Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260650
14.05.2021г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД - VII граждански
състав
на 20.04.2021г.
в
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА
МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
Секретар: Ангелина
Костадинова
като разгледа докладваното от съдия Илиев в.гр.дело №862 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена
от Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“, чрез пълномощника
й по делото юрк. Т. Ч., против Решение №104 от 03.02.2021г.,
постановено по гр.д.№10596 по описа за 2020г. на Районен съд Пловдив, ХV гр.с., с
което се осъжда Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ да заплати на В. Г. Г., ЕГН **********, сумата от 697,94 лева,
представляваща възнаграждение за положен
извънреден труд за периода 01.01.2018г. - 30.06.2019г. на длъжност
„надзирател- държавен служител
от надзорно- охранителния състав“,
както и сумата от 126,90
лв.- мораторна лихва за периода 26.02.2018г.-24.08.2020г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на исковата молба- 25.08.2020г., до окончателното й изплащане, както и
направените разноски по делото в размер на 500 лева, а в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд- гр. Пловдив- сумата от 180
лева- държавна такса и
разноски за ССЕ. В жалбата се излагат доводи
за неправилност на решението. Иска
се
отмяната му постановяване на ново решение за отхвърляне
на предявените искове.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна В. Г. Г., ЕГН **********, чрез пълномощника му по делото адв. Н. П., с който жалбата се оспорва като
неоснователна. Въз основа на изложеното в отговора се иска жалбата да бъде
оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено. Претендират се разноски
за настоящата инстанция.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение,
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което се явява процесуално допустима.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното
и съгласно разпоредбата
на чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността на
решението по изложените
във въззивната жалба доводи,
както и при служебна проверка за допуснато нарушение
на императивни
материалноправни норми, като въззивната
инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 178,
ал.1, т.3 от Закона за МВР /ЗМВР/ във
връзка с чл.19, ал.2 от
Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража
/ЗИНЗС/ и чл.86, ал.1 от ЗЗД
за заплащане на положен от него извънреден труд
над нормативно установената продължителност на
работните му смени за периода
01.01.2018г. - 30.06.2019г. и на
обезщетение за забава върху дължимите суми.
От фактическа страна по делото няма спор между страните, че в процесния период ищецът
е бил в служебно правоотношение с
ответната Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“,
като е изпълнявал
длъжността „***“ с
местоизпълнение на служебните си
задължения- Затвора- Пловдив и е
полагал труд на 8,
12 и
24- часови смени.
Ищецът твърди, че при
полагане на труд на 24- часова смяна /08,00ч.- 08,00ч./ реалната продължителност на работното
му време е 24
часа и 40 минути,
тъй като
следва да се яви на работа
най- късно в 7,50 ч. за въоръжаване
и да напусне работното си място
след сдаване на дежурството на
новия дежурен, доклад на прекия
ръководител и разоръжаване. При полагане на труд
на външен пост- болнично заведение
реалната продължителност на 12-
часовата смяна била 13
часа, тъй като служителят
следва да се яви в Затвора- Пловдив 30 минути преди началото
на смяната за въоръжаване и
инструктаж, след което бива
извозван със служебен автомобил до съответния
пост, като след приключване на смяната бива извозван
отново до Затвора- Пловдив, което отнема
още 30 минути.
Тези твърдения са основателни
и се установяват от показанията на св.
Д. И.-
колега на ищеца, от които
е видно процедурата по приемане и
сдаване на дежурството в
Затвора- Пловдив, при която
служителят следва да
се яви най- рано
в 7,50ч. за обличане
и снаряжаване с
необходимите атрибути и
помощни средства, след което в
8,00 ч. започва инструктажа на
застъпващия наряд, който
е с продължителност 20-25
минути, след което служителят
се придвижва към
съответния пост, където застъпващият
и отстъпващият поста имат
задължение да проверят
заедно техническите съоръжения
и лишените от свобода
и да се подпишат в постовата книга,
след което около 08,30
ч. отстъпващият поста
е свободен. При
дежурствата на външен пост
служителят следва да се
яви в Затвора- Пловдив не по- късно
от 07,30ч. за снаряжаване
и инструктаж, след което
бива откарван до съответното болнично
заведение, където е настанен лишен от свобода. След предаване на дежурството
отстъпващият служител бива извозен обратно до
Затвора- Пловдив за
разоръжаване и доклад, след което е свободен,
при което реалната
продължителност на 12- часовата
му смяна е
13 часа. Показанията
на св. И. се
основават на
непосредствените му впечатления за
твърдените от него
обстоятелства, като същите
са логични и непротиворечиви и
доколкото ответната страна не
ги е оспорила
и не е
ангажирала доказателства за
опровергаването им следва
да бъдат кредитирани. Предвид
горното следва да се приеме,
че реалната продължителност на
отработените от ищеца 24- часови
смени е 24
часа и 40 минути,
тъй като времето на
снаряжаване на служителя,
както и времето
след изтичане на срока
на смяната до
поемането й от застъпващия служител
и предаването на поста след
съвместна проверка е
част от работното
време, през което служителят
е на разположение
на работодателя и изпълнява възложените
му задължения, в какъвто смисъл
е и разпоредбата
на чл.16е, ал.1 от
Правилника за приложение на
ЗИНЗС. По същите съображения
реалната продължителност на
отработените 12- часови смени
на външен пост в
болнично заведение е 13 часа,
тъй като времето на снаряжаване
и придвижване на
служителя до съответния
пост, както и
обратното му придвижване
до Затвора- Пловдив след
приключване на смяната за
разоръжаване и доклад
са част от
работното време. От заключението
на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза
се установява, че за
процесния период 01.01.2018г. - 30.06.2019г. при реална продължителност от
24 часа и
40 минути на отработените от ищеца
24- часови смени и при
реална продължителност от
13 часа на
отработените от ищеца 12- часови
смени на външни
постове- болници същият
е положил общо 63
часа извънреден труд на стойност
697,94 лв., който
не му е бил заплатен
от ответната главна
дирекция. Неоснователни са изложените
във въззивната жалба
на ответната главна
дирекция доводи,че на
ищеца не се дължи заплащане на
отработените часове над
реалната продължителност на смяната,
тъй като съгласно разпоредбите
на чл.16е, ал.3 и ал.4
от ППЗИНЗС при 12- часов график на наряд
или дежурство се отчитат и
заплащат 12 часа отработено време,
а при 24- часов
график- 24 часа. От посочените
разпоредби не може да бъде направен възприетия
във въззивната жалба извод, че при
реална продължителност на смяната по- голяма
от 12, съответно
24 часа, отработените в повече
часове не подлежат на заплащане,
тъй като подобно тълкуване
би било в противоречие с
разпоредбите на чл.16
от Конституцията на Република
България /КРБ/, предвиждаща, че трудът се
гарантира и защитава
от закона, и на
чл.48, ал.5 от
КРБ, предвиждаща, че
работниците и служителите
имат право на
заплащане, съответстващо на извършената
работа. Предвид горното
настоящият състав на съда намира,
че действителното съдържание
на разпоредбите на
чл.16е, ал.3 и ал.4 от ППЗИНЗС е
да предвидят, че
при 12, съответно 24-часова
смяна отработените от
служителите часове, включващи времето по
чл.16е, ал.1 следва да бъдат
12, респ. 24
часа, които да
бъдат отчетени и заплатени,
а не че
реално отработените часове
над нормативно установената
продължителност на смяната не
подлежат на заплащане. Във
въззивната жалба се
излагат и доводи, че служителите на Затвора- Пловдив ползвали
почивки за хранене по време на
работа, които се провеждали извън работното им
място и не се
отчитали за работно време. Макар
и това да не е
посочено по ясен начин в жалбата, то вероятно
жалбоподателят има предвид,
че е налице
някаква форма на
компенсация между почивката за
хранене, която е в рамките
на 24- часовия период на смяната
/08,00ч.- 08,00ч./ с реално отработеното
и претендирано от ищеца
за заплащане в настоящото производство
време извън тези
часове. В случай, че
това е смисълът
на изложеното в жалбата
относно почивките за хранене,
то следва да се посочи,
че подобен довод не е бил заявен
с отговора на исковата
молба и изобщо в рамките на първоинстанционното производство, а се
прави за пръв път с
въззивната жалба, поради което
и поначало не подлежи на
разглеждане. Независимо от
това тези твърдения са и
недоказани, доколкото за
установяването им не
са били ангажирани
никакви доказателства. В ППЗИНЗС е
направено разграничение между
„времето за хранене“
на служителите, което съгласно
чл.16е, ал.1, т.6 във връзка
с чл.16б, ал.3 от ППЗИНЗС
е част от работното им време,
и „почивките за
хранене“, които съгласно
чл.16е, ал.2 от ППЗИНЗС
не са част от
работното време. В случая по
делото липсват доказателства за издадена
заповед по чл.16б, ал.1 от
ППЗИНЗС за разпределение на работното време в Затвора- Пловдив, както и
дали в процесния
период на служителите от надзорно- охранителния състав е
било осигурявано време за хранене
или почивка за хранене по време на смените им.
Ето защо и на това
основание доводите на жалбоподателя не
могат да бъдат
възприети.
По
така изложените съображения предявеният
иск е основателен
и следва да се
уважи, като ответната
главна дирекция бъде осъдена
да заплати сумата на
ищеца от 697,94 лв., представляващи
неплатено трудово възнаграждение за общо
63 часа извънреден труд, ведно със законната лихва
върху нея от датата на
подаване на исковата молба
до окончателното й заплащане.
Основателна е и
претенцията за заплащане на обезщетение за
забава върху неплатените в
срок възнаграждения за
положения извънреден труд. От
заключението на вещото
лице е видно,
че дължимото на ищеца
обезщетение за забава върху дължимите суми за периода
26.02.2018г.-24.08.2020г.
възлиза на 126,90
лв., която сума
следва да му се
присъди.
До същите фактически
и правни изводи е
стигнал и
първоинстанционният съд, поради
което обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като на
основание чл.272 от ГПК
се препрати и към мотивите
му.
При този изход на делото, основателно е
искането на въззиваемата страна за заплащане на направените по делото
разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 500 лв.
Така
мотивиран, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№104 от 03.02.2021г., постановено по гр.д.№10596 по описа за 2020г. на Районен
съд Пловдив, ХV гр.с.
ОСЪЖДА Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, да заплати на В. Г. Г., ЕГН **********, сумата от 500 лева -
разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.