№ 646
гр. Перник, 13.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
при участието на секретаря Десислава Ст. Дрехарска
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20211720106429 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на Профи Кредит България“ ЕООД, срещу М. Б. Т..
Ищецът твърди, че на 04.02.2019 г. между него и ответницата, бил сключен договор
за потребителски кредит, по силата на който на ответницата била отпусната в заем и реално
предадена сумата от 5000 лв., със срок на погасяване 24 месеца, при месечна вноска 298,27
лв., ГПР 44,96%, ГЛП 38,30%, лихвен процент на ден 0,11%, като по този начин общото
задължение по кредита възлизало на 7158,17 лв. Твърди се, че наред с това ответницата е
избрала и закупила пакет допълнителни услуги на стойност 4830 лв., които също следвало
да бъдат погасявани ежемесечно – по 201,25 лв. месечно. По този начин общият размер на
всички задължения по договора възлизал на 11988,17 лв., а общия размер на месечната
вноска – 499,52 лв.
Твърди се, че трикратно погасителният план е бил променян по молба на
кредитополучателя, за което били сключени три допълнителни анекса към договора, с което
бил променен крайният падеж – съответно на дата 01.09.2021 г.
Твърди се, че кредитополучателят е извършвал частични плащания - направил девет
пълни и една частична погасителна вноска в общ размер 3144,80 лв., в резултат на което
частично били погасявани отделни вземания, посочени в исковата молба. Същевременно
твърди се, че в съответствие с уговореното в договора и общите условия кредиторът е
обявил кредита за предсрочно изискуем на 03.04.2021 г.
По изложените съображения, след като за посочените вземания за главница и лихви е
била издадена заповед за изпълнение, срещу която е постъпило срочно възражение, моли да
1
бъде признато за установено в отношенията между страните по реда на чл. 422 ГПК, че
ответницата дължи на ищцовото дружество сумите 3993,94 лв. – остатъчна главница,
договорно възнаграждение в размер на 1373,08 лв. за периода 01.04.2020 г. до 03.04.2021 г.,
лихва за забава върху цялата вноска в размер на 900,42 лв. за периода от 02.05.2019 г. до
03.04.2021 г. (до датата на предсрочната изискуемост), както и сумата от 446,02 лева –
законна лихва за забава върху цялата вноска (включваща задълженията за главница,
договорно възнаграждение и възнаграждение за пакет „допълнителни услуги“) за периода от
03.04.2021 г. – датата на предсрочната изискуемост, до 29.09.2021 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение. Доколкото заповедният съд е отхвърлил заявлението, в
частта, с която се иска издаване на заповед за изпълнение за сумата 3620,78 лв. –
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ищецът моли ответницата да бъде
осъдена да му заплати посочената сума. Претендират се разноски.
Ответната страна е депозирала писмен отговор, с който оспорва исковете по
основание и размер. Твърди, че няма доказателства за настъпването на предсрочната
изискуемост, на която се позовава ищецът. Въвежда правоизключващи възражения за
недействителност на договора за кредит поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 7-11 ЗПК, липса на погасителен план. Отделно се излагат доводи за нищожност на
съглашението, въз основа на което се претендира възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, предмет на осъдителния иск. Моли претенциите да бъдат отхвърлени,
като претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 430 ТЗ, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79,
ал. 1, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и осъдителен иск по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240
ЗЗД, чл. 9 ЗПК.
Съдът, като съобрази, че установителните искови претенции за главница, договорно
възнаграждение и лихва, са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, след указания по реда
на чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК в хода на производството по ч. гр. дело № 5156/2021 г., намира, че
за ищеца е налице интерес от търсената защита по отношение на исковете за главница и
лихва.
По отношение осъдителния иск за заплащане на сумата от 3620,78 лв.,
представляваща непогасено възнаграждение по пакет за допълнителни услуги, съдът
намира, че същият следва да бъде разгледан, тъй като се касае за последващо обективно
съединяване на искове в рамките на производството по чл. 422 ГПК. Доколкото обаче
ищецът е депозирал иска на 23.12.2021 г., т.е. в период, надхвърлящ един месец от
получаването на разпореждането (13.10.2021 г.), с което заявлението му е отхвърлено в тази
част и са дадени указания за осъдителен иск в едномесечен срок, той не може да се ползва
от таксата, платена в заповедното производство.
Съдът счита, че процесният договор за заем е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което изпол-зва заетата
сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търго-вец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоред-ба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът пре-доставя или се задължава да предостави
2
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична су-ма. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоста-вения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по дого-
вора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правна-та си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради ко-ето се подчинява на
правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и заб-раната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съгласно легалната дефиниция, установена в чл. 9, ал. 1 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Следователно, касае се за двустранна, възмездна, консенсуална, формална и
реална сделка, при която срещу предоставеното ползване на определена парична сума
заемодателят /кредиторът/ получава като насрещна престация цената за това под формата на
възнаградителна лихва.
Възникването в полза на ищцовото дружество на процесните вземания за главница и
лихва е обусловено от установяване, при условията на пълно и главно доказване: 1) валидно
облигационно правоотношение по договор за заем, предаването на заемната сума на
заемополучателя, уговорения падеж на погасителните вноски и изтичането на срока на
договора, респективно настъпване на предпоставките и надлежно съобщаване на обявената
предсрочна изискуемост; 2) наличието на валидно постигната договореност между страните
за заплащане на договорно възнаграждение; 3) наличието на валидно постигната
договореност между страните за заплащане на възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги; 4) изпадане на ответника в забава, респ. уговорка за настъпване на
предсрочна изискуемост и установяване на нейните предпоставки; 5) размера на вземанията.
Съдът намира за установена по делото първата материална предпоставка, обуславяща
основателността на исковата претенция, а именно – възникването на валидно
облигационно правоотношение при посочените в исковата молба условия. От
представените искане за отпускане на потребителски кредит „Стандарт“ и от договор за
потребителски кредит № ***** се установява, че на 04.02.2019 г. „Профи Кредит България“
като кредитодател и М. Б. Т. като кредитополучател са постигнали съгласие на
кредитополучателя да бъде предоставена парична сума в размер на 5000 лв., която следва да
бъде върната на кредитора в срок от 24 месеца на равни месечни вноски от 298,77 лева.
Уговорен е ГПР 44,96% и годишен лихвен процент 38,30%, като по този начин общата сума,
която подлежи на връщане възлиза на 7158,17 лева. С договора е уговорено и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 4830 лв., като
месечната вноска за погасяване на посоченото вземане възлиза на 201,25 лв. По този начин
общият размер на всички задължения по договора възлиза на 11988,17 лева, при вноска
499,52 лв., платима на 1-ви календарен ден от всеки месец. Последното се изяснява и от
приложения погасителен план към договора, като в същия е посочена и банковата сметка на
кредитора. Към договора са приложени Общи условия – Версия 10/07.01.2019 г., които
носят подписа на кредитополучателя на всяка страница. Съгласно чл. 8.1 от ОУ клиентът се
3
задължава да върне отпуснатия кредит, както и да погаси всички задължения, възникнали
във връзка с него, по банковата сметка на кредитора. Към договора за приложени и
Декларация по образец, информация относно обработката на личните данни, както и
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити – всички подписани от М.Т., с което са удовлетворени специалните изисквания на
ЗПК.
С три анекса – от 21.08.2019 г., от 30.10.2019 г. и от 27.11.2019 г., плащането на част
от погасителните вноски е било отложено, като с последният от анексите размерът на 4
месечни вноски /от 10-та до 13-та/ е намален на 125,52 лева, с ГПР 28,5% и ГЛП 38,30%.
От съвкупната преценка на представените доказателства се установява и вторият
правно-релевантен факт, а именно – реалното предоставяне на заемната сума. Видно от
приложената извадка-движение по сметка, в полза на ответника е била наредена сумата от
5000 лв. Фактът, че кредитът е бил усвоен, се подкрепя и от заключението по приетата
ССчЕ, която съдът кредитира изцяло като изготвена компетентно, подробно и
безпристрастно. Същата установява, че кредитът е усвоен чрез банков превод от 05.02.2019
г. Индиция относно реалното предоставяне на заемната сума е и фактът на извършеното
частични погасявания в общ размер 3144,80 лева.
С това в правната сфера на заемополучателя Т. е възникнало насрещното задължение
да върне заемната сума заедно с уговорената договорна лихва на 24 месечни вноски с
размери и падежи, подробно индивидуализирани в погасителния план, представляващ
неразделна част от договора.
В исковата молба се излагат твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита на основание клаузата на т. 12.3 от приложимите към правоотношението Общи
условия. Съгласно чл. 9.4, вр. чл. 12.3.1 от представените ОУ, кредиторът има право да
обяви договора за потребителски кредит за предсрочно изискуем, ако клиентът просрочи
две или повече последователни месечни вноски в пълен размер. На основание чл. 12.4 ОУ
при обявяване на предсрочната изискуемост кредитополучателят дължи останалите
непогасени вноски, включително лихви за забава и възнаграждението при закупен пакет от
допълнителни услуги. Видно от уведомително писмо от 05.04.2021 г., кредиторът е обявил,
че считано от 03.04.2021 г. кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Същото обаче не е
получено от длъжника, видно от удостоверяването на „Български пощи“, че пратката е
останала непотърсена.
Съдът, при анализ на събраните по делото доказателства, намира, че това право не е
надлежно упражнено от кредитора преди образуване на настоящото производство. В
конкретната хипотеза няма данни, сочещи, че ответникът М.Т. е надлежно уведомен за
отнемането на преимуществото на срока по процесния договор от страна на кредитора.
Няма такъв характер изпращането на приложеното по делото уведомително писмо от
05.04.2021 г. с оглед липсата на доказателства за редовно проведена процедура по
връчването му на адресата.
Липсата на изпратено уведомление до длъжника за довеждането до знанието му на
изявлението за предсрочна изискуемост прави процесното вземане, основано именно на
упражненото от кредитора право за отнемане преимуществото на срока, неизискуемо към
датата на подаване на заявлението. Същевременно съдът съобрази, че изискуемостта на
всички 24 погасителни вноски по процесния договор., с падеж на последната на 01.09.2021
г. е настъпила преди депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК на 28.09.2021 г. и исковата
молба на 23.12.2021 г., поради което този факт следва да бъде съобразен от съда. Длъжникът
– ответник по иска, дължи изпълнение за тази част от дълга, по отношение на която е
настъпил падежът, договорен от страните – в случая за цялото вземане, тъй като не може
изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при
безспорно установено неизпълнение на това вземане по отношение на вече падежиралите
4
вноски – в този смисъл са и разясненията в мотивите на т. 2 от ТР/02.04.2019 г. по т.д. №
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
От заключението на вещото лице се установява, че ако не се вземат предвид други
задължения по договора, от направените вноски е погасена главница в размер на 1993,53 лв.
и договорна лихва в размер на 1151,27 лв. в периода от 04.02.2019 г. до 01.08.2020 г., с което
непогасеният остатък от главницата възлиза на 3006,47 лв. и 1006,90 лв. Следователно
претенциите за главница и договорна лихва следва да бъдат уважени до този размер и
отхвърлени за разликата над установената сума.
Мотивите на съда да не вземе предвид погасявания към други задължения по
договора (а именно – възнаграждението за пакета от закупени допълнителни услуги), са
свързани със служебната констатация за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД на посочената
клауза поради противоречие със закона (ЗПК) и добрите нрави. Съгласно чл. 10а, ал. 4 от
ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни трябва да
бъдат ясно и точно определени, което в случая не е направено. В противоречие на
императивното изискване на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК се претендира общо възнаграждение за
множество услуги, което освен това е уговорено да се заплаща предварително. Подобна
уговорка за заплащане на възнаграждение за услуга, от която кредитополучателят би могъл
и да не се възползва по време на действието на договора за кредит противоречи на принципа
на добросъвестност и справедливост при договарянето, който изисква потребителят да
заплаща такса за реално ползване на дадена услуга, а не за хипотетично ползване на такава.
Същевременно следва да се отбележи, че се твърди предварително заплащане на
възнаграждението от потребителя, без значение е дали тези услуги ще бъдат използвани от
потребителя, т. е., то е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на услуги: 1.
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, 2. възможност за отлагане
на определен брой погасителни вноски, 3. възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, 4. възможност за смяна на дата на падеж и 5. улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното
ползване на определена услуга, а не при хипотетично ползване на такава. С оглед на
естеството на част от посочените допълнителни услуги, на практика се въвежда задължение
за потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата на закона (правото на
страните да инициират предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на
вноските, свободата да договорят отлагане на една или повече погасителни вноски), което
води до значителна неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение, тъй
като на практика излиза, че едната страна – потребителят, заплаща за правото си да договоря
с другата страна – кредитор, за изменение на параметрите на сключения договор, като на
потребителя не му е гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на другата
страна – кредитора.
При формиране на решаващото си становище съдът се съобрази с критериите,
възприети от правната доктрина и трайната съдебна практика, включително по отношение
нееквивалентността на престациите – напр. Решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д.
№ 1208/2009 г. на III Г. О. на ВКС, решение 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485 по описа за
2010 г. на I Г. О. на ВКС, Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III
г. о., ГК.
Всичко това води до извод, че подобна клауза е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, поради заобикаляне на установено законово изискване, регламентирано в разпоредбата
на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Насрещната престация – възможност за ползване на допълнителни
услуги, на които потребителят има право по закон, при това срещу възнаграждение,
равняващо се на 96,60% от главницата, е до такава степен нееквивалентна, че практически
може да се счете, че престация липсва. В този смисъл, осъдителният иск за заплащане на
5
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
По акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С оглед чл. 79 от ЗЗД законодателят е предвидил, че кредитор, който не получи
изпълнение или съответно същото е в отклонение от сключения договор по време, обем,
качество, има право на обезщетение за вреди, когато тези вреди са в пряка и непосредствена
последица от неизпълнението. При паричното задължение на основание чл. 81, ал. 2 от ЗЗД
длъжникът не може да се освободи от отговорност за неизпълнението. Паричното
задължение е винаги възможно. Законодателят е предвидил, че при неизпълнение на
парично задължение винаги се дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата – чл. 86 от ЗЗД, като кредиторът не доказва вредите си, а законодателят е приел, че
задължително при неизпълнение на парично задължение е налице намаляване на
имуществото на кредитора с поне стойността на законната лихва. За периода 13.03.2020 г. до
14.07.2020 г. лихва за забава не следва да бъде начислявана, в изпълнение на разпоредбата
на чл.6 от ЗМДВИПОРНС.
В заключението по приетата ССЕ, при изчисляване размера на непогасения остатък
от задълженията, ако не бяха налице задълженията, възложени на длъжника с
неравноправните клаузи, ответникът би изпаднал в забава едва на 02.08.2020 г., като
задължението за мораторна лихва е в размер на 70,64 лева до 02.04.2021 и 146,98 лева от
втората дата /03.04.2021 г. до деня преди депозиране на заявлението – общо 217,62 лева.
Следователно исковете за лихва следва да бъдат уважени до посочените размери и
отхвърлени за горницата над същите, както и за периода от 02.05.2019 г. до 01.08.2020 г.,
както и за дните 28.09.2021 г. и 29.09.2021 г., доколкото последните се покриват от лихвата
за забава, дължима като законна последица – т.нар. „материален правоувеличаващ ефект“ на
исковата молба, датата на депозиране на която в случая следва да се счита датата на
депозиране на заявлението /пощ.кл. от 28.09.2021 г./
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на в полза на ответника следва да бъдат присъдени
разноските, които е сторил в исковото производство, съразмерно на уважената част от
исковете – 257,56 лв. (пропорционално от държавна такса, депозит за ССчЕ и
юрисконсултско възнаграждение, което на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25
НЗПП, предвид липсата на фактическа и правна сложност съдът определя в размер от 150
лв.). Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за
дължимостта на разноските в заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид
изхода от спора и доказаните в заповедното производство разноски (ДТ 206,70 лв. и
определено от съда възнаграждение в размер на 50 лв.), на ищеца се дължат 105,09 лева
съразмерно на уважената част от исковете, които също следва да му бъдат присъдени.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски, съразмерно на
отхвърлената част от исковете, а именно – 501,01 лв., които следва да му бъдат заплатени от
общо доказани разноски за платен адвокатски хонорар от 850 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД , ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53Е, вх. В, срещу М. Б. Т., ЕГН **********, с адрес гр. П., УЛ.*****, чрез адв. В.Б.,
6
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД , че в полза на „Профи Кредит
България“ ЕООД съществува изискуемо вземане спрямо М. Б. Т. за сумите от 3006,47 лева –
главница по договор за кредит № ***** от 04.02.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 28.09.2021 г. – датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане на сумата, сумата 1006,90 лева – договорно възнаграждение за
периода от 04.02.2019 г. до 01.02.2021 г., сумата 70,64 лева – обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 02.08.2020 г. до 02.04.2021, както и сумата 146,98 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.04.2021 г. до 27.09.2021
г., като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за разликата над
3006,47 лева до пълния предявен размер от 3993,94 лева, иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД за разликата над 1006,90 лева до пълния претендиран размер от 1373,08 лева,
иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 70,64 лева до пълния
предявен размер от 900,42 лева и за периода от 02.05.2019 г. до 01.08.2020 г., както и иска
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 146,98 лева до пълния предявен
размер от 446,93 лева и за периода 28.09-29.09.2021 г., като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД , ЕИК
********* срещу М. Б. Т., ЕГН ********** осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата в размер на 3620,78 лева – възнаграждение за предоставен допълнителен пакет от
услуги по Договор за кредит № ***** от 04.02.2019 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА М. Б. Т., ЕГН ********** да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД , ЕИК ********* на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК сумата от 257,56 лева –
разноски пред Районен съд Перник в исковото производство, както и сумата от 105,09 лева
– разноски пред Районен съд Перник в заповедното производство.
ОСЪЖДА ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД , ЕИК ********* да заплати на
„М. Б. Т., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 502,01 лева –
разноски пред Районен съд Перник в исковия процес.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
7