№ 3937
гр. София, 15.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Й Г
при участието на секретаря С Р
като разгледа докладваното от Й Г Гражданско дело № 20221110145292 по
описа за 2022 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.99, чл.79, ал.1, пр.1 вр.
чл.240, ал.1 и ал.2 във вр. с чл.143 от ЗЗД и чл. 422, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.99 и чл.86 във вр. с чл.143 от ЗЗД.
Ищецът „А св“ ЕАД твърди, че по силата на Приложение №1 от
23.08.2021г. към договор за цесия от 23.08.2021г., сключен с „А т“ ЕООД е
придобил регресни вземания за заплатени от цедента в качеството му на
поръчител задължения на ответника по договор за кредит
№2228731/08.05.2020г., сключен между ответника и „К“ ЕАД, както следва:
2051,58 лева, представляваща непогасена главница по договора за кредит,
375,72 лева – възнаградителна лихва по договора за кредит и 289,25 лева –
обезщетение за забава за периода от 19.09.2020г. до 08.06.2022г. Посочва, че
кредитодателят предоставил на кредитополучателя паричната сума, предмет
на договора, но последният не изпълнил задължението си в уговорения срок,
поради което „А т“ ЕООД в качеството си на поръчител заплатил
задълженията на кредитора. По заявление на цедента „А св“ ЕАД била
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за посочените суми.
Длъжникът възразил срещу заповедта за изпълнение, поради което и след
1
дадени от съда указания са предявени настоящите искове. С оглед
изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което да се признае за
установено, че ответникът му дължи претендираните вземания, както и да
бъде осъден да му заплати направените по делото разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника К. Г. Д., с който исковете се оспорват изцяло. Счита, че
договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК. При
условията на евентуалност счита, че клаузите за предоставяне на обезпечение
в договора за заем и договорът за поръчителство са недействителни. Оспорва
да е уведомен надлежно за прехвърляне на вземането в полза на ищеца, както
и валидното прехвърляне на вземанията с договора за цесия. Твърди, че
клаузата от договора за кредит, предвиждаща заплащането на
възнаградителна лихва, е недействителна, тъй като противоречи на добрите
нрави. Ето защо моли предявените искове да бъдат отхвърлени и да бъде
осъден ищецът да му заплати направените по делото разноски.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на
страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
С определение от 01.02.2023г. са обявени за безспорни между страните
и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че е налице сключен договор
за потребителски кредит между К. Г. Д. и „К“ ЕАД с №2228731, както и
договор за поръчителство между „А т“ ЕООД и „К“ ЕАД за обезпечаване на
задълженията на кредитополучателя по посочения договор. Сключен е също
така, видно от представения заверен от страната препис, договор за
предоставяне на поръчителство от 08.05.2020г. между „А т“ ЕООД и К. Г. Д.,
с който поръчителят се задължил да сключи договор за поръчителство, по
силата на който и съгласно условията на договора за потребителски кредит
ще отговаря пред „К“ за изпълнението на всички задължения на потребителя,
произтичащи от договора за потребителски кредит и/или възникнали в
резултат на неизпълнение на потребителя по договора за кредит, при
уговорено насрещно възнаграждение в размер на 48,42 лева на месец за
периода на действие на договора за кредит, разсрочено към погасителните
вноски по договора за кредит.
Съдът намира за основателно поддържаното от ответника възражение
2
за нищожност на клаузата от процесния договор за кредит, предвиждаща
задължение за предоставяне на обезпечение, както и за нищожност на
сключените въз основа на нея договор за предоставяне на поръчителство от
08.05.2020г., сключен между „А т“ ЕООД и К. Г. Д. и договор за
поръчителство, сключен между „К“ ЕАД и „А т“ ЕООД.
Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който
неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски
кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя
се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. Видно от чл.4 от договора
кредитополучателят следва в зависимост от посочения в заявлението вид на
обезпечението да предостави на К банкова гаранция, съгласно общите
условия в срок до 10 дни от подаване на заявлението; или да сключи договор
за предоставяне на поръчителство с одобрено от К юридическо лице
(поръчител) в срок до 48 часа от подаване на заявлението, като срокът за
одобрение на заявлението в този случай е 24 часа от предоставяне на
обезпечението, а в случай, че в посочения срок кредитополучателят не
предостави съответното обезпечение на кредита, ще се счита, че заявлението
не е одобрено от К и съответно договорът не поражда действие между
страните. Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното
обезпечение, както и срокът за предоставянето му, създават значителни
затруднения за длъжника за изпълнение на договора. Посочената уговорка
влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на
получените гаранции. На следващо място, съгласно сключения договор за
предоставяне на поръчителство възнаграждението по същия е разсрочено,
съобразно вноските по погасителния план към договора за кредит, като
страните са се уговорили, че К е овластено да приема вместо поръчителя
изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждението по договора
за поръчителство. Следователно възнаграждението за поръчителя се явява
3
разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и
включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на
поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит,
като този разход несъмнено е бил известен на кредитора, който е овластен да
приема плащанията на възнаграждението по договора за поръчителство. Като
не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и
реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Видно от представения със заявлението договор за
предоставяне на поръчителство от 08.05.2020г., между страните е уговорено
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство да се
дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при
евентуално неизпълнение на длъжника или не, като заплащането на
възнаграждението е уговорено във фиксиран размер от 48,42 лева месечно,
разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит. Поради
това следва да се приеме, че така уговореното възнаграждение по същество
има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като
по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал.
4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следователно договорът за предоставяне на поръчителство, сключен
между „А т“ ЕООД и К. Г. Д. и сключеният в изпълнение на този договор
между „К“ ЕАД и „А т“ ЕООД договор за поръчителство, които са сключени
на основание клауза от договор за потребителски кредит, която противоречи
на императивна законова норма, се явяват нищожни на основание чл.26, ал.1,
предл. 1 от ЗЗД, поради което цедентът не се легитимира като титуляр на
претендираните регресни вземания, основани на нищожни договори, и не би
могъл валидно да ги прехвърли на ищеца на основание сключен договор за
цесия.
Поради изложеното предявените искове се явяват неоснователни и
следва да бъдат отхвърлени.
4
При този изход на спора на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва
да бъде осъден да заплати на ответника направените по делото разноски.
Направено е искане от пълномощника на ответника адв. К. Б. да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ. Видно от представеното по делото пълномощно правната защита и
съдействие се предоставят на ответника безплатно на основание чл.38, ал.1,
т.3 от ЗА. Според чл.38, ал.2 от ЗА в случаите по ал.1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение.
Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати. В случая са
налице предпоставките на цитираната разпоредба за присъждане на
адвокатско възнаграждение в полза на адв. Б., като на същата следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 601,66 лева.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А св“ ЕАД, ЕИК ххх, със седалище и
адрес на управление гр. ххх, срещу К. Г. Д., ЕГН **********, с адрес гр. ххх,
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.99, чл.79, ал.1, пр.1 вр. чл.240, ал.1 и ал.2 във вр. с чл.143 от ЗЗД
и чл. 422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.99 и чл.86 във вр. с чл.143 от ЗЗД за
установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№30759/2022г. по описа на СРС, 140 състав, както следва: 2051,58 лева –
главница по договор за потребителски кредит №2228731/08.05.2020г.,
сключен между „К“ ЕАД и К. Г. Д., 375,72 лева – възнаградителна лихва по
договора за кредит и 289,25 лева – обезщетение за забава за периода от
19.09.2020г. до 08.06.2022г., които задължения са изплатени на кредитора „К“
ЕАД от „А т“ ЕООД в качеството му на поръчител, съгласно договор за
поръчителство от 08.05.2020г., и са прехвърлени на „А св“ ЕАД с договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 23.08.2021г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА „А св“ ЕАД, ЕИК ххх, със
5
седалище и адрес на управление гр. ххх, да заплати на адв. К. И. Б. адвокатско
възнаграждение за предоставена на ответника безплатна правна помощ в
размер на 601,66 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
След влизане в сила на решението заверен препис от същото да се
приложи по ч.гр.д. №30759/2022г. по описа на СРС, 140 състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6