инсталация (чл. 140, ал. 3 ЗЕ). Договорното
правоотношение по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди
продължава да обвързва страните по него, при неупражнено право на клиентите на топлинна
енергия по чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяването му, при което всяка от страните
дължи изпълнение на поетите договорни задължения при сключването на договора.
Редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на количеството топлинна
енергия в сградата – етажна собственост, както и отговорността при неизпълнение
на задълженията, са част от задължителното съдържание на публично известните
общи условия към договора за продажба на топлинна енергия, одобрявани от КЕВР
(чл. 150, ал. 1 ЗЕ), което не може да се отклонява от регламентацията в ЗЕ, Наредба
№ 16-334 от 06. 04. 2007г. за топлоснабдяването и Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост. В цитираните
нормативни актове не е предвидена възможност за намаляване или отпадане на
отговорността на клиентите за цената на топлинната енергия за общите части на
етажната собственост при неизпълнение на задължението на топлопреносното
предприятие по чл. 78, ал. 1 от Наредбата за топлоснабдяването. Противното би
било в противоречие със закрепения в тях принцип на определяне дела на топлинната
енергия за сградна инсталация и общите части на сградата - етажна собственост
между всички клиенти, пропорционално на отопляемия обем на отделните техни
индивидуални имоти по проект (чл. 143, ал. 5 ЗЕ и чл. 145, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ).
При прилагане на този принцип клиентите дължат цената на реално изразходваната
енергия за сградна инсталация и общите части на етажната собственост, дори
прогнозното разпределение да е променено след сключване на договора. Той е
уреден с императивни правни норми и като имплицитно съдържащ се в публично известните
общи условия към договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди, е
част от съдържанието на договорното правоотношение. Произтича и от
регламентацията в ЗЕ на присъединяването към топлопреносната мрежа на сгради –
етажна собственост и на преустановяването на топлоснабдяването им само при
писмено съгласие на етажните собственици, притежаващи квалифицирано мнозинство
от 2/3 от собствеността (чл. 133, ал. 2 и чл. 153, ал. 2 ЗЕ), според която прекратяването
на договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди по инициатива на
битовия клиент не може да бъде направено от отделния титуляр на вещни права
върху обекти в сградата, който макар да е спрял топлоснабдяването в индивидуалния
си обект, продължава да е клиент на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. Едва
с прекратяването на топлоснабдяването на сградата при предпоставките на чл.
153, ал. 2 ЗЕ (писмено съгласие на етажните собственици, притежаващи квалифицирано
мнозинство от 2/3, което е депозирано пред топлопреносното предприятие) се
прекратява и договора за продажба на топлинна енергия с всеки един от битовите
клиенти по чл. 153, ал. 1 ЗЕ. В горепосочения смисъл е постановеното решение №
5 от 22. 04. 2010г. по конституционно дело № 15 от 2009г. на Конституционния
съд на Република България. Етажните собственици, притежаващи квалифицирано
мнозинство от 2/3 от собствеността, разполагат във всеки един момент с
възможността да прекратят договорната си връзка с топлопреносното предприятие в
хипотезата на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Когато са избрали продължаването ѝ, при
неизпълнено задължение на насрещната страна по чл. 78, ал. 1 Наредба № 16-334
от 06. 04. 2007г. за топлоснабдяването, те дължат цената на топлинната енергия
за общите части на сградата – етажна собственост, включително за сградната
инсталация.
В конкретния
случай не са представени доказателства, че етажните собственици в процесната
сграда етажна собственост са се възползвали от възможността да прекратят
договорната си връзка с топлопреносното предприятие в хипотезата на чл. 153,
ал. 2 ЗЕ, поради което се налага извод, че същите /включително и ответника/
дължат цената на топлинната енергия за общите части на сградата – етажна
собственост, включително за сградната инсталация.
Предвид
гореизложеното се налага извод, че възражението във въззивната жалба, че за
част от процесния период са налице данни, че подаваната топлоенергия не
отговаря на нормативните изисквания, предвид констатациите в СТЕ, че за периода
05.2013 г. – 04.2014 г. процентите сградна инсталация от общото количество
потребена топлинна енергия надвишава определените по смисъла на чл. 78 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. – 50 %, е
неоснователно.
Съдът приема, че
от събраните по делото доказателства - протоколи за отчет на уредите,
изравнителни сметки, заключението на съдебно-техническата и счетоводна
експертиза, които съдът изцяло кредитира като верни, задълбочени и
неопровергани от другите събрани по делото доказателства, по делото е
установено, че през процесния период в сградата, в която е имота се потребява
енергия за отопление, за сградна инсталация и за битово горещо водоснабдяване,
като потреблението за процесния период е установено, че е в размер на 2599,74
лв. по фактури и изравнителни сметки, изготвени при съобразяване обема на
имота, Наредбата за топлоснабдяване и ЗЕ, които съдът приема че са приложими в
случая. Наредбата е нормативен акт, който към момента не е отменен, поради което
и намира приложение. Ищецът е задължен за ½ от потребената в имота през
процесния период топлинна енергия, като по делото не е установено погасяване на
задълженията за заплащане на доставената в процесния имот топлинна енергия,
поради което и правилно иска за главницата за доставена топлинна енергия е
уважен от първоинстанционния съд.
По отношение
предявеният иск с правна квалификация чл. 86 ЗЗД за законна лихва за забава на
плащане на посочената по-горе главница за топлинна енергия за периода от
30.06.2012 г. до 18.02.2015 г., настоящият съдебен състав намира следното:
За да бъде
уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 86 ЗЗД следва да бъде
установено при условията на пълно и главно доказване наличието на главен дълг,
както и забава на ответника.
Съгласно
приложимите за периода от м. 05.2012 г. до м. 01.2014 г. Общи условия на ищеца
при продажбата на топлинна енергия за битови нужди /2008 г./, стойността на
потребената енергия се заплаща на месечни вноски в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се дължат, т.е. срокът за изпълнение на задължението е
определен в договора, като от страна на ответника не са представени
доказателства, че е заплатил в срок задълженията си за доставена и потребена
топлинна енергия, поради което и за периода 30.06.2012 г. – 28.02.2014 г. дължи
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия.
По отношение на
задълженията за периода м. 02.2014 г. – м. 04.2014 г. страните в настоящото
производство са били обвързани от влезли в сила Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение по т.1 от
Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с
Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В раздел IX от горепосочените Общи
условия са уредени въпросите свързани със заплащането на топлинната енергия и
услугата за дялово разпределение. Съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителни сметки.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 33, ал. 2 за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача. В разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от Общите
условия е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва, само за задължения по чл. 32, ал. 2 и то само в случай, че
същите не са заплатени в срока по чл. 33, ал. 2, т.е. с цитираната разпоредба
възникването на задължения за обезщетение за забава върху вземането за потребено
количество топлинна енергия е поставено под условия, доказването на сбъдването
на което е в тежест на продавача – ищец в настоящото производство. По делото не
са представени доказателства за сбъдване на условието по чл. 33, ал. 4 от
обвързващите страните по спора Общи условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение по т.1 от Протокол №
53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР, поради което и предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода 01.03.2014 г. – 18.02.2015 г. се явява
неоснователен.
Предвид
гореизложено се налага извод, че иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцовото
дружество лихва за забава върху главницата за топлинна енергия е основателен за
периода 30.06.2012 г. – 18.02.2015 г. и за сумата от 148,56 лева /изчислена по
реда на чл. 162 ЗЗД/, която представлява лихва за забава върху главница,
възникнала от 01.05.2012 г. до 31.01.2014 г. По отношение на главница,
възникнала за периода 01.02.2014 г. – 30.04.2014 г., искът за лихва за забава
за период 01.03.2014 г. – 18.02.2015 г. и за сумата от 31,93 /разликата между
180,49 лева и 148,56 лева/ се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предвид горното
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
признато за установено по предявения от Т.С. ЕАД срещу Л.М.К. иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Л.М.К. дължи на Т.С. ЕАД
сума в размер над 148,56 лева до пълния уважен размер от 180,49 /т.е. за 31,93
лева/, представляваща лихва за забава за периода 01.03.2014 г. – 18.02.2015 г. върху главницата за топлинна енергия,
възникнала за периода от 01.02.2014 г. до 30.04.2014 г. като вместо това
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление ***, срещу Л.М.К., ЕГН **********, с адрес: *** иск за признаване за установено, че Л.М.К.
дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 31,93 лева,
представляваща лихва за забава за периода 01.03.2014 г. – 18.02.2015 г. върху главницата
за топлинна енергия, възникнала за периода от 01.02.2014 г. до 30.04.2014 г.,
следва да бъде отхвърлен.
По разпределяне отговорността за разноски в
заповедното производство и в производството пред СРС:
С подаване на
възражение срещу заповедта и образуване на исково дело по реда на чл. 422 вр. с
чл. 415 от ГПК изпълнителната сила на заповедта по чл. 410 от ГПК отпада, като
заповедния съд не разполага с правомощие да издава изпълнителен лист за същите.
Разноските по заповедно дело не са самостоятелна претенция, която да подлежи на
установяване в хода на исково дело. Същевременно, произнасянето на съда по иска
по чл. 422 от ГПК предоставя правомощието на исковия съд да разпредели
отговорността за разноски по заповедно дело и съдът дължи изричен осъдителен
диспозитив в хода на исковото дело по тези разноски. Това е така, защото
отговорността за разноски по заповедното дело се разрешава с оглед на изхода на
делото по иска по чл. 422 от ГПК и съобразно разпоредба на чл. 81 от ГПК именно
исковия съд следва да разпредели тази отговорност, като съд, слагащ край на
спора по вземането по повод на което тези разноски са направени.. (В този
смисъл т. 12 от ТР от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС)
С оглед
гореизложеното съдът приема, че решението на СРС в частта, в която в тежест на
ответника е поставена отговорност за разноски, припадащи се на недопустима част
от решение, тоест за разноски по заповедно производство в размер на 0,78 лева
/седемдесет и осем стотинки/ и исково производство пред СРС в размер на 5,33 лева
/пет лева и тридесет и три стотинки/, следва да се обезсили.
При този изхода
на спора решението следва да бъде отменено в частта за разноските, с която Л.М.К.,
ЕГН **********, с адрес: *** е осъден да заплати в полза на Т.С. ЕАД, ЕИК ******на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в заповедното производство за разликата
над 191,73 лева до 195,96 лева /или за сумата от 4,23 лева/.
При този изхода
на спора решението следва да бъде отменено в частта за разноските, с която Л.М.К.,
ЕГН **********, с адрес: *** е осъден да заплати в полза на Т.С. ЕАД, ЕИК ******на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в исковото производство пред СРС за разликата
над 1312,32 лева до 1341,25 лева /или за сумата от 28,93 лева/.
По отговорността за разноски в производството пред
СГС:
Предвид изхода
на спора право на разноски във въззивната инстанция имат и двете страни.
От името на Т.С.
ЕАД е депозирана молба от 09.10.2019 г., с която се прави искане за присъждане
на разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.
Настоящият
съдебен състав намира, че в полза на въззиваемата страна Т.С. ЕАД не се дължат
разноски, тъй като видно от документите по делото от страна на последната не е
депозиран отговор на въззивната жалба, като същевременно процесуален
представител на дружеството не се е явил и не е взел участие в проведеното по
делото открито съдебно заседание. Предвид горното и доколкото по отношение на
въззиваемата страна Т.С. ЕАД се установи, че не е осъществено процесуално
представителство в производството пред СГС, което да обоснове дължимост на
възнаграждение за юрисконсулт, то в полза на същата не следва да бъдат
присъждани разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.
Ответникът -
въззивник Л.М.К., ЕГН ********** не е представил доказателства за извършени
разноски в производството пред СГС, поради което и такива не му се дължат.
Третото лице
помагач не е направило разноски и такива не му се следват.
Доколкото
въззивната жалба е подадена от името на Л.М.К., ЕГН **********, чрез назначения
му по делото особен представител адвокат Б.Х.Д. –
САК, и при този изход на спора, то на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Л.М.К. следва
да бъде осъден да заплати по сметка на бюджета и в полза на СГС сумата от 53,09
лева, представляваща държавна такса в производството пред СГС, съразмерно на
уважената част от исковете.
При този изхода
на спора и на основание чл. 78, ал. 6 Т.С. ЕАД К.
следва да бъде осъден да заплати по сметка на бюджета и в полза на СГС сумата
от 1,52 лева, представляваща държавна такса в производството пред СГС,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 485490/11.09.2018 г. по
гражданско дело № 52478/2016 г. на Софийския районен съд, 59 състав в частта, с
която е признато за установено на основание на чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК вр.
с чл. 149 и сл. от Закона за енергетиката вр. с чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, че Л.М.К.,
ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление *** заплащане на сумата от 5,10 лв., цена за услугата
дялово разпределение за процесния имот за периода от месец май 2012 г. до месец
април 2014 г. и на сумата от 0,78 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата за цена за услуга дялово разпределение за периода от 30.06.2012 г.
до 18.02.2015 г. – за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 11577/2015 г. по описа на
Софийския районен съд, ГО, 59 състав, както и в частта, в която Л.М.К., ЕГН **********,
с адрес: *** е осъден да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление *** сумата от 0,78 лева /седемдесет и осем
стотинки/, представляваща разноски в заповедното производство пред СРС и сумата
от 5,33, представляваща разноски в исковото производство пред СРС в размер И ПРЕКРАТЯВА като недопустимо
производството по иска в тази част.
ОТМЕНЯ решение № 485490/11.09.2018 г. по
гражданско дело № 52478/2016 г. на Софийския районен съд, 59 състав, в частта,
с която е признато за установено по предявения от Т.С. ЕАД срещу Л.М.К. иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Л.М.К. дължи на Т.С.
ЕАД сума в размер над 148,56 лева до пълния предявен размер от 180,49 /т.е. за
31,93 лева/, представляваща лихва за забава за периода от 01.03.2014 г. до
18.02.2015 г. върху главницата за топлинна енергия, възникнала за периода от
01.02.2014 г. до 30.04.2014 г., както и в частта за разноските, с която Л.М.К.,
ЕГН ********** е осъден да заплати в полза на Т.С. ЕАД, ЕИК ******на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в заповедното производство за разликата над 191,73
лева до 195,96 лева /или за сумата от 4,23 лева/, както и разноски в исковото
производство пред СРС за разликата над 1312,32 лева до 1341,25 лева /или за
сумата от 28,93 лева/, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от
„Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, срещу Л.М.К.,
ЕГН **********, с адрес: *** иск за
признаване за установено, че Л.М.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сумата от 31,93 лева, представляваща лихва за забава за периода
01.03.2014 г. – 18.02.2015 г. върху главницата за топлинна енергия, възникнала
за периода от 01.02.2014 г. до 30.04.2014 г..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 485490/11.09.2018 г. по
гражданско дело № 52478/2016 г. на Софийския районен съд, 59 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Л.М.К., ЕГН **********, с адрес: *** да
заплати в полза на бюджета и по сметка на СГС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
сумата от 53,09 лева, представляваща държавна такса в производството пред СГС,
съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление *** да заплати да заплати в полза на бюджета и по сметка
на СГС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 1,52 лева, представляваща
държавна такса в производството пред СГС, съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
Решението е
постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца – „Н.И.“
ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.