Р
Е Ш Е
Н И Е
София, 05.01. 2021
г.
Софийският Окръжен съд, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН
състав в публично заседание на 07.12. две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ :1. ЯНИКА БОЗАДЖИЕВА
2. КРИСТИНА ТОДОРОВА
при
секретар В. К., след като изслуша докладваното от съдия Бозаджиева ВЧНД
№ 435 по описа за 2020 година и за да се
произнесе , взе предвид следното :
Производството е по реда на Глава ХХІ-
чл. 250, ал.4, вр.чл.341, ал.1, пр.1 НПК за контрол на разпореждане за
прекратяване на наказателното производство.
Софийски ОС, в качеството си на инстанция по
въззивен контрол е сезиран с жалби
против разпореждане, постановено в закрито съдебно заседание на 08.09.2020г. по
НЧХД № 303 /2020г. по описа на РС- И., по силата на което съдът е прекратил
наказателното производство по делото от частен характер, заради неотстранени
недостатъци, съдържащи се в тъжбата, а в една част- материалите са отделени и
изпратени на компетентната РП- Е. П. за
проверка дали се касае за престъпление от общ характер, каквито данни и
обстоятелства са били изложени в тъжбата.
Разпореждането е обжалвано от частния тъжител-Б.К.,
чрез повереника му –адв. П.Б. с искане за отмяна като неправилно и незаконосъобразно-
постановено в разрез с процесуалния закон, след като съдът неправилно е приел,
че указанията в предоставения срок не са изпълнени надлежно. В жалбата се
съдържа твърдение за направено уточнение и конкретизиране на обстоятелствата по
какъв начин подсъдимата е осъществила инкриминираните деяния, както се твърди в тъжбата- посредством пълномощника си
– чрез изявления на същия в съдебно заседание по граждански дела и пледоарията
по същество, въпреки , че такова уточнение не е било необходимо да се прави,
тъй като процесуалният представител-пълномощник по делото осъществява всички
процесуално-следствени действия не от лично качество, а от името и за сметка на
доверителя си – подсъдимата.
Против разпореждането е постъпила жалба и от втората
подсъдима по делото В.И., която атакува същото като незаконосъобразно, в частта
му, в която материалите, касаещи повдигнатото против нея обвинение са отделени
и са изпратени на прокуратурата за проверка дали се касае за престъпление от
общ характер.Счита, че след като тъжбата е неподписана, този недостатък следва
да се приравни на липсваща тъжба, който съставлява пречка РС да бъде сезиран за
извършено престъпление изобщо, а още повече да се произнесе по чл. 287, ал.7 НПК.
Моли в тази част разпореждането да бъде отменено.
В съдебно заседание повереникът на частния тъжител К.
– адв. П.Б. поддържа оплакванията си против постановеното разпореждане,
доводите и аргументите, които ги обосновават, както и искането си за отмяна на
същото и за връщане на делото за
продължаване на съдопроизводствените действия за разглеждане на частната тъжба
по същество. Застъпва тезата, че страната, представлявана от
пълномощник-адвокат в гражданския процес следва да носи наказателна отговорност
за всички действия и изявления, осъществени
от процесуалния представител в хода на производството, по силата на
закона- без необходимост от доказване на конкретни факти, за конкретни активни
действия, обуславящи и обосноваващи подбудителство, тъй като в гражданския
процес всички действия на упълномощения процесуален представител се извършват
от името и за сметка на страната.
Частният тъжител Б.К. подкрепя изцяло позицията,
изразена в жалбата и доразвита от повереника в съдебно заседание.
Защитникът на подсъдимата К.И. – адв. Р. оспорва
изцяло жалбата като неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение,
като се потвърди обжалваното разпореждане изцяло като правилно и
законосъобразно, постановено в пълно съответствие със закона.
Към това становище изцяло се присъединява подсъдимата.
В последната си дума моли да бъде потвърдено изцяло атакуваното с жалбата
разпореждане.
Подсъдимата- жалбоподател –В.И. не се явява. Същата се
представлява в процеса от защитник-адв. М.Й.. По същество на делото от името на
подсъдимата оспорва жалбата, подадена от частния тъжител и моли да бъде
отхвърлена изцяло, като несъстоятелна- лишена от аргументи, почиващи на закона.
Едновременно с това поддържа жалбата от името на подсъдимата, подадена против разпореждането
на РС И., в частта му, относно изпращане на материалите по делото на РП- Е. П. за
произнасяне дали е налице осъществено от подс. В.И. престъпление от общ
характер – лъжесвидетелстване по смисъла на чл.290, ал.1 НК.
Въззивният състав, като разгледа жалбите на заявените
основания, като осъществи самостоятелен цялостен служебен контрол по
чл.314,ал.1 НПК по отношение на обжалваното разпореждане, в съответствие с
приложимия закон, прие за установено следното:
Жалбата на частния
тъжител е неоснователна – липсват основания за нейното уважаване.
Първият съд е упражнил правата си по чл. 247а, ал.2 т.2, вр.чл. 250, ал.1 т.1, 24,ал.5 НПК в пълно съответствие с процесуалния и приложимия материален закон на три
самостоятелни основания, като е изградил верни правни изводи, аргументирал е
своето решение по всяка една от хипотезите,
на базата на задълбочен анализ на закона
и приложимата съдебна практика, изложил е съображения, които настоящият
въззивен състав споделя изцяло.
Първото самостоятелно основание за прекратяване на
наказателното производство се основава на
липсата на подпис от страна на частния тъжител на тъжбата, съществен
процесуален недостатък, който не е бил отстранен, въпреки изричните указания на
съда.Решението на съда намира своето основание в императивната разпоредба на
чл.81,ал.2 НПК, към която препраща разпоредбата на чл.24, ал.5 НПК, съдържаща
правомощие на съда за прекратяване на наказателното производство по дела от
частен характер. Атакуваното
разпореждане се основава на отлично познаване и боравене със съдебната практика
на ВКС, от страна на решаващия съд. Наред с това настоящия съдебен състав
уточнява, че това задължение за редовност произтича пряко по силата на самия
закон-цитираните по-горе разпоредби. С изключителна вещина и умение първият съд
е прокарал разграничението между производството пред първата инстанция и
въззивното производство, както и
произтичащата от това разграничение липса на призната от закона процесуална право- и
дееспособност на лице, различно от лицето, пряко пострадало от престъплението,
да инициира производството по тези дела, подавайки тъжба, в качеството си на
страна-частен тъжител. Процесуалният представител-повереник на същия не
разполага с права на самостоятелна страна и, не е в състояние да замести
тъжителя и да упражни неговите правомощия с правопораждащ ефект. Липсата на
подпис от страна на тъжителя се приравнява до липса на тъжба – по смисъла на
чл.24,ал.5 т.1 НПК, а не съставлява просто нередовност по смисъла на т.2 /в преобладаващата
част от съдебната практика по приложение на закона/, именно защото се касае до
уникално право, принадлежащо на пострадалия от престъплението, независимо от
неясната и донякъде подвеждаща формулировка на ал.2 на чл.81 НПК, боравеща с
понятието „подателя“ /за разлика от ал.3 на същия текст където изрично се
посочва „лицето пострадало от престъплението/. Независимо от тази недотам точна
редакция на закона, извън аргумента от ал.3 на чл.81 НПК, че подателят, може да
бъде само лицето пострадало от престъпление
/с редки изключения, създадени по силата на закона – пр. когато се касае до
малолетно лице/, аргумент се извлича и от текста на ал.1, поставящ изискване за
редовност- посочване на пълни данни на подателя - вън от всякакво съмнение е, че не се отнася
до повереника /чиито данни няма пречка
да бъдат посочени допълнително и вповече/, а на пострадалото лице. На този
ранен предварителен етап – законът борави с различни термини – подателят и
лице, срещу което се подава тъжбата, поради спецификите на производството от
частен характер, но няма съмнение, че връзката между страните е твърдяното в тъжбата престъпно деяние, което
ги легитимира като пострадал от престъплението и лице, което се сочи като
извършител.
На следващо място- въззивният съд констатира, че
въпреки задължителните указания на РС, не са изпълнени изискванията на чл.
81,ал.1 НПК за пълно и конкретно
посочване на обстоятелствата на престъплението, не са посочени конкретните
действия или бездействия – деянието, осъществено от лицето, към което е
насочена тъжбата К.И.. Не е обяснено поради каква причина се претендира
наказателна отговорност против това лице за действия и изявления, за които се
твърди, че са осъществени от друго такова. Законосъобразно първият съд е
посочил, че частната тъжба, която има ефекта и ролята да повдига обвинение за
извършено престъпление, следва да съответства на същите критерии, или
поне-много близки до критериите на чл.246 НПК, съставляващи изисквания за
редовност на обвинителния акт. В пълно съответствие със закона е изразената
позиция, че частната тъжба очертава параметрите и границите на обвинението от
обективна и субективна страна, поради което има отражение в три самостоятелни и
много важни насоки:
-
Да информира
лицето, към което е насочено обвинението
в пълнота и подробности за всички факти, които предстои да бъдат установени в
бъдещия наказателен процес със средствата и способите, предвидени в НПК, както
и да лимитира –ограничи обвинението до посочени конкретни факти, без да се размиват границите и да се разширява
неоправдано и произволно неговия обем и свързаните с първото:
-
Правото на защита
на привлечено лице, да се защитава срещу строго определени конкретни факти
-
Правомощието на
съда с окончателния съдебен акт, да даде
конкретен отговор на конкретно и прецизно посочено обвинение без да нарушава
параметрите и да напуща пределите на същото.
Поради тази съществена и ключова роля на частната
тъжба, която за първи път информира лицето, против когото е насочена за търсене
на наказателна отговорност, за разграничение от делата от общ характер, при
които е налице привличане към отговорност с постановление от досъдебната фаза,
разпоредбата на чл.24, ал.5 НПК свързва неизпълнението на това задължение и
неотстраняването му в срок, с последица - прекратяване на наказателното
производство, а не на съдебното както е по делата от общ характер –по чл.248,
ал.5 т.1, вр.ал.1т.3 НПК.
Изискването за конкретизиране на обстоятелствата, в
които се състои престъплението – тъжителят да посочи с кои свои действия,
привлечената към отговорност К.Л. е мотивирала пълномощника си по делото –адв.Й.
да употреби в съдебно заседание думи и изрази, преценени от тъжителя като
„клеветнически“, е в пълно съответствие със закона.
С изключителна прецизност по отношение на основните
начала и принципи на правото, първият
съд е прокарал същественото разграничение между наказателния и гражданския
процес, откроявайки принципа, че наказателната отговорност е ЛИЧНА, следва да
се носи за собствени деяния – действия и бездействия, а не за чужди, щом се
касае за наказателно отговорни лица –пълнолетни и дееспособни. Обратната страна
на този принцип са изключенията „нумерос клаузус“, по силата на които законът
допуска посредствено извършителство, когато се касае за инкриминирани действия, пряко осъществени от
непълнолетни или недееспособни /поради някакъв недостатък/ лица.
Принципът, за лично носене на наказателната
отговорност, неслучайно е изведен приоритетно в ал.1 на чл.35 НК .
Това първостепенно значение произтича от съществените
и фундаментални разграничения между пеналистиката и цивилистиката, между
наказателния и гражданския процес. По дефиниция и двата процеса представляват защита /на едната от страните/
и санкция – по отношение на другата, преследват и постигат тази цел, но по
съвсем различен начин. Преследвайки и постигайки като ефект възстановяване на
нарушеното равновесие, баланс между отделните членове на обществото, фокусът на
наказателния процес е изместен повече към санкцията, с цел поправяне и
превъзпитаване на лицето, към което е насочен и предотвратяване на бъдещи
инкриминирани като престъпления действия, като наказанието /за разлика от
цивилистиката/, засяга и накърнява не само имуществени, но приоритетно
съществени – лични права на личността- правото на неприкосновеност, на свободно
придвижване, на труд, на личен живот и семейни отношения, когато е свързано с
настаняване на осъдения в пенитенциарни заведения за лишени от свобода. Поради
тази причина е немислимо и недопустимо да се носи наказателна отговорност за
чужди действия. Дори в случаите, когато ефектът върху пострадалия е
предизвикан от такива, привлеченият към отговорност следва да ги е обусловил
или улеснил по някакъв начин –което пак
в същността си е отговорност за
собствени противоправни действия и поведение по смисъла на чл.20, ал. 3 и 4 НК,
самостоятелно участие в изпълнителното
деяние, което има характеристиките на задружна престъпна дейност по чл.20,ал.1 НК.
На следващо място – принципът за лична наказателна
отговорност произтича и от самата дефиниция за престъпление по чл.9, ал.1 НК,
съществен елемент от който е да е
осъществено виновно – извършителят да има субективно психическо отношение към
престъплението под една или друга форма, визирани в чл.11 НК.
Законовата и житейската логика изключва възможността
за наличие на вина за чужди деяния, на едно трето лице, различно
от извършителя им, нито пък е възможен преследвания с наказателната отговорност
ефект за поправяне и превъзпитаване при липса на субективно отношение за
осъществени собствени действия и поведение .
Изложеното по- горе обосновава и легитимира като
постановено в пълно съответствие с материалния и процесуалния закон,
атакуваното разпореждане в тази част, и в същото време- пълната несъстоятелност
на тезата, застъпена от повереника на тъжителя в съдебно заседание, а именно,
че всеки, който е упълномощил процесуален представител по гражданско дело,
следва да носи автоматично- по силата на закона, наказателна отговорност за
действия и изявления на последния в хода на производството, без за де
споменава, търси или изследва личния му принос, когато се касае за
противозаконни деяния, притежаващи характеристиките на престъпления.
Употребената квалификация от повереника
в пледоарията му по същество
„език на омразата“ е взаимстван от неолибералната терминология, като анонимната
му, обобщаваща формулировка по своите
характеристики е чужда на пеналистиката, предвид изложеното по-горе.
Свързано с изложените по-горе аргументи е и третото
основание, за прекратяване на наказателното производство, като РС е приел,
че изложените в частната тъжба факти не описват деяние, което би могло да бъде
преценено като престъпление от страна на лицето, към което е насочено-
подсъдимата К.И..
По отношение на втората подсъдима В.И. постановеното прекратяване на
наказателното производството е осъществено в пълно съответствие със закона при
неподписана тъжба от тъжителя.
Законосъобразен е и изводът, че тъжбата, във вида в
който е подадена и със съдържанието и –изложените конкретни обстоятелства, не е
в състояние да повдигне валидно обвинение от частен характер против подсъдимата В.И., поради това, че не се
засягат обществени отношения, свързани с честта и достойнството на тъжителя, а
такива – свързани с правосъдието като висша държавна дейност, а именно –
задължението лицето, участващо в процеса
да установява само и единствено истинни факти и обстоятелства и че принципно
редът на защита на тъжителя и различен – с жалба до компетентната прокуратура.
Като принципно
приема позицията на РС- И. в тази насока, настоящият въззивен състав, не би
могъл да се съгласи с решението на съда, след като прекрати наказателното производство да изпрати
материалите в тази част на компетентната прокуратура – РП Е. П., от една страна
поради липса на такова правомощие сред правомощията на съда по чл.247а, ал.2
т.2, вр чл.250, ал.2 т.2 НПК.
Дори да се приеме в различна от настоящата хипотеза,
че съдът е приел в съответствие с разпоредбата на чл.250, ал.3 НПК, че делото
не му е подсъдно, тази констатация по
силата на горната разпоредба води до
прекратяване на съдебното, а не на наказателното производство.
Независимо от изложеното по-горе, за законосъобразен
извод на съда при прекратяване на наказателното
производство и в тази му част , за прецизност следва да се посочи, че в
случаите /различни от настоящия/ от съда
сезиран с частна тъжба, тази констатация може да се осъществи и в хода на
съдебното дирене по реда на чл. 287,ал.7 НПК, когато от доказателствата по
делото се установи, че се касае за престъпление от общ характер.И в тази
хипотеза, както и по чл.250, ал.3 НПК законът повелява прекратяване на
съдебното производство, а не на наказателното, по силата на която окончателно
се прегражда пътя на защита по наказателен ред за пострадалото от
престъплението лице.
Изложеното по-горе обуславя отмяната на разпореждането
в частта, в която е постановено
изпращане на материали по НЧХД № 303/2020г., касаещи подсъдимата В.Л.И. *** и потвърждаване
на разпореждането- в останалата му част, като постановено в пълно съответствие
със закона.
Предвид гореизложеното и на осн.чл.341,ал.1, пр.1,
вр.чл.334,т.6, вр.чл.338 НПК съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
Разпореждане от 8.09.2020г., постановено по
НЧХД № 303/ 2020г. по описа на РС И., в частта по отношение постановеното
изпращане на материали по делото на РП- Е. П. .
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждането
от 8.09.2020г. по НОХД №303/2020г. на ИРС в останалата част, досежно
постановеното прекратяване на наказателното производство изцяло.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.