Решение по дело №810/2020 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 260149
Дата: 31 юли 2020 г.
Съдия: Цвета Павлова Павлова
Дело: 20203101000810
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 18 юни 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………./31.07.2020 г.

гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и осми юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА  

                 ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА

                                          ПЛАМЕН АТАНАСОВ

 

при секретар ХРИСТИНА АТАНАСОВА,

като разгледа докладваното от съдията Павлова

въззивно търговско дело № 810 по описа за 2020 г.,

за да се произнесе взе предвид следното:

 

 Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.

 С  решение № 33/03.01.2020 год.., постановено по гр.д. № 3249/2019 год., ВРС – 20-ти състав е осъдил ЕТ „Деси - Светла Симеонова", ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. „Мария Луиза" № 9, да заплати на Й.Д.Й., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 705,00 лв., представляваща вземания по Договор за аренда на земеделска земя, вписан в Служба по вписванията за стопанските 2016/2017 г. и 2017/2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба в съда – 27.02.2019 г. до датата на плащане на задълженията, на основание чл. 8 ал. 1 от ЗАЗ, за сумата от 109,93 лв., представляваща общ размер на законната лихва върху арендните вноски за 2016/2017 г. и 2017/2018 г., за периодите 02.10.2017 г. – 27.02.2019 г., съответно 02.10.2018 г. – 27.02.2019 г., на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като е осъдил ЕТ „Деси - Светла Симеонова", ЕИК *********, и за разноски.

Недоволен от горното е останал ответника, който обжалва постановеното първоинстанционно решение в осъдителната му част. В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно поради нарушение на материалния закон, както и немотивирано и необосновано, с оглед събраните по делото доказателства. Конкретните оплаквания са за нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК поради липса на преценка на доказателствата и фактическите констатации на съда, от една страна и от друга, на неправилност с оглед т.3 на ТР № 2/20.07.2017 год. по тълк.дело № 2/2015 год. на ОСГТК на ВКС на извода на съда за нищожност на сключения между страните анекс от 16.01.2018 год. позовава се на последвалите в чл.3, ал.1 ЗАЗ законодателни изменения като поддържа, че размерът на договорната рента не е от обстоятелствата, които подлежат на вписване и оповестяване пред трети лица. Настоява за отмяна на първоинстанционното решение и присъждане на разноски.

В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. Излага доводи за правилност на постановеното решение и настоява за потвърждаване на съдебното решение, ведно с присъждане на разноски.

В с.з. по същество, въззивникът не изпраща представител. Депозира писмена молба след часа на проведеното открито съдебно заседание.

В с.з. по същество, въззиваемата страна, чрез пълномощника си, поддържа жалбата и моли за отмяна на първоинстанционното решение.

 

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението.

Не е спорно между страните по делото, че страните по делото са такива и по договор за аренда от 28.04.2009 год., вп.акт № 16, том I, рег.№ 478/2010 год. по отношение на недвижими имоти - ниви № 021011,  № 07300 и № 075003, находящи се в землището на с.Брусарци и с.Смирненски, като с анекс от 26.01.2017 год., вп.акт № 262, том 2, вх.рег.№ 728/2016 год., за имотите е уговорена арендна цена на декар от 40,00 лв.

Представено също така е и подписан на 16.01.2018 год. анекс към договора за аренда от 2010 год, с който страните са обективирали волеизявления, че считано от 01.10.2016 г. арендаторът да не дължи рентно плащане за имоти ПИ № 073005 и с № 075003, поради обстоятелството, че са трайно необработваеми и не притежават функцията на земеделска земя по смисъла на ЗСПЗЗ, който анекс не е сключен с нотариална заверка на подписите и респективно не е вписан. Именно арендното плащане за посочените имоти е предмет на спора между страните.

Така, с оглед наведените в писмения отговор възражения и оплаквания във въззивната жалба, основният спорен въпрос е за действието на посочения анекс предвид несключването му в предписаната от закона форма.

Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 118/27.07.2015 г. по т. д. № 2137/2014 г. на ВКС, I т. о., актуализация на размера на арендната вноска е допустима, когато страните по арендния договор са предвидили такава клауза при подписването му и тя не представлява изменение на арендния договор по смисъла на чл. 16 от специалния Закон за арендата в земеделието /ЗА3/ в частта за арендната вноска. Разпоредбата на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД предвижда възможност за изменение, прекратяване, разваляне или отмяна на договора по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Ограничения за изменение на договора за аренда са уредени с разпоредбата на чл. 16, ал. 1 изр. 2 и 3 от специалния Закон за арендата в земеделието /ЗА3/, в която е предвидена единствено забрана за обвързване и изменение на арендното плащане във връзка с увеличение или намаляване на добивите и за изменение на уговорения срок на договора, като е прието, че това не са обстоятелства по смисъла на чл. 16, ал. 1, изр. 1 ЗАЗ, пораждащи право на страната да иска изменение на договора, когато обстоятелствата, при които страните са се ръководили при уреждане на отношенията си, се изменят трайно и това доведе до очевидно несъответствие между поетите от тях задължения, което право може да се упражни от страната по съдебен ред, ако не се постигне споразумение за изменение на договора /чл. 16, ал. 5 ЗАЗ/. Поради това, че други ограничения за изменение на договора за аренда не са уредени със ЗАЗ, в посоченото решение на ВКС е направен извод, че извън очертаните хипотези, страните по договора за аренда могат да го изменят по взаимно съгласие, като са лимитирани единствено от границите, посочени в чл. 9 ЗЗД - повелителните норми на закона и добрите нрави. Прието е, че промяна на размера на арендната вноска настъпва автоматично при осъществяване на обстоятелството, от което, съобразно изразената при сключването на договора воля на страните, е обусловена промяната й, ако актуализираният размер е определен или определяем.

В конкретния случай, видно съгласие за промяна на арендната вноска е постигнато с подписването на анекса от 26.01.2017 год. към договора за аренда, който анекс е сключен между страните в предвидената в ЗАЗ форма и е вписан в СВп. Не този извод се налага обаче по отношение на представения от ответната страна анекс от 16.01.2018 год., който съдът намира за непротивопоставим на ищеца.

Действително, чл. 3, ал.1  от ЗАЗ, в редакцията му към датата на сключване на процесния анекс предвижда,  че договорът за аренда се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните и се вписва в службите по вписванията и се регистрира в съответната общинска служба по земеделие, без да въвежда изрично изискване за форма по отношение на последващите споразумения между страните за изменение на договора, включително относно размера на арендната вноска. Доколкото обаче последващите изменения в съдържанието на облигационната връзка между страните нямат самостоятелен характер същите следват режима на основния договор и доводът в обратния смисъл е несъстоятелен. В подкрепа на този извод на съда е и изменението на чл. 3, ал.1 от ЗАЗ с ДВ , бр. 42 от 2018 г., в сила от 22.05.2018 г., с което изрично е посочено, че не само първоначално сключените договори за аренда, но и споразуменията за тяхното изменение или прекратяване се сключват в писмена форма с нотариално удостоверяване на съдържанието и подписите на страните, извършени едновременно, а съгласно алинея 1 се вписват в службата по вписванията и се регистрират в съответната общинска служба по земеделие. По този начин законодателят е отстранил евентуална неяснота относно формата и необходимостта от вписване на договорното изменение на сключения и вече вписан договор. Налага се извод, че арендаторът не може да се позовава на договорно изменение на клаузите на сключения договор относно размера на арендната вноска.

Арендаторът – ответник, видно от изложеното в отговора на исковата молба, не се позовава на предпоставки за изменение на аренднния договор по чл. 16, ал. 1 ЗАЗ и не твърди обективно настъпване на обстоятелства, водещи до съществено несъответствие между поетите от страните задължения. Не е налице и твърдение за недостатък на вещта, с оглед посочената необработваемост на процесните два недвижими имота, респективно не се позовава на отговорност по смисъла на чл.23 ЗАЗ.

Не се споделят от съда и развитите във въззивната жалба доводи, основани на т.3 от ТР № 2 от 20.07.2017 г. по т. д. № 2/2015 г. на ОСГТК. Както е посочено в цитираното ТР, необходимостта от създаване на предвидения в Закона за арендата в земеделието режим на специално регулиране на обществените отношения, свързани с предоставянето на земеделски земи за ползване и извличане на плодовете от тях, произтича от особеното им функционално предназначение от гледна точка на това, че при ползването /обработката/ на земеделската земя същата дава плодове, докато при типичния договор за наем добиви от ползването на наетия имот не се извличат. По съществото си договорът за аренда, подобно на договора за наем, има за предмет ползването на земеделската земя, и в този смисъл е изричната разпоредба на чл. 2, ал. 1 ЗАЗ. Именно поради това законът не забранява земеделска земя да бъде предоставяна за ползване по силата на договор за наем, като ЗАЗ не съдържа изрична разпоредба, определяща договора за аренда като изключителен способ за предоставяне ползването на земеделска земя, и в този смисъл определянето на способа е въпрос на договорна свобода, която чл. 9 ЗЗД предоставя на правните субекти. Прочее, след като страните са постигнали съгласие отношенията между тях във връзка с ползването на земеделската земя да бъде уреден с договор за аренда, то приложими него, включително и за неговото изменение, са разпоредбите на ЗАЗ.

За пълнота на изложението, съдът намира за необходимо да отбележи, че със сключеният анекс от  16.01.2018 год., с който арендаторът се освобождава от задължението за заплащане на арендна вноска поради обстоятелството, че земите са трайно необработваеми и не притежават функциите на земя по ЗСПЗЗ, е налице заобикаляне на закона в частта относно отговорността на арендодателя за недостатъци на вещта и основанията за прекратяване на арендния договор.

И след като не се установи нарушение на императивна материалноправна разпоредба, за което съгласно ТР №1/2013 г. на ОСГТК въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване, първоинстанционното решение следва да се потвърди, като на основание чл.272 ГПК съдът препраща и към мотивите на първоинстанционното решение.

С оглед изхода от спора и направеното искане, в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените разноски в размер на 300 лева.

 

Воден от горното, СЪДЪТ

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 33/03.01.2020 год.., постановено по гр.д. № 3249/2019 год. на ВРС – 20-ти състав.

ОСЪЖДА ЕТ „Деси - Светла Симеонова", ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. „Мария Луиза" № 9 ДА ЗАПЛАТИ на Й.Д.Й., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 300 лева, съставляващи сторени пред въззивна инстанция разноски.

 

На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : 

 

 

          ЧЛЕНОВЕ: