№ 3333
гр. София, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Десислава Ст. Чернева
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20221100500715 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20213408/18.11.2021 г., постановено по гр. д. № 58492/20
г. по описа на СРС, 165 състав, е признато за установено по отношение на
ответника Е. Н. В., че в полза на ищеца „Т.Б.“ ЕАД съществува вземане за
сумата от 56,95 лв., представляваща цена на лизингови вноски за
предоставено лизингово мобилно устройство „Lenovo A60 Вlacк“, съгласно
договор за лизинг от 09.09.2015 г., сключен между страните, за периода от м.
06.2017 г. до м. 08.2017 г., с мобилен номер: *******, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 18446/20 г. по
описа на СРС, 165 състав, като е отхвърлен иска за горницата над
присъдената сума до пълния размер на претенцията от 71,94 лв., като погасен
по давност. С решението Е. Н. В. е осъдена да заплати на „Т.Б.“ ЕАД на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в общ размер от 419,56 лв.,
представляваща сторени съдебни разноски в исковото и в заповедното
производство.
Постъпила е въззивна жалба от Е. Н. В. срещу решение №
1
20213408/18.11.2021 г., постановено по гр. д. № 58492/20 г. по описа на СРС,
165 състав, в частта, в която предявеният иск е уважен. Твърди, че решението
в обжалваната му част е неправилно. Поддържа, че вземанията по записа на
заповед са погасени по давност – по арг. от чл. 531, ал. 2 ТЗ. Иска се от съда
да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната му част и
вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли иска.
Въззиваемата страна – „Й.Б.“ ЕАД /с предишно наименование „Т.Б.“
ЕАД/ е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Твърди, че доводът на въззивника, че вземането по записа на заповед,
предявен на 09.09.2015 г., е погасено по давност - по арг. от чл. 531, ал. 2 ТЗ,
е неоснователен, тъй като в производството по делото не е предявявано
вземане по записа на заповед. Посочва, че претендираните суми за дължими
лизингови вноски не са погасени по давност – по арг. от чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Моли за потвърждаване на решението в обжалваната му част.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на
страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл.
345, ал. 1 ТЗ.
Ищецът „Й.Б.“ ЕАД /с предишно наименование „Т.Б.“ ЕАД/ твърди, че е
сключил с ответницата Е. Н. В. договор за мобилни услуги от 09.09.2015 г. за
мобилен номер *******, със срок на действие – 24 месеца. Посочва, че на
същата дата е бил сключен с ответницата и договор за лизинг, по силата на
който на абоната е било предоставено за ползване мобилно устройство
„Lenovo A6000 Вlaск“ за период от 23 месеца срещу заплащане на месечна
лизингова вноска в размер на 11,99 лв. съгласно уговорения лизингов план.
Твърди, че лизингодателят е изпълнил основното си задължение по договора
– да предаде лизинговата вещ, докато лизингополучателят не е изпълнил
задължението си да плати дължимите лизингови вноски. Посочва, че
лизингополучателят не е платил 4 бр. лизингови вноски в размер на 59,95 лв.,
дължими за периода от м. 05.2017 г. до м. 08.2017 г., нито е върнал
мобилното устройство на лизингодателя на основание чл. 1, ал. 3 от договора
за лизинг, поради което дължи и допълнителна сума в размер на 11,99 лв. по
2
чл. 1, ал. 2 от договора. Твърди, че въз основа на заявление за издаване за
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. № 18446/20
г. по описа на СРС, 165 състав. Посочва, че заповедта за изпълнение е била
връчена на длъжника на основание чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което са дадени
указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на
вземането. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 71,94
лв., представляваща неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от
09.09.2015 г. за мобилно устройство „Lenovo A6000 Вlaск“, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 19.05.2020 г. до
окончателното плащане. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК.
Ответникът Е. Н. В. е подала отговор на исковата молба в срока по чл.
131, ал. 1 ГПК, с който оспорва иска. Прави възражение за изтекла 3 –
годишна погасителна давност по отношение на вземанията за лизингови
вноски по договора за лизинг на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД, респ. за
изтекла 1 – годишна погасителна давност по отношение на вземанията по
менителничния ефект на основание чл. 531, ал. 2 ТЗ.
От представения като доказателство по делото договор за мобилни
услуги от 09.09.2015 г. /в оригинал/ се установява, че между „Й.Б.“ ЕАД /с
предишно наименование „Т.Б.“ ЕАД/ и Е. Н. В., като титуляр на мобилен
номер *******, е сключен договор за предоставяне на мобилни услуги за срок
от 24 месеца съгласно избрания абонаментен план „Резерв Стандарт 14,99“.
От представения като доказателство по делото договор за лизинг от
09.09.2015 г. /в оригинал/ се установява, че между „Й.Б.“ ЕАД /с предишно
наименование „Т.Б.“ ЕАД/, като лизингодател, и Е. Н. В., като
лизингополучател, е сключен договор за лизинг, по силата на който
лизингодателят се е задължил да предостави на лизингополучателя за
временно и възмездно ползване мобилно устройство „Lenovo, модел A6000
Вlaск“, като лизингополучателят се е задължил да заплати обща лизингова
цена в размер на 275,77 лв. с вкл. ДДС. Лизинговата цена е разсрочена на 23
равни месечни вноски в размер на 11,99 лв. всяка, съгласно уговорения
погасителен план.
3
Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора за лизинг месечните лизингови вноски
се фактурират от лизингодателя и заплащат от лизингополучателя в
сроковете, условията и начина на плащане на задълженията на
лизингополучателя, в качеството му на абонат на мобилни услуги, съгласно
сключения между страните договор за предоставяне на мобили услуги и
Общите условия на мобилния оператор.
Съгласно договора за мобилни услуги от 09.09.2015 г. датата на
издаване на фактурата е 15 – то число на месеца.
Не се спори между страните по делото, че лизингодателят е предал на
лизингополучателя процесното мобилно устройство във вид, годен за
употреба.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
решението е валидно и допустимо в обжалваната му част.
Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни
материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение
на правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира
следното:
За основателността на иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
във вр. с чл. 345, ал. 1 ТЗ следва да се установи от ищеца, че между страните е
съществувало облигационно правоотношение по договор за лизинг, по силата
на което лизингодателят е предоставил на лизингополучателя ползването на
лизинговата вещ срещу заплащане на уговореното лизингово възнаграждение,
4
дължимо за лизинговия период.
С оглед възражението за погасяване по давност на вземанията за
лизингови вноски в тежест на ищеца е да докаже по делото наличието на
обстоятелства, настъпването на които обуславя спиране, респ. прекъсване на
давността, по см. на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
Във въззивното производство не е спорно, че между страните е било
налице валидно облигационно правоотношение по договор за лизинг, по
силата на което лизингодателят е предоставил на лизингополучателя за
временно и възмездно ползване процесното мобилно устройство, както и че
лизингополучателят е преустановил плащането на лизинговите вноски,
считано от м. 05.2017 г.
Спорният въпрос във въззивното производство е дали остатъкът от
претендираните лизингови вноски за периода от м. 06.2017 г. до м.
08.2017 г. в размер на 56,95 лв. е погасен по давност.
Задълженията за плащане на лизингови вноски по договора за лизинг
представляват периодични плащания по см. на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и за тях се
прилага 3 – годишната погасителна давност.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. Искът е
предявен в съда на 19.05.2020 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което
извън погасителната давност са всички вземания за лизингови вноски, чиято
изискуемост настъпва след 19.05.2017 г. /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/.
Изискуемостта на вземанията за лизингови вноски за периода от м.
06.2017 г. до м. 08.2017 г. е настъпила след 19.05.2017 г., поради което
същите не са погасени по давност.
Предметът на делото по иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се
определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за
съществуването на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение . В
случая, въведеното от ищеца твърдение, че е налице изискуемо вземане за
неплатени лизингови вноски по договор за лизинг. Твърдения, че
изпълнението на договора за лизинг е било обезпечено със запис на заповед
не са въведени от ищеца по делото. Твърдения за наличие на обезпечителна
функция на запис на заповед спрямо каузалното правоотношение по договор
за лизинг не са въведени и от ответника по делото с отговора на исковата
молба. Ето защо, неоснователно се явява и възражението на въззивника –
ответник в първоинстанционното производство за изтекла 1 – годишна
погасителна давност на основание чл. 531, ал. 2 ТЗ по отношение на
5
менителничния ефект.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД във вр.с чл. 345, ал. 1 ТЗ е основателен до размера на сумата от
56,95 лв., представляваща неплатени лизингови вноски по договор за лизинг
от 09.09.2015 г., за периода от м. 06.2017 г. до м. 08.2017 г.
В частта, в която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер от 71,94 лв., първоинстанционното решение е влязло в сила като
необжалвано.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20213408/18.11.2021 г., постановено по
гр. д. № 58492/20 г. по описа на СРС, 165 състав, следва да бъде потвърдено
като правилно в обжалваната му част, в т. ч. и в частта за разноските.
Предвид изхода на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати
държавна такса за въззивната жалба в размер на 25,00 лв. по сметка на СГС.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20213408/18.11.2021 г., постановено по
гр. д. № 58492/20 г. по описа на СРС, 165 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Е. Н. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. *******,
да заплати държавна такса за въззивната жалба в размер на 25,00 лв. по
сметка на СГС.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6