РЕШЕНИЕ
№ 263
гр. , 27.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Крум Динев
при участието на секретаря Ирена Анг. Кардашева
като разгледа докладваното от Крум Динев Гражданско дело №
20241220100183 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на С. К. К., ЕГН: **********, с
адрес в с. А.а, общ. Х., обл. Бл., ул. „Д.“ № *, действаща чрез процесуалния си
представител адв. Б., срещу ответника “Й. Б. ЕАД, ЕИК: ******, със седалище
и адрес на управление в град С., ж.к. М.*, “Б. п. С.”, сграда*, представляван от
адвокат Л. Г. Г. - САК, със служебен адрес в гр. С., ул. ”Б. К.” №**, ет.*, офис
№ *8, с която са предявени два обективно кумулативно съединени
установителни иска с правна квалификация по чл. 143, ал. 1 във вр. с чл. 145,
ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), а именно - да бъдат обявени
за неравноправни и като такива за нищожни сключени между страните
договор за лизинг от 17.04.2019 г. с предмет мобилен телефон марка “A.”
модел “i.**” 2***** S., с номер на устройството 35*********, както и договор
за лизинг на мобилен телефон марка “A.”, модел i. 6***G., с номер на
устройството ***********, сключен също на ******* г. В обстоятелствената
част на исковата молба се излагат твърдения, че двата телефона, предоставени
от страна на лизингодателя били приобщени като веществени доказателства
чрез протоколи за изземване от ****** г. и ******* г., в хода на провеждано
разследване по образувано наказателно производство, като впоследствие
1
срещу лизингополучателя било образувано и изпълнително дело № 74/2023 г.
по описа на ЧСИ Георги Цеклеов с оглед издадена срещу него заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. От страна на заповедния съд не била
извършена преценка за наличие или не на неравноправни клаузи в
представените от заявителя договори. В тази връзка се изтъква, че в договора
за лизинг и общите условия на дружеството ответник не съществувала
хипотеза, при която лизингополучателят да може да бъде освободен от
отговорност да заплаща вноските по договора при настъпила обективна
невъзможност за използване на предадената вещ, поради което като
недействителна се преценява разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ОУ; в договорите
за лизинг не била предвидена възможност потребителят да бъде уведомяван
нарочно за възможно настъпване на неблагоприятни последици поради
неплащане на парична вноска; потребителят нямал възможност да договаря
условията по общите условия, които били предварително изготвени от
лизингодателя; като неравноправна се изтъква клаузата от договора,
предвиждаща възможност за заплащане на допълнителна сума за придобиване
на собствеността на мобилния апарат, която сума в чл. 1, ал. 3 от договора се
уговорила като неустойка; оспорва се и разпоредбата на чл. 6, ал. 6 от
договора, която по отношение на дължимия размер на лихвата препращала
към общите условия на дружеството ответник; според ищеца чл. 7, ал. 2 от ОУ
попада под хипотезите на чл. 143, ал. 2 т. 18 и т. 19 от ЗЗП, а като
недействителни са оценени още разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от
представените общи условия.
В представения отговор по реда на чл. 131, ал. 1 ГПК се навеждат доводи
срещу допустимостта на исковата претенция, като се изтъква, че била налице
влязла в сила заповед за изпълнение и издаден въз основа на нея изпълнителен
лист, за които ищцата била надлежно уведомено, но въпреки това не подала
възражение по смисъла на чл. 414, ал. 1 ГПК. Оспорва се твърдението на
ищцата, че мобилните телефони, предмет на договорите за лизинг, били
иззети от страна на разследващ орган. Излагат се правни съображения срещу
оплакванията на ищеца, като се акцентира върху разпоредби от общите
условия, които потребителят писмено приел, указващи правата и
задълженията на лизингополучателя, в това число задължението му да
заплаща лизингови вноски при пълно или частично погиване на
предоставената вещ, както и последиците при неизпълнение на основната
2
престация. Цитира се съответна практика на ВКС и СЕС по приложението и
тълкуването на нормите на чл. 146, ал. 2 ЗЗП и чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Прави се
искане претенциите на С. К. да бъдат отхвърлени като недопустими,
евентуално като неоснователни и се претендират разноски.
В открито съдебно заседание страните поддържат изложените възражения,
правни доводи и аргументи, като съдът е приел като писмени доказателства
представените от ищеца и ответника материали. Именно след тяхната
целокупна преценка, съдът намира следното от фактическа страна:
На ******* г. между страните по делото били сключен договор за лизинг, по
силата на който лизингодателят се задължил да предостави на
лизингополучателя за временно и възмездно ползване мобилен телефон марка
“А.”, модел “i. X** 2****S., с номер на устройството 35************** (чл.
1, ал. 1 от договора). На същата дата и между същите страни бил сключен и
втори договор за лизинг, с предмет също телефонен апарат марка “А.e”, модел
i.* 5*** ****, с номер на устройството 35************* В чл. 5 и на двата
договора е посочен погасителен план за заплащане на лизинговите вноски,
като в чл. 1, ал. 1 от тях страните се съгласили за конкретния размер на общата
лизингова цена на устройството с включен ДДС, като в ал. 2 приели
лизингополучателят да има право да придобие собствеността върху
предоставената вещ, но след подписване на нарочен договор в указан срок и
заплащане на допълнителна цена, която цена ал. 4 определя като неустойка
при невръщане на устройството или при неговото представяне в недобър
търговски вид, респ. при отказ на лизингополучателя да закупи същото. Със
Заповед № 228 за изпълнение на парично задължение, издадена по реда на чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 413/2022 г. по описа на РС - Гоце Делчев, е разпоредено
на длъжника, сега ищец - С. К., да заплати на “Й. Б.” ЕАД, (с предходно
търговско наименование “Т. Б.”) сума в размер на 3 708.54 лева, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното
погасяване на вземането, представляваща дължима и неизплатена главница по
допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен
номер 35********** от **********г. и двата процесни договори за лизинг.
Заповедта е влязла в законна сила, поради което в полза на заявителя бил
издаден изпълнителен лист, въз основа на който било образувано и
изпълнително дело № 74 по описа за 2023 г. на ЧСИ Г. Цеклеов, по което със
съобщение от 23.02.2023 г. бил наложен запор на трудовото възнаграждение
3
на С. К.. В обстоятелствената част на подаденото заявление от страна на
дружеството заявител е отразено, че претендираната сума е формирана от
следните компоненти - дължими лизингови вноски по двата договора за
лизинг в общ размер на 3 369.24 лева, от които 1 954.62 лв. за A. I.** и 1 414.62
лева за A. I.** ведно с начислени неустойки за прекратени мобилни договорни
услуги в общ размер на 113.22 лева, респ. дължима цена за използването на
тези услуги - 831.96 лева.
Въз основа на така посоченото от фактическа страна, съдът от правна
страна по допустимостта на исковете счита следното:
Поначало съдът следи служебно за наличието на абсолютни отрицателни
предпоставки пред упражняването на правото на иска, като сред тях е
образуван и висящ, респ. приключил правен спор, имащ за предмет същото
претендирано/отричано право между същите страни, като наличието на две
идентични висящи производства е изключено (чл. 126 ГПК), а ако едно от тях
вече е приключило с окончателен съдебен акт, силата на пресъдено нещо на
последния препятства възможността за пререшаването на спора (чл. 299, ал. 1
ГПК). Това правило обаче търпи изключения, продиктувани от практиката на
СЕС по приложението на Директива 93/13 на ЕО. Тази практика на СЕС
изтъква необходимостта националните процесуални разпоредби, уреждащи
принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с
принципа на ефективност, залегнал в правото на ЕС, т.е. да не препятстват
възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. СЕС изтъква
също, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност
на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на
предоставените с Директива 93/13 гаранции и с оглед на това е приел, че
правото на ЕС не допуска национална правна уредба, която поради действие
на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове, не позволява на
националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. С
Решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 на СЕС е прието, че чл. 6, § 1 и чл.
7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
национална правна уредба, която поради действието на сила на пресъдено
нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по
принудително изпълнение да провери неравноправния характер на договорни
клаузи, нито на потребителя – след изтичането на срока за подаване на
4
възражение – да се позове на неравноправността на тези клаузи в това
производство или в последващо производство по установителен иск, когато
при образуването на производството за принудително изпълнение посочените
клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално
неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска
принудителното изпълнение, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен
вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е
посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да
бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок. Тази
практика е доразвита и в Решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22 на СЕС и е
анализирана в Решение № 491 от 23.07.2024 г. по гр. дело № 1767 по описа за
2023 г. на ВКС, IV Г.О. Ето защо наличието на влязла в сила заповед за
изпълнение срещу С. К., съдържаща вземания, произтичащи от процесните
лизингови договори, която заповед има ефект, аналогичен на силата на
пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, не съставлява процесуална
пречка за съда да разгледа искането по същество. В разпореждането, с което
първоинстанционният съд е издал тази заповед не се съдържат никакви
мотиви, дори такива в обобщен вид, за приложението на чл. 411, ал. 2, т. 3
ГПК по отношение на която и да е от договорните клаузи от двата договора за
лизинг. Такава пречка не съставлява и Определение № 430 от 25.08.2023 г. по
гр. д. № 259 по описа за 2023 г. на РС - Гоце Делчев (служебно известно на
съда, посочено и от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба), с
което съдът е прекратил производството по първоначално подадената искова
молба на С. К., съдържаща искане, идентично като настоящото, защото това
определение не се ползва със сила на пресъдено нещо и не е преграждащо
пред възможността на страната да предяви наново претенцията си, след като
не е отстранила в срок констатираните нередовности и е понесла тежестта
производството да бъде прекратено. На трето място, според съда е и налице
правен интерес за воденето на настоящите установителни искове, предвид
обвързаността на страната от процесните договори и изпълнителния процес,
който е образуван срещу нея по повод на задължения, произтичащи от тях,
като при евентуалното обявяване на цялата сделка за недействителна, респ. на
част от нея, произтичащите от нея вземания биха били платени без основание
на привиден кредитор, взискател по изпълнението, като в прерогативите на
страната е да определи вида на конкретното искане, с което е сезирала съда. В
5
случая обаче, както се посочи по-горе, съдебната претенция на ответното
дружество е продиктувана единствено от дължимостта на лизинговите вноски,
начислени съгласно чл. 1 от двата договора от 17.04.2019 г. и в този смисъл за
ищеца, с оглед твърденията в обстоятелствената част на молбата, липсва
правно защитим интерес да оспорва други договорни клаузи по сделката (в
това число посочения изрично в молбата чл. 7, ал. 2 от ОУ, разписващ реда за
придобиване на собствеността върху лизинговите вещи или тяхното връщане,
клаузите, посочени в чл. 13 и чл. 14 от ОУ, свързани с гаранционната
отговорност, както и тази по чл. 6 от ОУ, определяща задължение за лихва за
забава, от която кредиторът не се е възползвал). Съдът дължи преценка
относно начина на формулиране и съдържанието на клаузите, оформящи
основното задължение по договора, с оглед императивните изисквания на ЗЗП
- чл. 1 и свързания с нея чл. 8 от ОУ.
По основателността:
В случая описаното договорно правоотношение несъмнено попада в
приложното поле на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), който, както е
пояснено в §13а, т. 9 от ЗПК, въвежда Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, по съображения че мобилният оператор се явява "търговец" по
разума на §13, т. 2 от ДР на ЗЗП, който в кръга на своята търговска дейност в
частния сектор договаря с потребители, а към тази категория субекти §13, т. 1
от ДР на същия закон причислява физическите лица, ползващи услуги,
непредназначени за извършване на търговско или професионално занимание.
С петитума на своята искова молба ищецът е този, който предопределя
предметните рамки, в които съдът дължи произнасяне, като в случая
изричното искане на ищеца е за обявяване на двата договора за изцяло
недействителни. Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като според чл.
146, ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се
прилага и без тези клаузи. В тази връзка в Решение № 175 от 07.11.2017 г. по т.
д. № 141 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение е указано,
че при отправена претенция на ищеца за обявяване на целия договор за
недействителен, съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства
от значение за произнасянето по спора, както и, ако приеме че отделни клаузи
6
от договора са неравноправни, следва да прецени дали договорът може да се
приложи без тези клаузи съгласно чл. 146, ал. 5 ГПК и да обяви само същите
за нищожни или съответно да обяви нищожността на целия договор. В тази
връзка още в практиката на СЕС (дело C-118/17) е посочено, че съгласно чл. 6
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО съответният договор трябва да продължи
да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на
неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право
съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните
клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход. В
никакъв случай обаче съдът не може да изменя договорната връзка, а
единствено да приведе потребителя в такова фактическо и правно положение,
каквото би съществувало, ако неравноправните клаузи не бяха налице.
В процесния казус основното възражение на ищеца се съсредоточава върху
обстоятелството, че същият е в обективна невъзможност да използва
предоставените му телефонни устройства, но въпреки това е задължен да
изплаща уговорените лизингови вноски, като същият не е могъл да влияе при
уговарянето на това задължение. В чл. 8, ал. 2 от представените общи условия
е посочено, че в случай на настъпване на събитие като кражба, грабеж,
изгубване, повреда и други водещи до невъзможност за ползване на
устройството, лизингополучателят дължи на лизингодателя плащане на
всички дължими лизингови вноски до окончателното плащане на общата
лизингова цена, посочена в договора. В чл. 1, ал. 3 от договора страните
приели, че при определени условия, в това число отказ от закупуване на
устройството, потребителят всякога дължи заплащането на остатъчната цена
на устройството. В чл. 13, ал. 2 от ОУ е прието, че правата по гаранционната
отговорност са в полза на потребителя, като съгласно чл. 14, ал. 2
гаранционната карта се предоставя във фактическа власт на последния.
Тълкувайки тези клаузи съдът счита, че макар страните да са обозначили
процесните сделки като договори за лизинг, в случая се касае за договор за
продажба на изплащане по смисъла на чл. 205 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на
чл. 205, ал. 1 ЗЗД при продажба на движими вещи на изплащане продавачът
може да запази собствеността на продадената вещ, докато получи последната
вноска, но в такъв случай рискът преминава върху купувача от предаването.
От друга страна, според чл. 342, ал.1 от ТЗ с договора за лизинг
лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу
7
възнаграждение. От цитираното договорно съдържание, преценено и през
призмата на периодичното заплащане на парични вноски, става ясно, че
сключеният между страните договор не е договор за оперативен лизинг, тъй
като при оперативния лизинг рискът е за лизингодателя, като собственик на
лизингованата вещ, а в случая рискът от пълното или частично погиване на
предоставеното за ползване устройство се носи от потребителя, който освен
това се е задължил безусловно да заплати цялата пазарна цена на устройствата
(макар страните да са наименували остатъчната цена на телефоните като
неустойка). След юридическата спецификация на договорната връзка, съдът
достига до следните правни заключения, свързани с приложението на
правната рамка, осигуряваща по-сериозна защита на потребителските права, а
именно:
Описаните договорни клаузи на чл. 1 вр. чл. 8 от ОУ, предопределящи
основните права и задължения на страните, са извън приложното поле на
Директива 93/13. Съгласно чл. 1, т. 2 от директивата договорни условия, които
отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, или принципи
на международни конвенции, не са предмет на разпоредбите на настоящата
директива. В тази връзка пред СЕС по дело C-81/19 е поставен въпроса дали
Директива 93/13 се прилага за договорна клауза относно риска (в казуса по
делото валутния такъв), която не е била индивидуално договорена, но
отразява диспозитивна норма от националното законодателство, каквато в
казуса се явява чл. 205, ал. 1 ЗЗД. В решението по това дело съдът приема, че
директивата не се прилага, ако са изпълнени две условия: от една страна,
договорната клауза трябва да отразява законова или подзаконова разпоредба и
от друга страна, тази разпоредба трябва да е задължителна. Съдът отбелязва,
че изразът „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ по смисъла
на член 1, параграф 2 от Директива 93/13 включва и правилата, които според
националния закон се прилагат между страните по договора в отсъствието на
други уговорки. Същевременно от тази гледна точка посочената разпоредба не
провежда никакво разграничение между разпоредбите, прилагани независимо
от волята на договарящите страни, и диспозитивните разпоредби (т. 34). В
това отношение, от една страна, обстоятелството, че има възможност за
дерогиране на диспозитивна националноправна разпоредба, е ирелевантно за
целите на проверката дали е изключена определена договорна клауза,
отразяваща подобна разпоредба. От друга страна, обстоятелството, че
8
договорна клауза, отразяваща някоя от разпоредбите, посочени в Директива
93/13, не е била индивидуално договорена, е без значение за нейното
изключване от приложното поле на тази директива (т. 35). В заключение е
посочено, че Директива 93/13 не се прилага по отношение на договорна
клауза, която не е била индивидуално договорена, но отразява правило, което
според националните правни норми се прилага между договарящите страни
при отсъствие на други уговорки в това отношение. Видно е, че процесните
страни не са се отклонили от правилото на чл. 205 ЗЗД, съответно не са
уговорили нещо друго изрично, като както се посочи, съдът в случая не
изследва дали тази клауза е уговорена индивидуално или не, поради което
като краен правен резултат настоящият съдебен състав счита, че клаузите на
чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от ОУ не подлежат на контрол за неравноправност. Този
извод следва и на още едно основание, а именно с оглед нормата на чл. 145,
ал. 2 ЗЗП, доколкото задължението по заплащането на самите парични вноски
несъмнено е част от основния предмет на договора, в частност престацията на
потребителя, и доколкото задължението на ищеца за заплащане на тези
вноски, в съответствие с определените условия за това, е отразено в договора
ясно и разбираемо, то спорните клаузи не подлежат на преценка за
неравноправност и на това основание. Съгласно Решение № 231 от 02.03.2018
г. по т. д. № 875/2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение
изискването на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на
клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено
изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици. В процесния казус не може
да бъде направен извод, че потребителят не е бил наясно с предмета на
договора и механизма на определяне на престацията, която се задължава да
предостави на кредитора, доколкото по ясен начин е определено договорното
възнаграждение и условията на неговото изплащане, а клаузата относно
риска, поместена в общите условия, е пределно ясна и като такава
предпоставя възможност получателят на вещта да прецени икономическите
ползи и рискове от нейното приемане. Вярно е, че изземването на процесните
телефони като веществени доказателства за нуждите на наказателно
разследване е обективна пречка за тяхното ползване, стояща вън от волята на
длъжника, но рискът от възникването на такава хипотеза е поет тъкмо от него,
9
а същият може да търси обезщетение за причинените му имуществени вреди,
съизмерими с цената на дължимите лизингови вноски, по общия исков ред
(чл. 49 ЗЗД) срещу прокуратурата, особено в аспекта на констатираното
обстоятелство, че телефоните били иззети в разрез с изискванията на НПК.
С оглед на този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски се
дължат в полза на ответното дружество, което представя доказателства за
изплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 960 лева с вкл. ДДС,
като възражението по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК срещу този размер е
основателно, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност,
от страна на пълномощника на тази страна не е извършено процесуално
представителство в съдебно заседание, но същият е изготвил подробен
отговор към искова молба и писмена защита, поради което в полза на
ответника следва да бъде определено възнаграждение в размер на 500 лева.
Така мотивиран, Районен съд - Гоце Делчев
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения иск с правно основание по чл.
143, ал. 1 ЗЗП от страна на С. К. К., ЕГН: **********, с адрес в с. А.а, общ. Х.,
обл. Бл., ул. „Д.“ № * срещу “Й. Б.” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес
на управление в град С., ж.к. М.*, “Б. п. С.”, за установяване неравноправност
на следните клаузи, а именно - чл. 1 от договор за лизинг от 17.04.2019 г. с
предмет i. XS ** GB S., с номер на устройството 35***************, чл. 1 от
договор за лизинг от ******* г. с предмет i. *** GB S. G., номер на
устройството 35***************, както и чл. 8 от общи условия на “Теленор
България” ЕАД към тези договори, като ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ
исковете по отношение на останалите договорни клаузи, съдържащи се в
посочените договори за лизинг и общи условия към тях.
ОСЪЖДА С. К. К., ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да
ЗАПЛАТИ на “Й. Б.” ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление в град С., ж.к. М. * “Б. п. С.”, адвокатско възнаграждение за
настоящата инстанция в размер на 500 (петстотин) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Окръжен съд
- Благоевград, считано от датата на получаването му от страните.
10
Съдия при Районен съд – Гоце Делчев: _______________________
11