Р Е
Ш Е Н
И Е № 15
гр.Габрово,08.02.2019
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Габровски
окръжен
съд в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Г. КОСЕВА
при секретаря В.
Килифарева, с участие на прокурора............., като разгледа докладваното
от съдия Косева т.д. № 63 по описа за 2018 година и за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявени са: частичен иск с
правно осн. чл. 55 ал.1 за сумата 28 729,86 лева и иск с правно осн. чл. 86 ЗЗД
за сумата 2 494,90 лева за периода 25.09.2017 г. - 02.08.2018 г.
В исковата молба на А.С. се
твърди, че сключил с ТБ
„АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ" АД договор за кредит на жилище
№ 26272/28.09.2007 г., с размер 140 000 лева. В периода на действие на договора за кредит банката неоснователно
надвземала суми за лихви по кредита, като
съгласно решение № 182/19.06.2018 г., постановено по г.д. №2545/2017 г. по описа на РС Габрово, е осъдена да заплати на
кредитополучателя 5001 лева /частична претенция/ от надвзетите лихви, ведно със
законната лихва от 31.10.2017 г. /дата на депозиране на исковата молба по г.д. № 2545/2017 г
на ГРС/ до окончателното изплащане, както и
сторените деловодни разноски. Решението не било
оспорвано от страна на банката и веднага след изтичане срока за обжалване
изпълнено доброволно.
Спорните
въпроси били регламентирани в чл. III, т. 5.1. и т.6 от Договора, както и чл. 1, чл.2 и чл. 3 от
Анекс № 1/2009 г. към него и касаели лихвата по кредита,
уговорена между страните, както и възможностите за нейното
изменение. Създавало се
впечатление, че банката- икономически
по-силната страна, била
единствено компетентна да променя възнаграждението си (лихвата), като същата е
осъществила това свое право единствено в собствена изгода, тоест в посока на
увеличаване. Неравноправно и необосновано, въпреки, че от 2009г. насам били налице условия
за промяна в смисъл намаляване
на лихвата, банката не извършила корекция в интерес на клиента /кредитополучателите/. Договор № 26272/28.09.2007 г. бил допълнен с АНЕКС № 1 от 24.04.2009 г., с
който била въведена промяна в т. 5.1. чл. III, относно
лихвата по кредита. Съгласно т. 5.1, чл. III от договора за ползвания кредит кредитополучателите заплащат на банката годишна
лихва, равна на базов лихвен процент (БЛП) за лева, определен периодично от
Управителния съвет на Банката. Така определената годишна лихва се намалява с
1.20 /едно цяло и двадесет стотни/ пункта, съгласно взето решение на кредитния
съвет, компетентен да разгледа преписката. Към деня на подписване на Договор №
26272/28.09.2007г. годишната лихва била 6.90 % /шест цяло и деветдесет стотни
процента/. Лихвата се начислявала ежедневно и била платима
ежемесечно на 25
/двадесет и пето/ число на съответния месец. Лихвите били дължими върху непогасената част от кредита до пълното
му издължаване. При изчисляване на лихвата, месецът се брои за 30 /тридесет/
дни, а годината за 360 /триста и шестдесет/ дни. Лихвеният процент по кредита бил валиден при ползване на „ипотечен пакетен
продукт". При преустановяване заплащането на продуктовата такса за
ползване на „ипотечен пакетен продукт" банката
променяла едностранно лихвените проценти по кредита,
които се привеждат в съответствие със стандартните условия на банката, действащи към датата на прекратяването. В т. 6. банката си запазвала правото по своя преценка
да променя
по всяко време БЛП, ако преобладаващите пазарни условия налагат това.
При промяна на размера на БЛП, новият БЛП бил валиден от 1-во
число на месеца, следващ месеца на решението на
Управителния съвет на банката
за промяната му. Кредитополучателите се считали за уведомени за променения размер на БЛП с поставянето на уведомление
за промяната в паричните салони на банката. С
горецитирания Анекс № 1/24.04.2009г. към процесния Договор страните изменили и
допълнили съдържанието на т.5.1, чл.Ш от сключения
между тях Договор за кредит както следва: т.5.1,
чл. III, за ползвания кредит Кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва, формирана от сбора на БЛП 8.90%
за лева, определен периодично от Управителния съвет
на банката, намален с 0.30 пункта, но не
по-малко от минималния приложим годишен лихвен процент съгласно актуалнтата за
съответния момент Тарифа за лихвите, таксите и комисионните
на „Алианц Банк България" АД. Към деня на подписване на този Анекс
годишната лихва по предходното изречение била в
размер на 8.6% /осем цяло и шестдесет стотни процента/. Лихвата се начислявала ежедневно и се плащала
ежемесечно на 25 число на съответния месец. Лихвите били дължими върху непогасената част от кредита до пълното
му издължаване. Чл. 2 от Анекса преповтарял текста
на т.6 от Договора. Чл.3 от Анекса гласял, че банката си запазва правото да променя Тарифата си за лихвите, таксите и комисионните, ако преобладаващите
пазарни условия налагат това. Промените били задължителни
за кредитополучателя, който се считал за
уведомен с обявяването на измененията в банковите салони на „Алианц Банк
България". Правилен бил извода на ГРС по г.д. № 2545/2017г., че съгласно чл. 58 ал. 1 от ЗКИ, действащ към
момента на отпускане на кредита, т. 6 от договора и чл.2 от Анекса не съдържали такива обективни критерии за изменение на договорения
лихвен процент - нямало определение на
индикаторите, даващи характеристика на
обстоятелството „преобладаващите пазарни условия" - нито по вид, нито по
интензитет. Правилно двете разпоредби: на т.6 от Договора и чл. 2 от Анекса били определени като нищожни на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, поради противоречие с чл. 58 ал. 1 т. 1 от ЗКИ в частта на договорените
„преобладаващите пазарни условия", основания за промяна на лихвените нива
на договора. Както и нищожността в частта на еднопосочното право на банката,
тъй като така формулирана клаузата била неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП - водела до значително неравновесие между правата и задълженията на страните - на банката вменявала
единствено правото на субективна преценка, а на кредитополучателите -
единствено задължението да търпят последиците от нея. Правилно
ГРС в цитираното решение възприемал като обективен критерий индексът
софибор, който
представлявал цената, на която банката може да получи външно
финансиране от междубанков паричен пазар. Правилно било посочено, че към него се добавя
надбавка за покриване на другите компоненти, участващи при
определяне цената на ресурса.
В случая липсата на изрично посочена надбавка в Договора не отменяла нейното прилагане в процесния кредит. Доколкото
надбавката била фиксирана величина, която не се променя за целият период на
договора, то изчисляване на размерът й се съобразявал към дата на подписване на Договора за кредит и оставал непроменен през цялото време. Габровският
районен съд възприел, че „Софибор е елемент за изчисляване на
БЛП съгласно Методиката, приета през м. 10.2008г, т. 13 на Общите условия, като за изчисляването на
БЛП се използват стойностите на едномесечния софибор или либор в
съответната валута към дата на
калкулиране на БЛП." Клаузите от
договора относно лихвата били неравноправни по
смисъла на ЗЗП. Като е прилагала неравноправни клаузи, банката се е обогатила за сметка на кредитополучателя неоснователно.
Влязлото в сила решение 182/19.06.2018 г. по г.д. № 2545/2017 г. на ГРС обосновавало
следното: Тълкувайки разпоредбите
на сключения между страните договор № 26272/28.09.2007 г. за банков кредит,
промяната на годишния лихвен процент била
извършвана единствено при увеличаване на базисния лихвен процент. От анализа на горецитираните разпоредби, се
обосновавал извод, че с т. 6 от Договора, респ. чл. 2
от Анекса не е предвидена възможност дължимата от кредитополучателите лихва да
бъде намалена при промяна на пазарните условия, водещи до намаляне на базисния
лихвен процент, а за да е налице равнопоставеност рискът от промяната в
пазарните условия следвало да се носи от двете
страни по сделката. При тези условия кредитополучателите били поставени в неравнопоставено положение спрямо
банката, която е и икономически по-силната страна по сделката. По аргумент от
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи били
нищожни. Те не били индивидуално уговорени между страните, а
част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката. В тази
връзка същите били неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10
от ЗЗП и следователно нищожни по аргумент от чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Така представен текстът на Договора и Анекса към
него представлявал неравноправна клауза по смисъла на чл. 143
т. 10 ЗЗП, тъй като представлявал уговорка във вреда на потребителя /кредитополучателя/,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора
въз основа на непредвидено в него основание. По време на подписване на процесния
Договор и Анекс № 1 към него спрямо лихвената си политика банката прилагала Методика от м. 10.2008 г., в която
изрично е посочено /т. 13 от ОУ/ за изчисляването на БЛП се използват
стойностите на едномесечния софибор или либор в съответната валута към дата на калкулиране на БЛП.
С експертиза по г.д. № 2545/2017 г
на ГРС било установено, че банката е въвела 4 /четири/
увеличения на БЛП, както следва: от 25.10.2007 г. - 15.10.2008 г. - лихва 6,90%; от
16.10.2008 г. - 25.02.2009 г. - лихва 7,40%; от 26.02.2009 г. - 25.05.2009 г. -
лихва 7,70%; от 26.05.2009 г. - 25.09.2017 г. - лихва 8,60%. Никъде в договора не било посочено как и поради каква причина е допустимо
изменение в БЛП. Не били посочени критерии,
съобразени от банката при определяне размера на БЛП,
съответно и на размера на годишната лихва. В резултат на едностранната промяна /в посока
единствено на увеличаване на годишната лихва, като след дата на Анекса са
налице обратни процеси в пазарните условия, водещи до намаляване на БЛП, което банката не отчитала в
лихвения процент по Договор № 26272/28.09.2007 г./ С. заплатил
недължимо, при начална липса на основание по смисъла
на чл. 55 от ЗЗД поради надплатена от ищеца възнаградителна
лихва по договор за кредит сума в общ размер на 33 730,86 лева. Действително нямало данни за прилагане на фиксирана надбавка и нейния
размер. Обичайната търговска практика обаче налагала БЛП да се сформира именно на база посочения индекс и
надбавка. Надбавката винаги била твърда, фиксирана стойност, която не се променяла през
целия период на договора. Доколкото обаче в процесния договор и анекса към него
липсвали ясно формулирана стойност на надбавката,
то действително същата била предмет на
пресмятане. Неправилно, неточно се явявало обаче
пресмятането й в Решение 182/19.06.2018 г. по г.д. № 2545/2017 г. на ГРС едва към дата на анекса, като от стойността
на договорения БЛП 8,6% се извади стойността на индекс Софибор към съответната
дата /27.04.2009 г./ 4.871%, при което решаващата инстанция възприела
надбавка в размер 3,729 пункта и с оглед на това като надвзета сума е
определила 20 527,13 лева. Доколкото обаче претенцията по г.д. № 2545/2017 г. е частична, то съдът не бил
ангажиран с определяне на не/дължимостта на целият иск, както и с преценката
относно размера на цялото вземане. Надбавката
следвало да се определи към дата
на сключване на договора, т.е. 28.09.2007 г. и да
остане непроменена през целия период на действието му. Стойността на индекс софибор била 5.09%, изчислена по метод /възприет от ГРС/ надбавката е в размер 1.81%. (договорения БЛП 6.9%
минус стойността на
индекс софибор при подписване на договора - 5.09% е равно на 1,81% -
надбавка). В този случай надвзетата
сума от лихви по кредита се равнявала на 33 730, 86 лева. Незаконосъобразно било при
определяне на надбавката да се вземе под внимание стойността на индекса към
момента на сключване на анекса /каквато е идеята на Решение 182/2017 г по г.д. №
2545/17 г. на
ГРС, с което съдът е сезиран с частичен иск и не е ангажиран да постановява
целият размер на вземането/. Надбавката
била
част от БЛП от самото начало на облигационната връзка между страните. За
разлика от другите компоненти на БЛП, включително и индекс Софибор, тя не можело да бъде
променяна. Доколкото в
писмените уговорки между страните обаче липсвало
ясно разписана стойност на надбавката, следвало да се приеме обичайната практика и същата да се
изведе съобразно горепосочените правила /отчасти възприти от
ГРС/.От дата на сключване на договора следвало да се
изчисли стойността на надбавката по кредита и същата да
остане непроменена за целия период.
В исковата
молба се сочи, че ищеца претендира от ответната банка неправомерно надвзетите суми за лихва по
кредита за периода от м. 04.2009 г. до м.09.2017 г./изплащане на задължението/, които възлизали на 33 730,86 лева, която сума е получена като разлика
между начислената и изплатена от ищците лихва и тази, дължима
от тях съобразно променящите се пазарни условия и непрекъснатото намаляване в
стойностите на индекс Софибор, относим при изчисляване на БЛП за кредити в лева, съобразно
отчитане съществуването на неравноправни клаузи в договора и тяхната
нищожност и действителното надплащане на възнаградителна лихва. С
оглед присъждане на част от надвзетите суми за лихви,
съобразно Решение № 182/19.06.2018 г. по г.д. № 2545/2017 г
на
ГРС, а именно 5001 лева, то
настоящата претенция е също частична - за разликата в размер 28 729,86 лева.
Сумата била дължима, ведно със законната лихва, считано от
25.09.2017 г /дата на последната
вноска на кредитополучателя, с което кредитът е изцяло погасен/, до оконча
телното й изплащане.
Претендирано
е ТБ „АЛИАНЦ БАНК
БЪЛГАРИЯ" АД да
бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 28 729,86 лева, частично предявена от общия размер 33 730,86 лева - платена без основание сума
за възнаградителна лихва по Договор за банков кредит №
26272/28.09.2007г. и Анекс № 1/24.04.2009 г. към
него, ведно със законната лихва от 25.09.2017 г /дата на последната вноска на кредитополучателя, с което кредитът е изцяло погасен/, до окончателното
й изплащане.
С
допълнителна молба, след като основната е била оставена без уважение, е уточнен
размера и периода на претендираната лихва по чл.86 ЗЗД - сумата 2 494,90 лева
за периода 25.09.2017 г. - 02.08.2018 г.
С отговора си ответната банка е изложила подробни възражения: че
искът е недопустим, тъй като задълженията по договора за кредит са изплатени и договорните
отношения са приключили; ако се приеме
искът за допустим, то същият е неоснователен, тъй като са спазени изискванията
на закона, клаузите в договора за кредит са валидни и годни да породят права и
задължения между страните, а в Закона за кредитните институции /ЗКрИ/ не е
налице забранителна норма, която да забранява на банката правото едностранно да
изменя лихвата по договора за кредит, както чл. 6 от договора за кредит така и
другите клаузи са валидни и са породили правно действие в съответствие с
приложимия закон.
С
допълнителна искова молба се възразява срещу изложеното в отговора на ответника. Допълнителен отговор не е
подаден.
Съдът, като взе предвид събраните по делото
доказателства и наведените в исковата молба твърдения / която основно
възпроизвежда и обсъжда решението на ГРС по гр.д.№2545/2017г./, както и
възраженията в отговора на ответника, намира за установено следното:
По
делото е безспорно, че на 28.09.2007 г. е сключен договор за кредит
"жилище" №26272 между ТБ "Алианц България" АД - София от
една страна и А.С.С. *** и С.К.С.от гр.
Габрово, от друга страна, като кредитополучатели, по силата на който банката им
е предоставила кредит в размер на 140 000 лева. Посочено е, че кредитът ще бъде
използван за строителство на недвижим имот със стопанско предназначение.
Кредитополучателите са се задължили да върнат сумата до 25.09.2018 г. съгласно
погасителен план, неразделна част от договора, като за ползвания кредит заплащат на банката
годишна лихва, равна на БЛП за лева, определян периодично от УС на банката.
Съгласно т. 5.1 от договора „за ползвания кредит
кредитополучателите заплащат на банката годишна лихва, равна на базовия лихвен
процент /БЛП/, определян
периодично от Управителния съвет на банката. Така определната годишна
лихва се намалява с 1,20 /едно цяло u двадесет
стотни/ пункта, съгласно взето решение на кредитния съвет, компетентен да
разгледа преписката. Към деня на подписване на този договор годишната лихва по
горните изречения е в размер на 6.90 % /шест цяло и деветдесет стотни
процента/” .
Съгласно чл. 6. от договора „банката си запазва правото по своя
преценка да променя по всяко време БЛП, ако преобладаващите пазарни условия
налагат това това. Кредитополучателите се считат уведомени за
променения размер на БЛП с поставянето на уведомление за промяната в паричните
салони на банката".
С анекс № 1
от 24.04.2009 г. към
договора за кредит А.С. е посочен като кредитополучател, а С.С. - като съдлъжник. С този анекс е предоговорена
т. 5.1. от договора, както следва: „за
ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва, формирана
от сбора на базов лихвен процент (БЛП)
8,90% /осем цяло и деветдесет стотни процента/ определян периодично от
Управителния съвет на банката, намален с 0.30 /нула цяло и тридесет стотни/, но
не по-малко от минималния приложим годишен лихвен процент съгласно актуалната
за съответния момент Тарифа за лихвите, таксите и комисионите на „Алианц Банк
България" АД. Към деня на подписването годишната лихва по предходното изречение е в размер на 8.6% /осем цяло и шестдесет
стотни процента/. Лихвата се начислява ежедневно и е платима ежемесечно на 25
/двадесет и пето/ число на съответния месец".
В чл.2 на същия Анекс отново е посочено правото
на банката по своя преценка „да променя по всяко време БЛП, ако преобладаващите пазарни условия налагат това”.
С анекс от
27.12.2013г. е променен срокът на договора за кредит.
Лихвеният процент е бил променян от банката по следния начин – 6,9 % при подписване на договора, 7.4% от
16.10.2008 г., 7,7 % от 26.02.2009 г. и 8,6 % - в съответствие с подписания
анекс от 24.04.2009 г.
Към деня на подписване на процесния договор
и Анекс № 1 към него няма съставен и
подписан от страните Погасителен план. Такъв е подписан на 25.08.2015 г. - датата на която е направено от страна
на ищците предсрочно погасяване на част от главницата по кредита в размер на 9
887,69 лева.
Не се спори
между страните и се установява от приложените писмени доказателства по делото,
че кредита е погасен предсрочно - на 25.09.2017 г. и кредитополучателя го е
погасявал редовно - няма просрочия на вноските. Не се спори, че заплатената
възнаградителна лихва по този договор за кредит е в размер на сумата 67 293,08
лева. Не се спори също, че в периода на
действие на договора банката три пъти е променяла БЛП: на 15.10.2008 г. - 8,6%,
на 25.02.2009 г. - 8,9% и на 13.04.2009 г. - 8,6%.
Спорен по
настоящото дело е единствено въпроса за дължимия размер на възнаградителната
лихва, платена по договора - ищецът твърди, че е заплатил недължима
възнаградителна лихва в размер на сумата 33 730,86 лева, тъй като същата е
увеличавана едностранно от банката въз основа на нищожни клаузи /т. 6 от Договора
и т. 2 от Анекса/, неравноправни съгласно чл. 143 и 146 ЗЗП. Сумата 33 730,86 лева се
явявала платена въз основа на тези нищожни клаузи и съгласно чл. 55 ал.1 пр.1 ЗЗД подлежала на връщане, като с решение по гр.д. №2545/2017 г. по описа на
ГРС, където тази претенция била предявена частично, вече била присъдена сумата
5001 лева /33 730,86 лева - 5001 лева=28 729,86 лева, което е исковата сума по
настоящото дело/.
Видно
от заключението на вещото лице В.А., прието като доказателство по делото и
неоспорено от страните, заплатената възнаградителна лихва от кредитополучателя
е в размер общо на сумата 67 293,08 лева. При сключване на договора същата е
била 6.90 %, като със заповеди на Главен изпълнителен директор на банката, е
била увеличена: считано от 15.10.2008 г. - 7,4%; считано от 25.02.2009 г. -
7,7%; считано от 13.04.2009 г. - 8,6%. Вещото лице е посочило, че въз основа на
документите, представени от банката, не може да се направи извод как и при
какви условия същата е променила и изчислила възнаградителната лихва - в т.6 от
договора за кредит не са посочени кои са "преобладаващите условия, които
налагат това"; приложените две методики не са обвързани с процесният
кредит и в тях няма определение на "пазарните условия" с ясни
съставни части и кои от тях при промяна биха наложили промяна на БЛП; няма
експертна оценка на комисията за ценообразуване или УС на банката, както и
изчисления на управление "планиране и контролинг"; към приложеният
"алгоритъм за определяне на лихвени равнища на банков продукт с кредитен характер"
няма приложени стойности, с които да се заменят отделните параметри на
формулите и да се определи резултат за БЛП; не е посочено как се обвързват
изчисленията в алгоритъма с т.Q "пазарна корекция" от същия, т.е. как
се определя стойността й. В заключението е изчислено, че размера на
възнаградителната лихва по процесния договор за кредит, съобразно първоначално
уговорения в договора размер, без последвалите изменения в лихвения процент, е
48 702,45 лева. А изчислената лихва на база стойността на БЛП, като сбор от
софибор и надбавка, като за надбавка се приеме 1,94 пункта, е 35 176,77 лева. За
да изчисли този вариан на лихва в заключението си вещото лице е изчислявало
стойността на надбавката, тъй като такава не е посочена в договора, като от
първоначалната лихва по договора 6,9% е извадило едномесечния софибор в месеца
на сключване на договора - 4,96 /6,9-4,96=1,94 пункта/.
В с.з. на
24.01.2019 г. вещото лице е пояснило, че тъй като никъде в
документите на банката, подписани и от двете страни, касаещи получаването на
този кредит, който е инвестиционен,
никъде няма описано точно как ще бъде погасен, поради това е изчислило
възнаградителната лихва по т.3 от задачата /както е уговорена първоначално
6,9%/, на база добрата търговска практика - с
равни месечни вноски по главницата и намаляваща месечна вноска по лихвата. По
този начин се получава сумата от 48 702,45 лева, което е по-добрия вариант от изчисление по друг начин -
с увеличаваща главница и намаляваща лихва /в този случай възнаградителната лихва, която трябва да се
плати е в размер на сумата 54 197.20 лева и това е по-неизгодно
за ищеца/. Вещото лице е пояснило в съдебното заседание, че Базовият лихвен
процент е посочен в т. 13 от Методиката на банката за изчисляване на БЛП от
2008 г.- цена на привличане на допълнителен ресурс. Там е записано, че при
привличане на допълнителен ресурс се ползва индексът Софибор. Допълнителен
ресурс - това са парите, които банките търгуват на междубанковия пазар. Ако на
една
банка не й достигат средства и купува от банки с излишък, тези пари се
продават в лева на Софибор и в евро на Юробор. В с.з. на 24.01.2019 г., вещото
лице е посочило, че в заключението си не е разгледало в подробности
въпросния базов лихвен процент, както е разгледан подробно в делото на районния
съд, тъй като никъде в случая няма привлечен допълнителен ресурс и
поради това не е необходимо.
Видно
от приложеният по делото договор за кредит №26272/28.09.2007 г. и по-конкретно
т. 5.1 от същия, възнаградителната лихва в случая е формирана само от
променливия БЛП- "кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва,
формирана от сбора на базов лихвен процент (БЛП) определян периодично от
Управителния съвет на банката", като в договора
няма информация за начина на определянето на този БЛП. За изчисляване на БЛП на заседание на УС на банката от 12.11.2008 г. е приета Методика, която е изменена през
2010 г. Следователно към момента на сключване на
процесния договор от 28.09.2007 г. тази
методика не е била изготвена и не е била представена на кредитополучателя. Но
посочения в договора общ размер на годишната лихва към момента на сключване на
договора за кредит - 6,90%, е определен
достатъчно ясно, точно и разбираемо като процент, по начин, даващ възможност на
нормално осведомения и средно съобразителен потребител да изчисли възнаградителната
лихва. В исковата молба от страна на ищеца няма
възражения за нищожност на тази клауза поради неравноправност - възразява се по клаузата /т.6/,
с която лихвеният процент е променян в последствие от банката едностранно в
посока увеличение на същия. Факт е също, че в случая още със сключването /първоначалното подписване/ на договора е налице процедура по
индивидуално договаряне на този елемент от кредитното правоотношение, на който
страната може да влияе - ако
не е била съгласна с лихвения процент 6,90%, който е бил определен с точна
цифра в този договор, е нямало да го подпише, поради което тази клауза от договора е валидна и следва да се
прилага при така определения конкретен лихвен процент - Опр. №36/18.01.2018 г. т.д. №1214/2018 г. ІІ ТО, ВКС.
Този извод
обаче не се отнася до промяната на БЛП, уредена в чл. 6 от договора, която се
извършва по преценка на банката, при условие, че "преобладаващите пазарни
условия налагат това".
Съгласно
чл. 143 ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Неравноправната клауза е нищожна според изричния императив на чл. 146 от ЗЗП,
освен ако не е уговорена индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия.
В
решение по гр.д. № 4452/14 г., касационната инстанция приема, че пазарните
условия, при които се извършва кредитната дейност на търговските банки се
регулират от Българската народна банка, съгласно чл. 2, ал.6
от ЗБНБ, като регулирането се извършва посредством наредба, в която
се определят задължителните минимални резерви, които банките са длъжни да
поддържат, методите на изчисляването им и условията на заплащане на лихви върху
тях, както и на наказателни лихви - чл. 41 от ЗБНБ. Съгласно чл. 35 от ЗБНБ Българската народна банка обявява основния лихвен процент и го
обнародва в "Държавен вестник". Този лихвен процент отразява и
размера на инфлацията. Съобразявайки всичко това кредитополучателят би могъл да
прецени дали е налице изменение в пазарните условия, респ. - дали са налице
основанията за изменение на размера на лихвения процент по неговия договор.
Тази преценка обаче по никакъв начин не влияе на едностранно разписаното
правомощие на банката да променя лихвения процент по свое субективно решение,
без в същото време да е предвидена възможност за кредитополучателя да прекрати
договора или се откаже от него, ако окончателно определената цена на заема се
окаже значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването му. В
този смисъл клаузата, предоставяща изключителното право на банката едностранно,
по свое усмотрение, с решение на управителния си орган, а не при настъпването
на обстоятелства, изрично уговорени в договора и по причини от обективен
характер, да променя размера на възнаградителната лихва по договора за заем,
представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143
вр. чл. 144 ЗЗП
/ Опр. №36/18.01.2018г. по т.д.№1214/2018г. ВКС, Опр. № 67/02.02.2017 г. по
т.д. №898/2016 г. ІІ ТО, ВКС/. Ето защо при преценката на основателността на
исковата претенция следва да бъде взет предвид договорения между страните
първоначален лихвен процент от 6,90 %, без неговото увеличение.
Предвид
приетото по-горе дължимата по договора възнаградителна лихва по кредита е в
размера по т. 5.1- 6,90%, тъй като липсва установена по допустим начин в
договора възможност за едностранна промяна на лихвата от която и да е от
страните. Страните са изявили съгласие с размера на годишният лихвен процент,
посочен като абсолютна величина в горепосочената клауза. В този смисъл не може
да бъде възприета тезата на ищеца, застъпена и в писмената му защита, че при
намаляване на индекса Софибор банката е била задължена да отчете това във
връзка с годишния лихвен процент. Съдът не може да допълва неравноправни
клаузи, а и не би могъл да замества волята на страните по договора и да измени
неговото съдържание извън изрично предвидените в закона хипотези /чл. 299 ТЗ,
чл. 300 ТЗ,
чл. 307 ТЗ/,
каквито в случая не са налице.
В
писмената си защита ищецът твърди от една страна, че договора му не бил с
фиксирана лихва, тъй като според него "това не се практикувало от банките
в България", а от друга страна, че банката нямала право да променя
лихвата, тъй като тази клауза била нищожна. След това заявява, че банката има
право единствено да намалява лихвата, като отчита "тенденцията на
намаляване на индекса софибор". Тези твърдения не могат да бъдат възприети,
освен по изложените по-горе съображения, така и поради обстоятелството, че в
случая, както е посочило и вещото лице в с.з. на 24.01.2019 г., не е налице
привлечен ресурс, за да се отчита по искания от ищеца начин лихвата по
конкретният кредит във връзка с индекса Софибор. БЛП се определя индивидуално
от всяка банка, която ползва този показател. Компонент от същия е стойността на
привлечения ресурс /какъвто в случая няма/, рисковата премия, обезценка на
валута, печалба на банката и др. Следователно в конкретния казус не е налице
основание да се отчита стойността на Софибор и да се изчислява размера на
възнаградителната лихва съобразно същия, или да се гадае какъв би бил размера
на надбавката, тъй като такава не е посочена и уговорена, защото по този начин
изцяло и основно се подменя волята на страните по сключения между тях договор. В
обратния смисъл на посоченото са мотивите и
решението на районният съд по гр.д. №2545/2017 г., но същото не подлежи
на обсъждане в настоящото производство, което не е въззивно по преценка на този съдебен акт, нито
е обвързващо в тази част по предявения пред ГОС частичен иск.
При това
положение и при съобразяване на заключението по съдебно-икономическата
експертиза въззивният съд приема, че сумата от 18 590,63 лева /разлика между
платената от ищцата възнаградителна лихва 67293,08 лева и дължимата
възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 6.90 % - 48 702,45 лева/ се
явява платена при начална липса на основание, до който и размер релевираната
главна осъдителна претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се явява основателна. Тъй като обаче вече е присъдена сумата
5001 лева от тази сума, с решението по гр.д. №2545/2017 г. на ГРС, по
настоящото дело претенцията следва да бъде уважена до размер на 13 589, 63 лева
/18 590,63 лева- 5001 лева/, а в останалата част до пълния предявен размер
подлежи на отхвърляне.
Неоснователно е възражението на
ответната страна в отговора на исковата молба, че искът бил недопустим, тъй
като исковата молба била депозирана след изплащане на дължимото към кредитора,
а с погасяване на дълга ищецът губел правото
на претенции към кредитора. В случая, предявеният иск е за връщане на получено без основание в хипотезата
на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и елемент от хипотезата на правната норма е
установяването на
нищожност на конкретната клауза и наличие на вече заплатена сума по тази
нищожна клауза. Следва да се отбележи също, че в писмената си защита банката
вече не поддържа това възражение.
Вземането
за неоснователно обогатяване става изискуемо при условията на чл. 69, ал. 1 ЗЗД, но тъй като то е от извъндоговорен източник, за изпълнението на
това вземане ответникът изпада в забава от момента на поканата – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Законът не предписва особена форма за поканата. Кредиторът може
да избере всяко удобно за него средство, за да изяви волята си /която трябва да
е достатъчно ясно изразена/, че желае да получи престацията. В разглеждания
случай по делото няма данни, а и не се твърди ищеца да е поканил ответната
банка а му върне недължимо платената възнаградителна лихва, преди подаване на
исковата молба. Поради това лихвата следва да се присъди от подаване на
исковата молба в ГОС- от 03.08.2018 г., а претенцията по чл. 86 ЗЗД за сумата 2
2 494,90 лева, за периода 25.09.2017 г.- 02.08.2018 г. следва да се отхвърли,
като неоснователна.
На
основание гореизложеното предявеният иск с правно осн. чл. 55 ал.1 пр.1 ЗЗД
следва да бъде уважен до размер на сумата 13 589, 63 лева, а в останалата част
до пълния предявен размер от 28 729,86 лева да бъде отхвърлен. Върху
присъдената главница следва да се начисли законна лихва от подаване на исковата
молба 03.08.2018 г. до изплащане на сумата, а претенцията по 86 ЗЗД за сумата 2
494,90 лева, за периода 25.09.2017 г.- 02.08.2018 г. следва да се отхвърли, като
неоснователна.
Разноски:
И двете страни по делото са направили възражение за прекомерност на
възнагражденията на представителите - адвокат /посочено възнаграждение 2 500
лева/ и юристконсулт /претендирано възнаграждение 5000 лева/. Същите следва да
бъдат редуцирани съобразно посочените размери в
чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения - в
размер на сумата 1466,74 лева. С оглед изхода на делото на ищцовата страна се
дължат разноски, съобразно уважената част от исковете в размер на сумата 1355,34
лева. А на ответната страна, съобразно отхвърлената част от претенците -
разноски в размер на сумата 828,71 лева
Водим от
гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА
„АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ" АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Мария Луиза" № 79 да заплати на А.С.С., с ЕГН **********,
с адрес: *** сумата 13 589,63 лева /тринадесет хиляди петстотин осемдесет
и девет лева и шестдесет и три стотинки/, представляваща частичен иск за
неправомерно получена парична сума за възнаградителна лихва по договор за
банков кредит № 26272/28.09.2007г. и анекс № 1/24.04.2009г. към него, ведно със
законната лихва, считано от 03.08.2018г.
/датата на предявяване на настоящия иск/ до окончателно изплащане на
сумата, на основание чл. 55, ал. 1
от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от
А.С.С., с ЕГН **********, с адрес: *** против
„АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ" АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Мария Луиза" № 79, частичен иск с правно осн.
чл. 55 ал.1 ЗЗД за сумата над 13 589,63 лева /тринадесет хиляди петстотин осемдесет
и девет лева и шестдесет и три стотинки/, до пълната претендирана сума от 28
729,86 лева /двадесет и осем хиляди седемстотин двадесет и девет лева и
осемдесет и шест стотинки/, за неправомерно получена парична сума за
възнаградителна лихва по договор за банков кредит № 26272/28.09.2007г. и анекс
№ 1/24.04.2009г. към него, като неоснователен и недоказан.
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от А.С.С., с ЕГН **********,
с адрес: *** против „АЛИАНЦ
БАНК БЪЛГАРИЯ" АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Мария Луиза" № 79, иск за
сумата 2 494,90 лева /две хиляди четиристотин
деветдесет и четири лева и деветдесет стотинки/, за периода 25.09.2017г.- 02.08.2018г., на осн. чл.86 ЗЗД, като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ" АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Мария
Луиза" № 79 да заплати на А.С.С., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 1355,34 лева
/хиляда триста петдесет и пет лева и тридесет и четири стотинки/ – разноски по делото, съобразно уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА А.С.С., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на "АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ" АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Мария
Луиза" № 79, сумата 828,71 лева /осемстотин двадесет и осем
лева и седемдесет и една стотинки/ – разноски по делото, съобразно отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано
пред ВТАС в двуседмичен срок от съобщението до страните.
СЪДИЯ: