Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 25.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20
състав, в публичното съдебно заседание на четвърти март две хиляди и двадесета
година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря М. Симеонова, като разгледа т.д. № 2235/2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ.
Ищецът Д.К. ЕООД (н.) оспорва
съществуването на предявените от Л.Н.Б. в производството по несъстоятелност
вземания, произтичащи от договор за заем от 26.05.2009 г., за които били
издадени изпълнителен лист от 22.07.2014 г. по ч.гр.д № 19393/2014 г. на СРС,
46 състав, и изпълнителен лист от 21.10.2015 г. по ч.гр.д. № 44697/2015 г. на
СРС, 36 състав, за сумите както следва: 41 072,43 лв. (левова
равностойност на 21 000 евро) - главница, 18 009,43 лв. – законна
лихва за периода от 10.04.2014 г. до датата на откриване на производството по
несъстоятелност, както и след тази дата до погасяването, 1146,09 лв. – разноски
по ч.гр.д № 19393/2014 г. на СРС, 46 състав; 13 036,68 лв. (левова
равностойност на 6 665,55 евро) - мораторна лихва върху главницата от
41 072,43 лв. за периода от 23.07.2012 г. – 23.07.2015 г., 3 996,35 лв. –
законна лихва за периода от 28.07.2015 г. до откриване на производството по
несъстоятелност и след тази дата до погасяването, както и 920,73 лв. разноски по
ч.гр.д. № 44697/2015 г. на СРС, 36 състав. Ищецът счита, че посочените вземания
са погасени по давност, тъй като течението на давностния срок не е било спирано
или прекъсвано след настъпване на падежа на задължението за връщане на
главницата. В частност, ищецът сочи, че давността не е прекъсната нито с
подаване на заявленията за издаване на заповедите за изпълнение, нито с
подаването на молба за образуване на изпълнително производство въз основа на
изпълнителния лист за главницата, нито с присъединяването на изпълнителното
дело, образувано за събиране на вземането за лихва. Твърди, че изпълнителните
действия могат да прекъснат давността, само ако са валидно извършени, докато в
настоящия случай т.нар. присъединяване на дела е извършено в нарушение на
закона. Наред с това счита, че изпълнителното дело за лихвите било перемирано,
а изпълнителното дело, към което ответникът се е присъединил с процесните
изпълнителни листа, било прекратено поради обезсилване на изпълнителния лист срещу
първоначалния длъжник-физическо лице, а това заличавало с обратна сила всички
извършени по делото действия. Твърди също, че възражението за погасяване на
вземанията по давност не е преклудирано, тъй като давността е изтекла след
влизане в сила на заповедите и не е могло да бъде заявено по-рано. Наред с това
сочи, че е налице дублиране на периодите, за които се претендира законна лихва
върху главницата, както и че вземанията на ответника не са предявени в
предвидения в чл. 685 ТЗ срок, а по време на спряно производство по
несъстоятелност, което прави предявяването им недопустимо, а това води и до
погасяването им и на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ. Поради всичко изложено ищецът
моли съда да установи несъществуването на процесните вземания. Претендира
разноски за процесуалния си представител на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Ответникът Л.Н.Б. оспорва
исковете, като твърди, че вземанията са установени със заповеди за изпълнение,
които са влезли в сила поради неподаване на възражение. Ето защо счита, че
давността за тях е била прекъсната с влизане в сила на заповедите за изпълнение,
както и с признаване на вземанията поради неподаване на възражения, а след този
момент - с предприемане на действия по принудително изпълнение през 2016 г. и
2017 г. и с предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност. Счита
за неоснователно възражението за ненадлежно предявяване, тъй като молбата за
това е подадена преди началото на срока за предявяване и не е било необходимо
повторното й подаване в рамките на този срок. Поради изложеното моли съда да
отхвърли исковете и да присъди разноски на процесуалния й представител на
основание чл. 38 ЗАдв.
Синдикът, конституиран на основание чл. 694, ал. 4 вр. ал. 1 ТЗ, счита исковете за неоснователни по съображения, идентични с изложените от ответника.
Съдът,
като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По
допустимостта:
С решение от 03.08.2018 г. е открито производство по несъстоятелност за Д.К. ЕООД , което е било спряно на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ до 05.07.2019 г. Процесните вземания са предявени от кредитора с молба от 30.05.2019 г.
С определение от 25.10.2019 г., постановено по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ, е оставено без уважение възражението на несъстоятелния длъжник срещу включване в списъка с приетите вземания на вземанията на Л.Н.Б. за сумите както следва: 41 072,43 лв., представляваща левовата равностойност на 21 000 евро – главница по договор за заем от 26.05.2009 г., 18 009,43 лв. – законна лихва за периода 10.04.2014 г. – 03.08.2018 г.; законна лихва от 03.08.2018 г. до погасяването; 1146,09 лв. – разноски по ч.гр.д. № 19393/2014 г.; 13 036,68 лв., представляваща левовата равностойност на 6 665,55 евро – лихва за забава върху главницата от 21 000 евро за периода 23.07.2012 г. – 23.07.2015 г., 3 996,35 лв. – законна лихва върху сумата от 13 036,68 лв. за периода 28.07.2015 г. – 03.08.2018 г. и законна лихва от тази дата до погасяването; 920, 73 лв. – разноски по ч.гр.д. № 44697/2015 г. Определението е обявено в Търговския регистър на 25.10.2019 г. От изложеното е видно,че настоящите искове се явяват предявени в срока по чл. 694, ал. 6 ТЗ.
По
основателността:
Предявените искове са за установяване недължимост на вземания за главница и за лихва за забава, дължими по договор за заем, както и за съдебни разноски, присъдени във водените за тези вземания заповедни производства. Релевираните във възражението по чл. 690, ал. 1 ТЗ и с настоящите искове основания за недължимост са погасяване по давност и поради непредявяване в срок, както и поради неправилно присъждане на лихва за един и същ период.
По общите за
всички вземания факти:
Безспорно е, а и се установява от събраните писмени
доказателства, че вземането за главница произтича договор за заем, сключен
между Х.С.като заемодател и Д.К.ООД като заемополучател. То е уговорено с падеж
на определен ден – 25.05.2010 г., като е предвидено заемът да бъде обезпечен с
ипотека от трето лице (Ж.Н.). С договор от 09.05.2014 г. заемодателят е цедирал
вземанията си на Л.Н.Б., за което длъжникът е надлежно уведомен с нотариална
покана, връчена на 13.05.2014 г.
Междувременно по молба на
стария кредитор е образувано ч.гр.д. № 19393/2014 г. за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Д.К. ЕООД и Ж.Н.за сумата от 21 000 евро
главница и законна лихва за периода от 10.04.2014 г. до погасяването. В това
производство районният съд първоначално е издал заповед само срещу Н., като
разпореждането за незабавното й изпълнение е отменено по пътя на инстанционния
контрол с определение от 03.04.2015 г. Отказът на районния съд да издаде
заповед срещу търговското дружество пък е отменен с определение от 06.06.2014
г., като заповед и изпълнителен лист са издадени на 22.07.2014 г. На 01.09.2015 г. по ч.гр.д. №
44697/2015 г. е издадена и заповед по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено Д.К.
ЕООД да заплати на Л.Б. сумата от 6 665,55 евро, представляваща мораторна лихва
върху сумата от 21 000 евро за периода 23.07.2012 г. – 23.07.2015 г.,
ведно със законна лихва от 28.07.2015 г. до погасяването и 920,73 лв. разноски.
Заповедта е влязла в сила поради неоспорването й на длъжника на 02.10.2015 г.
(съгласно отбелязването върху нея), поради което на 21.10.2015 г. е издаден
изпълнителен лист.
Преди да бъде отменено
разпореждането за незабавно изпълнение срещу Н., спрямо него е образувано
изпълнително производство – изп.д. № 1264/2014 г. С молба от 24.07.2014 г. Л.Б.
е поискала да бъде конституирана на мястото на взискателя Х.С.въз основа на
договора за цесия, която е уважена от съдебния изпълнител с разпореждане от
14.08.2014 г. На 11.09.2014 г. Л.Б. е подала молба за образуване на
изпълнително производство срещу Д.К. ЕООД въз основа на изпълнителния лист от
22.07.2014 г., като е поискано присъединяването му към изп.д. № 1264/2014 г. С
разпореждане от 17.09.2014 г. съдебният изпълнител е конституирал Д.К. ЕООД
като длъжник по вече образуваното дело № 1264/2014 г. и е наложил запор върху
вземанията му от търговски банки. До длъжника е изпратена покана за доброволно
изпълнение, към която е приложена заповедта по чл. 417 ГПК, и същата е връчена
на 25.11.2014 г. Поради липса на подадено възражение в срока по чл. 414 ГПК (в
релевантната редакция) заповедта е влязла в сила на 10.12.2014 г.
С постановление от 22.05.2015 г.
съдебният изпълнител е прекратил изпълнителното производство в частта по
отношение на Ж.Н.поради обезсилване на заповедта за изпълнение и издадения въз
основа на нея изпълнителен лист срещу този длъжник. По молба на Л.Б. от
03.11.2015 г. въз основа на изпълнителния лист от 21.10.2015 г. (за лихвите) е
образувано изп.д. № 3730/2015 г., присъединено към изп.д. № 1264/2014 г. с
постановление на съдебния изпълнител от същата дата. На 19.05.2016 г. по изп.д.
№ 1264/2014 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника-търговско
дружество. На 21.03.2017 г. взискателят е отправил искане за предприемане на
нови изпълнителни действия, вкл. опис на движими вещи, находящи се в офиса на
дружеството-длъжник. На 12.04.2017 г. е наложен запор върху банкови сметки.
По отношение на вземанията по изпълнителен
лист от 22.07.2014 г.
Както е разяснено в т. 10 от ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва с всяко искане за предприемане на действие по принудително изпълнение или с предприемането му в рамките на валидно учреден и висящ изпълнителен процес. Този ефект настъпва независимо дали принудителното изпълнение е осъществено въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение или въз основа на надлежно допуснатото й предварително изпълнение. В настоящия случай такива действия са предприемани по отношение на вземанията, за които е издадена заповедта по чл. 417 ГПК.
На 11.09.2014 г. (преди изтичане на пет години от падежа на главницата) е подадена молба за образуване на изпълнително производство срещу Д.К. ЕООД, която съдържа искане за прилагане на изпълнителни способи. Възражението на ищеца, че тази молба няма прекъсващ давността ефект поради ненадлежното „присъединяване“ към „чужд“ изпълнителен процес (воден към този момент срещу физическото лице въз основа на друг изпълнителен лист), е неоснователно. За да прекъсне давността, кредиторът, снабден с право на принудително изпълнение, трябва единствено да сезира надлежен орган и да отправи искане за предприемане на изпълнителни действия. Щом това е сторено, давността прекъсва, а възможните нарушения, свързани с начина на образуване или присъединяване на делото, допуснати от съдебния изпълнител, не се отразяват върху този ефект. Действията на съдебния изпълнител, свързани с администриране на надлежно подадената молба, ако не са в съответствие с процесуалния закон, не могат да повлияят върху правомерно извършеното от кредитора сезиране. Ето защо, дори да се приеме, че е недопустимо новото изпълнително производство да бъде присъединено към вече образуваното, това не влияе върху прекъсването на давността, осъществено с молбата на кредитора (още повече, че с тази молба кредиторът е поискал образуване на изпълнително производство, а искането за присъединяване има само второстепенен характер). Изискването, разяснено в цит. ТР, действието да е валидно извършено, означава то да е предприето именно след сезиране от лице с право на принудително изпълнение и преди прекратяване на изпълнителното производство поради перемпция или по друга причина, но няма отношение към правилното администриране на искането от страна на съдебния изпълнител. В настоящия случай това изискване е спазено.
След влизане в сила на заповедта за изпълнение на главницата (10.12.2014 г.) са поискани и предприети нови изпълнителни действия през 2016 г. и 2017 г. (запор върху банкови сметки и движими вещи), което също води до прекъсване на давността. Неоснователно е твърдението на ищеца, че с прекратяване на изпълнителното производство по отношение на длъжника-физическо лице се обезсилват с обратна сила всички изпълнителни действия – обезсилването касае само действията, предприети срещу Н., а останалите запазват своята валидност и прекъсващия давността ефект.
Прекъсване на давността е извършено и с предявяване на вземанията съгласно чл. 685а, ал. 1 ТЗ. Възражението на ищеца за ненадлежното им предявяване е неоснователно. Действително, те са предявени пред съда по несъстоятелността преди началото на течението на срока за предявяването им, но правната последица от тази преждеврменност в никакъв случай не е отпадане на ефекта на предявяването, а само зачитането му към момента, към който това може да се извърши. Или с други думи, вземанията се считат надлежно предявени, а последиците, с които законът свързва предявяването им (напр. прекъсване на давността), ще настъпят в момента, в който производството бъде възобновено.
Въз основа на изложеното съдът счита, че вземанията, за които е издаден изпълнителния лист от 22.07.2014 г. по ч.гр.д. № 19393/2014 г. не са погасени по давност и по отношение на тях не се осъществила и предпоставката на чл. 739, ал. 1 ТЗ.
По отношение на вземанията по изпълнителен
лист от 21.10.2015 г.
Както беше посочено, тези вземания са за лихва върху главницата по договора за заем за периода 23.07.2012 г. – 23.07.2015 г., законна лихва върху присъдената сума до погасяването и съдебни разноски. Първото действие по принудително изпълнение след влизане в сила на заповедта е предприето на 03.11.2015 г., когато е отправена молба за образуване на изпълнително производство (изп.д. № 3730/2015 г.), съдържаща и искане за извършване на изпълнителни действия. Това налага да се отговори на въпроса следва ли да се зачете течението на давностния срок преди тази дата (по отношение на вземането за лихва за периода 23.07.2012 г. – 03.11.2012 г.) и какво е правното значение на влязлата в сила заповед за изпълнение по отношение на давността. За отговор на този въпрос съдът съобрази следното:
Влизането в сила на заповедта може да настъпи по два начина – с изтичане на срока за възражение, ако такова не е подадено, или с влизане в сила на решение по предявения на основание чл. 422 ГПК иск, с което вземането се признава за съществуващо. Независимо от начина, по който се е стигнало до влизане на заповедта за изпълнение в сила, тя придобива стабилитет, който поражда най-малко един ефект – преклудиращия. Неговото настъпване, когато е бил предявен иск по чл. 422 ГПК, се извежда от стабилитета на решението по установителния иск (чл. 439, ал. 2 ГПК), а когато заповедта влиза в сила в резултат от неоспорване на вземането, преклудиращото й действие се извежда от разпоредбата на чл. 424, ал. 1 ГПК, съгласно която вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение може да бъде оспорено само въз основа на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. С аргумент за по-силното основание, длъжникът не може в последващ процес, какъвто е и настоящият, да релевира възражения, основаващи се на факти, настъпили преди влизане на заповедта в сила. Извън преклудиращото действие остават всички възражения, които не биха могли да бъдат заявени до влизане на заповедта в сила поради неосъществяване на фактите, от които те произтичат.
Това обстоятелство обаче е ирелевантно в настоящия случай, тъй като с подаване на заявлението давността спира, а ако заповедта влезе в сила, давността ще се счита и прекъсната от този момент (чл. 115, б. „ж“ и чл. 116, б. „б“ ЗЗД). Този извод е безспорен, когато заповедта е влязла в сила в резултат на уважен установителен иск – давността се счита за спряна, считано от подаване на заявлението (т.е. в този случай заявлението се приема за акт, който поставя началото на съдебен процес), както и прекъсната поради уважаване на иска. Ако същото правило не се приложи към заявлението, когато заповедта е влязла в сила като неоспорена, ще се стигне до санкциониране на кредитора само защото във вече двустранното (след връчване на заповедта) съдебно производство неговият длъжник е избрал да не оспори вземането. Допълнителен аргумент за това е и обстоятелството, че след подаване на заявлението и преди издаване на заповедта кредиторът няма друг правен способ, с който да въздейства върху течението на давността – не може да предяви иск, не може да подаде ново заявление, нито може да предприеме действия по принудително изпълнение. Той е образувал висящ съдебен процес и е обвързан от неговото приключване (вж. мотивите на т. 10 от цит. ТР). Действително, в мотивите по т. 14 на ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че заявлението не прекъсва давността, но там е разгледана хипотеза на непредявен иск, когато такъв е следвало да бъде предявен поради подадено възражение. Да се приеме обратното, би означавало да се постави в по-неблагоприятно положение кредиторът, чието вземане е установено още в заповедното производство (без провеждане на последващо исково), спрямо този, чийто длъжник е възразил. Не могат да се черпят доводи от едностранния характер на заповедното производство, защото то е едностранно само до момента на издаване на заповедта, а след връчването й на длъжника той е овластен да възрази или не, като така обуслови по-нататъшното развитие на вече двустранното заповедно производство. Следователно заповедта за изпълнение и при неподадено възражение влиза в сила в момент, в който заповедното производство е придобило двустранен характер. Още повече че силата на заповедта от гледна точка на нейното установително действие и непререшаемост е идентична с тази на съдебното решение (което е отменимо при условията на чл. 303 ГПК при наличие на нови обстоятелства или новооткрити доказателства).
Ето защо съдът приема, че от подаване на заявлението до издаване на заповедта по чл. 417 ГПК или до влизането й в сила, ако заповедта е по чл. 410 ГПК, давността спира, както и се счита прекъсната от същия момент, щом е влязла в сила, а след това в тежест на кредитора, вече снабден с изпълнителен лист, е да предприема по-нататъшни действия по прекъсването й.
Изложеното сочи, че и преди подаване на молбата за образуване на изпълнително производство въз основа на изпълнителния лист от 21.10.2015 г. давността е била спряна и прекъсната с подаване на заявлението, а след тази дата – прекъсната отново с последващо предприетите действия по принудително изпълнение, извършени по изп.д. № 1264/2014 г. след присъединяването към него на изп.д. № 3730/2015 г. И тук важат формираните по-горе правни изводи, че искането за извършване на изпълнителни действия прекъсва давността, щом е направено от овластен за това взискател пред надлежен орган, независимо от възможните процесуални нарушения, допуснати от съдебния изпълнител при присъединяване на делата. Ето защо предприеманите по изп.д. № 1264/2014 г. изпълнителни действия през 2016 г. и 2017 г., насочени към събиране на вземанията и по този изпълнителен лист, са довели до ново прекъсване на давността (поради това е неоснователно и твърдението за перемиране на изп.д. № 3730/2015 г. – под този номер на дело не са извършвани действия, тъй като съдебният изпълнител е приел същото за присъединено към изп.д. № 1264/2014 г. и е извършвал изпълнителни действия в рамките на това дело). Следователно до възобновяване на производството по несъстоятелност, когато е настъпил прекъсващият давността ефект на предявяване на вземанията, давностният срок не се явява изтекъл и за вземанията по изпълнителния лист от 21.10.2015 г..
Възражението, касаещо „дублиране“ на претенцията за лихва, не може да бъде релевирано поради това, че не се основава на нови факти, настъпили след влизане в сила на заповедите за изпълнение. Действително, за част от периода по двата изпълнителни листа е присъдена лихва върху една и съща главница, като същевременно е присъдена лихва върху лихва (за вземането заповедта по чл. 410 ГПК). Касае се обаче за неправилност на съдебния акт, която не може да бъде последващо релевирана в производството по чл. 694 ТЗ, щом ищец по него е самият длъжник (той е обвързан от установената дължимост с влезлите в сила заповеди и може да я оспорва само на основание новоткрити обстоятелства или писмени доказателства).
Поради изложеното съдът счита, че исковете следва да бъдат отхвърлени.
По
разноските:
Ищецът следва да заплати
по сметка на съда на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ държавна такса в размер на 3127,27
лв., а на процесуалния представите на ищеца – адвокатско възнаграждение в
размер на 2 875,45 лв.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д.К.
ЕООД (н.), ЕИК *******, срещу Л.Н.Б., ЕГН **********, искове с
правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ за установяване несъществуването на вземания
за следните суми: 41 072,43 лв., представляваща левовата
равностойност на 21 000 евро – главница по договор за заем от 26.05.2009
г., 18 009,43 лв. – законна лихва за периода 10.04.2014 г. – 03.08.2018
г.; законна лихва от 03.08.2018 г. до погасяването; 1146,09 лв. – разноски по
ч.гр.д. № 19393/2014 г.; 13 036,68 лв., представляваща левовата
равностойност на 6 665,55 евро – лихва за забава върху главницата от
21 000 евро за периода 23.07.2012 г. – 23.07.2015 г., 3 996,35 лв. –
законна лихва върху сумата от 13 036,68 лв. за периода 28.07.2015 г. –
03.08.2018 г. и законна лихва от тази дата до погасяването; 920, 73 лв. –
разноски по ч.гр.д. № 44697/2015 г., които вземания са включени в одобрения от
съда списък на приетите вземания в производството по несъстоятелност на ищеца.
ОСЪЖДА Д.К.
ЕООД (н.), ЕИК ********, да заплати по сметка на съда на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ сумата от 3127,27 лв. държавна такса, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК – на
адв. С.И.Х. сумата от 2 875,45 лв. адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчване на препис.
След влизане в сила на решението преписите,
изискани на основание л. 86, ал. 3, т. 2 ПАС, да се върнат на СГС, ТО, 18
състав.
СЪДИЯ: