Р Е Ш Е Н И Е
№ 29.10.2020
год. гр.Ямбол
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, І -ви Въззивен граждански състав
на 29
септември 2020 година,
в публично заседание, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА ПЕЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1. НИКОЛАЙ ИВАНОВ
2. МАРТИНА КИРОВА
Секретар П. У.
като разгледа докладваното от съдия М. КИРОВА
възз.гр.д. № 378/2020г. по
описа на ЯОС,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на М.И.М., с
ЕГН **********,***, депозирана чрез пълномощника му - адв.Д.С. ***, против
Решение № 165/13.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 4218/2019 г. по описа на ЯРС, в
частта му, с
която съдът е уважил претенцията на
ищеца по чл.422 от ГПК вр.с чл.240 вр.с чл.79 от ЗЗД, приемайки за установено по отношение на М.И.М., че дължи на Т.П.П.,
сумата от 1 500 лв. по Договор за
заем от 25.08.2015 г. с нотариална заверка на подписите, за която сума е
издадена Заповед № 2908/09.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 4024/2018 г. по описа на ЯРС,
както и в частта, с която съдът е осъдил М.И.М. да заплати на ищеца Т.П.П.
направените разноски в исковото производство в размер
на 141.27 лева.
В срока за отговор
на въззивната жалба, по смисъла на чл.263 ал.2 от ГПК, е
депозирана насрещна въззивна жалба от Т.П.П., с
ЕГН ********** ***, чрез пълномощника му - адв.М.А.
***, против Решение № 165/13.03.2020 г., постановено по гр.д.№
4218/2019 г. по описа на ЯРС, в частта му, с
която съдът е отхвърлил като неоснователен иска по чл.422 от ГПК вр.с
чл.240 вр.с чл.79 от ЗЗД за разликата над 1 500 лв. до размера на 2 200 лв.,
както и в частта, с която съдът е осъдил ищеца Т.П.П. да заплати на
ответника М.И.М. направените разноски в
исковото производство в размер на 238.68 лева.
Оплакването на
въззивника М.И.М. по първоначалната въззивна жалба е за
необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на решението на районния
съд, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Излага се, че първоинстанционният съд, за да уважи
исковата претенция по чл.422 от ГПК вр.с чл.240 вр.с чл.79 от ЗЗД в атакуваната
от въззивника М. част, не е приел, че с представената по делото
вносна бележка от 04.05.2016г. се удостоверява връщане на сумата 500 лева и 925
евро по процесния договор, а е формулирал необоснован извод, че тъй като в този
документ е съдържим израз „записна заповед" то същият показва, че освен
този договор е имало и други отношения между страните, а именно: запис на
заповед. Изтъкват се доводи, че във въпросната разписка изрично е посочено, че
въззиваемият – ищец Т.П. няма повече претенции към въззивника-ответник и
независимо, че в края на текста на този документ е изписано, че П. следва да
унищожи „записната заповед", което е явна грешка, то следва да се тълкува,
че се касае за процесния договор за заем
от 25.08.2015г., тъй като освен него страните не са имали никакви други
договорни или финансови взаимоотношения, в каквато насока не са представени
каквито и да е годни доказателства. Визира се, че съдът не е съобразил и
обстоятелството, че от външна страна разписката от 04.05.2016г. напълно съвпада с разписката от 20.04.2016г,
за която е прието, че удостоверява връщане на сумата, посочена в нея. В жалбата
се акцентира и на обстоятелството, че въпреки, че въззиваемия - ищец не се е
явил и не е дал обяснения по реда на чл.176 от ГПК относно въпроса „имали ли са
страните други договорни или финансови отношения, освен сключения договор за
заем на 25.08.2015г.", РС-Ямбол в нарушение на процесуалните правила не е приложил
разпоредбата на чл.176, ал.3 от ГПК и не е приел, че такива отношения не съществуват,
каквото искане е било заявено изрично от въззивника - ответник. Според
последния тези изводи на решаващия първоинстанционен съд противоречат на
материалния закон и са в несъответствие със събраните по делото доказателства.
Неправилно с акта си ЯРС е приел, че процедурата по чл.176 от ГПК не следва да
се прилага относно въпроса „дали ответника е изплатил всички суми на ищеца“,
което обстоятелство не е било въведено за изясняване по този ред. В жалбата
си въззивникът навежда доводи, че при преценката на относимостта на въпросната
разписка от 04.05.2016г., първоинстанционният съд е следвало да съобрази съществените несъответствия и противоречия в
защитата на ищеца, което явно показва недобросъвестността му, както и
недостоверността на твърденията му. В тази насока се изтъква, че твърдението на
тази страна в спора, че ответника М. е върнал сумата от 1 300 лева, за което е
съставена разписка, не бе удостоверено с писмен документ /разписка/, както и не
е посочена и точната дата на твърдяното плащане. Показателно е и
обстоятелството, че заявлението по заповедното производство, с което се
претендира плащане по заема е подадено в началото на м.октомври 2018г., т.е.
две години и десет месеца след уговорения падеж по договора за заем
/01.01.2016г./ и малко преди да изтече давността.
Поради изложените си
съображения въззивникът М. *** да отмени като
неправилно, незаконосъобразно и необосновано решението
на ЯРС в атакуваната му част и вместо него да постанови решение, с което да отхвърли
изцяло предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК вр.с чл.240 вр.с чл.79 от ЗЗД като му присъди и направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.
Доказателствени искания с въззивната жалба не са направени.
В срока за отговор
на въззивната жалба по смисъла на чл.263 ал.1 от ГПК, не е депозиран писмен отговор по нея от
въззиваемия Т.П.П.. Същият се е възползвал от процесуалната си възможност,
възведена в разпоредбата на чл.263 ал.2 от ГПК като с насрещната си въззивна жалба Т.П.П. прави
оплакване за неправилност на Решението на РС-Ямбол в атакуваната от него част,
с която е отхвърлена заявената от него в първоинстанционното производство
установителна искова претенция по чл.422 от ГПК за разликата от 1500 лв. до
2200 лв. В тази насока се изтъква, че за да постанови в този смисъл съдебния си
акт, първата съдебна инстанция е приела, че представената
от ответника М. вносна бележка от 20.04.2016 година за сумата от 700 лева,
установява плащане по процесния договор за заем, който извод не е съобразен с
факта, че заетата сума по договора е в размер на 3500 лв., а предмет на
производството е само сумата от 2200 лв., като по този начин въззивникът П.
признава, че са му върнати 1300 лева, която сума включва и сумата от 700 лв. Или с така постановеното решение
сумата от 700 лв. фактически е приспадната два пъти. Изтъква се и
обстоятелството, че по делото са събрани
доказателства, че между страните са съществували и други облигационни
отношения и че това не е първият заем на ответника към ищеца, макар и
отношенията им да са оформяни по различен начин. Навяват се доводи, че
посочените и представени по делото документи касаят погашения по предходни
облигационни отношения между ищеца и ответника, видно от обясненията на П.,
дадени писмено по реда на чл. 176 от ГПК. Посоченото по същество се доказва и
от приетото за установено от самия съд досежно наличието на менителнично
отношение между П. и М. (с оглед споменаването на израза „записна заповед"
в една от представените вносни бележки).
Предвид така изложените си
съображения, въззивникът П. прави искане за изменение на Решение №
165/13.03.2020 г. постановено по гр. д. № 4218/2019 г. по описа на PC – Ямбол в обжалваната от него част, като въззиваемия –
ответник М. бъде осъден да заплати на въззивника-ищец цялата претендирана сума
от 2 200 лв., както и в частта за разноските. Претендира присъждане и на
направените пред въззивната инстанция разноски. Доказателствени искания с
насрещната въззивна жалба не са направени.
В с.з., въззивникът – М.И.М.,
редовно призован, се явява лично и чрез пълномощника си по делото – адв.С.,
който от името на доверителя си заявява поддържане на въззивната жалба по
изложените в същата съображения и с направените искания, както и взема
становище по оспорване на въззивната жалба на насрещната страна. В хода на
устните прения адв.С. изтъква, че в хода на първоинстанционното производство са
представени писмени доказателства, от които е видно, че е налице плащане от
страна на въззивника по процесния Договор за заем и изрично изявление на
заемодателя – ищец по гр.д. по описа на ЯРС, че няма повече претенции към
заемопучателя. С оглед на това се възвеждат доводи, че следва да се приеме, че
задължението по заема е погасено изцяло, тъй като е налице връщане на заема и
опрощаване, което от своя страна прави заявената искова претенция по чл.422 от ГПК неоснователна. С тези съображения и допълнително развити в представени по
делото писмени бележки, адв.С. прави искане за постановяване на решение, с
което да бъде отменено атакуваното решение на ЯРС в обжалваната му част и да
бъде постановено единственото правилно в случая решение, с което да се отхвърли изцяло предявеният иск с правно основание чл.422 от ГПК вр.с чл.240 вр.с чл.79 от ЗЗД и
да му присъди направените по делото разноски съобразно представен списък по
чл.80 от ГПК. По отношение на насрещната въззивна жалба се излагат доводи, че
същата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, тъй като
съображенията изтъкнати в нея не се подкрепят от доказателствата по делото.
В о.с.з. въззивникът – Т.П.П., редовно
призован, не се явява и не се представлява. С представена от процесуалния му представител
по делото - адв. А. молба с вх.№ 260721/28.09.2020 г., се взема становище по
поддържане на депозираната насрещна въззивна жалба и оспорване на жалбата на
въззивника М., като се желае да бъде постановено решение, с което да бъде
прието, че жалбата на доверителя й е основателна по изложените в нея аргументи
и да бъде изменено обжалваното Решение на ЯРС в обжалваната от него част, като
въззиваемия – ответник М. бъде осъден да заплати на въззивника-ищец цялата
претендирана сума от 2 200 лв., както и направените по делото разноски.
След самостоятелна оценка на събраните по
делото писмени и гласни доказателства, настоящата въззивна инстанция приема за
установено следното от фактическа страна:
Производството
пред РС-Ямбол е образувано въз основа на искова молба, предявена от Т.П.П. ***,
с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му – адв.М.А. ***, против М.И.М.
***, с ЕГН **********, с която е предявен положителен установителен иск по
чл.422, ал.1 от ГПК вр.с чл.240 вр.с чл.79 ал.1 от ЗЗД
- за установяване по отношение на ответника, че същия дължи на ищеца сумата,
за която е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. №4024/2018 г. на ЯРС, а именно: – сумата от 2 200.00 лв., представляваща остатък от Договор за
заем на парична сума от 25.08.2015г. Заявена е и претенция за присъждане на направените
разноски в заповедното и в исковото производство.
Правният си
интерес от предявената положителна установителна претенция ищецът обосновава с
твърденията, че по негово заявление е издадена Заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК по горепосоченото ч.гр.д., като предвид на това, че длъжникът –
ответника М. е подал възражение по чл.414 ал.1 от ГПК, то в изпълнение на дадени от заповедния съд указания на заявителя-ищец,
същият на основание чл. 415, ал. 1, т.1 от ГПК е предявил в законоустановения
1-месечен срок установителния си иск по чл.422 от ГПК за вземането – предмет на
издадената Заповед за изпълнение по ч.гр.д.№4024/2018г. по описа на ЯРС.
С депозирания
отговор по реда и при условията на чл.131 от ГПК, исковата претенция е оспорена
от ответника като неоснователна, въз основа на подробно изложени съображения и
се желае отхвърлянето й, със съответните законни последици. Заявено е връщане
на цялата заемна сума – предмет на процесния Договор за заем, разсрочено на
датите – 25.08.2015г. – сумата от 487 лв., на 20.04.2016г. – сумата от 700 лв.
и на 04.05.2016г. – сумата от 500 лв. и 925 евро.
С решението си
ЯРС е уважил частично предявения по чл.422 от ГПК иск, само за сумата от 1 500 лв., като исковата
претенция в останалата й част, за разликата над 1 500 лв. до пълния
предявен размер от 2 200 лв., като неоснователна е отхвърлена. С Решението си
първостепенния съд се е произнесъл с осъдителен диспозитив по дължимостта на
разноските в исковото производство, при липса на направени такива в заповедното
производство от страна на заявителя-ищец П., като ответникът М. е осъден да
заплати на ищеца П. разноски съразмерно с уважената част от иска в размер на
141.27 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника разноски съразмерно на
отхвърлената част от иска в размер на 238.64 лв.
По делото е
безспорно, че между страните в
гр.Поморие е сключен на 25.08.2015г. Договор за заем на парична сума в брой, с
нотар.заверка на подписите положени под него с рег.№0851 от 25.08.2015г. на
Нотариус Д. Г. с рег.№249 на НК с район на действие – РС-гр.П., по силата на
който ищецът Т.П. е предоставил в заем за лични нужди на ответника М.М. сумата от
3 500 лв., а М. се е задължил да върне получената сума не по-късно от
01.01.2016 г. в брой или по банков път по изрично посочена банкова сметка ***.
Не е спорно
между страните в производството, а и се установява и от приложеното ч.гр.д.№
4024/2018г. по описа на ЯРС, че ищецът е
провел заповедно производство, по което е
издадена Заповед № 2908 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 09.10.2018г., с която е разпоредено на длъжника – М.И.М. да заплати на
заявителя – Т.П.П. сумата от 2 200 лв. по цитирания по-горе Договор за заем на
парична сума от 25.08.2015г. с нотариална заверка на подписите, като
изрично е посочено, че общата сума по договора е за 3500 лв., от
която са платени 1300 лв. Със заповедта за изпълнение не са присъдени разноски
по заповедното производство, като видно от заявлението, заявителят не е поискал
такива. Издадената заповед за изпълнение е била връчена на длъжника М. по реда
и при условията на чл.418 ал.5 от ГПК и в
законоустановения срок е постъпило възражение от страна на длъжника – М.М., като е направено
изявление за недължимост на вземането по издадената Заповед за изпълнение, с твърдението, че още през 2016г. е
изплатил сумите – предмет на договора за заем. С Разпореждане от 04.11.2019г. ЯРС е указал на заявителя П., че в
едномесечен срок от връчване на препис от
разпореждането, може да предяви против длъжника М.М. иск за установяване
на вземането си по заповедта за изпълнение, като довнесе дължимата държавна
такса, от която процесуална възможност заявителят се е възползвал, предявявайки
в срок исковата си молба - предмет на гр.д.№4218/2019г. по описа на ЯРС.
В хода на
развилото се пред ЯРС исково производство ответникът в подкрепа на твърденията
си, че е върнал заетата сума е представил вносна бележка от 20.04.2016 г. с
вносител М.М. и приложена към същата разписка от същата дата с получател ищеца Т.П.,
от които е видно, че с ръкописен текст е отразено, че М. е внесъл по заем на П.
сумата от 700 лв., а съответно последният е получил сумата, което обстоятелство
е удостоверено с подписите на вносител и получател.
Представена е и
вносна бележка от 04.05.2016 г., подписана за предал от ответника М. и за
получил ищеца П., с която ръкописно е отразено, че М. е предал лично на П.
сумата от 500 лв. и 925 евро, а П. с подписа си
е удостоверил, че е получил посочените суми, като преди положените
подписи е изписан от името на получателя следния текст - „нямам повече
претенции и се задължавам да унищожа записната заповед“.
Във връзка с
допусната от първоинстанционния ЯРС, в хода на развилото се пред него исково
производство, поискана от ответната страна, процедура по чл.176 от ГПК – даване
на обяснения от страна на ищеца непосредствено пред съда, по изрично поставени
от ответника с писмения му отговор въпроси – „Каква е била целта за сключване
на Договор за заем на 25.08.2015г.?“ и „Имали ли са страните други договорни
или финансови отношения, освен сключения Договор за заем от 25.08.2015г.?“, в
съдебно заседание от страна на ищеца чрез пълномощника му, са представи две нотариално
заверени декларации, които правилно не са ценени от ЯРС като доказателствени
източници, като настоящият въззивен ЯОС споделя напълно съображенията на
районния съд в тази насока. Представената в отговор на допуснатата процедура по
чл.176 от ГПК по отношение на ищеца П., декларация с изложени в нея отговори на
поставените му два въпроса, противоречи на правилата, възведени в посочената
процесуална норма и по никакъв начин не замества изискването за устно и
непосредствено даване на обяснения пред съда. И втората представена декларация
с нотариална заверка на подписа на трето за спора лице - Л.Й. В. /бивша съпруга
на ищеца/, няма доказателствена стойност, тъй като изложените в нея
обстоятелства имат естеството на
свидетелски показания, които не са дадени по предвидения процесуален ред и
начин /устно и непосредствено пред съда, в присъствието на страните, при
спазване на изискванията на раздел II от глава 13 на ГПК/ и то след допускането им
от съда, поради което същата не съставлява годно доказателствено средство по
смисъла на ГПК.
Въз основа на установената фактическа обстановка, ЯОС прави следните правни
изводи:
Както въззивната жалба,
депозирана от въззивника - ответник по първоинстанционното производство М.И.М.,
чрез пълномощника му - адв.С. ***, така и насрещната въззивна
жалба, депозирана от въззивника - ищец по първоинстанционното производство
Т.П.П., чрез
пълномощника му - адв.А. ***, са
процесуално допустими, като подадени в преклузивния срок съответно по
чл.259 ал.1 от ГПК и по чл.263 ал.2 вр.с ал.1 от ГПК, от легитимирани страни,
при наличието на правен интерес за атакуване на първоинстанционното решение в
обжалваните му части, с оглед изхода на спора в развилото се пред ЯРС гр.д.№ 4218/2019г.
по описа на същия съд.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение в обжалваните му части е
валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав намира, че при постановяване на
първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивните жалби
оплаквания, следва да бъде потвърдено като правилно. Преценя се, че
съдебният акт на ЯРС отговаря на изискванията,
при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл по
спорното право, така, както е въведено с исковата молба.
От фактическа
страна:
Районният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства. Направил е правилни изводи какви
обстоятелства от фактическа страна се установяват с тях. Въззивният съд,
преценявайки събраните в първоинстанционното производство доказателства и
анализирайки ги, на основание чл.272 от ГПК, приема за установени от фактическа
страна същите обстоятелства, приети за установени от районния съд с оглед на изложената
по-горе фактология, която се припокрива с тази възприета от ЯРС в обжалвания
акт, като в настоящото въззивно производство не са събирани доказателства.
От приетите за установени от фактическа страна
обстоятелства от районния съд, които въззивната инстанция след преценката на
събраните в първоинстанционното производство доказателства също приема за
установени, ЯОС прави следните правни изводи:
Преценката на обстоятелствената част и формулираният
петитум на исковата молба обосновават категоричен извод, че ищецът е сезирал
ЯРС с предявен по реда и при предпоставките, правилно квалифициран по чл.422
ал.1 от ГПК вр.с чл.240 вр.с чл.79 от ЗЗД,
установителен иск, за да установи със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната
страна съществуването на вземането си, основаващо се на сключен между страните
Договор за заем на парична сума в брой от 25.08.2015г. с нотар.заверка на
подписите, което парично вземане в размер на заявената като неплатена сума от 2
200 лева от общата по договора 3 500 лева, е предмет на издадената Заповед за
изпълнение по чл.417 т.3 от ГПК.
Очертаните
като спорни във въззивното производство с жалбата на въззивника – ответник М. въпроси
са – допуснато ли е нарушение на процесуалните правила с отказа на ЯРС с
решението си, да приложи последицата, възведена в чл.176 ал.3 от ГПК при
наличие на предпоставките за това и да приеме с акта си, че страните не са
имали други договорни или финансови отношения, освен сключения Договор за заем
от 25.08.2015г. и доколко направеният от ЯРС извод в атакуваното решение, че
разписката от 04.05.2016г. не доказва извършено плащане на задължението на
ответника-въззивник по процесния Договор за заем от 25.08.2015г., тъй като с
оглед на съдържимия се в нея израз "записна заповед" е относима към плащане
на друго основание - запис на заповед, е съобразен както с липсата на
установени други договорни или финансови отношения между страните, така и с
недобросъвестното процесуално поведение на ищеца П., а още повече с отразеното
в същата тази разписка опрощаване на задължението от страна на заемодателя.
От
своя страна въззивникът Т.П. с насрещната си въззивна жалба е възвел в
настоящото въззивно производство като спорно обстоятелството, че извършеното с
представената от 20.04.2016г. разписка частично плащане на сумата от 700 лева
от страна на ответника М., е част от признатите от него като възстановени му 1
300 лева по процесния договор за заем, за които не е подавал заявление пред
заповедния съд и които не са предмет на издадената Заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК, която фактически е за остатъка от заемната сума от 2 200 лв. по
договора, като с оглед на това се релевира възражение, че с обжалваното
Решение, районния съд повторно е приспаднал сумата от 700 лв.
По
отношение на така релевираните и от двете страни с депозираните насрещни жалби
възражения, с които се атакува Решението на ЯРС в обжалваните части, настоящият
ЯОС намира, че изводите на първоинстанционния съд, с които същите не са
споделени, са правилни и надлежно обосновани, почиващи и на приобщените по
делото доказателства, като съображенията са следните:
За да уважи
частично предявения иск, първоинстанционният съд е приел, че ищецът по него е
следвало да докаже при условията на пълно и главно доказване кумулативното
наличие на следните предпоставки: между страните през процесния период да е
съществувало валидно облигационно правоотношение – в случая договор за паричен заем; ищецът
като заемодател да е изпълнил задължението
си по предаване на сумата по заема на ответника - заемател на основание
договора за заем; настъпване на падежа за изпълнение на задължението за връщане
на заетата сума – изтичане на уговорения срок; в полза на ищеца
да е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК, а ответникът от
своя страна е следвало да докаже, че е изправна страна по отношение на поетото
с процесния договор задължение, като установи с допустимите и относими
доказателства и доказателствени средства своите твърдения, че е върнал заетата
сума.
ЯРС
правилно и обосновано въз основа на приобщената в хода на първоинстанционното
производство доказателствена съвкупност, е приел с акта си, че посочените по-горе
кумулативни предпоставки
на заявената от ищеца искова претенция по чл.422 от ГПК вр.с чл.240 вр.с чл.79
от ЗЗД, се доказват от тази страна: 1. възникналото облигационно
отношение, произтичащо от сключения на 25.08.2015 г. между
страните по делото Договор за паричен
заем с нотар.заверка на подписите; 2. изпълнение на поетите задължения по това правоотношение
от ищеца, доколкото не се спори по делото, че
сумата по заема –
3 500 лв. е реално предадена от
заемодателя П. на заемателя М.;
3. настъпилият падеж на задължението
на заемателя – ответник за връщане на сумата, предоставена му в заем, съгласно договореното в т.II от договора за заем - не по-късно
от 01.01.2016 г. и 4. издадена в полза на
ищеца по приложеното
ч.гр.д.№4024/2018г. по описа на ЯРС Заповед №2908/09.10.2018г. за изпълнение на парично задължение по реда на
чл. 417 т.3 от ГПК за сумата от 2 200 по Договор за
заем от 25.08.2015г. с нотар.заверка на подписите, която е предмет и на
заявената искова претенция.
Районният съд е
приел, че не е доказано от страна
на ответника, че същият в качеството си на заемател по
процесния договор за заем, е заплатил
изцяло претендираната от ищеца – заемател, сума от 2 200 лв. - предмет на
издадената в заповедното производство Заповед за изпълнение по чл.417 т.3 от ГПК, като невъзстановена му част от паричния заем в размер на 3 500
лв. по заемното правоотношение между
страните, като
е счел за установено връщането единствено на сумата 700 лв.,
въз основа на представената от тази страна в производството вносна бележка,
ведно с разписка към нея от 20.04.2016г., което писмено доказателство не е
оспорено по съдържание и автентичност от насрещната ищцова страна, поради което
като частен документ, носещ подписите и на двете страни, правилно е ценено като
писмено доказателство, удостоверяващо предаването и получаването на отразената
в него сума от заемателя М. на заемодателя П. по вписаното в него основание –
заем. В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на въззивника П.,
че с така приетото, районният съд с решението си е приспаднал фактически за
втори път сумата от 700 лв., след като същата е част от признатата от заемодателя
по процесния договор за заем като възстановена му сума от 1 300 лв., като прави
впечатление, че това твърдение на П. с оглед на факта, че възстановяването на
сумата от 700 лв. е установено с представената от 20.04.2016г. вносна бележка –
разписка, не кореспондира с отразеното в иск.молба на ищеца, че възстановената
му част от заемната сума, а именно – 1 300 лв., е върната с една разписка
/цитат от исковата молба - „По-късно част от сумата в размер на 1 300 лв.
е върната, за което заемодателя е издал разписка на заемателя…“/, която не
отговаря да е тази от 20.04.2016г.
ЯОС намира за правилно неприлагането от страна на
ЯРС на възведената в чл.176 ал.3 от ГПК последица от неизпълнение от страна на
ищеца П. на задължението му по чл.176 ал.1 от ГПК, приемайки, че неявяването му
за даване на лични и непосредствени обяснения пред съда, не дава основание да
бъдат възприети за доказани обстоятелствата, за изясняването на които не се е
явил, предвид обстоятелството, че за установяването на възведените с въпросите
на насрещната страна обстоятелства, по делото са налични писмени доказателства.
В подкрепа на този извод на решаващия съд е представената от ответника-въззивник М. вносна бележка-разписка с дата 04.05.2016г.,
която дава отговор на поставения от тази страна в процеса по реда и при
условията на чл.176 от ГПК втори въпрос - "имали ли са страните други
договорни или финансови отношения, освен сключения Договор за заем от
25.08.2015г.?", предвид на съдържимия се в нея израз "записна
заповед", който е индиция за съществували между страните по делото и други
облигационни отношения освен процесното заемно правоотношение. Отговор на
поставения първи въпрос от ответника - "Каква е била целта за сключване на
договора за заем?" се съдържа в самия договор, в който изрично в т.I от
същия е отразено, че процесното заемно правоотношение се сключва "за лични
нужди" на заемателя. Освен това настоящият въззивен състав намира да
отбележи, че прилагането на последицата от реализираното от ищеца в хода на
първоинстанционното производство поведение в откритата от районния съд по
изрично искане на ответника М. процедура по чл.176 от ГПК, е предоставена на
преценката на решаващия съд, с оглед на възведеното в ал.3 на чл.176 от ГПК -
"съдът може да приеме за доказани обстоятелствата...", като в
конкретния случай ЯРС позовавайки се на материалната доказателствена стойност
на наличните по делото писмени доказателства, правилно не е приложил
последицата на цитираната разпоредба, с което не е допуснал нарушение на процесуалните
правила, в каквато насока е възражението на въззивника М..
За правилни се преценят и изводите на ЯРС, с които
същият е приел за несъотносима към процесното заемно правоотношение, втората
представена от ответника – въззивник М. вносна бележка-разписка, подписана от
страните на 04.05.2016г., както поради възприетото от районния съд, че
съдържащия се в нея израз "записна заповед", я прави относима към
друго менителнично по своето естество отношение между страните, така и поради
обстоятелството, че връщането с този писмен документ на сума в евро не
кореспондира с предмета на процесния договор за заем - предоставена в заем в
български лева сума и с поетото с договора задължение на заемодателя да върне в
същия вид и размер получената сума, т.е. да върне заемната сума в български
лева. Правилно тази разписка, представена от ответника е преценена от ЯРС като индиция
за съществуване между страните и на друго облигационно отношение, а що се касае
до вписаното в тази разписка изявление за липса на „повече“ претенции, под
което се е подписал ищеца, същото се явява
относимо към въпросното менителнично отношение, по което получателя на
сумите П. се е задължил да унищожи „записната заповед“.
При
това положение, първоинстанционния съд правилно е приел, че претенцията на
ищеца-въззивник П. по чл.422 от ГПК вр.с чл.240 вр.с чл.79 от ЗЗД е основателна
до размера на 1 500 лева, след като с вносна бележка-разписка от
20.04.2016г. е установено връщането от ответника-въззивник М. единствено на
сумата от 700 лв. Като е уважил предявения положителен установителен иск в тази
му част, присъждайки и съответните сторени в първоинстанционното исково производство
разноски, а за разликата над 1 500 лева до претендираните 2 200 лв. е отхвърлил
като неоснователна исковата претенция, ЯРС е постановил правилно и
законосъобразно Решение, което ЯОС счита, че следва да бъде потвърдено в
обжалваните му части на основание чл.271 ал.1 от ГПК. Въззивният съд напълно
споделя мотивите към решението на първоинстанционния съд, и на основание чл.272
от ГПК препраща към тях.
При
този изход на делото не следва да се присъждат разноски на
страните пред настоящата въззивна инстанция, като сторените
такива следва да останат в тежест на всяка страна, така, както са направени.
Ето
защо, ОС-Ямбол
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 165/13.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 4218/2019 г. по описа на ЯРС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.