№ 3336
гр. София, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Цветомила Данова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Цветомила Данова Въззивно гражданско дело
№ 20251100500271 по описа за 2025 година
Производството е по реда чл. 258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 135445/24.04.2024 г. по
регистъра на СРС, депозирана от Ц. Ц. И. чрез надлежно упълномощения
/пълномощно стр. 4 от първоинстанционното дело/ адв. Д. Г. П.-САК срещу
Решение № 5584 от 28.03.2024 г. постановено по гр. д. № 46080/2022 г. по
описа на СРС, 91 състав в частта, с която е заместено съгласието на бащата Л.
Р. Ж. на основание чл. 127а СК, вр. чл. 76, т. 9 ЗБЛД за пътувания на детето
Е.Л.Ж., ЕГН **********, извън територията на Република България до всички
държави - членки на Европейския съюз, Република Турция, Египет,
придружавано от своята майка Ц. Ц. И., ЕГН:********** или упълномощено
от нея лице, без ограничение на броя и продължителността на пътуванията, по
време, несъвпадащо с определения режим на лични отношения на бащата с
детето, за срок от 5 /пет/ години, считано от влизане в сила на решението.
С въззивната жалба решението се обжалва като неправилно и
незаконосъобразно. Посочва се, че възможността на детето Е. да пътува в
посочените от първия съд държави е в разрез с конституционно прогласения
принцип за свободно придвижване залегнал в разпоредбата на чл. 35, ал. 1 от
Конституцията на РБ. Твърди, че на детето следва да му се предостави
възможност да пътува до всички държави, които са политически стабилни, без
граждански и социални конфликти, като излага подробни съображения в тази
насока. Излагат се и възражения по отношение на срока определен от първия
съд, тъй като според въззивника след изтичането на този срок, детето отново
1
ще бъде възпрепятствано да пътува.
С тези аргументи моли съда да отмени постановения съдебен акт в
обжалваните части, като постанови нов, с който да бъде заместено съгласието
на бащата Л. Ж. за пътувания на детето Е.Л.Ж., ЕГН **********, извън
територията на Република България до всички държави – без ограничения,
придружавано от своята майка Ц. Ц. И., ЕГН:********** или упълномощено
от нея лице, без ограничение на броя и продължителността на пътуванията, по
време, несъвпадащо с определения режим на лични отношения на бащата с
детето, за срок до навършване на пълнолетие от Е.Л.Ж.. В условията на
алтернативност посочва, да бъде заместено съгласието на бащата Л. Ж. за
пътувания на детето Е.Л.Ж., ЕГН **********, извън територията на
Република България до всички държави, на които няма военен конфликт, за
срок до навършване на пълнолетие от Е.Л.Ж..
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.
По делото е постъпила и въззивна жалба с вх. № 146665/02.05.2024 год.
по регистъра на СРС, депозирана от Л. Р. Ж. чрез адв. М. В. П. – САК срещу
Решение № 5584 от 28.03.2024 г. по гр. д. № 46080/2022 г. по описа на СРС, 91
състав. Решението се обжалва изцяло, като неправилно, необосновано,
постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че първия съд
превратно е тълкувал доказателствата по делото, без да бъде направен
прецизен и задълбочен анализ. Посочва, че при така постановения съдебен
акт, детето Е. е поставена в риск, тъй като може да посети държави, на
територията на които се води военен конфликт. С тези аргументи моли
решението да бъде отменено, а в условията на евентуалност въззивният съд да
измени първоинстанционният съдебен акт в частта, с което е заместено
съгласието на бащата Л. Ж. за пътувания на детето Е.Л.Ж., ЕГН **********,
извън територията на Република България до Република Турция и Египет,
придружавано от упълномощено от майката лице, както и в частта, с която е
определен срок от 5 години за заместено съгласие, като същият този срок бъде
намален.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.
№ 210497/26.06.2024 год. по регистъра на СРС от Ц. И. чрез адв. Д. П., с който
оспорват въззивната жалба подадена от Л. Р. Ж. чрез адв. М. В. П. – САК, като
моли същата да бъде оставена без уважение. Прави доказателствено искане за
приемане като доказателства по делото на документи, приложени към
отговора на въззивната жалба.
В открито съдено заседание по делото, въззивницата редовно
уведомена – не се явява, представлява се от адв. П., която поддържа
въззивната жалба по изложените в нея съображения.
В открито съдебно заседание пред въззивният съд, въззиваемата страна
– редовно призован, не се явява и не се представлява.
Софийски градски съд, в настоящия си състав, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
въззивника, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
2
фактическа и правна страна следното:
Районният съд е бил сезиран с иск от Ц. Ц. И., ЕГН ********** срещу
Л. Р. Ж., ЕГН ********** с правна квалификация чл. 127а, ал. 2 от СК, вр. чл.
76, т. 9 ЗБЛД.
Сочи, че с ответника са родители на детето Е.Л.Ж., ЕГН **********.
Твърди, че със съдебно Решение № 419513/23.05.2018г., постановено по гр.д.
№ 73361/2017г. по описа на СРС, 80 състав, е утвърдено споразумение между
страните, с което родителските права спрямо детето Е. са предоставени за
упражняване на майката, определено е местоживеенето на детето при майката,
на бащата е определен режим на лични отношения с детето, както и
дължимата от бащата месечна издръжка. Отправила е искане към съда да
замести съгласието на ответника за пътуване на детето извън територията на
Република България, придружавано от майката Ц. Ц. И. или упълномощено от
нея лице, без ограничение на броя и продължителността на пътуванията, във
време, което не съвпада с режима на лични отношения на бащата с детето,
считано от влизане в сила на решението, за срок от 10 години, както и за
заместване съгласието на ответника за издаване на паспорт на детето по реда
на ЗБЛД.
Ответникът в предоставения от съда едномесечен преклузивен срок по
чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба. Оспорил е същата като
неоснователна и недоказана. Посочил е, че намеренията на майката са да се
установи заедно с детето извън територията на Република България.
С обжалваното съдебно Решение № 5584 от 28.03.2024 г. постановено по
гр. д. № 46080/2022 г. по описа на СРС, 91 състав, първият съд е заместил на
основание чл. 127а СК, вр. чл. 76, т. 9 ЗБЛД, съгласието на бащата Л. Р. Ж.,
ЕГН **********, за издаване на международен паспорт на детето Е.Л.Ж., ЕГН
********** по реда на ЗБЛД, както и за пътувания на детето Е.Л.Ж., ЕГН
**********, извън територията на Република България до всички държави -
членки на Европейския съюз, Република Турция, Египет, придружавано от
своята майка Ц. Ц. И., ЕГН ********** или упълномощено от нея лице, без
ограничение на броя и продължителността на пътуванията, по време,
несъвпадащо с определения режим на лични отношения на бащата с детето, за
срок от 5 /пет/ години, считано от влизане в сила на решението.
За нуждите на производството пред първия съд са събрани писмени и
гласни доказателства, намерили отражение в крайните изводи на първия съд.
Страните не спорят, че са родители на детето Е.Л.Ж., като това се
установява и от удостоверение за раждане въз основа на акт за раждане №
0110/21.02.2014 год. издадено от Столична община, район „Лозенец“.
В хода на първоинстанционното производство е прието като
доказателство Решение на СРС, 80 състав от 23.05.2018г., влязло в сила на
23.05.2018г.,с което е утвърдено постигнатото между страните споразумение
по чл. 127, ал. 1 СК, като родителските права спрямо общото им дете Е. са
предоставени за упражняване на майката, при която е определено и
местоживеенето на детето, определен е режим на лични отношения на бащата
с детето, както и дължимата от бащата месечна издръжка.
3
Съгласно Решение № 284036/30.11.2017г. на СРС, 117 състав, влязло в
сила на 01.06.2018г., е издадена заповед за защита, като Л. Р. Ж. е задължен да
се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Ц. Ц. И. и детето им
Е., родена на ****г., като му е забранено да се доближава на по - малко от 100
метра от тях - с изключение на/в съдебни и полицейски сгради, както и в дните
и часовете, определени му от съд за лични контакти с детето, за срок от 12
месеца, считано от 30.11.2017г.
От представената и приета по делото пред първия съд служебна
бележка, издадена от директора на 134 СУ „Димчо Дебелянов“, се установява,
че детето Е. е записана в посоченото училище за учебната 2020/2021 год.
Пред районния съд са събрани гласни доказателства чрез разпита на
свидетелите А.А.М. и Й.П.Х..
От показанията на свидетелката М. се установява, че ответникът
контактувал с майката на детето Е. чрез имейли, като свидетелката лично е
виждала съдържанието на част от тях, в които той не давал разрешение за
пътуване на детето извън страната. Ищцата чрез имейл молела ответника да
посетят с детето Гърция, в друг имейл го молела да посетят Египет и Алпите,
като чрез имейл ответникът отказвал. В единия имейл пишело, че
взаимоотношенията им не са хубави и няма да й предостави такова
разрешение. Свидетелката е споделила пред първия съд, че Е. е на 9 години и
учи в еврейското училище, като е запозната с факта, че Е. изучава два чужди
езика - еврейски и английски. Свидетелката е посочила, че в разговор между
нея и Е., детето й е споделило, че има желание да посети Израел, тъй като иска
да посети музеите там. Свидетелката споделя за разговор между нея и детето,
в който Е. й е казала, че много деца ще пътуват с родителите си извън страна,
което я карало да не се чувства добре, тъй като тя е възпрепятствана. От една
година ответникът не е вземал детето при себе си. Не се интересува от нея. В
имейли казвал, че иска да се откаже от нея. Детето е много тъжно и не се
чувства добре от това, че не се вижда с баща си.
Съдът кредитира показанията на св. М. като обективни и
кореспондиращи с останалите доказателства по делото, като не кредитира
същите в частта им относно обстоятелствата, за които няма лични
впечатления.
В показанията си пред съда, свидетелката Х. е споделила, че за последно
е виждала детето Е. през септември 2021год. заедно с баща му на детската
площадка зад блока. Детето казало, че ще учи в СОУ „Димчо Дебелянов“, но
баба му искала да учи в Австрия. Знае от бащата на детето, че майката
възпрепятства срещите между него и Е..
Съдът кредитира показанията на св. Х. в частта относно личните й
възприятия и впечатления за детето и бащата Л. Ж., но не и по отношение на
споделеното й от Ж., тъй като свидетелката няма преки наблюдения и не е
била очевидец на взаимоотношенията, за които е изнесла твърдения.
С оглед изискванията на чл. 15 ЗЗДт, по делото пред първия са изготвени
и депозирани социални доклади от ДСП - Слатина и ДСП - Студентски.
4
От социалното проучване проведено след среща и разговор с бащата Л.
Р. Ж. се установява, че сключеното между страните споразумение не се спазва.
Бащата е споделил пред социалния работник, че „откакто през 2019г. има нова
партньорка, майката за месец и половина е отчуждила детето от него“. По
негови данни, майката е ограничила контактите му с детето, като последно
през месец септември 2021г. е бил с детето в рамките на един уикенд. Бащата
споделя също, че не желае на нарушава ритъма на детето и за това към
момента не го търси. Споделя, че „ги е оставил с майката на спокойствие, като
дори към момента не знае къде живеят“. Бащата е споделил, че не е съгласен
по повод настоящото дело с искането от страна на майката за заместващо
съгласие за пътуване на детето в чужбина. Споделя, че това не само, че би
нарушило сключеното споразумение, но според него тя иска да получи такова
разрешение, за да смени трайно местопребиваването на детето в друга страна.
Бащата споделя също, че през месец август 2022г. майката му изпратила
съобщение, че желае с детето да пътуват на културен туризъм до Гърция и
Турция, като той й съобщил, че не й отказва, но желае да подобрят
отношенията си. По данни на бащата, към момента с майката нямат
комуникация помежду си. Споделя, че към настоящия момент няма контакт с
детето.
В социалното проучване изготвено след среща и разговор с майката Ц.
И., социалният работник е посочил, че по думи на майката, бащата рядко
поддържал контакт с дъщеря си, не я е търсил, а напоследък съвсем е изгубил
интерес към детето. Майката споделя, че дъщеря й се чувства потисната от
факта, че не може да пътува със съучениците си в чужбина. Е. е ученичка в
132 СУ „Димчо Дебелянов“ - еврейско училище. От училището ежегодно се
предлагат програми за посещения в Израел. Е. изразява желание да пътува в
чужбина. Майката има приятели в Гърция и желае през лятото да заведе
детето на почивка. Желанието й е с детето спокойно да пътуват на културен
туризъм до Гърция и Турция. Детето е отглеждано в семейна среда от неговата
майка. Между майката и детето съществува силна емоционална връзка. В
заключение е посочено, че между родителите липсва комуникация по въпроси
свързани с отглеждането и възпитанието на Е., като е в интерес на детето да
бъде постановено решение осигуряващо неговият физически, психически и
емоционален комфорт.
В хода на производството пред въззивният съд са представени писмени
доказателства отразяващи трудовата ангажираност на майката на територията
на страната, както и служебна бележка № 1624/24.06.2024 год. издадена от 134
СУ „Димчо Дебелянов“, видно от която детето Е. е ученичка в дневна форма
на обучение за през учебната 2023/2024 год.
С писмо от Д „СП“ – Младост е посочено, че с майката Ц. И. са
направени няколко опита за осъществяване на комуникация предвид
необходимостта от изготвяне на социално проучване, но същата не се е
отзовала на отправяните към нея писма и не е осъществила контакт с
компетентната социална служба.
По делото е депозиран социален доклад от Д „СП“ – Слатина, изготвен
5
след среща и разговор с бащата Л. Ж.. Социалният работник е отразил, че
бащата няма против детето му да пътува извън територията на Република
България до държави – членки на Шенгенското пространство и Европейският
съюз, но е категорично против Е. да посещава държави като Египет и Израел,
както и други държави на територията на които се водят военни конфликти.
В заключение е посочено, че бащата няма контакт с детето си, като
следва да бъде постановено решение, с което в максимална степен да бъде
защитен интереса на Е..
Съдът не е могъл да формира лично впечатление от майката и бащата на
детето Е. предвид изискването на чл. 127а, ал.3 СК, тъй като същите не са се
явили пред въззивният съд за изслушването им.
По делото в двете инстанции не са ангажирани други допустими и
относими доказателства.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд
намира от правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
страни, имащи правен интерес от обжалването и са насочени срещу подлежащ
на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим
съдебен акт. Дължимата за въззивното производство държавна такса е внесена
по сметка на СГС. По изложените съображения съдът приема, че въззивните
жалби са редовни и допустими, поради което следва да се разгледат по
същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Въззивната инстанция приема, че решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата
молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от
поисканото.
По отношение правилността на решението съдът намира следното:
Съгласно нормата на чл. 127а, ал. 2 от Семейния кодекс СК), когато
родителите не постигнат съгласие по въпросите, свързани с пътуване на дете в
чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, спорът
между тях се решава от районния съд по настоящия адрес на детето.
Разрешението по чл. 127а, ал. 2 от СК за извеждане на ненавършило
пълнолетие дете от територията на страната без съгласието на единия от
родителите може да бъде дадено от съда само за пътувания в определен
период от време и/или до определени държави, респ. държави, чийто кръг е
определяем (в този смисъл е задължителното за съда указание, дадено в т. 1 от
6
ТР № 1/03.07.2017 год. по тълк. дело № 1/2016 г., ОСГК на ВКС).
Производството по чл. 127а от СК е такова по спорна администрация на
гражданските правоотношения, в рамките на което съдът дължи преценка
по целесъобразност. Т.е. за да се произнесе по искането в молбата по чл. 127а
от СК, съдът дължи да изследва дали искането е в интерес на детето, а не
какви са целите на родителя, който иска заместване съгласието на другия
родител. В цитираното ТР е прието, че интересът на детето за пътуване в
чужбина се преценява конкретно за всеки отделен случай съобразно
установените по делото обстоятелства. Съдът взема решението си въз
основа на задълбочен анализ на конкретните факти, установени в хода на
производството.
Правото на свободно движение в рамките на държавите-членки на
Европейския съюз е гарантирано от чл.3, §2 от Договора за Европейски съюз.
Това право, включително и правото на всяко дете да е с родителите си по чл.9
от Конвенцията за защита на правата на детето (Конвенцията) и правото на
личен и семеен живот, гарантирано от Европейската конвенция за правата на
човека, не сочат на безусловно задължение към съда да замести съгласието на
всеки един от родителите му детето да пътува с другия родител извън
пределите на страната. Съдът дължи произнасяне по този въпрос, респ. има
правомощието да замести съгласието на родител детето му да пътува извън
пределите на Р. България, единствено в случаите, в които родителите на детето
не могат да постигнат съгласие по тези въпроси (по арг. от чл.127а, ал.1 и ал.2
от СК), каквото съгласие в настоящият случай не може да бъде постигнато, но
само ако проектното пътуване на детето в чужбина е в негов интерес.
При преценката за интереса на детето, съобразена и с цитираните
актове, се налага извод, че някои пътувания в чужбина на детето, дори с
родителите биха могли да имат негативно въздействие за него, поради което
съдът не следва да ги разрешава. Детето има право на свободно предвижване -
вкл. пътуване в чужбина, но не може да го упражнява нито само, нито със
съгласието само на единия от двамата родители. При нужда на детето да
пътува в чужбина и разногласие на родителите за това, съдът може да разреши
конкретни пътувания за определен период от време и до определени държави
или неограничен брой пътувания през определен период от време, но също до
определени държави. Според установената практика на ВКС не е в интерес на
детето то да може да бъде извеждано в неограничен или неопределяем кръг от
държави и/или в рискови региони по усмотрение само на единия от
родителите, както и на места, където не може да бъде изпълнено съдебното
решение за осигуряване на мерките за лични отношения между детето и
родителя, който се е противопоставил на извеждането му от страната /в този
смисъл решение № 315 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 1456/2010 г., Г. К., ІІІ Г. О.
на ВКС, решение № 32 от 28.01.2011 г. по гр. д. № 170/2010 г., Г. К., ІV Г. О. на
ВКС, решение № 143 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 300/2010 г., Г. К., ІV Г. О. на
ВКС/.
Възможността на родител и дете да се радват на взаимната си компания
представлява основен елемент от семейния живот, който е защитен по силата
7
на чл. 8 от Конвенцията, дори когато взаимоотношенията между родителите са
разрушени (в същия смисъл - Monory v. Romania and Hungary, № 71099/01, §
70, 05 април 2005 г.; Iosub Caras v. Romania, № 7198/04, §§ 28-29, 27 юли 2006
г.). Според установената практика на Европейския съд по правата на човека
(ЕСПЧ), вътрешни мерки, които възпрепятстват възможността на родител и
дете да се радват на взаимната си компания представлява намеса в правото на
зачитане на семейния живот. Намесата би била допустима, когато преследва
цели, които са легитимни съгласно ал. 2 от чл. 8 на Конвенцията и могат да
бъдат разглеждани като „необходими в едно демократично общество“, което
предполага, че тя отговаря на належаща социална необходимост и по-
конкретно че тя е пропорционална на преследваната легитимна цел, и изисква
да бъдат изтъкнати „относими“ и „достатъчни“ основания, за да се оправдае
намесата.
Между конкуриращите се интереси, тези на детето и на двамата
родители, следва да се постигне справедлив баланс, след извършване на
задълбочен преглед на цялата семейна ситуация и на цяла поредица от
фактори, по-специално от фактическо, емоционално, психологическо,
материално и медицинско естество, и на балансирана и разумна оценка на
съответните интереси на всяко от лицата, като без съмнение, съобразяването с
висшите интереси на детето е от решаващо значение (в този смисъл Diamante
and Pelliccioni, § 176, 27 септември 2011 г.; Zawadka, § 54; Hokkanen v. Finland,
23 септември 1994 г., § 55, Серия A № 299-A).
В конкретния случай извършвайки преценката за интересите на детето
Е.Л.Ж. следва да се обсъдят от гледна точка на въздействието на евентуалната
промяна в неговата жизнена и социална среда, върху правото му на
образование, възрастта и здравословното му състояние и други права и
интереси на детето. Преценката интересите на детето обосновават извода на
настоящия въззивен състав, че исканото разрешение, за което е образувано
производството по чл. 127а от СК, е в интерес на малолетната Е.Л.Ж., родена
на ****г.
Въззивият съд намира, че по делото се установява несъгласие на
въззивника и въззиваем Л. Ж. за пътуване на детето Е. в чужбина,
придружавано от упълномощено от майката лице, както и несъгласие по
отношение на държавите до които да пътува детето Е., по конкретно
държавите Република Турция и Египет, както и по отношение на срока за
който е заместено съгласието на бащата, а именно за период от пет години.
Предвид задължението съдът служебно да следи за ненакърняване
интересите на детето, въззивният съд съобрази константната практика на ВКС
и задължителната такава, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от
03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК на ВКС, съгласно която при даване
на разрешение за пътуване следва изначално да бъде изключена възможността
детето да бъде отведено в място на размирици, в място, където още не са
отстранени последиците от скорошни природни бедствия или в място, където
макар и временно, не е препоръчително пътуване, както и да бъде изключена
възможността българската държава да бъде лишена от всякаква възможност за
8
контрол върху действията на родителя, комуто са предоставени родителските
права.
В държави, с които България няма сключени договори за правна помощ,
които не са членки на ЕС или не са членки на Хагската конвенция от 1980 г. за
гражданскоправните аспекти на международното отвличане на деца, или
които прилагат законодателство, различно от светското, българската държава
не би могла да гарантира изпълнението на собствените си съдебни решения за
осъществяване на мерки за лични отношения между детето и родителя, който
се е противопоставил на извеждането му зад граница, поради което не е в
интерес на децата заместване на съгласието на съответния родител за пътуване
в такива държави.
Съгласно чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки
има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по
територията на страната и да напуска нейните предели, като това право може
да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност,
народното здраве и правата и свободите на други граждани.
От публично достъпната информация на електронната страница
/https://www.hebrewschool-bg.org/, поддържана от посещаваното от детето
учебно заведение, се установява, че учебният план в начален етап на
обучение, в който се намира детето Е., включва чуждоезиково обучение по
иврит и английски език.
По делото се установява, че родителите имат конфликтни отношения,
което не следва да става основание за влошаване на положението на детето
като на същото бъде отнета възможността да пътува извън пределите на
страната и върху него да бъде прехвърлена тежестта от влошената
комуникация между родителите. При проведените социални проучвания се
установява, че детето изразява желанието си да пътува в чужбина на
екскурзии и почивки така, както пътуват и неговите приятели и съученици.
Съдът намира, че е в интерес на детето (съобразно посочените в § 1, т. 5
от ДР на ЗЗДет критерии) да пътува извън територията на нашата страна, за да
придобива впечатления и от другите държави, като по този начин се
разширява неговият мироглед, което ще се отрази благоприятно на неговото
цялостно възпитание и развитие, ще благоприятства усвояване на изучаваните
от малолетния чужди езици и изграждане на толерантно отношение към
културните различия.
Правилно първоинстанционият съд е разрешил пътувания на детето
извън пределите на Република България до всички държави членки на
Европейския съюз.
Липсват основания въззивният съд да приеме, че посещения на детето в
тези държави биха го поставили в неблагоприятна ситуация или заместването
на съгласието на бащата за пътуване на детето Е. до изброените страни би
създало конкретен и явен риск от незаконното му отвеждане от майката. По
делото се констатира, че майката има постоянна и добре платена работа в
страната, организирала е своя и на детето живот по начин, който сочи на
намерение да установи обичаен център на своите интереси на територията на
9
Република България с намерение да му се придаде траен характер. По – горе
изброените държави са стабилни в политически и икономически план, без
граждански конфликти и са страни по Хагска конвенция за гражданските
аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г., поради което не би
могло да се приеме, че разрешение за пътуване на детето до тези държава би
лишило Република България от възможността за контрол върху действията на
родителя, комуто е предоставено упражняването на родителските права и за
осигуряване на мерките за лични отношения между детето и родителя,
противопоставил се на извеждането му зад граница.
По отношение на възраженията във връзка с разрешаване на пътувания
на детето до Република Турция следва да се посочи, че действително, към
датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд и към датата
на постановяване на настоящото решение Република Турция е сред
държавите, по отношение на които на публично достъпната електронна
страница на Министерство на външните работи на Република България
/https://www.mfa.bg/bg/embassyinfo/t%C3%BCrkiye/ е обявена ІІІ степен ниво
на риск от пътувания, но единствено с препоръка да се избягват пътувания в
пограничните зони по южната и източната граници на Република Турци.
Намеренията на майката да пътува с детето с туристическа цел не предполагат
дестинации, разположени в пограничните зони по южната и източната
граници на Република Турция.
Неправилно първоинстанционният съд е заместил съгласието на бащата Л.
Ж. за пътуване на детето Е., придружавано от неговата майка или
упълномощено от нея лице, до Арабска република Египет. По отношение на
тази държава е обявена ІV степен ниво на риск от пътувания с
предупреждение за преустановяване на такива в цялата страна, освен при
крайна необходимост. Такава крайна необходимост не се твърди и установява.
По делото не са налице данни, от които да може да бъде направен извод,
че интересът на детето налага ограничение в броя на пътуванията му. Такова
разрешение би се явило непрактично и в необосновано висока степен засяга
възможността на майката да планира и осъществяват пътувания с детето
извън страната, респ. за участие на детето в провеждани в чужбина училищни
екскурзии. Подобно ограничение влиза в противоречие с конституционно
разписаното право на малолетната за свободно придвижване и представлява
намеса в правото на защита на семейния живот на майката и детето по чл.8
ЕКЗПЧОС.
В съвременния свят сигурността е под съмнение навсякъде, но това,
както и опасността от вероятно нарушаване на режима на лични отношения с
бащата, доколкото съставляват бъдещи несигурни събития, не могат да са
аргумент за постановяване на отказ да се даде съгласие за пътуване в чужбина.
Наред с това родителят, на когото е предоставено упражняването на
родителските права е длъжен да осигури изпълнението на съдебното решение,
с което е определен режима на лични отношения с другия родител и
евентуалното възпрепятстване на реалното им осъществяване винаги се
тълкува в негова вреда и дава възможност на противната страна - при
проявена активност да намери способи за защита на интереса си /Решение №
10
295 от 4.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3212/2015 г., III г. о., ГК/.
На следващо място, съдът е длъжен да направи преценка съществува ли
опасност за детето да пътува само с единия родител. Настоящият съдебен
състав намира за недоказани твърденията на бащата, касаещи опити за
промяна на местоживеене на детето без съгласие на другия родител при
напускане пределите на Република България.
В тази насока по делото не са ангажирани доказателства, установяващи
поведение на майката, сочещо на опит да изведе детето извън пределите на
Република България и да установи своето обичайно местопребиваване, вкл.
това на детето, в чужбина. Подобни доказателства не се съдържат в
показанията на разпитаните по делото свидетели, нито са ангажирани
писмени доказателства в тази насока.
Недоказаният факт в хода на производството се отъждествява на
неосъществил се факт, поради което настоящият съдебен състав не възприема
твърденията на бащата, сочени като основание да не дава своето съгласие на
другия родител за пътуване на детето извън пределите на страната. Още
повече, че самият баща посочва в социалните проучвания, че нито поддържат
контакт с майката на детето, нито със самото детето, което е индиция, че
бащата се е дезинтересирал по отношение развитието и състоянието на
детето, а както правилно е отбелязъл и първия съд, желанието му да
препятства пътувания на детето в чужбина е продиктувано изцяло от личните
му отношения и неразбирателства с майката на детето.
Във връзка с горното, настоящият съдебен състав намира за необходимо
да акцентира върху необходимостта двамата родители да съхранят и развиват
нравственото и емоционално развитие на детето Е., без да позволяват
конфликтните отношения между тях да влияят негативно върху нея. Въпросът
за родителските права и родителския капацитет не подлежи на изследване в
настоящото производство. Съдът е длъжен да направи преценка съществува
ли опасност за детето да пътува само с единия родител, каквито данни по
делото не са налице.
Като взе предвид гореизложеното относно липсата на риск за детето при
пътуване извън пределите на Република България, придружавано само от
майката или упълномощено от нея пълнолетно лице, и интереса му да пътува
в чужбина, правилно районният съд е заместил съгласието на бащата Л. Ж..
От друга страна с оглед съвременните технологии, даващи възможност
за лесно достъпна и евтина комуникация чрез интернет-връзка, другият
родител (бащата) има възможност, да поддържа контакт с детето си, когато то
е извън страната. За пълнота следва да се посочи и, че в посочените държави
са създадени достатъчно правни механизми, които да гарантират
упражняването на родителските права от родителя, на когото те са
предоставени, както и за осъществяване на личните контакти на други
родител с детето.
Правилно първоинстанционният съд е уважил искането за постановяване
на заместващо съгласие за издаване на необходимите лични документи за
пътуването на детето в чужбина, доколкото заместване на съгласието за
11
издаване на паспорт за задгранични пътувания е последица от заместване на
съгласието за пътуване на детето извън страната. Независимо, че между
страните няма спор, относно упражняването на родителските права и същите
са предоставени със съдебно решение на майката, съгласно разпоредбите на
закона, установени в ЗБДС, за пътуване извън границите на Република
България и издаването на задграничен паспорт е необходимо съгласието и на
ответника. Съгласие за издаване на международен паспорт на детето и за
напускане на страната трябва да дадат и двамата родители, като при липса на
доказано съгласие от страна на въззиваемия е налице спор, които следва да
бъде разрешен по претендирания ред.
По разноските:
С оглед характера на производството въззивият съд намира, че
разноските по делото следва да се понесат от страните, така както са
направени. Този извод на съда е съобразен с предмета на делото, в което не
биха могли да се определят какви части от направените от страните разноски в
хода на производството са съразмерни на уважените искания в съответствие с
чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, поради и което разноски не следва да им се
присъждат. /В този смисъл Решение № 244 от 03.07.2014 г. по гр. д. №
953/2014 г., г. К., ІV Г. О. на ВКС/.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 5584 от 28.03.2024 г. постановено по гр. д. №
46080/2022 г. по описа на СРС, 91 състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ЗАМЕСТВА, на основание чл.127а, ал.2 СК, във вр. с чл.76, т.9 ЗБЛД,
съгласието на бащата Л. Р. Ж., ЕГН **********, за пътуване на детето му
Е.Л.Ж., ЕГН **********, извън територията на Република България до
държавите членки на Европейския съюз и Република Турция, без ограничения
в броя и продължителността на пътуванията, без да се променя обичайното
местоживеене на детето в Република България, без да се засягат учебните
ангажименти на детето, придружавано от майката Ц. Ц. И., ЕГН **********
или упълномощено от нея пълнолетно лице, като пътуванията на детето не
следва да съвпадат с определения на бащата режим на лични отношения с
него.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5584 от 28.03.2024 г. постановено по гр. д.
№ 46080/2022 г. по описа на СРС, 91 състав в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13