Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 13.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 30.01.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня
Иванова
при секретаря Теодора
Вутева, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 781 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение №
209/16.10.2018 г., постановено по гражданско дело № 2139/2017 г. по описа на РС
- гр. Б., е признато за незаконно уволнението на С.Д.И., извършено със Заповед
№ 1324/01.08.2017 г. на Директора на ОУ „Н.Й. В.“ – гр. Б., като ищцата е
възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „Старши учител чужд език
I-IV клас“ в това училище, а последното е осъдено да й заплати сумата 1332 лв., представляваща обезщетение за оставане без
работа поради незаконното уволнение за периода от 02.08.2017 г. до 18.09.2017
г.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна
жалба от ОУ „Никола Вапцаров“, чрез
пълномощника адв. Д., срещу горното решение във
всички негови части. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е незаконосъобразно
и необосновано. Намира, че районният съд неправилно е тълкувал и приложил
разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, вр. чл.
71, ал. 1, т. 3, вр. т. 3 от Приложение № 1 към чл.
24 от Наредба № 12 от 1.09.2016 г. за статута и професионалното развитие
на учителите, директорите и другите педагогически специалисти. Изтъква, че, към
момента на уволнението, ищцата не е отговаряла
на съдържащите се в тези нормативни текстове изисквания за образование и
квалификация. Анализира притежаваните от ищцата дипломи и сертификати за
придобито образование и завършени квалификационни курсове, и намира, че същите
не съответстват на изискванията за заемане на съответната длъжност. Оспорва
извода на районния съд в обратен смисъл. Отделно от това намира за неприложима
разпоредбата на § 3 от ПЗР на цитираната по- горе наредба. Изразява становище,
че довод за приложението й е бил наведен единствено във връзка с
(не)притежаването от страна на ищцата на ІV-та или V-та професионално-
квалификационна степен, но не и във връзка с останалите изисквания, на които
ищцата не отговаря. Намира, че за приложението на тази разпоредба е от значение
моментът, в който е възникнало ТПО за длъжността, на която е била заварена
ищцата към момента на приемане на Наредба № 12, а не моментът, в който е
възникнало първоначалното ТПО с нея. Твърди, че тази разпоредба не препятства
работодателя да въведе изискване за притежаване на определена професионално-
квалификационна степен в длъжностната характеристика за заеманата от ищцата
длъжност, респ. да прекрати съществуващото с нея ТПО, ако установи, че тя не
притежава такава. Сочи, че в случая е променил длъжностната характеристика на
ищцата (както и на останалите учители, заемащи същата длъжност) поради
повишените изисквания към квалификацията на учителските кадри, въведени с
Наредба № 12. Намира за правно ирелевантно
твърдението на ищцата, дали тази промяна е довела до уволнение и на други
учители в същото училище. Счита, че ищцата безспорно не притежава умения за
работа с презентационна техника (мултимедийни проектори),
каквото изискване се съдържа в длъжностната й характеристика. Моли съда да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което отхвърля предявените
искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от
насрещната страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция жалбоподателят се представлява от адв. Д.,
който поддържа жалбата и моли съда да я уважи по изложените в нея съображения.
Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави
възражение за прекомерност на заплатения от насрещната страна адвокатски
хонорар.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемата не се явява. Представлява се
от адв. Я., който оспорва жалбата и моли съда да я
остави без уважение. Изтъква, че е било налице и допълнително основание за
отмяна на атакуваната в настоящото производство уволнителна заповед, а именно –
квалифицирането на фактическите основания за издаването й не по чл. 328, ал. 1,
т. 11 от КТ (както въззиваемата счита за правилно), а
по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ. Позовава се на писмо от МОН, изпратено
до ищцата, съгласно което притежаваните от нея образование и квалификация
отговарят на изискванията за заеманата длъжност. Счита, че правилно е бил
приложен § 3 от ПЗР на Наредба № 12. Моли
съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд
доказателства, е описана коректно и изчерпателно в обжалваното решение, поради
което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Същото е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявените искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и
3 от КТ.
Неоснователен е изтъкнатият в жалбата довод, че първоинстанционният съд се бил произнесъл по незаявено от
ищцата основание за отмяна на уволнителната заповед (а именно – приложението на
§ 3 от ПЗР на Наредба № 12 по отношение на всички изисквания за заемане на
длъжността), с което бил излязъл извън пределите на изрично заявеното от нея
обстоятелство, касаещо приложението на тази
разпоредба само във връзка с изискването за притежаване на четвърта или пета
професионално- квалификационна степен (ПКС). Настоящият съдебен състав
констатира, че ищцата е навела този довод в предпоследния абзац от
обстоятелствената част на исковата молба, в контекста на няколко нейни твърдения
- за недобросъвестност на работодателя, за проява на лично негативно отношение
към нея и за липса на изискване за притежаване на ПКС съгласно предходната Наредба
№ 5/29.12.1996г. Също така, ищцата е формулирала препращането към тази
разпоредба с общия израз „…следва да се има предвид и § 3 от ПЗР на ….“, без изрично
да го обвързва с конкретно обстоятелство. Поради това няма основание,
позоваването на този нормативен текст да се ограничи само до последиците от
притежаването на съответна професионално- квалификационна степен, независимо от
последното изречение на абзаца, в което ищцата, наистина, е подчертала липсата
на такова изискване в предходния нормативен акт, уреждащ процесната
материя.
Дори да се приеме обратното, то не обуславя незаконосъобразност на
обжалваното решение, тъй като, според настоящия съдебен състав, ищцата отговаря
на актуалните изисквания за образование и квалификация за заеманата от нея
длъжност, с изключение единствено за изискването за притежаване на четвърта или
пета професионално- квалификационна степен (виж. по- долу т. ІІІ.1). Поради
това приложението на § 3 от ПЗР на Наредба № 12 се обсъжда само във връзка с
преодоляване на изискването за притежаването на професионално- квалификационни
степени (виж. по- долу т. ІІІ.3), за което ищцата надлежно е навела довод още с
исковата молба.
ІІІ. По същество
По съществото на спора настоящият съдебен състав като цяло споделя
изложените от БРС мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на жалбата, въззивният
съд излага следните съображения:
Изложените във въззивната жалба доводи
се отнасят до:
1. Обективно притежаваните от ищцата образование и
квалификация, както и тяхното съответствие или несъответствие на актуалните
изисквания на Наредба № 12 за заеманата от ищцата длъжност „старши учител чужд
език І – ІV- ти клас“.
По този въпрос съдът констатира, че, съгласно чл. 24 от Наредба № 12, длъжността
"учител" в детска градина, училище или център за подкрепа за
личностно развитие, се заема от лица, придобили висше образование и
професионална квалификация "учител" съгласно приложение № 1.
В т. 3 от това приложение се съдържат специфични
изисквания за заеманата от ищцата длъжност „Начален учител и учител в група за
целодневна организация на учебния ден (I – IV клас)“, а именно: професионално
направление – педагогика, специалност – начална училищна педагогика с чужд
език, и присъдена професионална квалификация – начален учител и начален учител
по чужд език. Няма изисквания за притежаване на допълнителна квалификация, нито
за притежаване на документ за владеене на чужд език на ниво В2, С1 или С2 от
Общата европейска езикова рамка.
Същевременно,
съгласно чл. 71, ал. 1 от Наредба № 12, длъжностите "старши учител"
или "старши възпитател" се заемат от лица, които освен завършено
висше образование и професионална квалификация, необходими за заемане на
длъжността, определени съгласно приложение № 1, отговарят и на следните
изисквания:
·
заемат длъжността "учител" или "възпитател";
·
имат не по-малко от задължителните квалификационни кредити за всеки
преминат период на атестиране по чл.
49, ал. 3;
·
имат придобита пета или четвърта професионално-квалификационна степен;
·
(в сила от учебната 2021/2022 г. – ДВ, бр. 75 от 2016 г.) имат оценка от
последното атестиране не по-малко от "отговаря на изискванията";
·
имат 10 години учителски стаж.
Алтернативно, ал. 2 от
същия нормативен текст предвижда възможността
за заемане на длъжност "старши учител", съответно "старши
възпитател", независимо от продължителността на учителския стаж, при
кумулативно наличие на следните условия: съответното лице заема длъжност
"учител" или "възпитател"; има по-голям брой от
задължителните за периода на атестиране квалификационни кредити по чл.
49, ал. 3; има придобита трета, втора или първа
професионално-квалификационна степен; и има получена при последното атестиране
оценка "образцово изпълнение" или оценка "надминава
изискванията", като последното изискване е в сила от учебната 2021/2022 г.
От намиращите се на л. 9 – 10 от първоинстанционното
дело писмени доказателства се установява, че И. притежава висше образование по
специалността „предучилищна педагогика“ от 1989г., както и диплома за
преквалификация с получаване на нова професионална подготовка по специалността
„начална училищна педагогика“ от 1993г., а също и свидетелство за придобита
нова професионална квалификация „ранно чуждоезиково
обучение по английски език“ от 2003г. Дипломите и свидетелствата са издадени от
надлежно акредитирано висше учебно заведени – СУ „Св. Климент Охридски“,
Факултет по начална и предучилищна педагогика.
Освен това, И. притежава и удостоверение за завършено обучение от 2006г. на
тема „Базови и специфични компютърни умения на учители“, като са били изучавани
MS Windows XP, MS Word, MS Excel, MS Power Point, Internet (л. 11 от първоинстанционното
дело).
На последно място, езиковите умения на И. се удостоверяват с издадено от
МОН удостоверение за завършено обучение по английски език за достигнато ниво по
Общата европейска езикова рамка (л. 12 от първоинстанционното
дело), както и със сертификат от British Council за участие в курс „Current Methodologies for Teachers of English to Young Learners“ (л. 262 от първоинстанционното
дело).
От
приетите като доказателства заверени копия от трудови книжки на ищцата се
установява, че същата е започнала работа на длъжността „детски учител“ на
01.09.1989г. (л. 265 и сл. от първоинстанционното
дело), а от 10.09.2004г. е постъпила на работа при ответника на длъжност
„учител по английски език – начален етап“ (л. 261 от първоинстанционното
дело). Впоследствие, на 01.01.2010г. тя е била
преназначена на длъжност „старши учител“, видно от отбелязването на стр. 14-15
от трудовата книжка на ищцата.
При
тези данни, съдът намира, че И. притежава висше образование с професионална
квалификация „начален учител“, а придобитата през 2003г. нова
професионална квалификация „ранно чуждоезиково
обучение по английски език“ покрива изискванията за присъдена професионална
квалификация „начален учител по чужд език“.
В подкрепа на този извод е и изричното писмо на МОН в същия смисъл
с изх. № 94-244/02.02.2017г., съгласно което
професионалната квалификация на ищцата отговаря на изискванията за заемане на
длъжност „начален учител по чужд език“ (л. 52-53 от първоинстанционното
дело).
По този въпрос настоящият съдебен състав не споделя довода на
жалбоподателя, че дипломата за преквалификация не удостоверявала придобито
висше образование по определена специалност (стр. 4 от жалбата). Смисълът на
преквалификацията е признаване на вече придобитата квалификация като основа за
придобиване на друга такава от същата образователна степен (в случая – висше
образование). При това, с оглед близостта между новата и старата специалност
(както в настоящия случай), има основание да се предполага, че част от
общообразователните дисциплини са еднакви и за двете специалности, а за
преквалификацията е необходимо само да се придобият специфичните за новата
специалност знания и умения, което е възможно и за по- кратък период от време
(в настоящия случай - 18 месеца), отколкото в случай на първоначално придобиване
на същата специалност.
Във връзка с това съдът намира за неоснователно позоваването на
жалбоподателя на разпоредбата на чл. 43, ал. 3 от ЗВО, доколкото същата касае
повишаване на квалификацията (т.е. само количествено изменение в рамките на
вече придобита квалификация), а не преквалификацията (т.е. придобиване на
качествено различна по вид квалификация).
Неотносими към
процесния случай са и цитираните във въззивната жалба съдебни актове, от които жалбоподателят
прави извод за липса на нова специалност, придобита чрез преквалификация -
Решение № 207 от 2.10.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 2355/2014 г., III г. о., ГК, и Определение № 6279 от 12.06.2006 г. на
ВАС по адм. д. № 1527/2006
г., V о. Първият от тях е постановен по различен въпрос, формулиран по реда на
чл. 290 от ГПК, а и разгледаният в него казус касае съотношение между несходни
специалности (икономика и химия), което е обусловило решаващия извод на ВКС за нееквивалентост на правата, произтичащи от пълния и от
съкратения курс на обучение по икономическата специалност. Що се отнася до
втория акт, наистина, в него се провежда разграничение между пълния курс на
обучение по специалност „право“ в юридически факултет на надлежно акредитирано
българско висше училище от една страна, и съкратения курс по специалност със
същото име към Института за следдипломна квалификация при ВИИ – София, от друга
страна. Решаващият извод на ВАС, обаче, е обусловен не от произнасяне по този
въпрос, а от „…липсата на нормативно
установено правомощие министърът на образованието и науката да определя дали
проведеното от жалбоподателя обучение в Института за следдипломна квалификация
на ВИИ-София (сега Университет за национално и световно стопанство) е било
обучение по специалността "Право", след успешното завършване на което
да е придобил образователно-квалификационна степен по тази специалност…“, в
резултат от което е преценено, че въобще липсва индивидуален административен
акт, подлежащ на съдебен контрол. Така, съдебното производство е било
прекратено, а жалбата е била оставена без разглеждане, без съдът да се е произнесъл
по съществото на спора. Поради това настоящият съдебен състав намира, че и
двата цитирани съдебни акта не са източник на релевантна аналогия за настоящия
правен спор, и не опровергават формирания по- горе извод, че С.И. притежава нормативно
изискуемите образование и професионална квалификация за заемане на длъжността
„начален учител“, вкл. „начален учител по чужд език“.
Следва да се има предвид, обаче, не само вида на заеманата от
ищцата длъжност, но и степента (ранга) на последната съгласно чл. 3, ал. 2 от
Наредба № 12, а именно – „старши учител“. Длъжност от такава степен е свързана
с допълнителни функции по чл. 5 и чл. 7 от наредбата, и освен това ищцата е
следвало да отговаря на допълнителните изисквания за заемането й,
регламентирани в чл. 71 от същата наредба. По този въпрос съдът намира, че тя,
безспорно, отговаря на изискванията по чл. 71, ал. 1, т. 1 и 5, а изискването
по т. 4 е неприложимо, тъй като ще влезе в сила в бъдещ момент – от учебната
2021/2022 година (арг. от § 10 от ПЗР на Наредба №
12). Също така практически неприложимо е и изискването по т. 2, доколкото то
касае броя на квалификационните кредити по чл. 49, ал. 3 от наредбата за всеки
период на атестиране. Във връзка с това следва да се има предвид, че институтът
на кредитите е въведен едва със Закона за предучилищното и училищното
образование (в сила от 1.08.2016 г.) и с Наредба № 12 (в сила от 27.09.2016 г.),
а продължителността на атестационните периоди е определена на четири години
(чл. 77, ал. 1 от Наредба № 12). Това означава, че към момента на процесното уволнение не е имало основание за атестиране на
ищцата, нито за подлагане на преценка броя на присъдените й квалификационни
кредити.
По тези съображения, доводите на жалбоподателя по въпроса,
разглеждан в настоящата т. ІІІ.1, са основателни единствено в частта им за
липса на притежавана от ищцата четвърта или пета професионално- квалификационна
степен съгласно чл. 71, ал. 1, т. 3 от Наредба № 12, доколкото по делото не се
спори, че тя не притежава такава степен, нито по- висока степен, която би
обусловила приложение на изключението по чл. 71, ал. 2 от наредбата. По този
въпрос не биха били валидни мотиви, аналогични на изложените по- горе във
връзка с неприложимостта на чл. 71, ал. 1, т. 2 и 4 от Наредба № 12, и
изключващи необходимостта от това изискване, тъй като придобиването на
професионално- квалификационни степени (ПКС) не е ново, а е било достъпно за
ищцата и в предходен период. То е регламентирано още с Наредба № 5 от
29.12.1996 г. за условията за повишаване квалификацията на педагогическите
кадри в системата на народната просвета и реда за придобиване на
професионално-квалификационни степени (ДВ, бр. 6 от
21.01.1997 г., попр., бр.
8 от 28.01.1997 г., доп., бр. 73 от
29.08.1997 г., изм. и доп., бр. 101 от
23.11.1999 г., бр. 39 от 29.05.2015 г., отм., бр. 75 от 27.09.2016 г., в сила
от 27.09.2016 г.), а сега действащата Наредба № 12 само свързва различни (нови)
правни последици с факта на притежаване или непритежаване на съответната ПКС.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че ищцата действително не е отговаряла
на нормативно установените и възпроизведени в актуалната й длъжностна
характеристика изисквания за образование и квалификация за заеманата от нея
длъжност, в частта им, касаеща необходимостта от
притежаване на четвърта или пета ПКС.
2. Другите изисквания, съдържащи се в актуалната
длъжностна характеристика за заеманата от ищцата длъжност.
В конкретния случай това
са изискванията за притежаване на умения за работа с презентационна техника
(мултимедийни проектори) и софтуер (Word, Excel, Power Point).
Във връзка с тях, съдът намира за принципно правилен довода на процесуалния
представител на въззиваемата, изразен в хода по
същество пред въззивния съд, че те е следвало да
бъдат квалифицирани от работодателя като обстоятелства по чл. 328, ал. 1, т. 11
от КТ, доколкото съставляват различни изисквания за изпълнение на длъжността извън
изискванията за образование и професионална квалификация. Съдебната
практика, обаче, допуска неточно посочване на нормативния текст, по който се
извършва уволнението, стига да е налице валидно и коректно формулирано
фактическо основание за това (арг. от Решение № 346
от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 468/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 46 от
4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 16/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 6 от
13.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4798/2008 г., III г. о., ГК, Решение № 1002 от
18.05.2000 г. на ВКС по гр. д. № 2000/99 г., III г. о.). Поради това, допуснатата
от работодателя непрецизност не опорочава уволнението и не съставлява самостоятелно
основание за отмяна на уволнителната заповед, тъй като словесното
формулиране на волята му е било достатъчно ясно, и не е препятствало нито защитата
на ищцата срещу нея, нито проверката за законосъобразност на уволнението от
страна на съда.
Разглеждайки така изтъкнатите обстоятелства по същество, съдът
намира, че те не обосновават прекратяването на ТПО на ищцата, поради следните
съображения:
От намиращото се на л. 11 от първоинстанционното
дело удостоверение за завършено обучение на тема „Базови и специфични
компютърни умения на учители“ се установява, че към момента на уволнението И. е
притежавала изискуемите умения за работа с посочения от работодателя софтуер (Word, Excel, Power Point), доколкото изучаването
му е било част от това обучение. Поради това констатацията на работодателя в
обратен смисъл, която го е мотивирала да издаде уволнителната заповед, не
съответства на действителното фактическо положение и не съставлява годно
основание за прекратяване на ТПО с ищцата.
Изискването за
притежаване на умения за работа с презентационна техника (мултимедийни проектори) е неопределено, доколкото не конкретизира специфичните
белези на тази техника (напр. вид, марка, модел, производител). Това не
позволява да се направи безспорен извод за вида и обема на изискваните умения,
нито за начина, по който работодателят очаква те да бъдат удостоверени, нито за
оторизираната институция, която – евентуално – би следвало да издаде надлежен
сертификат за тяхното притежаване. Формулирано по този начин, изискването е
лишено както от конкретизация, така и от каквито и да било обективни
измерители, въз основа на които да се прецени, дали ищцата притежава или не
притежава въпросните умения. Поради това то не е годно да оправдае предприетото
от работодателя уволнение. За сравнение следва да се отбележи, че коментираното
по- горе изискване за работа със софтуер конкретизира последния по несъмнен
начин, което дава база за преценка на надеждността на притежаваното от ищцата
удостоверение, издадено от оторизирания разпространител на този софтуер за
България – нещо, което категорично отсъства във формулировката на изискването
за работа с мултимедийни проектори, а и не може да се
извлече от публичната покана на л. 26 – 27 от първоинстанционното
дело.
Поради това съдът
намира, че непредставянето на доказателства за притежавани от ищцата умения за
работа с (някакви) мултимедийни проектори не може да
бъде основание за прекратяване на трудовото й правоотношение.
3. Приложението на § 3 от ПЗР на Наредба
№ 12 от 1.09.2016 г. за статута и професионалното развитие на учителите,
директорите и другите педагогически специалисти.
С оглед констатираното
по- горе (в т. ІІІ.1) непритежаване от страна на ищцата на изискуема ПКС по чл.
71, ал. 1, т. 3 от Наредба № 12, съдът намира, че обективно е съществувало едно
от изложените в уволнителната заповед основания за нейното издаване. Това
изискване, обаче, следва да се тълкува във връзка с разпоредбата на § 3 от ПЗР
на Наредба № 12 от 1.09.2016 г. за статута и професионалното развитие
на учителите, директорите и другите педагогически специалисти, съгласно която „лицата,
заварени на длъжност на педагогически специалист, които не отговарят на
изискванията на тази наредба, запазват трудовото си правоотношение, ако са
имали право да заемат съответната длъжност към момента на възникване на
правоотношението“.
В конкретния случай съдът намира, че ищцата е имала това право,
тъй като притежава диплома за преквалификация по специалността „начална
училищна педагогика“ и свидетелство за професионална квалификация „ранно чуждоезиково обучение по английски език“ (л. 9-10 от първоинстанционното дело). Така тя покрива точно всички изисквания,
съдържащи се в т. 3 от приложението към чл. 2 от Инструкция № 2 от 29.07.1994
г. за изискванията за заемане на длъжността "учител" или
"възпитател" съобразно придобитото образование, професионална
квалификация и правоспособност (понастоящем – отменена), доколкото този
нормативен акт не съдържа никакви други изисквания за заемане на длъжността, вкл.
изискване на притежаване на определена професионално- квалификационна степен.
Във връзка с това съдът намира за по принцип правилен, но по
същество – неоснователен, довода на жалбоподателя, че съответствието с
изискванията на тази инструкция следвало да се преценява не към момента на възникване
на първоначалното ТПО на ищцата с този работодател, а към момента на
преназначаването й на длъжността „старши учител“, за което нямало данни по
делото. Видно от отбелязването на стр. 14 от трудовата книжка на ищцата,
преназначаването й на длъжност „старши учител“ е настъпило на 01.01.2010г. (л. 8 от пръвоинстанционното
дело), като към този момент тя е отговаряла на всички изисквания за заемане на
длъжността, както се обоснова по- горе.
Съдът намира за
неоснователен и довода на жалбоподателя, че § 3 от ПЗР на Наредба № 12 касаел запазване
на ТПО само към момента на влизане в сила тази наредба на 27.09.2016г. (което е
и направено), но въпреки това работодателят можел впоследствие да въведе
изискването за четвърта и пета ПКС в длъжностната характеристика на учителя, както
и да го уволни във всеки следващ момент, в който той не отговаря на това
изискване. Наистина, правилно в жалбата се поддържа, че работодателят има право
да въвежда с длъжностната характеристика изисквания за образование и
квалификация (вкл. по- високи от нормативно предвидените), което негово
правомощие е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, съставлявайки
същевременно годно основание за уволнение на работник/служител, ако той не
отговаря на тези изисквания. Според настоящия съдебен състав, обаче, това право
касае такива изисквания, които не са регламентирани от нормативни актове, а са
формулирани от самия работодател. И обратно: след като съответното изискване за
заемане на длъжността е установено с нормативен акт (както в настоящия случай),
за него следва да се прилагат уредените със същия акт последици от наличието
или липсата му. Затова, когато в длъжностната характеристика работодателят само
възпроизвежда нормативно установено изискване за заемане на съответната
длъжност (каквото в случая е изискването за притежаване на ІV-та или V-та ПКС
за заемане на длъжността „старши учител“), той е длъжен да се съобразява със
също така нормативно уредените последици от неговото неспазване. В конкретния
случай, изискване за притежаване такава ПКС е въведено с чл. 71, ал. 1, т. 3 от
Наредба № 12, но необходимостта от съществуването му по отношение на заварените
случаи е нормативно преодоляна от разпоредбата на § 3 от ПЗР на същата наредба.
Ако работодателят беше въвел друго, непредвидено в наредбата, изискване (напр.
за притежаване на още по- висока ПКС, за притежаване на СУМПС, за притежаване
на квалификация по втори чужд език, за притежаване на определен трудов стаж и
др.), по отношение на него § 3 не би бил приложим. В този смисъл е дори
цитираното от самия жалбоподател Решение № 321 от 31.10.2011
г. на ВКС по гр. д. № 13/2011 г., III г.
о., ГК, съгласно което „когато
изискванията са предвидени в закон или друг нормативен акт, работодателят е
длъжен да съобрази тези изисквания в длъжностната характеристика“, а работодателската целесъобразност е обсъждана
единствено във връзка с въведените от работодателя различни (по- високи)
изисквания в сравнение с нормативно предвидените. Аналогичен е и казусът,
разгледан в другия цитиран от жалбоподателя съдебен акт (Решение
№ 216 от 23.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6331/2014 г., IV г. о., ГК), доколкото в него също става въпрос за допълнително
изискване, което е въведено по волята на работодателя, а не по силата на
нормативен акт.
Това разграничение се провежда трайно и в известната на настоящия
съдебен състав практика на ВКС (напр.
Решение № 507 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 978/2009 г., IV г. о.,
ГК, Решение № 1238 от 17.06.2005 г. на ВКС по гр. д. № 770/2003 г., III г. о.,
Решение № 417 от 19.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 143/2011 г., IV г. о., ГК,
Решение № 295 от 29.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1178/2016 г., IV г. о., ГК)
според която правото на суверенна преценка на работодателя съществува само, ако
изискванията за заемане на длъжността не са нормативно регламентирани.
По тези съображения
съдът намира, че разпоредбата на § 3 от ПЗР на Наредба № 12 преодолява
нормативното изискване за притежаване на четвърта или пета ПКС по отношение на
учителите, заварени на длъжност „старши учител“. Независимо от факта, че същото
изискване е възпроизведено и в длъжностната характеристика на С.И., то не
съставлява ново, самостоятелно и различно изискване, непопадащо в приложното
поле на § 3 от ПЗР на наредбата.
От друга страна, след
като по- горе (в т. ІІІ.1) беше формиран извод, че ищцата отговаря на
актуалните към настоящия момент изисквания за вид и степен на завършено
образование, последните не следва да се коментират по- подробно във връзка с
разпоредбата на § 3. Единствено за пълнота на изложението съдът отбелязва, че разпоредбата
на § 3 би била приложима към всяко несъответствие между притежаваното от ищцата
образование и квалификация и актуалните нормативни изисквания за заемане на
длъжността „старши учител“, ако тя е отговаряла на предходните такива, вкл. и в
частта им за вид и степен на образование.
4. Наличие
или липса на злоупотреба на работодателя с правото му на уволнение
С оглед констатираното
по- горе основание за запазване на ТПО на ищцата, съдът не изследва въпроса за
твърдяно нарушение на чл. 8, ал. 3 от КТ, доколкото той не би бил в състояние
да обуслови различен изход на делото.
По така изложените съображения, настоящият съдебен състав намира,
че трудовото правоотношение на С.И. с ОУ „Н.Й. В.“ за заеманата от нея длъжност
е следвало да бъде запазено и при новите изисквания, въведени с длъжностната
характеристика за тази длъжност от 31.07.2017г. Съответно, уволнението,
извършено поради липса на изискуемите образование, квалификация и умения за
работа с презентационна техника и софтуер, е лишено от основание и – поради
това – незаконосъобразно, а предявените искове са основателни. С уважаването им
първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, жалбоподателят
следва да заплати на въззиваемата направените от
последната разноски пред въззивната инстанция,
каквито се установяват в размер на 1000 лв. – адвокатско възнаграждение. Съдът
намира за неоснователно възражението за прекомерност на последното, доколкото
минималният хонорар за така предявените искове следва да се определи по реда на
чл. 7, ал. 1, т. 1 и чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в размер на по 200 лв. за исковете по чл.
344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ,
и 323,24 лв. за иска по чл.
344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225
от КТ, т.е. общо 723,24 лв. за трите предявени иска. (В същия смисъл -
Решение № 7916 от 14.12.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 8788/2018 г.)
Същевременно, обаче, всяка
страна има право да избере такъв адвокат, за когото счита, че по най- добър
начин би защитил интересите й, като не може да се очаква, предпочетеният адвокат
задължително да оценява труда си по минималните цени от цитираната по- горе
наредба. Възможно и нормално е, с оглед предоставяното качество на услугата, адвокатът да изисква по- високо възнаграждение за
своя труд, в известни граници. Според настоящия съдебен състав, с оглед
настоящия стандарт на живот в страната и определените минимални възнаграждения,
такава граница е 50% над размера, определен с цитираната наредба, доколкото не
става въпрос за строго специфични казуси, респ. за уникална квалификация на
адвоката. В случая това означава, че уговореният и заплатен в настоящото
производство размер на адвокатското възнаграждение от 1000 лв. следва да се
приеме за оправдан, доколкото не надхвърля възприетата по- горе граница от 50%
над минималния му размер по наредбата, а именно: 723,24 + 0,5*723,24 = 723,24 + 361,62
= 1084,86 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 209/16.10.2018 г., постановено по
гражданско дело № 2139/2017 г. по описа на РС - гр. Б..
ОСЪЖДА ОУ „Н.Й. В.“ с БУЛСТАТ **** и адрес гр. Б., ул.
„С.п.“ № 2, да заплати на С.Д.И. с ЕГН ********** и адрес ***, сумата 1000 лв.,
представляваща направени от въззиваемата разноски в
производството пред въззивния съд.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.