О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.……/…….11.2016 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито
заседание, проведено на тридесети ноември през две хиляди
и шестнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: МИЛА
КОЛЕВА
като
разгледа докладваното от съдията
търговско
дело № 1299/2016 г. по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „ЯВОР
ЗЛАТНИ ПЯСЪЦИ” ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна,
к.к. „Златни пясъци”, Апартхотел „Голдън
лайн”, ет. П, представлявано от Изпълнителния
директор Вячеслав Шуваев,
чрез юрисконсулт Антоанета Томова, срещу „СИТИ ЛИЗИНГ” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Ян Хуняди”
№ 10, представлявано от Николай Асенов Доцински, с
която е предявен конститутивен иск с правно основание
чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за обявяване за окончателен на сключения между страните
предварителен договор за покупко-продажба на ППС, инкорпориран в Договор за
финансов лизинг на пътни превозни средства № 000001240001/03.02.2012 г.
В исковата молба ищецът твърди, че между него и
ответното дружество, в качеството му на лизингодател,
е бил сключен Договор за финансов лизинг на пътни превозни средства №
000001240001/03.02.2012 г., по силата на който лизингодателят се е задължил да придобие и да предостави за
ползване на ищеца пътно превозно средство, подробно описано в приложението към
договора, като ищецът има задължение да заплаща възнаграждение на лизингодателя под формата на лизингови вноски, в сроковете
и условията, уговорени изрично в горепосочения договор. Лизингополучателят
има право да придобие собствеността върху ППС-то след писмено искане от негова
страна, до изтичане срока на договор и изплащане стойността на автомобила.
Поради заплащане на всички лизингови
вноски ищецът твърди, че е настъпило основанието, предвидено в ОУ към Договора
за лизинг за прехвърляне правото на собственост върху ППС-то на лизингополучателя. Твърди, че е отправил покана до лизингодателя за нотариално изповядване на сделката, но
последното не се е случило, поради което и заявява наличие на правен интерес от
водене на предявения иск по чл. 19 ал.3 от ЗЗД.
В срока за отговор по чл. 367
от ГПК ответното дружество „СИТИ ЛИЗИНГ” ЕООД – гр. Варна, е направило
възражение за неподведомственост на спора пред съда, като се е позовавало на
чл. 25 от Общите условия към Договора за финансов лизинг, според който всички
спорове между страните, произтичащи от или във връзка с Договора за финансов
лизинг, включително спорове, породени или отнасящи се до неговото тълкуване,
недействителност, изпълнение или прекратяване, ще бъдат отнесени за разглеждане
до Арбитражни съд за търговски спорове в гр. Бургас, съобразно неговия
правилник за дела, основани на арбитражни споразумения. С оглед на това,
ответното дружество моли съда да прекрати производството пред настоящия съд,
позовавайки се е на чл. 8, ал. 1 от ЗМТА, според който съд, пред който е
предявен иск по спор, предмет на арбитражно споразумение, е длъжен да прекрати
делото, ако страната се позове на него в срока за отговор на исковата молба.
Съгласно разпореждане № 10687 от 01.11.2016 г.,
препис от писмения отговор е изпратен на другата страна с указание за становище
по направения отвод поради наличието на арбитражна клауза, в 1-седмичен срок от
съобщението.
В указания срок по делото е постъпила
молба от ищеца, с която е оспорил възражението за неподведомственост на
ответника поради нищожност на чл. 25 от Общите условия по договора за финансов
лизинг, представляващ арбитражна клауза, като неравноправна клауза, по смисъла
на чл. 143, т. 16 от ЗЗП, която не е била индивидуално уговорена. При условията на
евентуалност, ако се приеме, че клаузата не е нищожна, е направено възражение,
че искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, макар и касаещ вещно право на собственост
върху движима вещ, е подведомствен единствено на съответния държавен съд по
правилата на материалната компетентност.
Предвид възражението за неподведомственост на спора,
съдът дължи произнасяне по същото преди да се произнесе по останалите въпроси,
свързани с движението на делото.
От приложения по делото Договор за финансов лизинг на
пътни превозни средства № 000001240001/03.02.2012 г., на чието изпълнение се
позовава ищеца, се установява, че неразделна част от договора са Общи условия /ОУ/,
които са предадени от ответника на ищеца при сключване на договора и с които
ищецът се е запознал, приел и подписал
/т. 8 от договора/. От разпоредбата на чл. 25 от посочените Общи условия е
видно, че страните са постигнали съгласие всички спорове, произтичащи от или
във връзка с договора, включително споровете, породени или отнасящи се до
неговото тълкуване, недействителност, изпълнение или прекратяване, с изключение
на тези, по които двете страни постигнат съгласие, да бъдат отнесени за
разрешаване до Арбитражен съд за търговски спорове в гр. Бургас, съобразно с
неговия правилник за дела, основани на арбитражни споразумения.
Сключеното между страните арбитражно споразумение
представлява относителна отрицателна предпоставка за надлежното упражняване на
правото на иск, за която съдът не следи служебно, а само по възражение на
ответника. В срока по чл. 8, ал. 1
от ЗМТА, а именно в срока за отговор на исковата молба по чл. 367, ал.
1 от ГПК, ответникът се е позовал на валидно сключено между страните арбитражно
споразумение, съгласието за което е постигнато с подписването на процесния договор за лизинг и с подписване от страна на
ищеца на Общите условия към договора. Арбитражното споразумение се отнася до
спорове, произтичащи от или във връзка с договора за лизинг, а в процесния случай предметът на делото включва установяване
на изпълнението, респективно неизпълнението на задълженията на страните по
договора за лизинг. Настоящото производство няма за предмет вещни права върху
недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение, респективно
отсъства забраната по чл. 19, ал. 1 от ГПК за препращане на спора за
разрешаване към арбитражен съд /в този смисъл е и Определение
№ 963 от 29.10.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 749/2012 г., II т. о., ТК/.
Съдът намира, че направените от ищеца възражения за
неравноправност на клаузата по чл. 25 от ОУ към Договора за лизинг са неоснователни.
Тази недействителност може да се преценява по реда на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ и е въведена с оглед защитата на потребителите в случаите,
когато са страна по търговски договори или по предоставени от търговеца услуги.
Понятието „потребител” обаче е формулирано в разпоредбата на §13, т. 1 от ДР на
ЗЗП, като видно от същата „потребител” е всяко физическо лице, което придобива
стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност и всяко физическо лице, което като страна по договор
по ЗЗП действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В
случая ищецът е юридическо лице, поради което не отговаря на определението за „потребител”
по § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а освен това в случаите, когато се сключва търговска
сделка се предполага, че тя е сключена за осъществяване на търговската му
дейност. Предвид на това ищецът не би могъл да се позовава на установените в
ЗЗП правила за недействителност на договорите.
Съдът намира, че второто направено от ищеца
възражение също е неоснователно. Действително разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД сочи, че всяка една от страните по предварителния договор може да предяви
иск за сключване на окончателния договор. Така, както е формулирана
разпоредбата, същата предвижда подведомственост на спора на съда. В чл. 19 от ГПК обаче е предвидена възможността подведомствен на съда спор да бъде отнесен
за разрешаване към арбитражен съд, като са налице изрично посочени ограничения
за това, т.е. спорът не може да бъде отнесен до арбитраж, ако има за предмет
вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово
правоотношение. В останалите случаи, извън изключенията по чл. 19, ал. 1 от ГПК, липсва изрично ограничение спорът да бъде отнасян до арбитраж, независимо
от предмета му, като е достатъчно същият да бъде имуществен. Поради това съдът
намира, че не съществува пречка да бъде уговорено между страните и иска по чл.
19, ал. 3 от ЗЗД да бъде разгледан от арбитраж. В тази връзка е налице и
произнасяне в теорията /„Предварителният
договор по българското право”, Нейко Славов, издателство „Фенея”
По изложените съображения съдът намира, че възражението
на ответника е допустимо и основателно, поради което и на основание чл. 8, ал.
1 от ЗМТА, производството по т.д.№ 1299/2016 г. на ВОС,
ТО, следва да бъде прекратено.
Воден от гореизложеното и в същия смисъл, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА производството по т.д. № 1299/2016 г. по описа на ВОС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Варненския
апелативен съд в едноседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН
СЪД: