ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Номер 123709.09.2020 г.Град Пловдив
Районен съд – ПловдивI наказателен състав
На 09.09.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Божидар И. Кърпачев
като разгледа докладваното от Божидар И. Кърпачев Частно наказателно дело №
20205330205303 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 243, ал. 5 НПК.
Образувано е по Жалба на В. С. Ф. срещу Постановление на Районна
прокуратура Пловдив от 11.08.2020 г., с което наказателното производство по
ДП № 269/2020 по описа на Първо РУ към ОДМВР-Пловдив, водено за
престъпление по чл. 323, ал.1 НК, е било прекратено.
С жалбата се оспорва обосноваността и законосъобразността на
постановения прокурорски акт, като се иска същият като неправилен да бъде
отменен, като делото да бъде върнато на прокурора за продължаване на
разследването.
По допустимостта на жалбата:
Жалбата е подадена в законоустановения срок и изхожда от
легитимирано лице, пострадало от престъплението, за което е водено
досъдебно производство, поради което и същата се явява процесуално
допустима следва да бъде разгледана по същество.
Във връзка със срочността на жалбата следва да се отбележи, че по
преписката са представени доказателства за връчването на процесното
прокурорско постановление само на брата на жалбоподателката, който е
самостоятелно пострадало лице- на дата 18.04.2020г. Въпреки, че пратката е
била адресирана само до А. П., жалбоподателката, видно от текста на
жалбата, се счита за редовно уведомена за прокурорското постановление от
тази дата и го е обжалвала в рамките на 7-дневния срок по чл. 243, ал.5 НПК,
като жалбата е входирана на 24.08.2020г.
По делото не са представени доказателства за редовно връчване на
прокурорското постановление на жалбоподателката на по-ранна дата от
1
18.04.2020г., поради което и жалбата следва да бъде счетена за подадена в
срок.
В същото време срокът за подаване на жалба от А. П. към настоящия
момент е изтекъл, поради което не съществува пречка за разглеждане на
постъпилата по делото жалба от В. Ф..
Относно процесуалната легитимация на жалбоподателката, съдът
намира, че същата произтича от твърденията, че е пострадала от
престъплението самоуправството, за което е водено разследването.
В тази връзка следва да се отчете и Решение № 30 от 4.02.2013 г. на
ВКС по н. д. № 2150/2012 г., II н. о., Решение № 346 от 23.12.2011 г. по нак. д.
№ 1787/2011 г. на Върховен касационен съд, според които престъплението
по чл. 323, ал.1 НК, въпреки че се намира в глава „Престъпления против
реда и общественото спокойствие“ е такова, от което принципно е
възможно да има пострадал.
По основателността на жалбата:
Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна по следните
съображения:
От събраните по делото доказателства се установява следната
фактическа обстановка:
Свидетелят А. С. П. живеел на адрес - ************************,
заедно със съпругата си Г. П.. На същия адрес, но на етаж 3 живеела
жалбоподателката В. С. Ф. , която е сестра на свидетеля А. С. П..
Триетажната къща се намирала в ограден двор от 420 квадрата. На
отсрещната страна на двора имало построена двуетажна къща, на първия етаж
на която живеела свидетелката А. А. К., заедно със съпруга си К. К..
Двете къщи делели общ двор, който имал един вход. А. С. П. и В. Ф.
от една страна и А. А. К. и К. К. от друга били във влошени отношения от
1979г. и между тях не съществувала никаква комуникация.
В края на месец декември 2019 година А. А. К. и К. К. монтирали
охранителни видеокамери на фасадата на къщата, в която живеели.
Недоволни от тези действия останали свидетелите А. С. П. и В. С. Ф. .
Според тях с поставянето на камерите се нарушавали техни конституционно
установени права, доколкото неправомерно се заснемали те самите и общи
части на двете къщи. Заявяват категорично нежелание да бъдат заснемани от
видео охранителните камери.
2
Поставянето на видеокамерите не било предварително обсъждано
с А. С. П. и В. Ф., като същите били изключително неприятно изненадани от
тяхното инсталиране.
Тази фактическа обстановка се установява по един несменен начин от
всички разпитани по делото свидетели и по-конкретно А. П., В. Ф., К. К., А.
К..
Досежно гореизложените фактически положения не съществуват
никакви противоречия в показанията на четиримата свидетели, поради
което и съдът изцяло ги кредитира в тази има част.
Противоречия в гласния доказателствен материал се обособяват по две
групи от въпроси:
-какъв е броят на монтираните камери дали две (според показанията на
свидетелите А. С. П. и В. Ф.) или три (К. К., А. К.)
-каква е насочеността на камерите.
-какви са конкретните причини за поставяне на охранителните камери.
Тези противоречия обаче не са съществени, доколкото се отнасят
до факти, които по изложените по-долу съображения, не са от естество да
променят извода за несъставомерност на деянието като престъпление.
Самоуправството е престъпление против установения от закона ред
относно уреждане на отношения между гражданите или между тях и други
правни субекти, пряко засягащи дейността по решаване на възникнал
спор помежду им със съответните правни последици.
Така Решение № 14/11 март 2016 година, наказателно дело №
1275/2015 година на ВКС.
Съгласно трайната съдебна практика престъпление по чл. 323, ал.1 НК
от обективна страна е налице, ако кумулативно са реализирани следните
елементи от фактическия състав:
-наличие на правен спор между две или повече лица;
-спорът да бъде за наличието или начинът на упражняване на
имуществено право;
- наличие на поведение, изразило се в активно действие от едно от
участващите в спора лица;
-активното действие да е насочено към реализация на правото предмет
на спора;
-правният спор да е възникнал преди активното действие, а не да
3
се поражда от него;
-активното действие по реализация на имущественото право да е
предприето не по надлежния ред за разрешаване на правни спорове.
Отсъствието, на който и да било от елементите от обективна страна
на фактическия състав обуславя несъставомерност на деянието като
самоуправство.
Така Решение № 264/ 23 октомври 2014 год., трето наказателно
отделение, по н.д 677/2014 на ВКС.
Разгледани по-подробно горните елементи от фактическия състав
водят до следните изводи:
Изпълнителното деяние на самоуправството може да се състои само в
активно действие (разбирано като съвкупност от телодвижения, извършени
в дадено време на дадено място, под контрола на съзнанието).
Самоуправството никога не може да се прояви в бездействие.
Така изрично Решение №154/27 юни 2017 г, I НО, наказателно дело №
569 по описа за 2017г. на ВКС, Решение № 428/30.05.2005г., по н.д
№901/2004г на ВКС, Решение № 219/ 11 декември 2018 г., наказателно дело
№ 810/2018 година на ВКС, Решение № 598 от 05.02.2003 г. по н. д. №
485/2002 г., I н. о. на ВКС, Решение № 215 от 25.03.2004 г. по н. д. № 817 /
2003 г., II н. о. на ВКС, докладчик зам.-председател на ВКС Румен Ненков
Предпоставка за наличие на престъпление по чл. 323, ал.1 НК е
наличието на правен спор, като същият не е нужно да е заявен по съдебен
ред. Достатъчно е от доказателствата по делото да се установява обективното
му наличие в действителността.
Така Решение № 329 от 06.10.2015 г. по н. д. № 766 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 20 от 13.04.2011 г. по нак. д. №
646/2010 г. на Върховен касационен съд, Решение № 81 от 25.02.2011 г. по
нак. д. № 680/2010 г. на Върховен касационен съд
Предмет на спора може да бъда само наличието или начина на
упражняване на имуществено право. Ако спорът касае неимуществено
право, деянието е несъставомерно като самоуправство.
Така изрично Решение №248/2011 г. по н.д.№1302/2011 г. на ВКС, ІІ
н.о, Решение № 245 от 11.06.2010 г. по к.д. № 162/2010 г. на Върховен
4
касационен съд, Решение № 302 от 16.VI.1976 г. по н. д. № 269/76 г., II н. о,
Решение № 695 от 01.11.2004 г. по н. д. № 313/2004 г., I н. о. на ВКС,
Правния спор следва обективно да е съществувал преди
предприемането на т.нар. активно „самоуправно“ действие, а не да се
поражда от него. Това следва от систематичното място на престъплението в
глава 10 от НК „Престъпления против реда и общественото спокойствие“.
Като регулатор на обществените отношения държавата е предвидила ред
(съдебен и извънсъдебен) за разрешаване на правните спорове и гарантиране
на правната сигурност. Обществената опасност при самоуправството
произтича именно от обстоятелството, че деецът е наясно, че между него и
пострадалото лице съществува правен спор, знае, че за разрешаването му е
предвиден нарочен ред и въпреки това съзнателно решава да „изземе”
правосъдието в свои ръце и сам да реализира спорното си право не по
установения ред. В случай, че изначално не съществува правен спор, а той
се поражда за първи път в резултат от предприетите активни действия се
касае само за порочно развитие на граждански отношения, като
обществената опасност на извършеното не оправдава намесата на
наказателно-правна репресия.
Така изрично Решение №248/2011 г. по н.д.№1302/2011 г. на ВКС, ІІ
н.о., Решение №154/27 юни 2017 г, I НО, наказателно дело № 569 по описа за
2017г. на ВКС, Решение № 385 от 16.10.2009 г. по н.д. № 392/2009 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 43/10.05.2017 г., наказателно дело №
1282 по описа за 2016 г. на ВКС, Решение № 303/2012 от 24.07.2012 г. по нак.
д. № 941/2012 г. на Върховен касационен съд, Решение № 598 от 05.02.2003 г.
по н. д. № 485/2002 г., I н. о. на ВКС, Решение № 428/30.05.2005г., по н.д
№901/2004г на ВКС
Субект на престъплението по чл. 323, ал.1 НК може да бъде само
лице, което е участник във вече съществуващия правен спор или негов
представител, но не и трето за спора лице.
Така Решение № 553 от 11.11.2002 г. по н. д. № 461 от 2002 г., II н. о
на ВКС, Решение № 245 от 11.06.2010 г. по к.д. № 162/2010 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 248 от 14.07.2011 г. по нак. д. № 1302/2011 г. на
Върховен касационен съд.
Видно от приетата за установена фактическа обстановка в случая
липсват два от кумулативно изискуемите белези от обективна страна.
5
На първо място предмет на спора не е имуществено право, а
личното право на неприкосновеност на личността от заснемане и други
посегателства върху интимната сфера по чл. 32 от Конституцията. Тоест не е
налице съставомерния признак предмет на спора да е едно имуществено
право.
На следващо място, прие се за установено от съда въз основа на
показанията на всички разпитани свидетели, че правният спор в процесния
случай е възникнал едва след предприемане на конкретните активни
фактически действия по поставяне на охранителни камери. Преди това не
само, че не е имало спор, доколкото този въпрос изобщо не е обсъждан, но и
изцяло е отсъствала комуникация между семейство К. и жалбоподателката.
Тоест в случая отсъства и съставомерния признак да е налице правен
спор, който да предшества действията, за които се твърди да са
самоуправни.
Всъщност това обстоятелство изрично е признато и в жалбата , в която
жалбоподателката е потвърдила, че правния спор е възникнал именно след
поставяне на камерите, като това действие на семейство К. дълбоко я
изненадало. Така в жалбата изрично фигурира изявлението: „Не сме били
уведомявани предварително за това намерение на госпожа К., тъй като
ако бяхме уведомени бихме се противопоставили“
От гореизложеното следва, че описаното деяние е изначално
несъставомерно като самоуправство.
Действително, както правилно се изтъква в жалбата, по делото има
редица въпроси, които не са изследвани или макар да са изследвани не са
установени по еднозначен начин от събраните по делото доказателства, както
следва:
-какъв е бил броя на поставените охранителни камери
-каква е била тяхната насоченост
-какъв е бил режима на ползване на дворното място
-каква е причината за поставяне на охранителните камери.
Принципно, както основателно се изтъква в жалбата, е възможно
извършването по делото и на други действия по разследване- например оглед
на двора, в който са разположени камерите.
Изясняването на гореизложените обстоятелства обаче, не се явява
6
необходимо, предвид констатираната изначална несъставомерност на
деянието като престъпление самоуправство. Това е така, доколкото при
липса на два съставомерни признака, каквито и други допълнителни
обстоятелства да се установят, изводът за несъставорност на деянието не
би се променил.
Изясняването на гореизложените обстоятелства би имало значение в
един граждански процес, в който жалбоподателката би могла да защити
правата си.
При извършена служебна проверка, съдът при установените факти,
не съзира наличие на каквото и да било друго престъпление.
Действително, както правилно се изтъква в жалбата, чл. 32 от
Конституцията има пряко и непосредствено действие. Престъпление
обаче представлява само това деяние, което е обявено за противоправно
и наказуемо в НК.
В действащия наказателен кодекс нарушаването на забраната по чл.
32 от Конституцията от частно лице не е криминализирано, доколкото
евентуалното незаконно заснемане с охранителни камери не е въздигнато
като изпълнително деяние на нито един престъпен състав, поради което и
извършеното би могло да съставлява граждански деликт, но не и
престъпление.
По изложените съображения, при извод, че вече установените факти
категорично сочат на липса на престъпление, извършването на
допълнителни действия по разследване за установяване на факти, които не
са от естество да променят изводите за несъставомерност на деянието, би
представлявало ненужно разточителство и ангажиране на държавната
наказателна машина.
В този смисъл е и трайната съдебна практика, според която в
наказателния процес прокурорът на ДП и съдът на съдебна фаза са длъжни да
събират , само тези доказателства, които са допустими, относими, но и
необходими за установяване на обстоятелствата включени в предмета на
доказване. В случай, че обективната истина по делото може да се постигне
от вече приобщените по делото доказателства, а изводът за съставомерност
или несъставомерност на деянието може да се направи въз основа на
приетите за установени до този момент фактически обстоятелства,
извършването на допълнителни действия по разследването не е необходимо и
7
с отказа да ги уважи съответният ръководно решаващ орган не нарушава
правата на страните.
Така изрично Решение № 294 от 16.06.2011 г. по нак. д. № 1607/2011 г.
на ВКС, Решение № 353 от 06.10.2009 г. по к.н.д. № 303/2009 г. на ВКС,
Решение № 405 от 19.11.2009 г. по нак. д. № 425/2009 г. на ВКС, Решение №
104 от 16.09.2019 г. по н. д. № 387 / 2019 г. на ВКС, 1-во нак. отделение,
Решение № 115 от 19.05.2017 г. по н. д. № 226 / 2017 г. на ВКС , 2-ро нак.
отделение, Решение № 368 от 24.10.2014 г. по нак. д. № 1109/2014 г. на ВКС,
Решение № 201 от 20.04.2012 г. по нак. д. № 432/2012 г. на ВКС, Решение №
75 от 21.02.2011 г. по нак. д. № 733/2010 г. на ВКС, Решение №202/08.04.2019
по дело №769/2018 на ВКС, Решение № 276 от 09.03.2018 г. по н. д. № 1045 /
2017 г. на ВКС, Решение № 434 от 14.01.2016 г. по н. д. № 1522 / 2015 г. на
ВКС, Решение № 367 от 13.10.2011 г. по нак. д. № 1846 / 2011 г. на ВКС и
много други, включително и цитирани в посочените
От всичко гореизложено следва, че постановлението за прекратяване
на наказателното производство поради липса на престъпление следва да се
потвърди, а на жалбоподателя да се укаже, че пътя му на защита е по
гражданско правен ред.
Така мотивиран
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Постановление на Районна прокуратура Пловдив от
11.08.2020 г., с което наказателното производство по ДП № 269/2020 по описа
на Първо РУ към ОДМВР-Пловдив, водено за престъпление по чл. 323, ал.1
НК, е било прекратено.
Определението подлежи на обжалване и протест в седмодневен срок
от получаване на съобщението за изготвянето му пред ПОС
След влизане в сила на определението досъдебното производство да се
върне на РП Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8