Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 29.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV - Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на единадесети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Симеонова гр. д. № 4876 по описа на съда за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 563091/17.12.2018
г. по гр. д. № 63325/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), II ГО,
73 състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че ответникът С.И.И.,
ЕГН ********** дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********следните суми: на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ - 2538,13 лв., представляваща
цената по договор за продажба на топлинна енергия и на услугата дялово
разпределение на адрес: гр. София, ул. „********3 за периода м. 04.2014
г. - м. 04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 18.05.2017 г. до
плащането на главницата; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - 471,12 лв., представляваща
обезщетение за забава за плащане на сумата по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 149 ЗЕ за периода 15.08.2014 г. - 10.05.2017 г., като са отхвърлени
частично искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.
149 ЗЕ - за разликата над уважената част до пълния предявен размер от 4114,29 лв.
и за периода м. 05.2013 г. - м. 03.2014 г. и частично искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за разликата над уважената част до пълния
предявен размер от 912,09 лв. Осъден е на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК ответникът С.И.И. да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата от 439,32 лв. -
разноски в първоинстанционното производство и сумата от 90,09 лв. - разноски в
заповедното производство, съразмерно на уважената част от исковете.
Решението е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице - помагач - „Т.с.“ ЕООД.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 5005353/14.01.2019 г. от ищеца „Т.С.“ ЕАД,
чрез юрисконсулт С.Д., срещу първоинстанционното решение в частите, с които са
отхвърлени исковете, с доводи за неправилност поради нарушение на материалния
закон. Поддържа се, че СРС не е съобразил, че сумите по Обща фактура за периода
м. 05.2013 г. - м. 04.2014 г., издадена м. 07.2014 г., стават изискуеми едва на
15.09.2014 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е
подадено на 18.05.2017 г., с което давността е била прекъсната, поради което не
е изтекла за посочените вземания. Предвид изложеното се моли за отмяна на
решението в обжалваните части и за уважаване на исковете. Претендират се
разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ответника С.И.И..
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила и въззивна жалба вх. № 5016042/31.01.2019 г. от ответника С.И.И.,
срещу първоинстанционното решение в частите, с които са уважени исковете, с
доводи за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК трябва да е в
съответствие с чл. 412 ГПК, вр. с Приложение № 2 към чл. 4 от Наредба №
6/20.02.2008 г. за утвърждаване на образци за заповед за изпълнение и др. В
случая заповедта за изпълнение е издадена за сумата от 4114,29 лв. - за
доставена топлинна енергия в периода май 2013 г. - април 2014 г.,
ведно със законната лихва, 912,09 лв. - обезщетение за забава за периода
15.08.2014 г. - 10.05.2017 г., като срещу тези суми е подадено възражение по
чл. 414 ГПК. С исковата молба ищецът претендира същите суми, но за различен
период, което СРС е отчел след обявявяване на делото за решаване, като е
допуснал поправка на очевидна фактическа грешка без да се уваже възможността за
представяне на писмен отговор в едноседмичен срок - чл. 247, ал. 2 ГПК, както и
без решението за поправка да е връчено - чл. 247, ал. 4 ГПК. Освен това на
06.11.2018 г. съдът недопустимо е постановил определение за допълване на
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, което допълване не е поискано от никоя
от страните, не е дадена възможност на ответника да подаде и писмен отговор. Сочи
се, че заповедният, а не исковият съд е следвало да поправи заповедта за
изпълнение, като в случая са нарушени множество процесуални норми. Поддържа се
възражението за погасителна давност. Излагат се и доводи, че СРС не е отчел
своевременно направеното от ответника с отговора на исковата молба възражение
за прихващане със сумата от 314,96 лв. - разноски, които „Т.С.“ ЕАД е осъдена
да заплати на И. по решение от 06.11.2011 г. по гр. д. № 8849/2011 г. по описа
на СРС, 32 състав. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в
обжалваните части и за отхвърляне на исковете.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ищеца „Т.С.“ ЕАД и от третото
лице - помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира
за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх.
№ 2021445/12.09.2017
г. на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, срещу С.И.И., ЕГН **********, с която ищцовото
дружеството е поискало от съда да признае за установено, че ответникът като потребител
на топлинна енергия за топлоснабден имот с адрес: гр. София, община Средец,
ул. „********3,
абонатен № ******, дължи сума в общ размер на 5026,38 лв., от които 4114,29 лв. - главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода м. 05.2014 г. -
м. 04.2015 г., и изравнителна сметка, отразена в обща фактура № **********/30.06.2014 г. за отоплителен
сезон м. 05.2013 г. -
м. 04.2014 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 18.05.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, и 912,09 лв. - законна лихва за забава за периода
от 15.08.2014 г. до 10.05.2017 г., както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца
разноски по делото. Ищецът поддържа, че ответникът е клиент на доставената в процесния имот през процесния период
топлинна енергия, ползвал е доставената до имота топлинна енергия в количества,
качество и на стойност, за които са предявени исковете, и не е заплатил
стойността ѝ, въпреки отправената до него покана.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор вх. № 5167450/10.11.2017 г. от ответника С.И.И., в който се оспорват предявените искове.
Твърди се, че в исковата молба се съдържа допълнителен период, за който се
претендира главница за топлинна енергия - м. 05.2014 г. - м. 04.2015 г., за
който период не е била издадена заповед за изпълнение и за който ответникът не
е подал възражение. Поддържа се, че процесните суми са погасени по давност.
Прави се възражение за съдебно прихващане на вземане, което ответникът има
спрямо ищеца по влязло в сила решение от 06.12.2011 г. по гр. д. № 8849/2011 г.
по описа на СРС, 32 състав. Ответникът не оспорва, че е собственик на процесния
имот през процесния период.
С определение от 03.04.2018 г. като трето лице - помагач
на ищеца СРС е конституирал „Т.с.“ ЕООД.
По делото е
приложено заповедно дело № 31228/2017 г. по описа на
СРС, 73 състав, от което се установява, че по заявление вх. № 3036285/18.05.2017 г. е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
от 29.05.2017 г., с която е разпоредено С.И.И., ЕГН ********** да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********сумата от 4114,29 лв., за
доставена топлинна енергия в ап. № 3 в гр.
София, ул. „******ет. * за периода м. 05.2013 г. - м. 04.2014 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението - 18.05.2017 г. до
изплащане на вземането; сумата от 912,09 лв.,
представляваща обезщетение за забава за плащането на
главницата за периода 15.08.2014 г. - 10.05.2017 г.;
както и сумата от 150,53 лв. - съдебни разноски. Длъжникът е
уведомен за заповедта на 12.07.2017 г., като
на 26.07.2017 г. е подал възражение срещу задълженията по нея, сочейки, че претендираните
суми са погасени по давност.
На 14.08.2017 г.
заявителят е уведомен за необходимостта от представяне
на доказателства в едномесечен срок от съобщението, че е предявил
установителен иск за вземанията по заповедта и на 12.09.2017 г.
заявителят е представил искова молба вх. № 2021445/12.09.2017 г.
По делото е прието копие от
решение от 06.12.2011 г. по гр. д. № 8849/2011 г. по описа на СРС, 32 състав, с
което е признато за установено по предявените от С.И.И. искове с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК срещу „Т.С.“ ЕАД, че ищецът не дължи сумата от
3061,02 лв. - главница за потребена топлоенергия за периода м. 03.1998 г. - м.
12.2001 г., както и сумата от 3512,84 лв. - законна лихва от 05.04.2002 г. до
28.02.2011 г., сумата от 833,96 лв. - неолихвяема сума, предмет на изпълнителен
лист от 31.05.2002 г. по гр. д. № 02528/2002 г. по описа на СРС, 56 състав,
като погасени по давност. Със същото решение е осъдено „Т.С.“ ЕАД да заплати на
С.И.И. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 314,96 лв. - разноски за
държавна такса. По делото няма данни, че посоченото решение е влязло в сила.
Приет е протокол от
Общо събрание на етажните собствениците на Етажна собственост с адрес: гр. София, ул.
„******от 25.08.2002 г., в който е
обективирано взетото решение да се сключи договор за
извършване на услуга „топлинно счетоводство“ с „Т.с.“ ЕООД.
Упълномощени са лица, които да сключат договора от
името на етажната собственост и да я представляват по време на
изпълнение на договора.
Към протокола е
приложен
и списък на етажните собственици, в който
под № 2 - срещу аб. № 21959 е посочен ответникът
С.И.И., за който е положен подпис.
Като
писмено доказателство по делото е приет и договор №
3994/23.09.2002 г., сключен между „Т.с.“ ЕООД - в
качеството му на изпълнител и представители на етажната собственост
на адрес: гр. София, ул. „******- в качеството
на възложители, по силата на който възложителите възлагат, а
изпълнителят приема да извърши доставка и монтаж на
термостатни вентили, да извършва индивидуално измерване на потреблението на
топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла
вода, включително издаването на обща и индивидуални сметки, като за отчитането
се дължи възнаграждение.
Приет е договор от 01.11.2007 г.
при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия по чл. 139в, ал. 2 от Закона за енергетиката, сключен между „Т.С.“ АД и
„Т.с.“ ЕООД между потребителите в сгради етажна собственост или в
сграда с повече от един потребител в гр. София.
От
третото лице - помагач „Т.с.“ ЕООД с
молба вх. № 5071980/27.04.2018 г. са приложени и са приети като доказателства индивидуални справки за
отопление и топла вода с отчетен период 01.05.2013 г. - 30.04.2015 г., както
и документи за главен отчет на топломера за същия период, подписани за клиента.
По делото са приети съобщение към фактура №
**********/31.07.2016 г. за отоплителен сезон
01.05.2015 г. - 30.04.2016 г. на обща стойност 1665,41 лв. с ДДС, съобщение към фактура №
**********/31.07.2015 г. за отоплителен сезон
01.05.2014 г. - 30.04.2015 г. на обща стойност 2101,77 лв. с ДДС, съобщение към фактура № **********/30.06.2014 г. за отоплителен сезон
01.05.2013 г. - 30.04.2014 г. на обща стойност 1941,02 лв. с ДДС и извлечение
от счетоводството на ищцовото дружество за аб. № ****** към 10.05.2017 г. на
обща стойност 5026,38 лв. (4114,29 лв. - главница и 912,09 лв. - лихва).
От приетото
в хода на първоинстанционното производство заключение на съдебно - техническата експертиза
(СТЕ), което настоящият състав кредитира като компетентно
изготвено, се установява, че „Т.с.“ ЕООД е извършвало
дяловото разпределение в съответствие с действащата нормативна уредба, като
загубите на ТЕ в абонатната станция за целия процесен период са за сметка на
ищеца. За периода м. 05.2014 г. - м. 04.2015 г. на абоната е разпределена ТЕ за
отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ за БГВ, след
приспадане на технологичните разходи и за тази ТЕ са фактурирани 2 374,72 лв.,
като според изравнителните сметки за периода м. 05.2013 г. - м. 04.2014 г. е
налице сума за доплащане - 387,25 лв., а за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2015
г. - сума за възстановяване в размер на 272,90 лв. Според вещото лице сумите са
начислени съобразно изискванията на действащите нормативни разпоредби. Общият
топломер в абонатната станция е преминавал метрологични проверки и е бил годно средство
за търговско измерване.
От
изготвената и приета в хода на първоинстанционното производство съдебно - счетоводна експертиза
(ССчЕ), която въззивната инстанция кредитира изцяло, се
установява, че няма данни за извършени плащания от
ответника, които да погасяват задължения от процесния период
м. 05.2014 г. - м. 04.2015 г. За този период дължимата
главница за доставена ТЕ, коригирана с изравнителните сметки, е в размер на 2
538,13 лв., като дължимата законна лихва за забава върху посочената главница за
периода от датите на падеж на съответните фактури до 10.05.2017 г. е в размер
на 471,12 лв.
Останалите
приети по делото писмени доказателства нямат пряко отношение към предмета на
спора пред въззивната инстанция, поради което съдът не намира за нужно да ги
обсъжда поотделно.
С определение в
открито съдебно заседание от 15.10.2018 г., след изслушване на заключенията на
вещите лица, районният съд е констатирал, че в заповедта по чл. 410 ГПК е
допусната очевидна фактическа грешка – неточно е посочен периодът, за който се
отнася претенцията на ищеца, като е указал на страните, че същият следва да се счита
за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2014 г. (посред отразеното в протокола) по
отношение на главницата и 15.08.2014 г. - 10.05.2017 г. относно претенцията за
забава, след което е даден ход на устните състезания и делото е обявено за
решаване.
С разпореждане в
закрито заседание от 06.11.2018 г. районният съд е отменил на основание чл. 253 ГПК протоколните си определения от 11.06.2018 г. и от 22.10.2018 г. и е
насрочил ново открито съдебно заседание. Данни за проведени заседания на
посочените дати няма по делото.
С определение от
06.11.2018 г. като е констатирал, че в заповедта по чл. 410 ГПК не се
е произнесъл за целия период, за който се касае претенцията на заявителя,
районният съд е допълнил на основание чл. 250 ГПК заповедта по чл. 410 ГПК,
която да се чете: ОСЪЖДА длъжника С.И.И., ЕГН ********** да заплати
на кредитора „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
сумата от 4114,29 лв. за доставена топлинна енергия в ап. № 3 в гр.
София, ул. „******ет. 1 за периода м. 05.2013 г. - м. 04.2015 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението - 18.05.2017 г. до
изплащане на вземането; 912,09 лв., представляваща обезщетение
за забава за плащането на главницата за периода 15.08.2014 г. -
10.05.2017 г.;
както и сумата от 150,53 лв. - съдебни разноски.
На страните е
връчен препис от определението, с възможност да вземат становище, като на
длъжника е указана възможността да възрази по реда на чл. 414 ГПК по отношение
на допълнената част от заповедта.
С отговор вх. №
5184939/13.11.2018 г. ответникът С.И.И. е възразил срещу допълването, с доводи,
че същото противоречи на процесуалните норми, тъй като е следвало да бъде
направено в заповедното производство, не в исковото, и то само по молба на
заявителя, не и служебно от съда, поради което поддържа, че допълването на
заповедта по чл. 410 ГПК е недопустимо.
В открито
съдебно заседание на 07.12.2018 г. съдът отново е докладвал делото с
допълнението, че ответниът е възразил, че част от претендираните суми са
погасени по давност, разпределил е доказателствената тежест за релевантните в
процеса на доказване факти и е приел представените писмени доказателства, като
е обявил делото за решаване.
С оглед на така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени в законоустановения
срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално
допустими.
Разгледани по същество,
въззивните жалби са неоснователни.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта му - в обжалваната част. По останалите въпроси
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато
следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно.
Въззивният съд приема, че решението в
обжалваните части е допустимо. Действително първоинстанционният съд е допуснал
процесуални нарушения, като едва в хода на исковото производство е констатирал несъответствието
на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК със заявлението за издаване на
заповед за изпълнение относно крайния момент на периода, за който се претендира
главница за доставена и незаплатена топлинна енергия, и е поправил това
несъответствие с определението си от 06.11.2018 г. Настоящият съдебен състав
намира обаче, че определението от 06.11.2018 г. не е недопустим съдебен акт - това
е така, тъй като макар районният съд да е посочил, че определението се
постановява в производство по допълване на заповедта за изпълнение по реда на
чл. 250 ГПК, същото има характер на такова по отстраняване на очевидна фактическа
грешка по реда на чл. 247 ГПК в заповедта - изразяваща се в погрешно посочване
на годината на процесния период съгласно заявеното в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като въззивният съд не е обвързан от дадената от СРС
правна квалификация на производството по привеждане на заповедта за изпълнение в
съответствие с волята на заявителя - ищец. Искът по чл. 422 ГПК е средство за защита на признато в заповедното производство
вземане на кредитора. Една от предпоставките за неговата допустимост е
съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане и
предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата
молба. Рамките и предметът на исковото производство са предопределени от
заповедното производство. В случая
с допуснатата поправка на заповедта за
изпълнение като периодът за главница да се чете 01.05.2013 г. -
30.04.2015 г., вместо 01.05.2013 г. - 30.04.2014 г., съдът е привел
заповедта за изпълнение в съответствие с искането на „Т.С.“ ЕАД в заявлението
за издаване на заповед за изпълнение и с аналогичните претенции в исковата
молба предвид специфичния предмет на исковото
производство, което е своеобразно продължение на заповедното - установяване със
сила на пресъдено нещо съществуването на вземането - предмет на издадената
заповед за изпълнение. Поради това и доколкото според чл.
247, ал. 1 ГПК съдът може по своя инициатива да поправи допуснати в съдебния
акт очевидни фактически грешки, без за това да е предвиден определен срок, и с
оглед обстоятелството, че исковото производство е функционално свързано със
заповедното производство, то въззивният съд в настоящия си състав приема, че с
определението от 06.11.2018 г. районният съд не е допуснал процесуално
нарушение, което да е съществено такова, обосноваващо извод за
недопустимост на решението в обжалваната от ответника част.
Съгласно т. 7 на
ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, по силата на задължението
на гражданския съд да разгледа всяка подадена до него молба за защита и
съдействие (чл. 2 ГПК) заповедният съд е длъжен да се произнесе по молба за
поправка, допълване или тълкуване на постановен от него акт. Да се приеме
противното би означавало да се допусне съществуването в правния мир на
погрешно, непълно или неясно произнасяне на съда, което не е в състояние да
постигне целите на производството. Съобразно принципа на законност (чл. 5 ГПК) съдът е длъжен при
непълнота на закона да решава делата според общия им разум. Това налага при
допусната очевидна фактическа грешка или непълнота в заповедта същата да бъде
поправена или допълнена, а при неяснота - да даде тълкуване на
същата, тъй като предвиждането на тези институти в исковия процес е наложено от
съображения, които са в сила и в заповедното производство. Така
дадените разяснения предполагат, че при констатирана неточност в съдебния акт,
която се дължи на грешка на съда, същият е длъжен да я поправи, за да обезпечи принципите
за защита на страните в процеса и за законосъобразното му протичане.
Тълкувателното решение посочва, че поправката, допълването или тълкуването се
извършват в заповедното производство, но не изключва възможността ако грешката
или пропускът са констатирани едва в исковото производство, те да бъдат
поправени в последното, стига да е обезпечено правото на защита на страните и
равенството в процеса. В разглеждания случай на
ответника е дадена възможност да се запознае с посоченото определение и да
възрази срещу поправената заповед за изпълнение, подал е отговор, като в
откритото съдебно заседание от 07.12.2018 г. съдът е докладвал направеното от
ответника възражение за погасяване на вземанията по давност, включително за
целия процесен период - 01.05.2013 г. - 30.04.2015 г., т. е. правата на
страната не са били нарушени, като същата е имала възможност да релевира
възраженията си срещу исковите претенции, поради което действията на районния съд
не са самостоятелно основание за обезсилване или за отмяна на съдебното
решение. Във връзка с останалите оплаквания на ответника следва да се посочи,
че определението от 15.10.2018 г. е било отменено от районния съд с
разпореждане от 06.11.2018 г. (макар погрешно да е посочена датата на откритото
заседание), каквато воля се извежда и от постановяване на последващото
определение от 06.11.2018 г., поради което доводите на въззивника - ответник,
че не му е дадена възможност да възрази по реда на чл. 247, ал. 2 ГПК срещу
определението от 15.10.2018 г. не са от значение за спора, при данните, че
окончателното определение от 06.11.2018 г. е било съобщено на страните, като им
е била дадена възможност да вземат становище. Предвид изложеното, въззивният
съд приема, че решението в обжалваните части е допустимо, поради което следва
да се разгледат конкретните оплаквания на въззивниците по неговата правилност.
По
правилността на решението в обжалваната част съдът приема следното:
Предявени са по реда на
чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 149 и
сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона
за енергетиката (ЗЕ), вр. с чл. 79 ЗЗД
и чл. 86 от ЗЗД - иск за установяване на
съществуване на вземане за заплащане на стойност на
доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда -
етажна собственост, отделно и обезщетение за забава на плащане на същото, за
което е издадена заповед за изпълнение по реда на глава ХХХVІІ ГПК.
За да се уважи главният иск за
присъждане на вземане за заплащане на стойността на доставена топлинна енергия по
делото следва да се установи, че за процесния период между страните е
съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е
задължил да доставя на ответника топлинна енергия срещу
задължение на ответника да заплаща стойността ѝ, както и че ищецът е
изпълнил точно своите задължения и е доставил конкретно количество
топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно с действащите към съответния
момент разпоредби на ЗЕ, вр. с Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
(обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.), поради което и за ответника е
възникнало задължение за заплащане на стойността на доставеното
количество топлоенергия. По отношение на акцесорния иск за заплащане на
обезщетение за забава на главницата ищецът следва да се установи по делото, че главното парично
задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че
размерът на законната лихва възлиза именно на спорната сума.
По делото се установи
от приложеното заповедно дело, че по заявление по чл. 410 ГПК е
образувано заповедно производство, по което е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК и
с нея е уважено искането на заявителя „Т.С.“ ЕАД и длъжникът е осъден да му
заплати процесните суми като дължима стойност на
потребена топлинна енергия и обезщетение за забава на
плащането ѝ за процесния имот и период в размери на сумите, за които са
предявени исковете, възражение срещу заповедта е депозирано в срок, като в
срока по чл. 415 ГПК заявителят е предявил искове за установяване
съществуване на вземанията.
Действащата
към периода на облигационните отношения между страните нормативна уредба, която
ги урежда, се съдържа в Закона за енергетиката
(ЗЕ) и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн.
ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.) (отм.).
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие,
доставящо топлинна енергия. „Т.С.“ ЕАД е дружество, регистрирано по Търговския
закон и вписано в Търговския регистър при Агенция по воисванията с предмет на
дейност производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство
на топлинна и електрическа енергия и други дейности, обслужващи основните.
По делото е
установено също, че през процесния период процесният
имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост (в
която се намира процесният апартамент) е била присъединена
към топлопреносната мрежа.
Съгласно чл.
150, ал. 1 ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012
г.), продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено
изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2
ЗЕ общите условия се публикуват най - малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите.
Понятието „потребител
на топлинна енергия
за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 от ДР
на
ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.,
а именно: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Съгласно разпоредбата
на чл. 153 ЗЕ
- в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители
на топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР
на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) „Битов клиент” е
клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за собствени битови нужди. Съгласно
разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.) всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т.
2 ЗЕ на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинна
енергия при условията и по реда,
определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Посочените
от законодателя в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, са собствениците
и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху имота. В това си качество те са клиенти на топлинна енергия и страна /купувач/ по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди, тоест дължат
заплащане на цената на доставената и потребена топлинна енергия. Клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, съответно - на носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза
третото ползващо имота лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови
нужди и като страна по договора за доставка на
топлинна енергия
дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Сключването на договора с третото
лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК
доказателствени средства, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот
(в
този смисъл ТР № 2 от 17.05.2018 г.
по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).
В мотивите
на тълкувателното решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си
за топлофициране на сградата, собствениците
и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти
на топлинна енергия
за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДКЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. С оглед на
изложеното, собственикът или титуляр на вещно
право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между
битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без
да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение
на Общото събрание на етажните собственици
за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
В конкретния случай
ответникът не оспорва, че е собственик на процесния имот през процесния период,
поради което има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди,
доставяна да имота. Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира
продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители
(клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между
главните страни по спора за процесния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
за продажба на топлинна енергия. В дадената хипотеза
ответникът не твърди и не установява да е възразил
срещу Общите условия на
„Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г.,
приложими за процесния период, поради което настоящият съдебен състав намира,
че ответникът ги е приел и отговорността му към ищеца за
заплащането на топлинната енергия може да се ангажира.
С отговора
на исковата молба ответникът е възразил за погасяване на вземанията по давност.
Такова оплакване е изложено и във въззивната жалба
на ответника, а съобразно въведения и с въззивната жалба на „Т.С.“
ЕАД предмет на въззивна проверка, спорни пред настоящата инстанция са въпросите погасени ли са по давност вземанията на ищеца за
главница за периода 01.05.2013 г. - 30.04.2015 г., съответно
и акцесорните претенции за лихви за забава върху главницата.
Съгласно ТР
№ 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. по описа на ОСГТК на
ВКС, вземанията на топлофикационните дружества съставляват периодични плащания
по смисъла на чл.
111, б. „в“, пр. 3 ЗЗД и за тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за
плащане стойността на доставената топлинна
енергия са за изпълнение на повтарящи се
парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, и
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно чл.
114, ал. 1 ЗЗД давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според ал. 2
ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
Съгласно чл.
116, б. „б“ ЗЗД давността
се прекъсва с предявяване на иск. В случая исковете се считат предявени от
датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК на 18.05.2017 г. (чл.
422, ал. 1 ГПК), от която дата давността
е прекъсната и е спряла да тече - чл.
115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД.
По отношение на вземанията
за периода м. 05.2013 г. - м. 02.2014 г. приложение
намират Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на
ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., а по отношение на
вземанията за периода м. 03.2014 г. - м. 04.2015 г. приложение намират
Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото
дружество на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение №
ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ - броя от
10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г.
За
вземанията, възникнали при действието на ОУ от 2008 г.:
Приложими за
тези вземания са разпоредбите на чл. 33 ОУ от 2008 г., които са общоизвестни и
съгласно които плащанията за съответния месец се дължат до 30 - то число на месеца,
следващ този, за който е задължението. Доколкото тези задължения са уговорени
да се плащат в определен срок, то съдът приема, че приложима е разпоредбата
на чл. 114, ал. 1 ЗЗД и началният момент на
погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от
момента на настъпване на изискуемостта му, тоест с изтичане на 30 дни
след месеца, за който е възникнало задължението.
За
вземанията, възникнали при действието на ОУ
от 2014 г.:
Приложими за
тези вземания са разпоредбите на чл. 32 и чл. 33 ОУ от 2014 г.,
съгласно които плащане на месечното задължение се дължи до 30 - то число на месеца,
следващ този, за който е публикувана фактурата за задължението на интернет-страницата
на доставчика. Доколкото тези задължения са уговорени да се плащат след
публикуване на фактура, то съдът приема, че изискуемостта на същите настъпва
след покана за плащане. Това е така, защото изискуемостта настъпва след
поведение на кредитора, представляващо отправяне на искане за плащане към
длъжника, което искане съгласно ОУ се приема за достигнало до длъжника при
публикуване на фактурата на интернет - страница на кредитора. При така изложеното
съдът
приема, че приложима е разпоредбата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД и
началният момент на погасителната давност на всяко месечно задължение
започва да тече от момента на възникването му, т. е. от деня,
следващ изтичането на съответния месец, през който е доставена топлинна
енергия.
Във връзка с
оплакваният на ищеца следва да се посочи, че релевантен в случая е периодът на
потребление, за който се отнася издадената обща
фактура, а не датата на издаване на
последната и посоченият в нея срок за заплащането й, т. е.
неоснователен е изводът на въззивника - ищец, че задълженията по обща фактура
от 31.07.2014 г. са станали изискуеми едва на 15.09.2014 г. Моментът на издаване на обобщената фактура от ищеца за задълженията за
целия отоплителен сезон не е от естество да промени момента на
възникване на вземането и изискуемостта му, а само те са релевантни при
определяне началото на срока на погасителната давност. В случая вземанията
са възникнали в момента на осъществяването на доставката
на енергията и за всяко от тях са издавани ежемесечните фактури. Издаването на
общата фактура през юли 2014 г. за отоплителен сезон м. 05.2013 г. - м. 04.2014
г.,
които са по изравнителни сметки и включват и начислени задължения за месеци
през целия отоплителен сезон, не е от естество да промени момента, от който
започва да тече погасителната давност за процесните вземания. Вземането
е за доставена топлинна енергия в определен месец. Издаването на няколко счетоводни
документа от ищеца за това вземане не е от естество да промени същото и да
обоснове извод, че погасителната давност за него тече от последната
издадена фактура за това вземане. Да се приеме обратното би означавало да се
допусне от поведението по издаване на фактури на кредитора да зависи началният
момент на погасителната давност, което противоречи на целите на
института на погасителната давност. Поради това
обвързването от ищеца на началния момент на погасителната давност за
месечните задължения с издаването на обобщена фактура по изравнителната сметка е
неоснователно, съответно неоснователни са изложените във въззивната
жалба на „Т.С.“ ЕАД доводи в тази връзка.
При така възприетото и като съобрази датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК - 18.05.2017 г. и по съображенията, изложени по - горе за началния момент
на погасителната давност на вземанията, възникнали
при действието на ОУ от 2008 г. и при действието на ОУ от 2014 г.,
съдът приема, че вземанията за периода
м. 05.2013 г. - м. 04.2014 г., вкл. са погасени по давност.
Във връзка с вземането за топлинна енергия за м. 04.2014 г. въззивният съд
приема, че 3 - годишният давностен срок тече от момента, в който
задължението е възникнало, т. е. от първия ден след изтичане на месеца, за
който е осъществена доставката на топлинната енергия. За месец
април 2014 г. тригодишната погасителна давност е
започнала да тече на 01.05.2014 г. и е изтекла на 01.05.2017 г. - преди
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 18.05.2017 г., като
районният съд неправилно е приел, че вземането за този месец не е погасено по
давност. Независимо от това обаче, от изложените от СРС мотиви е видно, че при
определяне на размера на главницата за топлинна енергия е
кредитирано заключението на ССчЕ, което е изследвало периода м. 05.2014
г. - 30.04.2015 г., т. е. присъдената главница в размер на 2538,13 лв. не
обхваща вземане за м. 04.2014 г., поради което не е налице основание за отмяна
на решението в тази част, а в останалата част, с която искът за
главница е бил отхвърлен за периода 01.05.2013 г. - 31.03.2014 г.
решението е правилно по изложените съображения. Вземанията за периода
м. 05.2014 г. - 30.04.2015 г. не са погасени по давност, както е приел и районният
съд, поради което решението в частта, с която е присъдена
сумата от 2538,13 лв. следва да бъде потвърдено, при съобразяване, че във
въззивните жалби на страните не са изложени конкретни оплаквания относно
размера, който районният съд е приел за дължим за главница за топлинна енергия
и начина, по който същият е определен (въз основа на заключението на ССчЕ), нито относно
иска по чл. 86 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия за непогасения по давност период и периода,
за който същата се дължи, с оглед на което тези въпроси
са извън предмета на въззивната проверка, очертан с
въззивните жалби, съгласно нормата на чл. 269 ГПК.
При тези изводи въззивният съд следва да разгледа
своевременно направеното от ответника с отговора на исковата молба възражение
за съдебно прихващане, във връзка с което са изложени и конкретни оплаквания
във въззивната жалба на ответника.
Съгласно чл. 103
и чл. 104 ЗЗД,
когато две лица си дължат взаимно пари, всяко едно от тях, ако вземането му е
изискуемо и ликвидно, може да го прихване
срещу задължението си; ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на
вземането, той не може да прихване
задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор; прихващането се извършва чрез изявление на
едната страна, отправено до другата; двете насрещни вземания се смятат погасени
до размера на по- малкото от тях от деня, в който прихващането
е могло да се извърши.
Предвидените
в чл. 103, ал. 1 ЗЗД
предпоставки - изискуемост и
ликвидност на вземането, с което се иска да бъде извършено прихващане, се отнасят до възникването и
надлежното упражняване на потестативното право на извънсъдебно прихващане. Правният ефект на
материалноправното изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и
ликвидни вземания (извънсъдебно прихващане) настъпва с факта на отправяне на изявлението за прихващане
съгласно чл. 104, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД, от който момент насрещните вземания се считат погасени. За разлика от извънсъдебното прихващане, възражението
за съдебно прихващане - като процесуален способ за защита в исковото производство, не изисква
изискуемост и ликвидност на насрещното вземане. Правният ефект на възражението за
съдебно прихващане настъпва с влизане в
сила на съдебното решение, с което се установява съществуването на насрещното
вземане, неговата изискуемост и ликвидност. Дори насрещното вземане да не е
ликвидно и изискуемо към момента на релевиране на възражението,
съдът е длъжен да го разгледа и да се произнесе по него, като обсъди всички
събрани доказателства, тъй като съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК
решението влиза в сила и по отношение на вземанията, предявени с възражение за
прихващане. С влизане в сила на решението
спорното, неликвидно насрещно вземане става ликвидно (в този
смисъл решение № 149 от 30.10.2009 г. по т. д. № 79/2009
г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
В конкретния случай
ответникът е направил възражението си за прихващане
пред съда с отговора на исковата молба, с който ищецът е имал
възможност да се запознае, въпросът за съдебно прихващане е повдигнат и с
въззивната жалба на ответника, препис от която е връчен на ищеца, като в случая
в тежест на ответника е да установи наличие на свои вземания срещу „Т.С.“ ЕАД, както
и да ги установи по основание и по размер. Въззивният съд намира, че в случая
това не е сторено по безспорен начин. Приетото по делото заверено копие от
решение от 06.11.2011 г. по гр. д. № 8849/2011 г. по описа на СРС, 32 състав, с
което „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на С.И.И. сумата от 314,96 лв. - разноски
по делото, с оглед уважаване на предявения от последния иск по чл. 439, ал. 1 ГПК няма данни да е влязло в сила, поради което не може да се установи дали
изобщо в полза на ответника е възникнало вземане за посочените разноски. С
оглед на това настоящият съдебен състав намира, че възражението за прихващане, направено от
ответника, е останало недоказано в производството.
Предвид изложеното, въззивните жалби следва да
бъдат оставени без уважение като неоснователни, а обжалваното решение - да бъде
потвърдено изцяло.
По отговорността за разноски:
При този изход
на спора първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в частта за
разноските.
За въззивното производство
разноски на въззивника - ищец по подадената от него въззивна жалба не се
дължат, предвид неоснователността на същата. Независимо от неоснователността на
въззивната жалба на ответника, разноски на „Т.С.“ ЕАД за юрисконсултско
възнаграждение също не се дължат, тъй като процесуално
представителство от юрисконсулт, което да обуславя присъждане на възнаграждение за същото
по делото не е осъществено. В срока за отговор на жалбата на ответника не е депозиран такъв, в
публично съдебно заседание
процесуален представител на ищцовото дружество не се е явил, депозираната преди о. с. з. молба е бланкетна и не може да обоснове извод, че на „Т.С.“ ЕАД се следват разноски за
юрисконсулт, поради което такива не следва да бъдат присъждани.
От въззивника - ответник не
са претендирани разноски.
Третото лице - помагач не е направило
разноски и такива не му се следват.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед цената на кумулативно предявените искове
настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение № 563091/17.12.2018 г. по гр. д. № 63325/2017
г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 73 състав.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице - помагач - „Т.с.“ ЕООД, ЕИК *******.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.