Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Варна, 12.07.2018г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ХРИСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИРЕНА ПЕТКОВА
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
при секретар Галина Славова
като
разгледа докладваното от съдията Петкова
в.гр. дело
№ 591 по описа за 2018г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
въззивна жалба вх.№ 6274/27.11.2017г. от С.В.В. чрез процесуален представител срещу
Решение на Провадийския районен съд № 240/10.11.2017г., постановено по гр.д.№
168/2017г., с което е уважен искът по чл. 240, ал.1 ЗЗД и е осъдена С.В.В. да
заплати на Г.И.Д. сумата от 9 917 лева, дължима главница по сключен договор за
заем между страните от 07.06.2005г. и 04.07.2005г., както и сумата от 5 998,14
лева, представляваща лихва за последните три години преди датата на завеждане
на исковата молба /07.02.2017г./ до окончателното ѝ изплащане.
Въззивницата счита, че първоинстанционното решение е неправилно поради
необоснованост, непълнота на доказателствата и нарушения на съществени съдпроизводствени
правила. Излага, че още в отговора на исковата молба е посочила, че част от
изтеглен от ищцата кредит е предоставен в заем на ответницата, като поетото от
последната задължение е било да го погасява. Твърди, че в о.с.з. от
11.05.2017г. е поискала издаване на удостоверения, за да се снабди с
документация от двете банки по теглене на кредита и да установи, че вноските са
правени от нея и бланките са попълнени лично от нея. Съдът обаче е отказал в
нарушение на процесуалните правила. Сочи, че в производството пред ВРС не е
могла да представи вносните бележки, тъй като не са били у нея, а у трето лице-
И.И.И., който е бил в чужбина. През месец август 2017г. последният е
предоставил бележките. Моли решението да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което да се отхвърлят предявените искове.
Постъпило е и допълнение към
въззивната жалба от С.В.В. вх.№ 6281/27.11.2017г., като са изложени
допълнително съображения досежно неправилността на първоинстанционното решение,
с което съдът е приел, че задължението за връщане на заетата сума следва да се
погаси до 07.06.2012г., а не до 07.06.2008г., което към настоящия момент се
явява недължимо поради погасяването му по давност. Освен това излага, че сумата е получена от
гражданското дружество, а не от въззивницата лично. Излага, че е нямала
представителна власт по отношение на това гражданско дружество.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от Г.И.Д., чрез адв. П.Н.. Твърди се, че
въззивната жалба е неоснователна, а решението на РС- Провадия е правилно и
законосъобразно. Моли се жалбата да не бъде уважена и да бъде оставено в сила
първоинстанционното решение. Претендират се
разноски. Сочи, че процесуални нарушения не са допуснати, поради което и
е настъпила преклузия за събиране на нови доказателства, а и последните са
неотносими.
Постъпила е и въззивна жалба от С.В.В.
срещу решение №277/2017г., с което е допуснато допълване на постановеното
решение №240/10.11.2017г. Излага се, че същото е недопустимо, тъй като искане
за законната лихва ищцата не е предявила с исковата молба.
Постъпил
е отговор вх.№ 1219/01.03.2018г. от Г.Д. срещу въззивната жалба на С.В. против
Решение № 277/19.12.2017г. на РС- Провадия, постановено по гр.д.№ 168/17г.
Въззиваемата твърди, че неоснователна са твърденията на въззивницата, че с
исковата молба не е направено искане за
присъждане на законната лихва върху главницата до пълното издължаване, а така
също и за разноските по делото.
По предмета на така предявения иск с правно основание чл.240 ЗЗД се
излагат следните твърдения от страните:
Ищцата Г.Д. твърди, че между нея и ответницата С.В.
били сключени два договора, по силата на които първата дала в заем на
ответницата на 07.06.2005г. сумата от 3 107,00 лева, която тя се задължила да й
върне ведно с договорената лихва в срок до 07.06.2008г., като за получената
сума заемополучателката подписала разписка. С допълнително споразумение от
06.06.2008г. срокът за издължаване бил продължен до 07.06.2012г. Вторият
договор бил сключен на 04.07.2005г., по силата на който ищцата дала на
ответницата в заем сумата от 6 810,00 лева, която последната се задължила да върне
ведно с договорената лихва в срок до 15.06.2010г., като за получената сума била
подписана разписка. С допълнително споразумение от 15.06.2010г. срокът за издължаване
бил продължен до 15.06.2012г.. в договорените срокове ответницата не върнала
никаква част от задължението си по заема. Сочи, че към момента ответницата
дължи общо 15 893,25 лв., от които 9 917 лв. главница и 5 976,25
лв. лихва. Сочи, че по договора от 07.06.2005г. дължимата главница е 3 107
лв., а лихвата за последните три години преди завеждане на иска е 1 3 79,50 лв.
По втория договор от 04.07.2005г. претендира главница от 6 810 лв. и лихва
за последните три години в размер на 4 596,75 лв. Моли ответницата да бъде
осъдена да заплати посочените суми.
Ответницата В. оспорва иска. Твърди, че на
07.06.2005г. с ищцата сключили договор, с който Д. й предоставила в заем сумата
от 3107лв., със срок на издължаване 07.06.2009г. Парите ищцата получила по Договор
за потребителски кредит с ОББ от 03.06.2005г., като лихвата, уговорена по
договора за заем, била лихвата на банковия кредит. Уговорили се устно тя да
погасява вноските по кредита в банката за издължаване на договора помежду им. С
допълнително споразумение от 06.06.2008г. срокът на договора бил променен на
07.06.2012г. Ответницата излага, че издължила кредита към банката, ведно с
лихвите за погасяване на задължението си към ищцата.
Сочи, че на 04.07.2005г. с ищцата Д. сключили нов
договор, с който последната й предоставила в заем сумата от 6810лв., със срок
на издължаване 15.06.2010г. Парите били предоставени на Д. с Договор за
потребителски кредит с Райфайзенбанк на 30.06.2005г., като лихвата, уговорена
по договора била лихвата на банковия кредит. Уговорили се устно тя да погасява
вноските по кредита в банката, както бил погасителния план за 60 месеца по 156 лв.
на месец за издължаване на договора помежду им. С допълнително споразумение от
15.06.2010г. срокът на договора бил продължен до 15.06.2012г. Тя издължила
кредита към банката напълно ведно с лихвите, с което погасила задължението си
към ищцата напълно. Твърдяла е в отговора по исковата молба, че не е запазила
вносните бележки от банките, защото заемите били изплатени напълно и мислела,
че отношенията помежду им са уредени. В първо съдебно заседание е изразила
становище, че връчените й с исковата молба преписи от доказателства не
отговарят на приложените с исковата молба. Посочила е, че има забелване на
нейното копие, както и са преснети други данни. Поискала е възстановяване на
срока за отговор поради неавтентичността на представените и преписи. С
протоколно определение от 11.05.2017г. ПРС отказал да възстанови срока за
отговор. Указал е на ответницата, че определението му за отказ подлежи на
обжалване в едноседмичен срок. Определението, с което е отказано възстановяване
на срока за отговор на В. не е обжалвано от последната, поради което и съдът
следва да зачете само наведените в отговора, депозиран на 09.03.2017г. възражения.
ВОС като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства намира за установено от фактическа страна следното:
По
делото е представено копие на договор за отпуснат заем с дата 07.06.2005г.,
сключен между Г.Д. като заемодател и ДЗЗД „ Таусура Лукс“ Варна, представлявано
от С.В., с който страните са уговорили предоставянето на заем в размер на
3 107 лв. Посочено е, че получаването на отпуснатата сума ще стане на
07.06.2005г. Уговорен е срок за връщане на сумата – 07.06.2008г. Уговорена е и
годишна лихва от 12,8 %, както и наказателна надбавка при просрочване на
кредита плюс 2%. С разписка за получени суми от 07.06.2005г. С.В., посочена
като заемател, е удостоверила получаване на сумата по заема от 3 107 лв.,
а Г.Д. е удостоверила предаването на сумата. Посочено е, че разписката е
неразделна част от договора от 07.06.2005г. С допълнително споразумение,
сключено на 06.06.2008г. между заемателя С.В. и заемодателя Г.Д., страните са уговорили,
че срокът за издължаване на сумата по договора ведно с лихвите се променя на
07.06.2012г.
Представено
е заверено копие от договор за отпуснат заем с дата 04.07.2005г., сключен между
Г.Д. като заемодател и С.В., с който страните са уговорили предоставянето на
заем в размер на 6 810лв. Уговорен е срок за връщане на сумата – 15.06.2010г.
Уговорена е и годишна лихва от 12,5 %, както и наказателна надбавка при
просрочване на кредита плюс 10%. С разписка за получени суми от 04.07.2005г. С.В.,
посочена като заемател, е удостоверила получаване на сумата по заема от 6 810лв.,
а Г.Д. е удостоверила предаването на сумата. Посочено е, че разписката е
неразделна част от договора от 04.07.2005г. С допълнително споразумение,
сключено на 15.06.2010г. между заемателя С.В. и заемодателя Г.Д., страните са
уговорили, че срокът за издължаване на сумата по договора ведно с лихвите се
променя на 15.06.2012г.
Пред
настоящата инстанция е допуснато събиране на доказателства във връзка с
допуснати от ПРС процесуални нарушения. Представено е копие от кредитното досие
на ищцата Г.Д. в „Райфайзенбанк“ България АД, което съдържа извлечения от
движението по разплащателната сметка с титуляр Г.Д., по която е обслужван
кредита. Представен е и самия договор за кредит, от който се установява, че на
30.06.2005г. последната е сключила такъв с посочената банка за сумата от
7 000 лв. Уговорен е срок за усвояване на сумата до 14.07.2005г. Уговорена
е лихва от 12,50 % годишно. Уговорена е наказателна лихва при забава 21%. Като
краен срок за погасяване на кредита е посочена дата 15.06.2010г. Приложена е
разпечатка, от която е видно, че лихвите
по кредита се начисляват, считано от 15.07.2005г., следователно и това е датата
на захранване на сметката на ищцата, респективно предоставяне на кредита. От
приложеното по делото споразумение от 26.03.2014г. е видно, че поради
просрочване на отпуснатия по договор от 30.06.2014г. кредит в размер на
7 000 лв. банката се е снабдила с изпълнителен лист и е образувала
изпълнително дело срещу ищцата. Страните по споразумението са постигнали
съгласие за заплащането на сумите по определен погасителен план.
Пред
настоящата инстанция е допуснат до разпит свидетеля И.И. за установяване допустимостта приемане на
приложените пред въззивната инстанция на представени от въззивницата писмени
доказателства. Последният е изложил, че познава страните от 2004г., когато е
започнал работа във фирмата, в която и двете са работили. Работил там до 2012г.
Сочи, че имал документи за вноски по кредит- касови бележки, че е внасял пари в
банката, които бележки някои са писани от въззивницата, а някой от свидетеля.
Сочи, че тъй като е бил пласьор, той е внасял пари и носил бележките.
Последните събирал у себе си. На въпрос на съда защо не е давал бележките на
въззивницата В., свидетелят е сочил, че само й ги е показвал и после ги събирал
в папка и ги държал у себе си. Сочи, че е имал пълномощно във фирмата да борави
с банките. Излага, че при преместването на офиса бележките останали в него. С.
не знаела, че са в него и го попитала през юли или юни 2017г. има ли някакви
документи, когато и узнала за наличието им. Свидетелят й ги дал едва август
2017г. С определение ВОС отказал да приеме представените 51 бр. вносни бележки,
като приел, че въззивницата е знаела още към момента на плащанията, че
бележките са във свидетеля. Тя лично му е давала попълнените вносни бележки и
след плащането той се е отчитал, като ги показвал. Следователно и същата е следвало
още в отговора на исковата молба да изложи твърдения, че платежните документи
се намират в трето лице и да направи съответните доказателствени искания за
събирането им. Напротив, в отговора В. е твърдяла, че тя не пази вносните
бележки, тъй като замите са погасени. Затова и съставът приема, че навеждането
на нови факти, а именно че са налице доказателства, установяващи твърденията в
отговора, както и искането за събиране на тези доказателства пред въззивната
инстанция е преклудирано.
Пред
ПРС е допусната и назначена съдебно-счетоводна експертиза със задача, вещото
лице, след като се запознае с материалите по делото да определи, какъв е
размерът на дължимата лихва от страна на ответника за посочения период от
07.06.2005г. до 15.06.2012г. От заключението се установява, че дължимата
договорна лихва плюс наказателната надбавка върху сумата от 3 107 лв. за
периода от 07.02.2014г. до 07.02.2017г. е 1 384,59 лв. Дължимата договорна
лихва плюс наказателната надбавка върху сумата от 6 810лв. за периода от 07.02.2014г.
до 07.02.2017г. е 4 613,55 лв.
Предвид така установеното от
фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Предявените искове намират
правното си основание в нормата на чл.240 ЗЗД.
Договорът
за заем е реален, а не формален договор, поради което и същият е сключен с
даване от страна на заемателя на заемодателя заемната сума, като последният
изрично заяви, че ще върне сумата в определен от страните срок. В тежест на
ищеца-заемател е да установи възникването на облигационно отношение между
страните такова, по което ищецът да е дал твърдените суми, а ответникът да се е
задължил да ги върне. В тежест на ответника е да установи връщането на сумата
или погасяването на задължението на друго основание. В настоящото производство
от представените по делото доказателства по безспорен начин се установи, че
ответницата В. е получила в заем на 07.06.2005г. сумата от 3 107 лв., а на
04.07.2005г. сумата от 6 810 лв. Тези факти не се оспорват в отговора на
исковата молба, а напротив и ищцата изрично ги признава. Затова и наведените
едва във въззивната й жалба твърдения, че страна по договора от 07.06.2005г. не
е тя, а гражданско дружество, по отношение на което тя нямала представителна
власт, са преклудирани. Вярно е, че В. още в първото по делото съдебно
заседание се е позовала на неистинността на представените й преписи от
доказателствата към исковата молба, като на това основание е поискала
възможност да депозира нов отговор и да й бъде възстановен срока.
Определението, с което обаче възстановяване й е отказано, не е обжалвано.
Поради това и доколкото срокът за отговор не е възстановен, то и наведените
едва в първото заседание твърдения не следва да бъдат съобразявани на осн.
чл.133 ГПК. Затова и наведените едва във въззивната жалба твърдения във връзка
с качеството, в което въззивницата е получила сумата от 3 107 лв., са
преклудирани и не следва да бъдат обсъждани. И тъй като договорът за заем е
реален, а безспорно се установява от представените разписки, че именно В. като
заемател е получила посочените суми от 3 107 лв. по договора от
07.06.2005г. и 6 810 лв. по договора от 04.07.2005г., то следва да бъде
направен извод, че договорът за заем е сключен между В. и Д. с предаване на
сумите. И това е безспорно между страните, видно от исковата молба и отговора.
Не е спорно и, че именно такива са били условията за връщане на заемите,
касаещи уговорената лихва, както и сроковете на връщане. Като съобрази
приложените допълнителни споразумения и по двата договора, съдът намира, че
срокът за връщане на сумата от 3 107 лв. е изтекъл на 07.06.2012г., а на
сумата от 6 810 лв.- на 15.06.2012г.
Спорно
между страните е обстоятелството как е уговорено връщането на сумата.
Въззивницата в отговора по исковата молба изрично е твърдяла, че уговорката е
била да погасява кредитите, които ищцата е теглила и от които именно в заем е
предоставила процесните суми. Тези факти обаче останаха недоказани в рамките на
производството. Безспорно се установи, че действително въззиваемата Динчева е
теглила кредит от „Райфайзенбанк“ България АД в приблизително същия период, в
който е сключен договора за заем от 04.07.2005г. Теглената сума е близка по
размер, макар и не идентична, както и различен уговерения по договора за кредит
и договора за заем размер на договорната лихва и наказателната надбавка.
Кредитът е отпуснат обаче в по-късен момент- 15.07.2005г., т.е. след сключване
на договора за заем от 04.07.2005г., когато е и предоставена сумата по заема,
видно от разписката. Дори обаче и да се приеме за установено, че действително
именно от изтегления кредит Д. е предоставила на въззивницата цитираната сума
от 6 810 лв. в заем, горното обстоятелство е ирелевантно. Това е така, тъй
като е без значение какъв е произходът на парите, предоставени в заем.
Съпоставянето на горните факти може да бъде индиция, че съществува възможност
страните действително да са уговорили връщането на заетата сума да се
осъществява, като въззивницата погасява кредита на замодателката си, но това
обстоятелство не е установено с никакви доказателства. Свидетелят И. твърди, че
внасял пари по дадени му от въззивницата вносни бележки и после й ги показвал. Но свидетелят няма впечатления
по чий кредит е бил погасяван с посочените платежни документи /свидетелят дори
не е посочил, че вносните бележки, неприети по делото, са същите, по които той
е внасял суми, както и е писал някой от тях собственоръчно/. Свидетелят няма
впечатления и от факта защо В. е погасявала този кредит, както и че
погасяването е било именно във връзка със сключен между нея и Д. договор за
заем. Ето защо и съставът приема, че възражението, че В. е погасила
задължението си по договора от 04.07.2005г. в размер на 6 810 лв.,
плащайки кредитните вноски по договора за кредит на Д. от 30.06.2005г., остана
недоказано. Още повече, както се установи от представеното между банката и Д.
споразумение, кредитът към 2014г. не е бил изплатен и последната е имала да
погасява още парични задължения по него. Затова и съставът приема, че
въззивницата не установи, че е върнала получените по договора за заем суми.
Същата следва да бъде осъдена да ги върне- 3107 лв. по договора от 07.06.2005г.
и 6 810 лв.- по договора от 04.07.2005г. Или общо 9 917 лв. по двата
договора. Решението на ПРС следва да бъде потвърдено в тази част. И доколкото
подаването на исковата молба поставя ответника в забава и е направено искане за
заплащане на законната лихва върху главницата, то и последната следва да бъде
присъдена върху посочените главници, считано от подаване на иска-07.02.2017г.
до окончателното изплащане. Допълнителното решение също следва да бъде
потвърдено. То не е недопустимо, тъй като такова искане в исковата молба е
налице, а ПРС е пропуснал да се произнесе по него.
Уговорено
е и в двата договора за кредит заплащане на лихва при просрочие на главниците.
Безспорно е, че сроковете за връщане на сумите са изтекли още през 2012 година.
Претенцията на ищцата е за заплащане на лихва само за периода три години преди
завеждане на иска- от 07.02.2014г. до 07.02.2017г. Съобразно заключението на вещото лице въззивницата
следва да бъде осъдена да заплати сумата от 1 384,59 лв. договорна лихва с
наказателна надбавка за просрочие върху главницата от 3 107 лв. за периода от 07.02.2014г. до 07.02.2017г., както и
сумата от 4 613,55 лв. върху главницата от 6 810лв. за периода от
07.02.2014г. до 07.02.2017г. Общо сумата от 5 998,14 лв. Решението на ПРС
следва да бъде потвърдено и в тази част.
На осн. чл.78 ал.1 ГПК и предвид направеното искане въззивницата следва
да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна сума в размер на 1 050 лв., направени
пред настоящата инстанция разноски за заплатен адвокатски хонорар и съобразно
представения списък.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение на Провадийския
районен съд № 240/10.11.2017г., постановено по гр.д.№ 168/2017г., допълнено с
решение №277/19.12.2017г., с които С.В.В., ЕГН ********** с адрес ***, е
осъдена да заплати на Г.И.Д., ЕГН ********** с адрес ***, сумата от 9 917,00
лв., представляваща сбор от дължими главници по сключени договори за заем между
страните, както следва: 3107 лв. по договор за заем от 07.06.2005г. и 6 810 лв.
- по договора за заем от 04.07.2005г. на
основание чл.240,ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главниците от
подаване на исковата молба- 07.02.2017г., както и сумата от 5 998,14 лева,
представляваща сбор от договорните лихви с наказателна добавка, както следва: 1
384,59 лв. договорна лихва върху главницата от 3 107 лв. за периода от 07.02.2014г. до 07.02.2017г. и 4 613,55 лв. върху главницата от 6 810лв.
за периода от 07.02.2014г. до 07.02.2017г.
ОСЪЖДА С.В.В., ЕГН ********** с адрес ***, да заплати на Г.И.Д., ЕГН ********** с адрес ***, сума
в размер на 1 050 /хиляда и петдесет лева/, представляваща направените
пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение на осн. чл.78
ал.1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.