Р Е Ш Е Н И Е № 260228
18.02.2021г.,
град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД - VII граждански
състав
На 26.01.2021г.
В публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
Секретар: Ангелина Костадинова
като разгледа
докладваното от съдия Ст.Михова
в.гр.дело № 2862 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК .
Образувано
по въззивна жалба подадена от Д.Н.А., с
ЕГН **********,***, чрез пълномощника й адв. Н.К. , против
Решение № 2913 от 12.08.2020 г.,
постановено по гр. д. № 17154/2017 г. по описа на РС-Пловдив, ХІІІ - ти гр.
състав, с което е признато за установено, че дължи
на Г.П.М., ЕГН **********, сумата
от 5 000 лева, представляваща невърнат заем, съгласно Разписка от 30.07.2015 г. , с падеж до 30.07.2017 г., , ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК по
ч.гр.д № 12013/2017 г. по описа на ПРС, ХVІІ гр.с. – 01.08.2017 г. до
окончателното изплащане на задължението. Оплакванията са за неправилност на обжалваното решение, искането
пред въззивния съд е за неговата отмяна
и постановяване на друго, с което
исковата претенция бъде отхвърлена като
неоснователна.
Въззиваемият Г.П.М., ЕГН **********, е депозирал, чрез пълномощника си адвокат
Е.И. , отговор на въззивната жалба, с който взема становище за нейната неоснователност и
се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение с присъждане на
направените разноски пред настоящата инстанция.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери обжалваното
решение съобразно правомощията
си по чл.269
от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл.240,ал.1
от ЗЗД , предявен по реда на чл.422,ал.1 от ГПК във вр.с чл.415,ал.1 от ГПК, от Г.П.М.,
ЕГН **********, за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответницата Д.Н.А., с
ЕГН ********** , му дължи сумата от 5 000
лева, представляваща невърнат заем, предоставен по силата на сключен на
30.07.2015г. неформален договор за
паричен заем , с
падеж до 30.07.2017г., за което от ответницата е издадена разписка на
30.07.2015г., ведно със законната лихва върху сумата начиная от датата на
подаване на заявлението в съда, за което вземане е издадена на 10.08.2017г. заповед № 7850 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 12013/2017г. на ПРС, ХVІІ гр. състав.
В писмения си отговор ответницата е оспорила
предявения иск с възражението,че не е подписала представената от ищеца разписка от
30.07.2015г., както и че не дължи сумата по договора за заем, тъй
като за обезпечаване на задължението за връщането й , е издаден от нея на същата дата запис на
заповед, въз основа на който ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК и образувал изпълнително дело, по което е погасила частично дълга.
С обжалваното решение съдът е уважил изцяло предявения
иск с правно основание чл.240,ал.1 от ЗЗД. Приел е, че с оглед събраните по
делото доказателства са доказани заемни отношения между страните по сключен на
30.07.2015г. договор , по който ищецът
е предал в заем на
ответника сумата от 5 000 лв. Изложил е
съображения, че ответникът е неизправен длъжник и за заемодателя е възникнало правото да иска връщане на
дадената в заем сума, чиито падеж е настъпил на 30.07.2017г.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.
При извършената служебна проверка съдът намери, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо, поради което следва да бъде проверена неговата
правилност.
По смисъла на чл. 240 ал. 1 от ЗЗД с договора за
паричен заем заемодателят предава в собственост на заемателя определена сума
пари, срещу насрещното задължение на заемателя да ги върне. Договорът се счита
за сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от постигане на
съгласието на страните, за това независимо дали е налице писмен акт между тях
или само устна уговорка, само с предаването на съответната сума е завършен
фактическия състав на съглашението. Тежестта на
доказване на съществуването на такъв е на страната, която търси изпълнение по
него, в случая на ищеца, който
твърди, че ответникът не му е върнал предадената в заем сума.
Във връзка с твърденията изложени в исковата молба
за наличие на облигационна обвързаност между страните по договор за заем, от
ищеца е представена по делото разписка
издадена на 30.07.2015г. от Д.А., съдържаща удостоверителното й изявление, че на
същата дата е получила от Г.М. в заем
сумата от 5000 лева , която следва да върне в срок до 30.07.2017г. По повод
направено оспорване от ответницата на подписа
положен в разписката , е открито
от първоинстанционния съд производство по оспорване на документа на основание
чл.193 ал.1 ГПК, а по делото са приети единична и тройни съдебно-графологически
експертизи. Вещите лица по двете експертизи са категорични и единодушни в
извода си, че
подписът в документа е изпълнен от Д.Н.А.. Съдът изцяло кредитира заключенията
по приетите
единична и тройна съдебно-графологически експертизи,
изхождащи от лица със специални
знания в тази област и решаващият
състав няма основание да се съмнява в
тяхната компетентост и правилност.
С оглед на горното съдът намира оспорването за
неуспешно проведено, а разписката за издадена и подписана
от ответницата по делото Д.А.. Така
издадената на 30.07.2015г. и подписана от ответницата разписка е
доказателство за възникналото между страните заемно правоотношение, както и за
обстоятелството, че е получила на тази дата от ищеца сумата 5000 лева срещу
задължение за връщането й в срок до
30.07.2017г. Разписката представлява частен удостоверителен документ относно
неблагоприятни за ответника факти, автентична е, т. е. безспорно е установено,
че е подписана от ответницата за заемател, поради което има доказателствената
сила по смисъла на чл.180 от ГПК и е пълно,
валидно и годно доказателство за отразените в нея обстоятелства, а именно, че
ищецът е предал на 30.07.2015 г. на
ответницата в заем сумата 5000 лева, която последната се е задължила да върне изцяло на
заемодателя до 30.07.2017 г.
Поради това, окръжният
съд приема, че разписката от 30.07.2015 г. доказва задължението на ответницата,
като заемател, към ищеца, като заемодател, по сключения между тях договор за
заем за сумата 5000 лева. По делото не са ангажирани доказателства от Д.А. за извършени плащания по договора, въпреки
настъпилия падеж на задължението на 30.07.2017г. Следователно е неизправен
длъжник,по смисъла на чл.79,ал.1 от ЗЗД, и за заемодателя възниква правото да
иска връщане на сумата.
Ответницата е релевирала възражение по делото,
че не дължи сумата по договора за заем, тъй като за обезпечаване на
задължението за връщането й , е издаден
от нея на същата дата запис на заповед, въз основа на който ищецът се е снабдил
със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и образувал изпълнително дело.
От
ангажираните в първоинстанционното производство писмени доказателства се
установява, че 30.07.2015г. от Д.А. е бил издаден запис на заповед, с който се
е задължила на падежа на ценната книга-30.01.2017г. да заплати на Г.М. сумата
от 5000 лева.На 08.02.2017г.
поемателят се е снабдил със
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист въз основа на ценната
книга, и образувал изпълнително дело за принудително събиране на непогасеното
парично задължение.
Ищецът оспорва по делото вземането му по договора за заем да е било
обезпечено с така издадения
запис на заповед, поради което и
съгласно правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената
тежест в гражданския процес, в тежест на
ответницата е да установи по делото гаранционно-обезпечителната функция на
записа на заповед. Горното е необходимо, тъй като записът на
заповед е абстрактна сделка и основанието за плащане не е елемент от
съдържанието й. От ответната страна не са ангажирани писмени или гласни доказателства, за установяване на този релевантен за спора
факт, поради което не е доказана в процеса и визираната от страната гаранционно-обезпечителната функция
на записа на заповед спрямо договора за заем. Същевременно макар да е
налице тъждество досежно размера на паричните
задължения по абстрактната сделка и договора за заем , то таково не е налице досежно падежа на
задълженията, като този по ценната книга предхожда с 6-месеца този по договора
за заем, поради което не може да се приеме по делото, че записът на заповед има
обезпечителна функция, при липсата на други ангажирани по делото доказателства,
установяващи твърдяната от ответната страна
връзка между договора за заем и записа на заповед. Гражданският исков
процес е състезателно производство, в което по правилата за разпределяне на
доказателствената тежест - чл. 154, ал.
1 ГПК, страните навеждат факти и доказателства за установяване на
действителното фактическо положение. В този смисъл крайният съдебен акт не може
да се основава на житейски предположения и да бъде постановяван въз основа на
недоказани фактически твърдения.
При така установеното от фактическа
страна, следва да се приеме, че ищецът, който носи тежестта да докаже факта на
сключването на договор за заем между страните, е доказал наличието на такъв договор, от който
факт черпи изгодни за себе си правни последици. Следователно, като доказан,по
основание и размер, искът на ищеца за
връщане на сумата от 5 000 лева, предадена на ответника по договор за паричен
заем, сключен на 30.07.2015г., следва да бъде уважен.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а
решението на РС-Пловдив – потвърдено , като правилно и законосъобразно.
При този
изход на делото пред настоящата инстанция и с оглед претенцията за разноски на въззиваемата страна, на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК, такива следва да й бъдат присъдени.
Страната доказва
направени по делото разноски в размер от 1 000 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение. Възражението по чл. 78, ал. 5
от ГПК за прекомерност релевирано своевременно от жалбоподателя съдът намира за обосновано, тъй като делото не се отличава с правна и фактическа
сложност. Поради това настоящата съдебна инстанция счита, че договореното и заплатено
от въззиваемия адвокатско възнаграждение
от 1000 лв. е прекомерно и следва да
бъде намалено до минималния дължим размер
от 580 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т.3 от Наредба №1 /09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Предвид изложените мотиви, Пловдивският окръжен
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 2913 от 12.08.2020 г., постановено по гр. д. № 17154/2017 г. по описа
на РС-Пловдив, ХІІІ - ти гр. състав.
ОСЪЖДА Д.Н.А., с ЕГН **********,***, да заплати на Г.П.М.,с ЕГН ********** ***, сумата от 580
лева-разноски за адвокатска защита в производството пред ОС-Пловдив.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, съгласно чл. 280, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.