№ 1894
гр. Бургас, 02.12.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на втори декември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско
дело № 20212100501811 по описа за 2021 година
Бургаският окръжен съд е сезиран с частна жалба от юрисконсулт Лидия Мишева в
качеството на пълномощник на „Кредисимо супер” АД против разпореждане №4150 от
29.07.2021г. по ч.гр.д.№5118 по описа за 2021г. на БРС, в частта, с която е отхвърлено
заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист срещу длъжника Д. Г. АТ., за следните суми: 1585,91 лв. договорна
лихва за периода от 29.02.2020 г. до 31.05.2020г., както и 23,33 лв.- обезщетение за забавено
плащане в размер на законната лихва за периода от 1.03.2019 до 19.05.2020г.
Жалбоподателят намира, че в обжалваната част съдебният акт е неправилен,
незаконосъобразен и необоснован.
На първо място се сочи, че районният съд неправилно е отхвърлил договорната
лихва, като е приел, че погасителния план, в който се съдържа нова задължение не отговаря
на изискванията на чл.417, ал.3 ГПК, доколкото същият не е с нотариална заверка на
подписите.
Сочи, че погасителният план е обективиран в приложение №1, представляващо
неразделна част от договора за обратен лизинг със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив №547/5.02.2020г., като в него са определени размерът
и падежите на отделните лизингови вноски, дължими от лизингополучателя. Понеже самият
договор за обратен лизинг е с нотариална заверка на подписите на страните, а в чл.10 от
същия е записано, че лизинговите вноски се дължат съобразно приложение №1- погасителен
план, който е приложен към договора, подписан е от всички страни по него и представлява
неразделна част от договора, то според жалбоподателя, фактът, че погасителният план не е с
нотариална заверка на подписите, не се отразява на валидността на представения документ.
Изтъква, че договорът и погасителният план не съставляват отделни основания за плащане,
независимо, че договорът бил материализиран в няколко документа, като е цитирана
1
съдебна практика на ВКС. Изведено е заключение, че представения договор за обратен
лизинг с нотариална заверка на подписите на страните и погасителният план- приложение
№1, съставляващо неразделна част от договора, доказват съществуването на неизпълненото
от страна на длъжника задължение за плащане на претендираното вземане.
На второ място се изтъква, че клаузата относно договорената възнаградителна лихва
/ГЛП от 40%/ не противоречи на добрите нрави и не е нищожна, като според жалбоподателя
изводът на БРС в обратна насока противоречи на актуалната съдебна практика. Развити са
съображения.
На трето място жалбоподателят намира за неправилен извода на БРС, че не следва да
се присъжда обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва по договора за
обратен лизинг, по аргумент, че предметът на производството по чл.417, ал.1 ГПК е
ограничен до вземането, установено с изпълнителен лист. Сочи, че на основание Общите
условия- т.16.1 във връзка с чл.8 от договора, при забава на плащане на парично задължение
от страна на лизингополучателя, лизингодателят има право на обезщетение в размер на
законната лихва
Върху неплатената в срок сума. Сочи, че дължимостта на това задължение е
последица от забавата на длъжника, който не е изпълнил на падежа, а това от своя страна
прави вземането изискуемо и кредиторът може да иска изпълнение, включително по реда на
заповедното производство. Изразява становище, че след като основанието на вземането за
неустойка или обезщетение за забава е предвидено в документа, а размерът е определен в
самия документ или определяем по посочен в него начин /например като процент/, то тези
вземания се основават на посочените в чл.417, т.3 от ГПК документи, поради което за
подобно акцесорно вземане може да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение, тъй
като не се установява въз основа на данни, стоящи вън от изпълнителното основание- т.4а от
ТР №4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. №4/2013г. ОСГТК. Ето защо счита, че след като
размерът на претендираната законна лихва за забава е определен в документа по чл.417, ал.3
ГПК- договора с нотариална заверка на подписите, който районният съд е приел за редовен
от външна страна документ, удостоверяващ подлежащо на изпълнение вземане, а сумата е
претендирана в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, е налице
яснота относно основанието и размера на претенцията, поради което заповедният съд е
длъжен да я присъди.
Моли обжалваното разпореждане да бъде отменено. Претендира пълен размер на
разноските пред двете инстанции.
Частната жалба е с правно основание чл.418, ал.4 от ГПК. Същата е подадена в
законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирано лице.
Ето защо съдът намира жалбата за допустима и следва да я разгледа по същество.
Частно гражданско дело № 1811 по описа за 2021 г. на Бургаския районен съд е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, подадено
от жалбоподателя „Кредисимо супер” АД чрез пълномощника юрисконсулт Мишева. С него
съдът е сезиран с искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист против Д. Г. АТ. от гр.Бургас за следните суми: главница в размер на 432,34 лв.,
2
представляваща задължение по договор за обратен лизинг; договорна лихва в размер на
1585,91 лв. за периода от 29.02.2020г. до 31.05.2020г.; законната лихва за забава по договора
за обратен лизинг за периода от 1.03.2019г. до 19.05.2020г.- 29,33 лв., както и законна лихва
от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението.
Допълнително е поискано присъждане на разноски, включващи платената държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
В т.9, б.”в” от заявлението е посочено, че паричното вземане представлява
неизпълнено парично задължение, произтичащо от договор за обратен лизинг
№547/5.02.2020г. със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив,
за сумата от 16000 лв. главница.
В т.12 като документ, от който произтича вземането е посочен договор за обратен
лизинг №547/5.02.2020г. със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив, сключен с нотариална заверка на подписите.
Като допълнителна информация в т.14 е посочено, че по силата на договора
заявителят, в качеството на лизингодател е предоставил за ползване на длъжника, в
качеството на лизингополучател лек автомобил, подробно описан в заявлението, а
лизингодателят се задължил да заплати уговорените в договора и приложенията към него
суми, включително, но не само общата сума и другите разходи, както и да придобие
собствеността върху лизинговия актив. Съгласно погасителния план, съдържащ се в
Приложение №1, неразделна част от договора, лизингополучателят следвало да заплати
общо 32292,08 лв., от които главница в размер на 16000 лв. и възнаградителна лихва общо
16292,08 лв. на 48 лизингови вноски, от които 47 в размер на 672,75 лв. всяка и една
последна вноска в размер на 672,83 лв., в срок до 31.01.2024г., както и да заплати всички
други разноски, направени от лизингодателя във връзка с договора и лизинговия актив,
съгласно т.8.6. и следващите от Общите условия на договора. Заявителят изпълнил своето
задължение за предоставяне на лизинговия актив, в съответствие с договора , ОУ и другите
приложения към него, представляващи неразделна част от договора. Лизингополучателят не
изпълнил насрещните си задължения, предвидени в т.17.3 от договора във връзка с т.8.1 от
ОУ, раздел VIII, за заплащане на дължимите по договора и приложенията към него суми,
като по договора не постъпили никакви плащания. На 18.05.2020г. на длъжника било
връчено уведомление за разваляне на договора на основание т.14.4.3 от ОУ. С приемо -
предавателен протокол лизингополучателят декларирал, че доброволно е предал лизинговия
актив на лизингодателя. Към 19.05.2020г. с настъпил падеж за периода от 29.02.2020г. до
30.04.2020г. били първите три вноски, от които 432,34 лв.- главница и 1585,91 лв.-
договорна лихва. На основание т.16.1 от ОУ било начислено и дължимо обезщетение за
забава в размер на законната лихва в размер на 29,33 лв. за периода от 1.03.2019г. до
19.05.2020г. Въпреки положените от лизингодателя усилия за доброволно събиране на
дължимата от лизингополучателя сума, последният не я заплатил.
Представени са доказателства- оригинал от договора за заем /с нотариална заверка на
подписите на страните/, Приложение №1 към договора – погасителен план за лизингови
вноски /без нотариална заверка на подписите на страните/, приемо-предавателен протокол
3
от 5.02.2020г. /без нотариална заверка на подписите/, Приложение №1 към приемо -
предавателния протокол, касаещо оборудването на лизинговия автомобил, Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, както и
общи условия към договор за обратен лизинг, относими към периода, в който е сключен
процесния договор.
Представено е и допълнително споразумение между страните от 18.05.2020г., с което
страните са прекратили по взаимно съгласие договора, като лизингополучателят е признал
задължението си за описаните в споразумението суми- неплатени лизингови вноски в
размер на 2018,25 лв., възнаграждение и разноски по възстановяване на лизинговия актив-
600 лв., мораторна лихва 23,97 лв. за периода от датата на възникване на задължението за
всяка отделна лизингова вноска до 13.05.2020г., както и всички останали задължения по
договора- неустойки, обезщетения за вреди, разноски за лизингодателя до датата на
прекратяване на договора и във връзка с изпълнението му. Приложен е и приемо-
предавателен протокол от 12.05.2020г., съгласно който лизинговият автомобил е бил върнат
на лизингодателя, ведно с оборудването, описано в приложение №1 към същия протокол,
което също е представено към заявлението.
Приложено е пълномощно за представителната власт на юрисконсулт Мишева,
квитанция за внесена държавна такса и списък на разноските.
Районният съд е издал заповед №1942 от 28.07.2021г. по ч.гр.д.№5118/2021г. на БРС,
с което е разпоредил издаването на заповед за незабавно изпълнение срещу длъжника,
посочен в заявлението за сумата от 432,34 лв.- главница по договора за обратен лизинг,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.07.2021г. до окончателното
изплащане, както и 8,65 лв. разноски за държавна такса съразмерно на уважения размер на
претенцията, както и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение. Видно от мотивната част на
заповедта, районният съд е приел, че приложения договор за обратен лизинг с нотариална
заверка на подписите е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение
вземане на кредитора против длъжника.
С обжалваното разпореждане, инкорпорирано в същата заповед, Бургаският районен
съд е отхвърлил претенцията за останалите, посочени в заявлението суми- възнаградителна
лихва и обезщетение за забавено плащане за периода преди подаване на заявлението /т.нар.
мораторна лихва/. Посочил е, че погасителният план, в който се съдържа задължението за
възнаградителна лихва, не е с нотариална заверка на подписите и не представлява документ
по чл.417, т.3 от ГПК- от една страна, а от друга- че искането за тази сума е в противоречие с
добрите нрави, чл.411, ал.2, т.2 от ГПК вр. с чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД /основание за
нищожност, различно от това по чл.19, ал.5 от ЗПК/ , тъй като ГЛП от 40 % надвишава
значително трикратният размер на законната лихва и клаузата за такава се явява нищожна,
съобразно цитирани решения и определения на ВКС. Относно отказаното обезщетение за
забавено плащане районният съд е изложил мотиви, че проверката, а и предметът на
заповедното производство са ограничени до вземането, установено с изпълнителното
основание.
При така установената фактическа обстановка Бургаският окръжен съд приема, че
4
частната жалба е неоснователна, по следните съображения:
Според разпоредбата на чл.418, ал.2 от ГПК дейността на съда при разглеждане на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК включва проверка в две насоки: дали документът е редовен от външна страна
и дали същия удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. За
издаването на изпълнителен лист е необходимо кумулативното наличие на тези две
предпоставки.
В случая правилна е фактическата констатация на районния съд /която не е спорна по
делото/, че погасителният план, съдържащ задължението за процесната договорна лихва не
е нотариално заверен. Вярно е твърдението на въззивника, че в т.6 от нотариално заверения
договор за обратен лизинг е уговорен процента на ГЛП- 40 %, но тази клауза, сама по себе
си, не изпълнява изискването на закона вземането, за което се изисква издаване на заповед
за изпълнение да бъде установено по размер и падеж посредством документа по чл.417 т.3
ГПК. В случая, конкретните размери и падежа на вноските, включващи както главницата,
така и възнаградителната лихва, се съдържат единствено в приложение №1 /погасителен
план/, който обаче не съдържа нотариална заверка на подписите на страните и макар да е
посочен като неразделна част от договора за обратен лизинг, в действителност не
представлява такава, тъй като не е спазено изискването на чл.20, ал.1 от Наредба №32 на
МП за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори. Съгласно тази
разпоредба, когато се удостоверява документ, който съдържа повече от един лист /както в
случая се твърди, че приложение №1- погасителния план е неразделна част от договора/,
удостоверяването следва да се извърши като документите /приложенията, за които се
твърди, че са неразделна част от договора/ следва да бъдат скрепени към договора с подписа
и печата на нотариуса най-малко на две места. Същото се отнася и до ОУ на договора, за
които също е безспорно, че не са нотариално заверени.
Въпреки гореизложеното, заповед за незабавно изпълнение за претендираната
възнаградителна лихва следва да се издаде. По спорния въпрос е формирана задължителна
съдебна практика на ВКС, която е цитирана в частната жалба- Определение №508 по ч.т.д.
№281/2010г., Второ т. о.; Определение №500 по ч.т.д.№146/2010г., Първо т. о.; Определение
№358 по ч.т.д.№99/2011г., Второ т. о., съгласно която ако договорът за финансов лизинг е с
нотариална заверка на подписите, той представлява основание по чл.417, т.3 ГПК;
доколкото по отношение размера и падежа на лизинговите вноски договорът съдържа
изрично препращане към погасителен план, съставляващ неразделна част от него, то това
приложение е елемент от самия договор; договорът и неговото приложение не съставляват
отделни основания за плащане, независимо, че договорът е материализиран в два документа.
При това положение следва да се приеме, че договорът за лизинг с нотариална
заверка на подписите и приложение №1 /погасителен план към него/, представляващо
неразделна част от него, установяват задължението на длъжника за процесните три вноски
от дължимото към датата на прекратяването на договора възнаграждение на лизингодателя
за възнаградителна лихва, общо в размер на 1585,91 лв. за периода от 29.02.2020г. до
30.04.2020г. включително. Изискуемостта на същите се установява с подписаните от
5
страните приемо- предавателен протокол от 5.02.2020г. към договора за обратен лизинг от
същата дата, от който е видно, че лизингодателят е изпълнил задължението си за предаване
на автомобила, както и от допълнително споразумение от 18.05.2020г., с което длъжника е
признал наличието на валидно изискуемо парично вземане по договор за обратен лизинг
№547, включващо към 13.05.2020г. три броя непогасени лизингови вноски /част от които са
задълженията за възнаградителна лихва/, които доказателства имат характер на изходящ от
длъжника документ по чл.418, ал.3 ГПК, удостоверяващ задължението.
Неправилно е становището на БРС, че искането за възнаградителна лихва е в
противоречие с добрите нрави. Изводът на районния съд, че уговорената от страните
годишна договорна лихва в размер на 40 % противоречи на добрите нрави, понеже
надхвърля трикратния размер на законната лихва, почива на съдебна практика, която не е
приложима към настоящия казус, тъй като е налице специална законова уредба. Цитираната
от БРС практика изхожда от принципното положение, че в закона липсва законоустановена
горна граница на договорната лихва при потребителските кредити /при липсваща
императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва/, поради което
единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД са правилата на добрите нрави. Понастоящем обаче, такава горна
граница има и това е 5-кратният размер на законната лихва, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК
/приложим и към настоящия казус, тъй като договорът за лизинг е със задължение за
придобиване на собствеността върху лизинговата вещ/. Че тази разпоредба намира
приложение следва от правилото на чл.19, ал.1 ЗПК, според което ГПР включва всички
разходи по кредита, включително лихвите. След като е налице ограничение на ГПР, това
означава, че е налице и ограничение на ГЛП, който при всички случаи не може да
надвишава ГПР. Понеже процесния ГЛП не надвишава петкратния размер на законната
лихва, тоест е договорен в рамките на закона /приложимия ЗПК/, тази уговорка на страните
не противоречи на добрите нрави. Презумпцията е, че след като една уговорка не
противоречи на закона, то тя не може да противоречи на правилата на добрите нрави.
Ето защо искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист спрямо длъжника за възнаградителната лихва е основателно и следва да се уважи. В
тази му част обжалваното разпореждане следва да бъде отменено, а вместо него следва да се
постанови издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за претендираната
възнаградителна лихва.
Частично основателна е жалбата в частта, касаеща изводите на районния съд за
недължимост на мораторната лихва за процесния период, макар и по различни от
изложените от него съображения.
Правилно е становището на жалбоподателя, че задължението за обезщетението за
забава е уговорено в т.8 от договора за лизинг, като същото е определяемо, тъй като е
направена препратка към законната лихва /чл.86, ал.1 ЗЗД/, макар и да не е посочено като
конкретна сума в договора за лизинг /не е и възможно, тъй като предварително не може да
се предположи, кои вноски и за кой период лизингодателят няма да изпълни/. Т.е. налице са
предпоставките, посочени в т.4а от ТР №4/2013г., постановено на 18.06.2014г. по т.д.
6
№4/2013г. на ОСГТК на ВКС за издаване на заповед за изпълнение за това задължение.
В случая обаче се претендира вземане за забава, включващо период, който
предшества сключването на договора за лизинг- началната дата на забавата е 1.03.2019г.,
докато договора е сключен на 5.02.2020 г. За периода от 1.03.2019г. до 1.03.2020г. и за
сумата от 1,67 лв., заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист следва да бъде отхвърлено, а разпореждането на БРС в тази му част
следва да бъде потвърдено. Заповед за изпълнение следва да се издаде за сумата от 27,66 лв.,
определена по реда на чл.162 ГПК чрез калкулатор за законна лихва в сайта на НАП при
размер на вноската 672,75 лв. и начална дата за определяне на лихвата 1.03.2020г. за първата
вноска, 1.04.2020г. за втората вноска и 1.05.2020г. за третата вноска, а крайна дата на
периода- 19.05.2020г.
На жалбоподателя следва да се присъдят разноските за платени такси за двете
инстанции- 55,96 лв. /на база платена такса за първа инстанция 40,96 лв. и 15 лв. за
въззивна/. Тъй като районният съд е присъдил 8,65 лв., тази сума следва да се приспадне от
общото задължение. Ето защо с настоящото определение на жалбоподателя следва да бъдат
присъдени допълнително 47,31 лв., разноски за платените от него държавни такси по водене
на делото.
Районният съд е определил юрисконсултско възнаграждение от 50 лв. за първата
инстанция, което не е намалил на основание чл.78 ГПК. В жалбата няма оплаквания,
касаещи неправилно определяне на размера на това възнаграждение /същото е определено в
рамките на размера, предвиден в чл.26 от Наредбата за заплащане на правната помощ/,
поради което за първата инстанция не следва да се определя по-висок размер
юрисконсултско възнаграждение. За въззивната инстанция не се претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 4150 от 28.07.2021г., инкорпорирано в заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК с №1942 от
28.07.2021г. по ч.гр.д.№ 5118 по описа за 2021г. на БРС, с което е отхвърлено частично
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу Д.
Г. АТ. за сумата от 1585,91 лв., представляваща договорна лихва за периода от 29.02.2020г.
до 31.05.2020г., както и за сумата от 27,66 лв.- мораторна лихва за периода от 1.03.2020г. до
19.05.2020г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ в полза на „КРЕДИСИМО СУПЕР“ АД, с ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление гр.София, район „Триадица“, бул.“Витоша“ № 146-а,
Бизнес център „България“, заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист против Д. Г. АТ. с ЕГН:********** от *** и
за следните суми:
- 1585,91 лв., представляваща договорна лихва за периода от 29.02.2020г. до
7
31.05.2020г.,
- 27,66 лв.- мораторна лихва за периода от 1.03.2020г. до 19.05.2020г. , дължима по
договор за обратен лизинг №547 от 5.02.2020г.;
- 47,31 лв.- допълнителни разноски по делото, включващи платените такси за
двете инстанции.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх.№16849 от 14.09.2021г. по описа на
БРС, В ЧАСТТА, с която е обжалвано разпореждане № 4150 от 28.07.2021г. по ч.гр.д.№
5118 по описа за 2021г. на БРС, с което е отхвърлено искането за издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 1,67 лв., представляваща законна
лихва върху първите три лизингови вноски за периода от 1.03.2019г. до 29.02.2020г.
Връща делото на Бургаския районен съд за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК и изпълнителен лист съобразно настоящото определение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8