Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, ….02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 12053 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 60261 от 06.03.2020г.,
постановено по гр. д. № 13855/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 63 състав,
са уважени предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.чл.128, т.2 КТ
и чл.224 КТ, за признаване на установено в отношенията между страните, че „С.– п.х.“
ЕООД дължи на Г.И.Л. сумата от 4 340,85 лева, представляваща неплатено
трудово възнаграждение за периода от м.ноември 2017г. до м.март 2018г. по
трудов договор № 071/16.03.2012г., ведно със законната лихва от 30.07.2018г. до
окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 82,70 лева –
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва от
30.07.2018г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №
49999/2018г. по описа на СРС, ГО, 63 състав.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските, съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ответник „С.– п.х.“ ЕООД обжалва
решението в цялост, с оплакване за неправилност и нарушение на материалния
закон. В подкрепа на изложеното се поддържа, че от страна на ответника в
производството са ангажирани съответни писмени доказателства, а именно
декларации по обр.1 и обр.6, както и удостоверение за липса на данъчни
задължения по реда на чл.87, ал.6 ДОПК за съответния период, които неправилно
не са били взети предвид от съда и от които се установява, че всички начислени
за процесния период задължения за данъци и осигуровки са били своевременно
платени. Отделно от това се сочи, че всички съществени за предмета на делото
обстоятелства са останали недоказани в производството, доколкото по отношение
на тях не са ангажирани надлежни доказателства от ищцовата страна, чиято е била
доказателствената тежест в процеса. На следващо място се поддържа, че
първоинстанционният съд неправилно е кредитирал изготвената по делото съдебно –
счетоводна експертиза, без да обсъди последната заедно с останалите събрани в
производството доказателства, поради което и е достигнал по погрешен извод
относно дължимостта на процесните вземания. По изложените съображения се моли
въззивният съд да отмени първоинстанционното решение, като вместо него
постанови друго, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Въззиваемият – ищец Г.И.Л., не е
депозирал писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК. В съдебно заседание въззиваемата
страна, посредством надлежно упълномощен процесуален представител адв. С.,
заявява становище за неоснователност на въззивната жалба, като релевира искане
към въззивния съд да потвърди първоинстанционния съдебен акт като правилен и
законосъобразен. Претендират се разноски по представен по реда на чл.80 ГПК
списък.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като
настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по
реда на чл. 272 ГПК.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Предявени са
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224 КТ.
За да бъде уважен предявения иск с правно основание по чл.128, т. 2 от КТ, следва да бъде установено наличието на следните факти при условие на кумулативност, а именно: 1). Наличие на валидно трудово правоотношение между страните по делото през процесния период с договорено възнаграждение в претендирания размер, 2). Полагане на труд от страна на ищеца при ответника в процесния период и 3). Неизпълнение от страна на работодателя на задължението му за заплащане на дължимо трудово възнаграждение – основно и допълнително според указанията на чл. 242 – чл. 245 КТ.
Уважаването на
иска с правно основание чл. 224 КТ е обусловено от кумулативното установяване
на следните предпоставки: наличие на валидно трудово правоотношение между
страните през процесния период, което е прекратено и неползване на платен годишен
отпуск за текущата календарна година, пропорционално на времето, което се
признава за трудов стаж.
Установява се в
производството, а и с определение на първостепенния съд от 03.10.2019г.,
постановено по реда на чл.140 ГПК, са отделени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че между страните е възникнало валидно трудово
правоотношение въз основа на трудов договор № 071/16.03.2012 г., по силата на
който ищецът е изпълнявал длъжността – ръководител проект „Проект за закриване
и рекултивация на депо за битови отпадъци с.Долни Богров“ в ответното
дружество. Установява се, че основното месечно трудово възнаграждение на ищеца
е било в размер на 1 000 лева, при допълнително трудово възнаграждение за
трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6% за всяка прослужена година, както
и че трудовото правоотношение между страните било прекратено със Заповед № 301/02.04.2018
г., връчена на ищеца на същата дата, считано от 02.04.2018 г.
По делото не е
спорно и обстоятелството, че в процесния период ищецът е полагал труд при
ответника. Самото начисляване на трудовите възнаграждения във ведомостите за
заплати съставлява извънсъдебно признание на работодателя, че работникът е
престирал труд в процесния период и му се следва възнаграждение в посочените
във ведомостите размери.
В производството
пред Софийския районен съд е прието заключение на назначена и изготвена съдебно
– счетоводна експертиза, от която се установява, че: 1). Размерът на дължимото
на ищеца трудово възнаграждение за периода от 01.11.2017г. до 01.04.2018г. е:
·
Брутно общо в
размер на 5 633,34 лева,
·
Нетно общо в
размер на 4 380,22 лева,
2). Сумата на
дължимото обезщетение за дните на неизползван платен годишен отпуск за
периодите 2016г., 2017г. и 2018г. е общо в размер на 101,82 лева, 3). При
извършената проверка и анализ на документите, представени от ответната страна,
не се установяват данни за извършени плащания на процесните задължения.
Спорно по делото на
етапа на въззивното производство e eдинствено обстоятелството дали за исковия
период от време ответникът е заплатил на ищеца претендираното трудово
възнаграждение, както и обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск,
след прекратяване на трудовото правоотношение, в каквато насока е своевременно
направеното възражение в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК.
В практиката на
ВКС се приема, че съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от
писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение
се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във
ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на
работника. Законът забранява установяването на факта на плащането със
свидетелски показания, но не ограничава допустимите доказателствени средства
единствено до ведомост или платежно нареждане. Тези документи, ако са
съставени, биха съставлявали пълно доказателство за плащане, но е допустимо
плащането да се установи и с други доказателства (с изключение на свидетелските
показания), включително косвени, стига да водят до единствено възможен извод,
както и с извънсъдебно или съдебно признание (решение № 241/07.01.2015 г. по
гр. д. № 3269/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д.. №
558/2012 г. на ВКС, ІV ГО и др.).
В процесния случай,
за установяване факта на плащане работодателят – ответник е представил в
производството 5 броя извлечения от ведомости за заплата, последните
неподписани от ищеца. Настоящият състав на съда намира, че така представените
фишове за възнаграждение не представляват доказателство за изпълнение на
задължението на работодателя по чл. 128, ал. 1, т. 2 от КТ, въпреки че могат да
установят, че работодателят е изпълнил задължението си по чл. 128, ал. 1, т. 1 КТ да начислява във ведомостите за заплати трудовите възнаграждения на
работниците и служителите за положения от тях труд. Както вече беше посочено, съгласно
разпоредбата на чл. 270, ал.3 КТ, трудовото възнаграждение се изплаща лично на
работника по ведомост или срещу разписка, след извършване на удръжките,
предвидени в чл. 272 КТ. Общото между двата начина на удостоверяване за
заплащане на трудовото възнаграждение е, че от писмения документ следва да бъде
видно по безспорен начин, че става въпрос за заплащане именно на трудово
възнаграждение, както и документът да удостоверява получаване на сумите.
Доколкото в КТ не е предвиден особен ред за удостоверяване на получаване на
сумите, приложими са общите правила и следователно, за да установи, че
работникът е получил сумата, начислена на ведомост и удостоверена във фиш, то
работодателят следва да представи фиш, който носи подписа на работника.
Съобразно
изложеното, неоснователни се явяват оплакванията на въззивника за неправилност
изводите на съда по отношение липсата на плащане на трудовото възнаграждение.
Ищецът не е ангажирал нито преки, нито косвени доказателства, които да водят до
извода, че е изпълнил насрещната си престация, като представените единствено
неподписани ведомости също не могат да обосноват такъв извод.
Следва да се отбележи, че вещото лице по назначената
и приета без възражения от страните съдебно – счетоводна експертиза е изготвило
заключението си както при съобразяване на събраните в производството
доказателствени материали, така и при съобразяване на допълни счетоводни
документи и справки, предоставени му от въззивника – ответник, като е посочено, че не се установяват данни
за извършени плащания на процесните задължения, респективно и размерът на
дължимото на ищеца трудово възнаграждение за периода от 01.11.2017г. до
01.04.2018г. е в размер на 5 633,34 лева (брутно възнаграждение) или 4 380,22
лева (нетно възнаграждение). Настоящият съдебен състав изцяло кредитира заключението
по допуснатата пред Софийски районен съд експертиза. Същата е изготвена от
експерт, притежаващ необходимите професионални знания и квалификация, и е
съобразена с целия доказателствен материал по делото, поради което съдът поставя
същата в основата на доказателствените си изводи.
След като въззивникът
– ответник, чиято е доказателствената тежест, не е установил при условията на
пълно и главно доказване факта на плащане на възнагражденията на ищеца за
процесния период, предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ е основателен и правилно е
уважен от Софийския районен съд до претендирания размер.
Въззивната жалба
срещу решението в частта, с която е уважен искът с правно основание по чл. 224 КТ е бланкетна – в нея не са наведени никакви
доводи за неправилност на изводите на районния съд. При постановяване на
първоинстанционното решение в тази част не са нарушени императивни
материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд
няма правомощието да провери правилността му, а следва да го потвърди в същите
части на основание чл. 271, ал. 1 и чл. 272 ГПК. Само в допълнение следва да
бъде отбелязано, че по иска с правно
основание чл. 224, ал. 1 ГПК ищецът твърди отрицателен факт – че е не ползвал
полагащия му се платен годишен отпуск от 2 дни за 2018 г. Ответникът не само не
е твърдял отпускът да е ползван, но и при възложена му доказателствена тежест
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, не е ангажирал никакви доказателства за ползване
на отпуск от ищеца. Поради това и този иск е основателен и правилно е уважен от
районния съд.
При така
изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК.
По отношение на
разноските:
На основание чл.
273 от ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемата страна - ищец следва
да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство,
представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 300,00 лв. за въззивната инстанция по договор за правна защита и
съдействие от 08.01.2021 г., видно от който уговорената сума е заплатена изцяло
и в брой при подписване на договора.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 60261 от 06.03.2020г., постановено
по гр. д. № 13855/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 63 състав.
ОСЪЖДА „С.– п.х.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление ***, да заплати на Г.И.Л., ЕГН **********, с адрес ***,
на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 300,00 лева – разноски във въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.