РЕШЕНИЕ
№ 1211
гр. Пловдив, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Христо Г. Иванов
при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска
като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело №
20225330116294 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Е. Д. М. против „Сити Кеш“ ООД, с която се
предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че клаузата на чл. 8 от договор за потребителски кредит №
******** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави,
заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили
договор за кредит., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер
на 800 лева при ГПР 48,5 %. Била постигната договореност съобразно чл.6 от договора, че
задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения:
банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които следва да отговарят
на многобройни, подробно описани в исковата молба, изисквания. В чл. 8 от договора било
предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение,
кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 1614,76 лева – разсрочено,
заедно с погасителната вноска по договора. Посочената клауза, според ищеца, заобикаляла
закона и накърнявала правота на другата страна по облигаторното задължение. Същата не
била включена и в ГПР, по който начин се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал.4 ЗПК.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с
който се признава предявения иск, като изрично се отправя искане към съда за
1
постановяване на решение при признание на иска. Поради изложеното ответникът моли на
основание чл. 78, ал.2 ГПК в тежест на ответника да не бъдат възлагани разноски. Посочва
се, че ответното дружеството не е претендирало от ищеца заплащане на уговорената
неустойка. Поради изложеното се претендира да бъде постановено решение при признание
на иска, като по отношение на разноските се приложи нормата на чл. 78, ал.2 ГПК.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1
ГПК.
В случая са налице предпоставките, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК,
поради което и съдът е прекратил съдебното дирене и е постановил, че следва да се
произнесе с решение съобразно заявеното от ответника признание на иска.
По делото е безспорно че между страните е сключен договор за паричен заем, по
силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 800 лева, както и че
между страните постигната договореност съобразно чл.6 от договора, че задължението по
договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна
банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, при неизпълнението на
което от ищеца се дължала сумата в размер на 1614,76 лева като неустойка.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален
или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните
средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна
парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от
обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните
средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и
комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в
тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или
други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден
характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
2
на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на
разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на
отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва
за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите.
Страните са уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в
горепосочения размер, като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК компоненти. Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите при
сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В случая съдът
установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване на клаузите на
договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази
на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното съотношение на годишния разход
по кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
3
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. По така изложените правни съображения съдът намира, че
при сключване на кредита не е било допуснато соченото от ответника нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение., която се
заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение
№ 1 от 15.07.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение
е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои
от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и
размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог,
ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди.
Следва да се посочи, че освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция,
на неустойката може да се придаде и санкционна функция. В случая неустойката е
уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на
обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване
на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран
размер, близък или дори надвишаващ този на главницата, съдът намира за установено в
разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено
допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен процент на
разходите. По изложените съображения неустоечната клауза е недействителна и иска с с
правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 26, ал.1, предл. първо, второ и трето ЗЗД следва
да бъде уважен изцяло.
Освен това е налице признание на иска от страна на ответника, с което той заявява, че
се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен.
По така изложените съображения предявения иск следва да бъде уважен.
4
Относно отговорността за разноските:
Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно
право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на
делото – спорното материално право. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК възвежда
изключение от този принцип само, ако са налице две предпоставки: с поведението си
ответникът не е дал повод за завеждане на делото и същият е признал иска. В случая
първата установена от законодателя предпоставка за възлагане на разноските в тежест на
ищеца, така както са били сторени, не е налице. Това е така, доколкото чрез установяване на
задължение за заплащане на неустойка в процесния договор за паричен заем, ищецът със
своето извънпроцесуално поведение е претендирал сумата, дължима на основание
посочената клауза, като до постановяване на съдебно решение за прогласяване на
недействителността на клаузата, пораждаща това задължение, възникналите на това
основание парични притезания остават дължими, ведно със всички законни последици. В
този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – така Определение № 420 от
16.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3300/2018 г., III г. о. и Определение № 709 от 28.12.2012 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 592/2018 г., III г. о, с която се приема, че когато обаче сезирането на
съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца , признанието на иска не е
достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва
първата предпоставка на чл. 78 ал. 2 ГПК.
Следователно и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените от последния разноски в размер на сумата от 64,60 лв. за заплатена
държавна такса.
В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Съдът определи адвокатското възнаграждение в размер на сумата от 462 лв. на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й действаща към момента на
определяне на възнаграждението от съда.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, по предявения
от Е. Д. М., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че клаузата,
установяваща задължение за заплащане на неустойка в размер на 1614,76 лева от Договор за
кредит № ******* г е нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради
установяването й при заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10
ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл. 78, ал. 1
ЗЗД на Е. Д. М., ЕГН **********, сумата от 64,60 лв. – съдебно-деловодни разноски по
5
настоящото производство.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на адв. М. В. М., сумата от 462 лв. – адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по настоящото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6