Р
Е Ш Е
Н И Е №260191
гр.Кюстендил, 27.09.2021г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, първи
състав, в открито заседание на тридесети март, две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
Председател: Ваня Богоева
Членове:
Евгения Стамова
Веселина Джонева
при секретаря: Виолета Здравкова,
след като разгледа докладваното от съдия В.Джонева в.гр.д.№613 по описа за 2020г. на
ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс
/ГПК/.
Делото е
образувано по въззивна жалба, подадена от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“,
клон България, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление в гр.София, ж.к.„Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 14,
представлявано от пълномощника ю.к.Петко Палазов, срещу решение №260059 от
06.10.2020г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по гр.д.№2673/2019г. по
описа на този съд.
С посоченото решение РС-Кюстендил е отхвърлил, като
неоснователни, предявените от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. – клон
България, ЕИК ***, гр. София, Жк. Младост 4, Бизнес Парк София, Сгр. 14, против
Н.А., с ЕГН **********, с адрес ***,
искове за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът има задължения към ищцовото дружество в размер на 650.30 лева, представляващи главница по Договор за отпускане на револвиращ
потребителски кредит, чрез издаване и ползване на кредитна карта САRD-15669114; 3.26
лева, представляващи договорна лихва по кредита за периода от 01.07.2018г.
до 06.12.2018г.; 33.91 лева,
представляващи обезщетение за забава за периода от 06.12.2018г. до
11.06.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 26.06.2019г., до
окончателното им изплащане, като неоснователни и недоказани, за които суми в
хода на производството по ч.гр.д.№1296/2019г. е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение.
Решението се
обжалва изцяло, претендира се отмяната му и постановяване на решение, с което
исковите претенции за горните суми да бъдат уважени изцяло, а евентуално – до
размер на чистата стойност на кредита. Твърди се, че атакувания
първоинстанционен съдебен акт е неправилен. Изводът на съда за недействителност
на договора за кредит, поради несъответствие с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, според
жалбоподателя, не може да бъде споделен, тъй като в чл.20 от процесния договор
изрично е било посочено, че ГПР е изчислен при допускането, че общият размер на
кредита е усвоен незабавно и изцяло за срок от една година и ще се погасява на
равни месечни вноски, с неизменни до края на срока разходи, съгласно условията
на договора за кредит, а в приложения по делото Стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за револвиращ потребителски кредит и издаване и
ползване на кредитна карта изчисляването на ГПР по договора било посочено чрез
представителен пример. Във въззивната жалба се съдържат пояснения за естеството
на револвиращия кредит и се прави извод, че ГПР при този вид договори зависи от
използването на кредита и кредитната карта по всеки конкретен договор и
направените от кредитополучателя усвоявания и плащания. Също така се сочи, че
нито националния закон, нито Директива 2008/48/ЕО поставят като изискване към
съдържанието на договора посочване на компонентите на ГПР, които са нормативно
определени в чл.19 ал.1 от ЗПК, респ. в приложение 31 към ЗПК. Жалбоподателят
изтъква, че с подписване на договора кредитополучателят е декларирал, че е
наясно с правните последици, възникващи от договора и обвързващи го, поради
което изводът на съда, че за потребителя не ставало ясно как е формиран ГПР,
бил неправилен. В случай, че въззивният съд сподели довода на
първоинстанционния за недействителност на сключения договор, се прави искане за
прилагане на нормата на чл.23 от ЗПК, тъй като съображението на КнРС в
обжалваното решение да не стори това било формалистично. Претендират се
разноски.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата не е подал отговор на същата. В хода
на устните състезания особеният му представител изразява становище за
неоснователност на подадената жалба.
След преценка на доводите на
страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, въззивният съд
приема следното:
Жалбата е
подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу
подлежащ на инстанционен въззивен контрол акт, поради което е допустима.
Разгледана
по същество жалбата е неоснователна.
Производството
по делото е било образувано по предявени от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А. – клон България против Н.А.,
с ЕГН **********, искове по реда на чл.422 от ГПК за установяване на вземането
му по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№1296/2019г. по описа на
РС-Кюстендил, в това число: 650.30 лева, представляващи главница по Договор за отпускане
на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта САRD-15669114, сключен на
19.01.2018г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и А.; 3.26 лева,
представляващи възнаградителна лихва за периода от 01.07.2018г. до 06.12.2018г.;
33.91 лева - лихва за забава за периода от 06.12.2018г. до 11.06.2019г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане.
Ищецът се е позовал на настъпила предсрочна изискуемост на вземането по
договора, поради забава плащането на погасителни вноски, като в случай, че не
се установи надлежно обявена предсрочна изискуемост на вземането преди
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, при условията
на евентуалност е предявил осъдителен иск за същите суми. В молба с
вх.№13452/03.07.2020г. (л.64 от делото на КнРС), ищецът е заявил, че не
поддържа предявения при условията на евентуалност осъдителен иск, като от
страна на съда не са били дадени указания за конкретизиране на основанието за
десезиране, нито произнасяне в един или друг смисъл.
В отговора
на исковата молба, подаден от особения представител на Н.А. – адв.К.Д., са
направени редица оспорвания на исковете, сред които и възражение за
недействителност на договора за кредит, поради противоречието му с императивни
разпоредби на ЗПК, противоречие с добрите нрави, оспорено е надлежното
уведомяване за предсрочната изискуемост.
Фактическата
обстановка по делото е правилно установена от районния съд, в съгласие със
събрания доказателствен материал и с оглед липсата на оплаквания за
необоснованост на фактическите изводи, въззивният съд не намира за потребно да
ги преповтаря и препраща към същите.
Районният
съд, след като е приел представените от ищеца документи в заверени преписи,
както и заключение на вещо лице, е отхвърлил установителните искове изцяло, с
основния довод, че макар да се установило, че към момента на подаване на
заявлението в заповедното производство – 26.06.2019г., е настъпил падежът на
всички погасителни вноски, поради което наличието или липсата на обявена
предсрочна изискуемост да е без правно значение, както и въпреки събраните
данни за липса на точно изпълнение от страна на кредитополучателя, изпълнение
по договора за кредит не се дължи, поради недействителност на същия. Съдът е
посочил, че договорът за револвиращ кредит има характер на потребителски
кредит, поради което, като условие за неговата действителност намират
приложение императивните изисквания, уредени в ЗПК, а в случая договорът е
недействителен, поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, доколкото в договора кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема
и ГПР, без ясно разписана методика на формирането му и липса на яснота относно
компонентите, включени н него. Според съда, посочен бил само лихвен процент по
заема, който е фиксиран, както и годишно оскъпяване, но без яснота как тези
стойности се отнасят към ГПР по договора и включена ли е стойността на
застраховката, която е посочена в договора като финансирана услуга. Също така,
според КнРС, приложеният погасителен план, в който са вписани част от горните
обстоятелства, нямало данни да е бил връчен на длъжника. При тази хипотеза,
според районния съд, на основание чл.22 от ЗПК сключеният между страните
договор за потребителски кредит е недействителен и като такъв не може да ги
обвърже, нито да създаде задължения за ответника. Съдът е посочил още, че макар
по делото да са налице данни за неплатената главница, същата не би могла да
бъде установена за дължима по делото, тъй като би се стигнало до подмяна на
основанието на вземането, доколкото връщането на даденото по недействителен
договор не е идентично с изпълнение на договора – последното заявено като
основание на вземането, както в заповедното, така и в исковото производство.
КнРС не е
разгледал евентуално заявената
осъдителна претенция, доколкото същата се е поддържала при условие, че
установителният иск бъде отхвърлен единствено поради ненадлежно обявена
предсрочна изискуемост, което условие в случая не е било налице.
КнОС приема
от правна страна следното:
Обжалваното
решение е валидно и допустимо. Преценено по същество, решението на КнРС е
правилно и като такова следва да се потвърди изцяло. При извършената служебна
проверка относно действителността на сключения между страните договор,
въззивният съд констатира следното:
В сключения
между страните договор са инкорпорирани два вида кредитни правоотношения, които
по своята същност представляват два отделни вида договори, а именно - договор
за предоставяне на потребителски кредит в размер на 707.41 лева и договор за
предоставяне на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на
кредитна карта в размер на 1 000.00 лева. Според изложените в заявлението
и в исковата молба твърдения претендираните вземания на ищеца произтичат от
втория договор - за отпускане на револвиращ потребителски кредит, предоставен
на ответника за ползване чрез издадената му кредитна карта. При така очертаното
от ищеца основание на предявените искове, съдът следва да извърши преценка
относно действителността на договора за револвиращ потребителски кредит.
Преди да се
търси отговор на въпроса дали страните са изпълнили насрещно договорените
задължения, налице ли е неизпълнение от страна на кредитополучателя, настъпила
ли е предсрочна изискуемост на цялото вземане, трябва да се прецени дали
вземането по договора въобще е съществувало, като се отчете, че процесното
заемно правоотношение, с оглед качеството на кредитополучателя - физическо
лице, по своята правна характеристика представлява договор за потребителски
кредит, за който са приложими общите правила на Закона за задълженията и
договорите, правилата на специалния Закон за потребителския кредит, както и - с
оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“ – нормите на Закона за
защита на потребителите.
Договорът,
на който ищецът е основал вземанията си, е бил сключен при действието на Закона
за потребителския кредит, поради което при преценката за основателността на
исковете съдът следва да съобрази и съответствието на договора с императивните
разпоредби на този закон.
Съгласно разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът
въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените
разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически
по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено
като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с
т.1 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка относно
действителността на сключения между страните договор, въззивният съд
констатира, че в случая не е спазено предписанието на чл.10 ал.1 от ЗПК. Според
посочената норма, в действалата й редакция към момента на сключване на
договора, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят в еднакъв по вид, формат
и размер шрифт – не по малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните. В конкретния случай, в договора е предвидено предоставяне на
потребителски кредит, както под формата на финансиране закупуването на стока и
отпускане на револвиращ кредит, така и под формата на финансиране на услуга –
сключване на застраховка, като уговорките относно застраховането, съдържащи се
в подписания от страните Сертификат с №CREX-15669081, имат пряко отношение към посочената в договора за кредит и
дължима от ответника застрахователна премия, която е част от погасителните
вноски по договора за усвояване на кредит чрез функционалността – покупка на
изплащане по револвиращ кредит с №CARD-15669114.
Поради посоченото, настоящият съдебен състав намира, че същите съставляват
елементи от договора, по отношение на които трябва да са спазени посочените законови
изисквания. Същевременно, дори и без наличието на специални познания е видно,
че договорът за потребителски кредит и съставляващите част от него клаузи,
уреждащи финансиране сключването на застраховка, са изготвени в различен по
размер шрифт, като в застрахователните документи този шрифт категорично е в
размер по-малък от 12 и е трудно четлив. Според съда, целта на разпоредбата на
чл.10 ал.1 от ЗПК е да важи за всички постигнати между страните договорености,
които са от съществено значение за правата и задълженията на страните и
съставляват ангажименти, които са предмет на договора за кредит. Така - налага
се извод, че в конкретния случай, от една страна е налице нарушение на
изискването на чл.10 ал.1 от ЗПК за еднакъв по вид, формат и размер шрифт на
всички елементи на договора, а от друга е налице нарушение на изискването за
шрифт не по-малък от 12 по отношение на част от елементите на договора, касаещи
финансираната услуга за застраховане.
Изложеното очертава правен извод за недействителност
на договора, от който ищецът претендира да черпи права, която недействителност
произтича от разпоредбата на чл.22 от ЗПК.
Съдът намира за потребно да отбележи, че с § 2 от ДР
на ЗПК са въведени разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски
кредити. С тази Директива се цели сближаването на законовите, подзаконовите и
административните разпоредби на държавите-членки относно потребителския кредит
и установяването на правила за тях на общностно равнище. В чл.10 от същата се
съдържат изисквания относно формата и съдържанието на договорите за
потребителски кредит, като там не е предвидено изискване за размера на шрифта
на договора. Следва да се вземе предвид обаче, че директивите дават общите
насоки при хармонизиране на националното законодателство на държавите - членки
с европейското законодателство. Всяка държава - членка сама може да преценява
как ще изпълни тези насоки и с какви конкретни средства. Българският
законодател е въвел в ЗПК по-висок стандарт на защита на потребителя,
предвиждайки специални технически изисквания към писмената форма на договорите
за кредит, което не е забранено от директивата и съответства на нейните цели, а
именно защитата на потребителя.
Като е отхвърлил иска, макар и по различни от
изложените по-горе съображения, но довели до правилния извод за
недействителност на договора, от който ищецът претендира да черпи права,
районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да се потвърди
изцяло – страните по нищожен договор не си дължат престации.
Разпоредбата на чл.23 от ЗПК, според която когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита, не може да бъде приложена в настоящия случай, тъй като това би било в
противоречие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес (чл.6 от ГПК). Същата е проявление на водещия в облигационното право принцип за
недопустимост на неоснователното обогатяване и на практика урежда
извъндоговорно основание за връщане на главницата, различно от това, на което
същата е претендирана в заявлението по чл.410 от ГПК и в последствие – с
разглежданата искова молба. Прилагането на последиците по чл.23 от ЗПК по почин
на съда, без ищецът да е поискал връщане на чистата стойност, основано на
недействителността на договора, е недопустимо. Оплакването на жалбоподателя, че
подобен подход е формалистичен е несъстоятелно, тъй като същият е израз на
прилагане на основен принцип в гражданския процес.
Съобразявайки изложените доводи, въззивният съд
намира, че жалбата е неоснователна, а атакуваното със същата решение –
правилно, поради което следва да се потвърди изцяло.
Относно разноските:
С оглед изхода от въззивното обжалване на
жалбоподателя не се следват разноски. Не се дължат разноски и на въззиваемия,
който не е сторил такива.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А решение
№260059 от 06.10.2020г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по гр.д.№2673/2019г.
по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.