Р Е Ш Е Н И Е
№ 260039
гр. Пловдив 11.01.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V-ти състав, в публично заседание
на девети декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА
ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
СИЛВИЯ АЛЕКСОВА
с
участието на секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия
С. Алексова въззивно гр.д. № 2564/2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и следващите от ГПК, вр. чл. 357, ал. 1 от Кодекса на
труда /КТ/.
Образувано
е по въззивна жалба на ДП „Национална компания
железопътна инфраструктура“, депозирана чрез главен юрк.
М.-Т., против Решение № 260158 от 29.07.2020 г. на Районен съд – гр. Пловдив,
VІІІ-ми гр.състав, постановено по гр.дело № 9274/2018 г., с което е призната за
незаконосъобразна Заповед № 69/29.03.2018 г. на Директора на ***********, с която, на основание чл. 195, ал. 1 и чл.
188, т. 2 вр.
чл. 187, т. 10 от КТ, чл. 93 от КТД и чл. 117 от ЗЗДискр.
и дадени писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ, е бил наказан С.Й.М., с
наказание „предупреждение за уволнение“. С Решението е осъдено *********, да
заплати на С.Й.М. направените разноски за производството по делото в размер на
700.00 лв., а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд –
гр. Пловдив – ДТ в размер на 50.00 лв.
С
жалбата Решението се обжалва изцяло, като се твърди, че същото е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Иска се да бъде отменено и да се постанови
ново такова, с което гореописаната Заповед да бъде потвърдена като
законосъобразна и постановена при спазване на изискванията на КТ. Претендират
се направените разноски за юрисконсултско
възнаграждение и за двете инстанции.
Постъпил
е отговор от въззиваемата страна – С.Й.М., с ЕГН
**********, чрез адв. С.К.,***, офис *, с който се изразява становище, че
постановеното Решение е валидно, допустимо и правилно. Иска с атакуваният
съдебен акт да бъде оставен в сила. Претендират се направените пред настоящата
инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Пловдивският
окръжен съд, V-ти
въззивен граждански състав, след преценка на
процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и като взе предвид
доводите на страните, приема за установено следното:
Районен
съд – гр. Пловдив е сезиран с искова молба от С.Й.М. срещу *********“ с искане
да бъде отменена като незаконосъобразна и немотивирана описаната по-горе
Заповед, с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за
уволнение“, затова, че е извършил тежко нарушение на трудовата дисциплина. В
исковата молба ищецът твърди, че на 20.12.2017 г. около 23:30 часа е бил
нападнат от съпруга на своя колежка – Т. Б. пред ресторант „*********. По
случая била образувана преписка и впоследствие н.ч.х.д. 217/2017 г. по описа на
Окръжен съд – гр. Я., по което дело съпругът на Б. е подсъдим. Веднага след
образуването на наказателното дело, Б. образувала дело за дискриминация пред
Комисията за защита от дискриминация, по признак пол. По висящото през КЗД
дело, били поискани сведения от работодателя на ищеца, дали Т. Б. се е
оплаквала от ***
и ако се е оплаквала, взети ли са мерки по случая. По преписка 12/2018 г. на
втори постоянен състав на КЗД били събрани показания на свидетели, които не
потвърждавали изложеното от Б., а напротив – опровергавали го. Свидетелите
посочили, че не са присъствали на осъществен тормоз от страна на М. спрямо Б.
от какъвто и да е характер. По делото, развиващо се пред КЗД, *** на „********** – Г. В., бил
привлечен като ответник, като впоследствие издал въпросната Заповед за налагане
на дисциплинарно наказание. М. сочи, че Заповедта е издадена на основание чл.
17 от ЗЗДискр., въпреки че в съдържанието й
многократно се констатира, че не са налице данни за извършено нарушение на
посочения чл. 17.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, с който твърди, че
предявеният иск е неоснователен. Сочи, че приложените към исковата молба
писмени доказателства са неотносими и не следва да
бъдат вземани под внимание, тъй като не са събрани по реда на чл. 193 от
Кодекса на труда /КТ/. Сочи още, че въпросната Заповед е законосъобразна, тъй
като действията на ищеца представлявали форма на дискриминация и тормоз по
смисъла на ЗЗДискр. През месец август 2017 г. М.
разбил входната врата на гарата, тъй като същата била заключена и впоследствие
през месец декември 2017 г. същият разказал на всички началници на гари в
******, че влизайки в помещението, заварил Б. и друг колега в интимни отношения.
В отговора се излагат твърдения, че самото разбиване на вратата е форма на
тормоз и е достатъчно основание за налагане на дисциплинарно наказание, като
същото действие представлявало и превишаване на правата от страна на М.
По
делото пред районния съд са приети представените с исковата молба и с отговора
писмени доказателства, а именно: заверено копие на Заповед № 69/29.03.2018 г.
за налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“; Протокол
от проведено на 19.03.2018 г. заседание на Комисия, назначена със Заповед №
47/19.02.2018 г. на инж. Г. В.; обяснения от служители на жп гари в *******;
жалба, депозирана от С.Й.М. ***; длъжностна характеристика на ищеца; изискана е
и е приложена преписка № 12/2018 г. по описа на Комисията за защита от
дискриминация; приложено е адм. дело № 10071/2018 г.
по описа на Административен съд – София град; в съдебно заседание на 29.07.2020
г. е разпитана Т. Б. – свидетелка на ответната страна;
За
да постанови атакуваното Решение, Районен съд – гр. Пловдив е приел за
безспорно установено, че ищецът работи по трудово правоотношение при ответника
на длъжност “*********, както и че с процесната
заповед, на основание чл.195, ал.1 и чл.188, т.2 във връзка с чл.187, т.10 от КТ, чл.93 от КТД и чл.117 от ЗЗДискр. и дадени
писмени обяснения по чл.193, ал.1 от КТ от С.М., на последният е наложено
наказание „Предупреждение за уволнение“. Посочил е, че като конкретни причини
за издаване на заповедта, в същата е упоменато, че с писмо с вх. №
524/31.01.2018 г. на Директора на Поделение УДВГ е била изпратена жалба,
подадена срещу ищеца, депозирана от лицето Н. Д. Б., за осъществен тормоз върху
съпругата му, а с писмо вх. № 704/13.02.2018 г. е постъпила втора жалба срещу
С.М. от Т. С. Б. – ***********, за осъществен *** през месец август 2017 г. За да
достигне до правния си извод и да уважи предявения иск, първостепенният съд е
аргументирал, че така издадената Заповед не отговаря на законовите изисквания и
разпоредби на КТ. Посочил е, че Заповедта е немотивирана и непосочването на
конкретна дата, на която е извършено нарушението, е достатъчно основание, за да
бъде отменена същата като незаконосъобразна. Първоинстанционният съд се е позовал и на Решение №
299/18.07.2018 г., постановено по Преписка № 12/2018 г. на Втори специализиран
заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация, с което жалбата,
депозирана от Т. Б., е била оставена без уважение, поради неустановяване на
извършено нарушение по чл. 17 от ЗЗДискр.
Пловдивският
окръжен съд, V-ти
граждански състав, въззивна инстанция, на основание
чл. 269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси, той е ограничен
от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Първото
основно възражение на жалбоподателя се отнася до това, че районният съд погрешно се е произнесъл по
въпроса дали в Заповедта е конкретизирана датата на извършване на нарушението,
тъй като не е бил сезиран с него. Твърди се още, че и самото непосочване на
дата на нарушението не води до немотивираност на Заповедта и е достатъчно от
съдържанието на същата да се установява какво нарушение е извършено от
обективна и от субективна страна. Сочи се, че първоинстанционният
съд не е обсъдил всички доказателства по делото и не се е произнесъл по въпроса
за вината на ищеца. Изтъква се, че Решението на КЗД не обвързва съда и не може
да служи като доказателство по делото.
По
така релевираните възражения, настоящият състав
намира следното:
Дисциплинарните
наказания се налагат с мотивирана писмена заповед, като писмената форма е форма
за действителност. Заповедта трябва да съдържа описание на нарушението с
обективните и субективни признаци, времето на извършването му, вида на
наказанието и правното основание /законовия текст/ - чл. 195, ал. 1 КТ.
Неспазването на предписаната от закона форма и съдържание на заповедта, води до
незаконосъобразност на същата. Съдът следи служебно за спазването на нормата на
чл. 195, ал. 1 от КТ, тъй като разпоредбата е императивна. Предвид това,
настоящият състав намира възражението относно това, че районният съд не е
следвало да се произнася по въпроса посочена ли е конкретна дата на извършване
на нарушението, за неоснователно. Макар и да не е бил сезиран с такъв въпрос,
съгласно буквата на закона, съдът е длъжен служебно да проследи отговаря ли
заповедта на законовите изисквания и съдържа ли всички необходими реквизити,
описани в чл. 195, ал. 1 от КТ.
В
действителност, в определени случаи непосочването на конкретна дата на
извършване на нарушението в заповедта, не води автоматично до
незаконосъобразност на същата. Това е така, когато спецификата на изпълняваната
работа не позволява откриване на точния ден на извършване на нарушенията, а
контролирането им е възможно само като краен резултат. Тогава изискванията на
чл. 195, ал. 1 КТ биха били изпълнени и с посочване само на периода на
извършване на поредицата от нарушения. В настоящия случай обаче, съдът намира,
че не е налице такава специфика на извършваната от ищеца работа, която да
възпрепятства посочването на конкретна дата на нарушението. Още повече, не се
касае и за поредица от нарушения, а за едно конкретно такова. Съдът намира, че
времето на извършване на нарушението, така както е посочено в Заповедта – ‚месец
август 2018 г.“ е твърде обширно като период и това, само по себе си, е
достатъчно основание да се обяви Заповедта за незаконосъобразна, както правилно
е преценил и районният съд.
Отделно
от това, въззивният съд счита, че от събраните по
делото доказателства не се установява категорично, че е извършено тежко
нарушение на трудовата дисциплина, както е описано в Заповедта. Напротив, от
материалите по преписка № 12/2018 г. на
Втори специализиран заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация,
надлежно приобщени по първоинстанционното дело, не се
доказва да е извършено такова нарушение от ищеца. Посочените от Б. свидетели не
са били преки очевидци на конфликт между същата и М. Те пресъздават единствено
съмненията си относно слух от страна на М.,
без да са присъствали на разпространението на такъв. В Решението си КЗД
приема, че спрямо Б. не е осъществено нарушение по чл. 17 от ЗЗДискр. Твърдението във въззивната жалба, че материалите по преписката на КЗД не
могат да се ползват като доказателствено средство в
процеса е неоснователно, доколкото
въпросната преписка е приобщена надлежно в хода на първоинстанционното
производство и материалите по нея са допустими, относими
и необходими за изясняване на обективната истина по спора.
Според
настоящия състав на съда, освен от непосочването на конкретна дата на
извършване на нарушението, Заповедта страда и от друг порок – липса на
мотивираност. В обстоятелствената част е посочено, че „има противоречия в
писмените обяснения на началниците на
гари“, като дори е описано, че по-голямата част от началниците изчерпват
информацията относно случката единствено досежно
момента на разбиване на вратата на работното помещение и не са присъствали на
разказ относно наличие на интимни отношения между Б. и нейния колега.
Неоснователно
е и възражението относно необсъждането на доказателствената
съвкупност по делото от страна на районния съд, както и относно непроизнасянето
по вината на ищеца. Според въззивния съд,
първостепенният такъв правилно е кредитирал и ценил доказателствените
материали, събрани в хода на производството. Приемайки, че Заповедта е
немотивирана, както и че не е доказано извършването на нарушение от страна на
М., съдът не е бил длъжен да се произнася по въпроса за вината на ищеца,
доколкото не се е установило наличие на обективна страна на извършено
нарушение.
Предвид
всичко гореизложено, въззивният съд намира, че
Решението на Пловдивския районен съд се явява правилно и законосъобразно и като
такова, същото ще бъде потвърдено.
По разноските: въззиваемата страна е представила по делото
Договор за правна защита и съдействие от дата 25.11.2020 г., видно от който на
адв. С. П. е заплатена сума в размер на 400.00 лв. в брой. Предвид
неоснователността на въззивната жалба и с оглед
направеното от въззиваемата страна искане и
представените доказателства, жалбоподателят ще бъде осъден да заплати
адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна в
размер на 400.00 лв.
Воден
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 260158 от 29.07.2020 г. на Районен съд – гр. Пловдив, VІІІ-ми
гр.състав, постановено по гр.дело № 9274/2018 г.
ОСЪЖДА
Поделение „**********, да заплати на С.Й.М., с ЕГН **********, сумата от 400.00
/четиристотин/ лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение,
направени по въззивно гражданско дело № 2564/2020 г.
по описа на Пловдивския окръжен съд, V-ти въззивен
граждански състав.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: