РЕШЕНИЕ
№ ..
гр. Търговище , 21.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на дванадесети
юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА
Членове:МАРИАНА Н. ИВАНОВА
БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
при участието на секретаря ЖОРЖЕТА СТ. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно
гражданско дело № 20213500500111 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл.от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на АЛ. Ц. ИВ. и ИВ. Ц. ИВ., и двамата от гр.
Попово, действащи чрез процесуалния си представител адв. Д.Д. срещу решение №
28/24.03.2021 г., постановено по гр.д. № 91/2020 г. по описа на РС-Попово.
С обжалваното решение е признато за установено, че всеки от ответниците-настоящи
въззивници, в качеството им на наследници на Ц. И. И., ДЪЛЖИ на „ОБЕДИНЕНА
БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК: *********, гр. София, СУМАТА от по 1242.23 лв. -
главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от
09.06.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение /09.01.2014г./, до окончателното
изплащане задължението, като за разликата до пълния претендиран размер от 1326.60 лв.
искът срещу всеки ответник е отхвърлен като неоснователен.
С РЕШЕНИЕТО са отхвърлени предявените искове в останалата им част, присъдени
са разноски за заповедното и исковото производства.
Считайки обжалваното решение за недопустимо, като постановено по недопустим
1
иск, въззивниците молят същото да бъде обезсилено, а производството по делото -
прекратено. Претендират разноски за двете инстанции. Позовавайки се на задължителните
постановки на ТР 1-2017 г. на ОСГТК, считат че фактите по случаят обосновават неговата
приложимост (т. 2 от тълкувателното решение тъй като макар в заповедното производство,
образувано през 2014 г. длъжник да е бил техният наследодател, починал на 12.05.2018 г., и
след неговата смърт те да са станали универсални правоприемници в заповедното
производство по ч.г.д. № 879/2014г., съгласно т. 10б от ТР 4-2014-ОСГТК, след като на тях е
връчена заповедта, и след депозирано от тях възражение, в указания на заявителя месечен
срок установителен иск бил предявен не срещу тях , а срещу наследодателя им – то тази
искова молба е непоправимо нередовна – по аргумент от т. 2 на ТР 1-2017-ОСГТК.
Заповедното производство е образувано на 15.01.2014г., срещу наследодателя им Ц. И. Ц.в,
починал на 12.05.2018 г. На 23.08.2019г. въззивниците били уведомени за заповедното
производство, на 26.08.2019 г. подали възражение по чл. 414 ГПК. В указания й срок
банката предявила установителния иск, но не срещу тях, а срещу починалия вече Ц. И. Ц.в.
Последващата уточняваща молба преповторила нередовната, като в нея двамата вече са
посочени като ответници – но този порок, позовавайки се на цитираното ТР 1/2017 г., считат
за неотстраним – тъй като исково производство, при което посоченият в исковата молба
ответник е починал преди предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на
прекратяване, поради начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно
процесуално правоотношение. Ако се приеме, че това е различна искова молба, то същата е
подадена извън месечния срок, обуславящо прекратяване на производството по делото и в
двете хипотези.
В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, чрез
процесуалния й представител адв. М.Н. - ВТАК със становище за неоснователност на
въззивната жалба, и молба да бъде потвърдено първоинстанционното решение, като
правилно и законосъобразно. Излага съображения, че цитираното ТР 1-2017-ОСГТК е
неприложимо в случая, доколкото се касае не за класически исков процес, а за особена
хипотеза на такъв при условията на предшестващо го заповедно производство. По силата на
установеното в чл. 422, ал. 1 ГПК правило, допустимостта на установителния иск с оглед
правосубектността на страните по него следва да се преценява към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а не към неговото предявяване. Съгласно
постановките на т. 10, б. „б“ от ТР 4/201Зг. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата
на настъпило универсално правоприемство на страната на длъжника, каквото е налице в
настоящия казус (възникнало е наследствено правоотношение), искът се предявява от
заявителя против правоприемника/ците. Приложение намира и разпоредбата на чл. 227 ГПК,
като в случая, не е налице недопустимост на постановеното съдебно решение, т.к. исковата
молба е била надлежно предявена респ, съгласно дадените указания от съда- надлежно
поправена. Претендира разноски.
В о.с.з. пред въззивната инстанция страните не се явиха, не се представляваха. От
банката е постъпила молба от 09.07.2021 г., с искане за разглеждане на делото в отсъствие
2
на неин представител и заявяване , че поддържат депозирания отговор, прави възражение за
прекомерност на адв. хонорар, заплатен от въззивниците, претендират разноски.
Въззивната жалба е допустима.
Решението в отхвърлителната му част, като необжалвано, е влязло в сила.
За да се произнесе по същество по жалбата, съдът съобрази следното:
Пред първоинстанционният съд са предявени обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземане,
предмет на издадената по реда на чл. 417 от ГПК в полза на ищеца срещу наследодателя на
ответниците Ц. И. И. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК от 14.01.2014 г. по ч.гр.д. № 879/2014 г. по описа на РС – София
(приложено) за част от вземането, произтичащо от неизпълнение на задължение по сключен
между „ОББ“ АД и Ц. И. И. Договор за предоставяне на потребителски кредито без
обезпечение от 09.06.2011 г., предмет на горецираната заповед за изпълнение.
Установителният иск за установяване съществуването на вземане в исковия размер е
предявен в указания от заповедния съд срок, съгласно разпореждане от 30.08.2019 г.,
изписано ръкописно от съдията върху депозираното от АЛ. Ц. ИВ., като наследник на Ц.
И. И., ВЪЗРАЖЕНИЕ вх. № 3063576/29.08.2019 г. по ч.гр.д. № 879/2014 г. на СРС.
Тъй като в разпореждането на съдията не е посочено от кого е възражението, в
съобщението, получено от банката на 13.09.2019 г., също не е посочено от кого е депозирано
възражението, а само е изписано „по възражение на длъжника“, банката-взискател е
предявила иск срещу длъжника-кредитополучател Ц. И. И., за което е представила
доказателства пред заповедния съд на 11.10.2019 г., на същата дата е депозирана исковата
молба с правно осн.чл. 422 от ГПК, постановеното по която решение (частично) е предмет
на настоящото въззивно обжалване.
Именно тази неконкретизация от страна на заповедния съд, и очевидно
незаинтересованост на банката и ответниците да проверят кога и на кого е връчено ПДИ по
образуваното от нея изпълнително дело № 20148510400202 на ЧСИ рег. № 851, с район на
действие СГС, съответно кой е депозирал възражението по чл. 414 от Г ПК срещу заповедта
по чл. 417-418 ГПК, искът по чл. 422 ал. 1 от ГПК е предявен срещу длъжника по договора
за кредит Ц. И. И., който , както се указва от изготвените справки, междувременно е
починал – на 12.05.2018 година.
Гореизложените обстоятелства са насочили поведението, становищата и
възраженията на страните, а и усилията на районния съд, към отговор на въпроса допустим
или недопустим е предявеният иск срещу лице, което към датата на предявения иск вече е
било починало, съобразяването на цитираното ТР 1-2017-ОСГТК на ВКС – т. 2,
3
спецификата на производството – установителен иск, след възражение в заповедно
производство и т.н.
Съгласно установените задължителни постановки в т. 10а на ТР 4/2013 от 18.06.2014
г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г. съдът, разглеждащ иска по чл. 422, респ. чл.
415 ал. 1 от ГПК, извършва самостоятелна проверка за наличието на специалните
процесуални предпоставки, а именно дали е подадено възражение в срока по чл. 414 ал. 2 от
ГПК, или пък ако такова е подадено в този срок, съдържа ли то оспорване на вземането,
като исковият съд не е обвързан от констатациите на заповедния съд относно наличието на
горепосочените процесуални предпоставки.
Всъщност в обжалваното решение липсва такава констатация, обективираща
извършена проверка от исковия съд спазването на срока по чл. 414 ал. 2 ГПК, а тазци
проверка, както бе посочено по-горе е задължителна за определяне допустимостта на
предявения установителен иск по чл. 422 ал. 1 от ГПК.
Поради характера на въззивното производство – въззивът не е контролно-
отменителна инстанция , а инстанция по същество (обичайно се употребява понятието
„втора първа инстанция“), която дължи самостоятелна проверка на допустимоста на всеки
предявен иск (чл. 269 ГПК).
От приложеното ч.гр.д. № 879/2014 г. на СРС се установява провеждането на
заповедно производство, чрез което ищецът се е снабдил с изпълнително основание (заповед
за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК) срещу Ц. И. И.-кредитополучател по договор за
кредит, сключен между страните на 09.06.2011 г. По делото липсва възражение от това
физическо лице.
В кориците на делото се намира възражение вх. № 3063576/29.08.2019 г., депозирано
от АЛ. Ц. ИВ.-син на длъжника, с приложено към възражението у-ние за наследници,
удостоверяващо, че след своята смърт, настъпила на 12.05.2018 г., Ц. И. И. е оставил
законни наследници своите двама сина- възразилия от АЛ. Ц. ИВ. и ИВ. Ц. ИВ..
Видно от служебно изисканото от въззивния съд (предвид задължителната за съда
проверка на допустимостта на предявения иск, оттам и на постановеното по делото
решение) изпълнително дело № 20148510400202 на ЧСИ рег. № 851, с район на действие
СГС, същото е образувано по молба от 31.01.2014 г. на „ОББ“АД срещу Ц. И. И. от гр.
Попово, въз основа на издаден изпълнителен лист от 15.01.2014 г. по реда на чл. 417 ГПК по
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 15.01.2014г. на СРС по ч.гр.д. № 879/2014г.
Призовката за доброволно изпълнение (ПДИ), ведно с препис от подлежащия на
принудително изпълнение акт, е връчена на длъжника Ц. И. И. на 05.02.2015 г., лично (л. 15
от изп.дело)
Възражение от длъжника в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК –двуседмичен, съгласно
4
действащата към тази дата редакция на законовата разпоредба НЕ Е ПОСТЪПИЛО. Такова
не е постъпило и по-късно, пр. по пощата, с оглед евентуално приложение на чл. 62, ал. 2 от
ГПК.
Последвали са справки от ЧСИ относно налично имущество, раб.заплата на
длъжника, запорни съобщения до посочените банки и др.
На 18.03.2016 г. взискателят е депозирал молба до ЧСИ с искане „длъжникът Ц. И.
И. да бъде подканен към погасяване на дълга в най-кратък срок, тъй като се е разпоредил с
3 броя поземлени имота в гр. Попово (при просрочие с начална дата 10.04.2012 г.), като ги
е дарел на сина си, което е основание за иск по чл. 135 от ЗЗД.“ Посочени са изпълнителни
способи.
На 04.10.2016 г. длъжникът Ц. И. И. лично е получил ППИ – с уведомление, че ако в
срок до 28.10.2016 г. не инициира плащане на дълга си, посочен като сума 5 297.97 лв., по
молба на взискателя делото може да бъде прехвърлено на местно компетентния ЧСИ за
насрочване на опис, оценка и изземване на движими вещи, находящи се на посочен в ППИ
адрес в гр. Попово.
Изпратената от 25.09.2017г. последваща ППИ е получена от длъжника на 02.10.2017
г., лично. Въпреки предприетите изпълнителни действия, няма данни по изп.производство за
удовлетворяване на вземането.
В хода на изпълнителното производство, на 31.01.2018 г., банката е цедирала
вземането си от Ц. И. И. на трето лице-търговско дружество, конституирано по негова
молба от 26.02.2021 г. на осн.чл. 429 ГПК като взискател в изпълнителното производство.
На 11.07.2019 г. ЧСИ е издал разпореждане за спиране на изпълнителното
производство на осн.чл. 432 , ал. 1, т. 3 от ГПК във вр. с чл. 229, ал. 1, т. 2 от ГПК, с оглед
постъпили данни, че длъжникът е починал. Изискано е и представено у-ние за н-ци от
19.07.2019 г. на Община-Попово, коментирано по-горе.
Със съобщения до двамата законни наследника на починалия длъжник (ответниците
в исковото производство) получени от тях на 29.08.2019 г., последните са уведомени за
остатъкът от задължението на техния наследодател Ц. И. И., за правата и задълженията им
по чл. 429 ал. 2 ГПК вр. с чл. 51 и сл. от ЗНаследството, както и покана всеки зда заплати
припадащата му се част от змадължението на наследодателя, под угоразат при неизпълнение
– да бъде пристъпено към принудително изпълнение.
Исковата молба, с предявен иск по чл. 422 от ГПК е депозирана от банката, в
съответствие с т. 10б от ТР 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013г. ОСГТК, вр. с чл.
226 ал. 1 от ГПК.
Образуваното пред СРС производство, по възражение за подсъдност от ответниците,
5
е прекратено и делото изпратено по компетентност на РС-Попово, пред който е образувано
гр.д. № 91/2020 г., постановеното по което дело решение, е предмет на настоящото въззивно
производство, в уважената му част.
Произнасянето по реда на чл. 130 ГПК относно допустимостта на иска по чл. 422 от
ГПК включва съобразяване наличието на своевременно оспорване на заповедта в срока и по
реда на чл. 414, ал. 2 от ГПК, тъй като ако възражение не е подадено, или подаденото
възражение е оттеглено преди сезирането на съда, ще липсва интерес от водене на
специалния установителен иск. Както бе посочено по-горе, с т.10а от ТР 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС бе преодоляна противоречивата съдебна практика, и съответно бе прието от ВКС, че
на исковия съд се предоставя самостоятелното право да изследва наличието на спор относно
вземането, независимо от становището на заповедния съд, дал указания за предявяване на
иска. Приоритетът на становището на исковия съд произтича не от йерархичното му място,
а от обстоятелството, че той е компетентен по спора за материалното право, а ако такъв спор
липсва, сезирането му ще е безпредметно.
Ето защо, независимо какви указания е дал заповедният съд, при извършената от
исковия съд (в случая по реда на въззивната проверка) преценка по реда на чл. 130 ГПК
допустимост на иска и по-конкретно на специалната процесуална предпоставка -
възражение в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК, предявеният иск се явява недопустим.
Предвид липсата на депозирано от длъжника Ц. И. И. възражение в срока и по
реда на чл. 414 ал. 2 от ГПК, изтекъл на 19.02.2015 г. (четвъртък), изпълнителното
основание е било стабилизирано и при наличието на неоспорена заповед, съответно не
съществува и интерес на кредитора като процесуална предпоставка за установяване
неоспореното вземане пред съда, обуславящо недопустимост на предявения иск, а
оттам и недопустимост на постановеното решение в обжалваната му част (по аргумент
от разпоредбата на чл. 269 от ГПК). В отхвърлителната част, решението, като необжалвано,
е влязло в сила.
С оглед изложените по-горе съображения по допустимостта, решението на районния
съд в обжалваната му част следва да бъде обезсилено (чл. 269 от ГПК), производството по
делото – прекратено.
По разноските:
С оглед изложените съображения за недопустимост на предявения иск, обусловен от
депозираното от ответниците възражение, на осн.чл. 78 ал. 4 от ГПК,ответниците следва да
заплатят на ищеца сторените в първоинстанционното исково производство разноски, по
прекратената част, в размер на 519.82 лв. За въззивната инстанция въззиваемата страна не е
представила доказателства за заплатени разноски, поради което такива не й се следват
С оглед цената на исковете решението не подлежи на касационно обжалване,
6
съгласно чл. 280 ал. 2 т. 1 от ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 28 от 24.03.2021 г., постановено по гр.д. № 91/2020 г. по
описа на РС-Попово, В ЧАСТТА, в която е признато за установено, че всеки от ответниците
ИВ. Ц. ИВ. и АЛ. Ц. ИВ., и двамата от гр. П., жк Р..., бл. .., вх. .., ет. .. ап. .., в качеството им
на наследници на Ц. И. И., с ЕГН **********, ДЪЛЖИ на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА
БАНКА“ АД, ЕИК: *********, гр. София, СУМАТА от по 1242.23 лв. - главница по Договор
за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 09.06.2011г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение /09.01.2014г./, до окончателното изплащане задължението, КАКТО И
В ЧАСТТА на присъдените разноски, като
ПРЕКРАТЯВА производството по предявения иск с правно основание чл. 422 от
ГПК ( в уважената част относно главницата в размер 2484,46 лв.), поради недопустимост на
иска – предвид липсата на депозирано в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК възражение от
длъжника Ц. И. И. – на осн.чл. 270, ал. 3, изр.1-во от ГПК.
Решението в отхвърлителната му част , като необжалвано, е влязло в сила.
ОСЪЖДА ИВ. Ц. ИВ., с ЕГН ********** и АЛ. Ц. ИВ. с ЕГН **********, и двамата
от гр. Попово, жк. "Р...", бл. .., вх. .., ет. .., ап. .., да заплатят на „ОБЕДИНЕНА
БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК: *********, гр. София, район Възраждане, ул. „С...“ № 5,
сумата 519.82 лв. - разноски за първоинстанционното исково производство – на осн.чл. 78
ал. 4 от ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7