Р Е Ш Е Н И Е
№ 795
гр.
Пловдив, 06.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX
въззивен състав, в открито съдебно заседание на седми юли две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия И. в. гр. дело № 902 по описа на съда за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Г.Д.А., ЕГН **********, чрез пълномощника адв. И.И. ***,
офис 11, против решение № 442 от 10.02.2020 г., постановено по гр. дело № 14672/2017
г. по описа на РС-Пловдив, в частта с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя
срещу „РЛД транс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Пловдив, ул. "Рогошко шосе" № 36, ет. 4, представлявано от управителя
В. Г. Д. Л., кумулативно и обективно съединени искове с правно основание чл.
128, т. 2 от КТ, вр. с чл. 245, ал. 1 от КТ, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, чл. 215, ал.
1 КТ, чл. 262 от КТ, чл. 261 от КТ, чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ за
осъждане на ответното дружество да заплати на жалбоподателя, ищец в
първоинстанционното производство, следните суми: 420 лв. - трудово
възнаграждение (ТВ) за м. април 2015 г., 420 лв. - ТВ за м. август 2015 г., 420
лв. - ТВ за м. януари 2016 г., 420 лв. - ТВ за м. май 2016г, 420 лв. - ТВ за м.
септември 2016 г., 460 лв. - ТВ за м. януари 2017 г., 200 лв. ТВ за м. февруари
2017 г.; мораторна лихва върху ТВ за м. април 2015 г. за периода от 11.05.2015
г. до 20.04.2017 г. в размер на 83,02 лв.; мораторна лихва върху ТВ за м.
август 2015 г. за периода от 11.09.2015 г. до 20.04.2017 г. в размер на 68,66 лв.,
мораторна лихва върху ТВ за м. май 2016 г. за периода от 11.06.2016 г. до 20.04.2017
г. в размер на 36,63 лв., мораторна лихва върху ТВ за м. септември 2016 г. за
периода от 11.10.2016 г. до 20.04.2017 г. в размер на 22,64 лв.; сумата от общо
4200 лв. - командировъчни пари в размер на 200 лв. на месец за месеците януари,
февруари, март, април, май, юни, юли, август, октомври, ноември, декември на
2015 г. и месеците януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август,
ноември и декември на 2016 г.; сумата от общо 2100 лв., представляваща сбор от
дължимо възнаграждение за полаган извънреден труд в размер на 100 лв. за 20 ч.
извънреден труд за всеки месец, отнасящ се за месеците януари, февруари, март,
април, май, юни, юли, август, октомври, ноември, декември на 2015 г. и месеците
януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, ноември и декември на
2016 г.; сумата от общо 2100 лв., представляваща сбор от дължимо възнаграждение
за полаган нощен труд в размер на 100 лв. за 20 ч. нощен труд за всеки месец
януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, октомври, ноември,
декември на 2015 г. и месеците януари, февруари, март, април, май, юни, юли,
август, ноември и декември на 2016 г.; сумата от 430 лв., представляваща
обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 20 дни за 2015 г.;
сумата от 430 лв. - обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на
20 дни за 2016 г.; сумата 44,50 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск в размер на 3 дни за 2017 г., както и сумата от 440 лв. - обезщетение
при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2
от КТ. С обжалваното решение исковете по чл. 224, ал. 1 от КТ и по чл. 221, ал.
1 от КТ са отхвърлени като погасени чрез прихващане със сумата в общ размер от
3582,78 лв., представляваща надплатени командировъчни пари за процесните
месеци.
С
обжалваното решение е уважен искът на жалбоподателя по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ.
Във
въззивната жалба се съдържа оплакване за неправилност на съдебното решение
поради противоречие с материалните и процесуалните правила и необоснованост. Твърди
се, че първоинстанционният съд неправилно е постановил своя акт въз основа на
заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), като
се излагат подробни съображения в този смисъл. Жалбоподателят сочи, че съдът не
се е съобразил с факта, че ответното дружество е създало пречки за сдобиване с
тахографската информация от дигиталната шофьорска карта на Г.Д.А.. Навеждат се
твърдения за необоснованост на извода на съда, касателно изплащането на
трудовите възнаграждения, поради несъобразяване с приетата по делото разпечатка
от банковата сметка на жалбоподателя. Оспорва се и преценката на решаващия съд
за редовност и основателност на възражението за прихващане, като изложените
аргументи за това са, че е недопустимо да се правят удръжки върху трудовото
възнаграждение, респ. да се извършва прихващане с него, както и че в случая
приложение намира закрилното правило на чл. 271, ал. 1 от КТ.
Въз
основа на горното моли за отмяна на обжалваното решение.
Въззиваемата
страна "РЛД транс" ООД, ЕИК *********, чрез процесуалния си
представител адв. Б.А., в законоустановения срок е депозирала отговор на
въззивната жалба, с който взема становище по възраженията и твърдените
нарушения, като счита същите за неоснователни. Моли жалбата да бъде отхвърлена,
а първоинстанционното решение потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Окръжен
съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Не е
налице интерес от обжалване на решението в частта, с която е уважен предявения
от жалбоподателя иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ, поради което настоящата
инстанция приема, че същият не е част от предмета на въззивната проверка. В
тази част не се засяга и приложението на императивна материалноправна
разпоредба, за чието съобразяване съдът е длъжен да следи. Доколкото липсва
депозирана в срока по чл. 263 от ГПК въззивна жалба от страна на ответното
дружество, то следва да се приеме, че решението на РС-Пловдив, касателно иска
по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ, е влязло в сила в тази част.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира следното
от фактическа страна:
За да
постанови своето решение, Районен съд – Пловдив правилно е приел за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е съществувало
трудово правоотношение, въз основа на сключен на 20.12.2014 г. трудов договор. Копие
от същия е представено по делото, като приложение към исковата молба, и не е
оспорено от ответното дружество. Съгласно трудовия договор жалбоподателят, ищец
в първоинстанционното производство, е бил назначен на длъжността „***“.
От данните
по делото е видно още, че жалбоподателят е извършвал международни курсове в
страни от ЕС, като е бил командирован за следните периоди: от 06.01.2015 г. до
04.04.2015 г. вкл.; от 09.05.2015 г. до 31.07.2015 г. вкл.; от 11.09.2015 г. до
17.12.2015 г. вкл.; от 30.01.2016 г. до 29.04.2016 г. вкл.; от 06.06.2016 г. до
26.08.2016 г. вкл. и от 02.10.2016 г. до 16.12.2016 г. вкл. Посочените периоди на
командировка се извеждат от представените от ответното дружество заповеди за
командироване, както и от заключенията на допълнителните съдебно-счетоводни
експертизи (ДССчЕ), първата назначена с протокол от открито съдебно заседание
от 12.06.2019 г., а втората - с протокол от открито съдебно заседание от 06.11.2019
г. Основателно жалбоподателя сочи, че разглежданите командировъчни заповеди не
отговарят на изискванията на чл. 5, ал. 2 от Наредбата за служебните
командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ). Следва да се отбележи обаче, че
тези заповеди, както правилно първоинстанционният съд е отбелязал, представляват
частни документи, издадени от работодателя и в една част удостоверяват факти и обстоятелства,
по които страните не спорят, а именно размера на дневните пари - по 50 евро на
ден, както е уговорено в трудовия договор, и продължителността на
командировката в календарни дни, изчислена на месечна база. Допълнително,
посочените в заповедите аванси в брой лева са включени във ведомостите на
ответното дружество и са изплатени на работниците. Последното се извежда от
заключението както на ССчЕ, така и на повторната ССчЕ (ПССчЕ), доколкото вещите
лица З. М. и Д. С. са посочили, че за подготовка на експертизата освен, че са
се запознали с материалите по делото, в това число и командировачните заповеди,
са извършили проверка и във ведомостите на „РЛД транс“ ООД, от които е видно,
че посочените в заповедите аванси са изплатени срещу подпис. От изложеното може
да се направи изводът, че представените заповеди за командировка не са
подготвени за целите на процеса, както твърди жалбоподателят, а са своевременно
издадени от работодателя, макар и не съобразно изискванията на НСКСЧ. В този
смисъл и с оглед на това, че продължителността на командировката в календарни
дни, изчислена на месечна база за всеки месец, е отразена в заповедите, то и конкретните
дати за начало и края на командировката, които настоящият състав е приел, са съобразени
с посоченото от вещото лице С. в мотивната част на заключението й по всяка от
двете назначени ДССчЕ. В тази им част заключенията на разглежданите експертизи
се кредитират частично от въззивния съд, доколкото са обективно и компетентно
изготвени и са съобразени с писмените материали по делото. За отбелязване е и
фактът, че процесуалният представител на жалбоподателя е потвърдил пред
решаващия съд, че в констативно-съобразителната част на ДССчЕ правилно са
изчислени дните, които Г.Д.А. е отработвал в чужбина, както и че вещото лице е
посочило точните дати на командировка. Последното е видно от протокола от
открито съдебно заседания от 06.11.2019 г. Следва да се посочи обаче, че вещото
лице С. е добавила към всеки период на командировка и дни за заминаване и
завръщане до и от базата на работодателя. Както се разбира от свидетелските
показания на свидетелите И. И. и В. Н., който въззивният съд е разгледал
подробно по-долу в настоящите мотиви, разходите за пътуване до и от К. Н. са се
поемали изцяло от шофьорите и не са включени в парите за командировка. Последното
правилно е отразено от първоинстаниционния съд, но не предполага напълно
игнориране на заключението на вещото лице, а преценка и съобразяване на същото
съобразно с останалия доказателствен материал по делото, като се коригират
посочените в заключението периоди на командировка, като от всеки се извади по
едни ден за заминаване и един за връщане от автомобилната база на работодателя
в К. Н. Въз основа на изложеното настоящият състав е приел, че жалбоподателят е
бил командирован през посочените по-горе периоди.
При
осъществяване на курсовете, шофьорите са били длъжни с лични средства да се
явят един или два дни преди началото на курса в гаража на работодателя в К. Н..
След пристигане в автомобилната база, на шофьорите им се давало пътен лист,
чрез който са отчитали дейността си, както и аванс от 500 евро. Предоставеният
аванс служел за заплащане на такси за паркинг и други пътни разходи, за които
шофьорите представяли пред работодателя фактури. В случай че от предоставения
им аванс от 500 евро имало неизразходвани суми, те оставали в полза на шофьорите
и се приспадали по-късно от заплатата им. Самите курсове били с продължителност
от около три месеца с предвидена почивка между всеки курс от четири до пет
седмици.
Обстоятелствата,
касаещи организацията на дейността на ответното дружество, и по-специално
начина и реда, по който шофьорите са осъществявали своите курсов, съдът изведе
от показанията на свидетелите И. И. и В. Н. И двамата дават логични, подробни,
последователни, и непротиворечиви сведения досежно разглежданите факти и
обстоятелства. Допълнително, и двамата са бивши служите на ответното дружество
и като такива имат преки впечатления относно провеждането на транспортните
курсове. Въз основа на горното настоящият състав, подобно на първоинстанционния
съд, е кредитирал показанията на двамата свидетели.
Съгласно
трудовия договор от 20.12.2014г. жалбоподателят е следвало да получава 414 лв.
брутно месечно трудово възнаграждение, платимо до десето число на следващия
работен месец, и 50 евро дневна издръжка. Жалбоподателят е разполагал и с общо 25
дни платен годишен отпуск.
За
времето на трудовото правоотношение на жалбоподателя са начислени и заплатени от
ответното дружество трудови възнаграждение в общ размер на 10 919,48 лв.
бруто или 8 561,12 лв. нето, от които за процесните месеци 2 297,37 лв.
бруто или 1 809,14 лв. нето. Последното е видно от заключението на ССчЕ,
изготвено от вещото лице З. Я. М., и от заключението на ПССчЕ, изготвено от
вещото лице Д. Ж. С.. Настоящият състав намира, че и двете експертни заключения
са обективни, пълни и изготвени от компетентни лица, притежаващи необходимите
специални знание. При своята подготовка вещите лица М. и С. са ползвали
събраните по делото материали и са извършили необходимите справки във
ведомостите на ответното дружество. Не се констатират разминавания в
изчисленията на вещите лица. Предвид изложеното, въззивният съд се солидаризира
изцяло с извода на първоинстанционния, че експертните заключение по ССчЕ и
ПССчЕ следва да бъдат кредитирани касателно размера на начисленото и изплатено
на жалбоподателя трудово възнаграждение за процесния период.
За периода на действие на трудовите
правоотношения между страните на жалбоподателя са начислени командировъчни пари
в общ размер на 50 753,81 лв. или 25 950 евро., от който общо за
процесните месеци 45 962,02 лв. Общо за периода на действие на трудовите
правоотношения между страните на жалбоподателя са начислени суми за трудови
възнаграждения и командировъчни в общ размер от 60 490,19 лв., като му са
изплатени 69 261,07 лв., в т.ч. 18 776,03 лв. изплатени аванси в
брой, а останалите 50 485,04 лв. по разплащателна сметка. Настоящият
състав е съобразил този свои извод със заключението на вещото лице С. по
приетата ПССчЕ, доколкото същото е изготвено от компетентно лице в кръга на
неговите специални познание и се подкрепя от събраните по делото писмени
доказателства – както командировъчните заповеди, така и извлечението от
банковата сметка на жалбоподателя за процесния период. От последното е видно,
че всички преведени по сметката на Г.Д.А. от „РЛД транс“ ООД суми са отразени в
експертизата. Въззивният съд не е кредитирал заключението на вещото лице М. по
ССчЕ касателно разглежданите обстоятелства, предвид това, че е констатирана грешка
при изчисляването на дължимите командировъчни пари за месец февруари 2016 г.
Видно от заключението вещото лице и изчислило дължими суми само за девет дни, а
не за двадесет и девет, колкото реално въззивникът е бил командирован. Въз
основа на тези съображения настоящият състав е дал вяра на ПССчЕ при определяне
общия размер на начислените и изплатени на въззивната страна командировъчни
пари.
В този
смисъл за периода 01.03.2016 г. до 31.01.2017 г., съобразно направеното от
въззиваемата страна възражение за прихващане, от ПССчЕ е видно, че на
жалбоподателя за начислени трудови възнаграждения и командировъчни пари в общ
размер на 25 007,53 лв., а са му изплатени общо 28 732,57 лв., от които
7823,36 лв. като аванс и 20 909,21 лв. по банков път. Надплатените суми за
посочения период са в общ размер от 3 725,04 лв.
По
делото липсват данни жалбоподателят да е ползвал своя платен годишен отпуск, доколкото
не са представени молби за ползване на такъв.
Пропорционално на отработеното
време, платеният годишен отпуск на жалбоподателя възлиза на 52 дни. Обезщетението
по чл. 224, ал. 1 от КТ за неползвания отпуск е в брутен размер от 1 153,36 лв.
(1 038,00 лв. нето). Последното се извежда от заключението на ПССчЕ, която
въззивният съд е кредитирал в тази й част. Именно поради обстоятелство, че не
са представени доказателства, че жалбоподателят е ползвал част от полагащия му
се платен годишен отпуск, настоящият състав не е ползвал заключенията на ССчЕ и
ПССчЕ в частите, в които е изчислено дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск
в размер, различен от 52 дни. В този смисъл приетото от настоящия състав
е в унисон с изводите на първоинстанционния съд.
Не се
установи жалбоподателя да е полагал извънреден или нощен труд. В хода на първоинстанцинното производство е прието
заключение по назначената съдебно-автотехническа експертиза (САТЕ), изготвена
от вещото лице инж. С. К. М. на база представената по делото тахографска
информация, свалена от електронната карта на жалбоподателя. Решаващият съд
правилно е приел, че това заключение не е било оспорено от страните, изготвено
е компетентно и обосновано, поради което го е кредитирал. Данните от
експертизата обаче касаят период, който е последващ спрямо прекратяването на
трудовото правоотношение между страните, и не обхващат процесния период от
време. В този смисъл от заключението по САТЕ не могат да са определят точните
дни и часове, през които жалбоподателят е полагал труд. Доколкото тежестта на
доказването на посочените обстоятелства се носи от жалбоподателя, както и
правилно първонистанционния съд я е разпределил, то настоящият състав е приел,
че жалбоподателят не е полагал извънреден или нощен труд за времето, през което
е бил назначен на длъжността „***“ в предприятието на ответното дружество.
Следва да се отбележи още, че касателно твърдението на жалбоподателя, че в
диска, от който е изведена тахографска информация, се е съдържала повече
информация от снетата от вещото лице, настоящият състав намира същото за
неоснователно и недоказано и не кредитира разпечатка, приложена по делото от л.
169 до л. 288, като изцяло споделя доводите на районния съд в този смисъл и
препраща към тях. Предвид изложено,
както правилно и решаващият съд е приел, експертните заключения на вещото лице С.
по назначените два броя ДССчЕ, които са изготвени на база на тахографската информация,
предоставена от жалбоподателя, не следва да бъдат ценени от съда.
Касателно
твърдението в жалбата, че ответното дружество е създало пречки за сдобиване с
пълната тахографска информация от дигиталната шофьорска карта на жалбоподателя,
то настоящият състав счита същото за неоснователно. „РЛД транс“ ООД е изпълнило
законоустановените си задължения да съхранява тази информация. След изтичането
на две години от прекратяването на трудовото правоотношение, дружеството няма
ангажимент да пази тази информация, поради което не може да се направи изводът,
че страната е създала пречки за събирането на доказателства. Следователно в
случая е неприложима нормата на чл. 161 от ГПК, респ. чл. 190, ал. 2 вр. чл.
161 от ГПК.
Правилно
решаващият съд е приел, че трудовото правоотношение е прекратено, считано от
дата 13.02.2017 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, доколкото и
страните не са спорели относно това обстоятелство.
Въз
основа на така изложената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
По
отношение иска по чл. 128, т. 2 от КТ, вр. с чл. 245, ал. 1 от КТ за осъждане
на ответника да заплати на ищеца неплатеното трудово възнаграждение първоинстанционния
съд правилно е разпределил тежестта на доказаване, а именно че Г.Д.А. следва да установи, че през
процесния период е работил при ответното дружество, изпълнявал е трудовите си
задължения, както и размера на дължимото трудово възнаграждение за този период.
В тежест на „РЛД транс“ ООД е било да
установи, че е заплатило същото. В хода на производството са установени
релевантните за делото факти, които въззивника е следвало да докаже. От
приетата по-горе в настоящите мотиви фактическа обстановка обаче е видно, че на
Г.Д.А. са били изплатени всички дължими трудови възнаграждение. В този смисъл
претенцията на жалбоподателя се явява неоснователна и решението следва да бъде
потвърдено в тази му част.
От
горното следва, че искът по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава
за неплатените трудови възнаграждения също трябва да се отхвърли, доколкото
неговото уважаване зависи от положителния за ищеца резултат по е обуславящия
иск за главницата. Предвид това, че искът за заплащане на трудовите
възнаграждения е неоснователен, то и искът за мораторната лихва върху тези
вземания също се явява неоснователен.
Аналогично
е положението с иска по чл. 215 от КТ. Районният съд правилно е разпределил
доказателствената тежест, ищецът – въззивник в настоящото производство, е
доказал тези факти, които е следвало той да установи, но отново от данни по
делото е видно, че всички дължими командировъчни пари са били изплатени своевременно
на Г.Д.А.. Следователно и този иск е неоснователен и правилно е бил отхвърлен
от решаващия съд.
Касателно
исковете по чл. 261 от КТ и чл. 262 от КТ съответно за заплащане на положен от Г.Д.А.
нощен и извънреден труд за посочените месеци. Видно от събраните доказателства,
въз основа на които е приета описаната по-горе фактическа обстановка, по делото не се установи
жалбоподателят да е полагал нощен труд и/или извънреден труд през периода на
действие на трудовото му правоотношение с „РЛД транс“ ООД. Предвид това, че
ищецът носи тежестта от недоказването на тези обстоятелства, то и двата иска правилно
са отхвърлени от районния съд като неоснователни.
През
времето на трудовия договор не се установи Г.Д.А. да е подавал молби за отпуск
до своя работодател „РЛД транс“ ООД, нито да е ползвал част от полагащия му се
платен годишен отпуск. Видно от заключението на ПССчЕ пропорционално на
отработеното време, платеният годишен отпуск на жалбоподателя възлиза на 52
дни, а обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ – в брутен размер от 1 153,36 лв. или 1 038,00 лв. нето. Същите не са
изплатени на жалбоподателя, поради което и исковата му претенция по чл. 224,
ал. 1 от КТ е основателна до пълния предявен размер от 904,50 лв.
Съгласно
чл. 221, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работника
или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а от КТ
работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение
за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение. Трудовото
правоотношение между страните е безсрочно, видно от представения по делото
договор, като към момента на прекратяването му брутното трудово възнаграждение
на работника е било в размер 463 лв. Правоотношението е прекратено на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. По делото не се установи работодателят да е
заплатил обезщетението па чл. 221, ал. 1 от КТ, поради което тази претенция се
явява основателна до заявения размер от 440 лв., доколкото брутното трудово
възнаграждение на жалбоподателя към момента на прекратяване на трудовия договор
е бил в размер на 463 лв.
Ответното
дружество е релевирало възражение за прихващане на претендираните суми със сумата
от 3 582,78 лв., представляващи надплатени суми за трудово възнаграждение и
командировки за периода от 01.03.2016 г. до 31.01.2017 г. Това възражение
правилно е било прието от районния съд, тъй като е допустимо, а вземанията са
еднородни. Възражението за прихващане са явява и основателно, доколкото се
подкрепя от заключенията на вещите лица, и в частност по ПССчЕ, които са
констатирали надплатени суми от работодателя към работника в размер надвишаващ
претендирания. В този смисъл с оглед основателното възражение за прихващане,
исковете за заплащане на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ и това по чл.
221, ал. 1 от КТ правилно са отхвърлени поради извършено съдебно прихващане.
В
подкрепа на горното следва да се посочи Решение № 203 от 30.05.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 832/2010 г., III г. о., ГК, съгласно което работодателят не може да
извърши извънсъдебно прихващане на суми, които дължи за трудово възнаграждение
с негови насрещни неликвидни вземания, освен в случаите по чл. 272 от КТ, като
прихващането на неликвидни вземания може да се извърши в гражданския процес,
когато искането е направено своевременно. Възражението на въззиваемата страна
се основава на надплатени поради грешка суми на основание чл. 272, ал. 1, т. 2 от ГПК и е заявено с
отговора на исковата молба. Следователно същото е допустимо и своевременно
направено. В този смисъл при доказване на неговата основателност решаващият съд
е длъжен да извърши прихващане. Именно това е сторил и районният съд и правилно
е отхвърлил двете претенции.
Въз основа на
гореизложеното настоящият въззивен състав приема, че частната жалба е
неоснователна, а решение на Районен съд – Пловдив е правилно и следва да бъде
потвърдено в обжалваната част. В частта относно иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ решението
не е обжалвано и е влязло в сила. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал.
3 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Относно разноските:
Предвид
изхода на спора и с оглед на обстоятелството, че страните не са заявили
претенции за заплащане на направените от тях разноски в хода на въззивното
производство, то настоящата инстанция намира, че разноски за въззивната
инстанция не следва да се присъжда на нито една от страните, а присъдените с
обжалваното решение за първоинстанционното производство да се потвърдят.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 442 от 10.02.2020 г., постановено по гр. дело № 14672/2017
г. по описа на РС – Пловдив, XI граждански състав, в обжалваната част, с която са
отхвърлени предявените от Г.Д.А., ЕГН **********, чрез пълномощника адв. И.И. ***, офис
11, против „РЛД транс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Пловдив, ул. "Рогошко шосе" № 36, ет. 4, кумулативно и обективно
съединените искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. с чл. 245, ал. 1
от КТ; чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; чл. 215, ал. 1 КТ; чл. 262 от КТ;
чл. 261 от КТ; чл. 221, ал. 1 КТ
и чл. 224, ал. 1 от КТ, както и в частта за разноските.
В необжалваната част относно
на иска по чл. 344, ал.
1, т. 4 от КТ решение № 442 от 10.02.2020 г., постановено по гр. дело № 14672/2017
г. по описа на РС – Пловдив, XI граждански състав, е влязло в сила.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1./
2./