№ 368
гр. Варна, 08.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мила Й. Колева
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20253100500181 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на
„Делта Инвестмънт Билд“ ЕООД срещу Решение № 4139/19.11.2024 г., постановено по гр. д.
№ 9153/2023 г. на ВРС, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца М. А. А. сумата от
5000 лева – частичен иск от претенция в пълен размер на 7083,07 лева, представляваща
подлежаща на връщане сума по развален договор за извършване на строително-монтажни
работи в ресторант „Камината“, находящ се в гр. Варна, ул. „Дрин“ № 16, сключен на
25.09.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 17.07.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, на
основание чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД.
Жалбоподателят отправя искане за цялостната отмяна на атакуваното като
неправилно първоинстанционно решение и отхвърляне на предявения иск. На първо място
сочи, че неуточнената еднозначно от съда правна квалификация на иска е довела до
неясното разпределяне на доказателствената тежест и съответно до нарушаване на правото
му на защита. Освен това, излага подробни доводи в подкрепа на становището си, че
първоинстанционният съд е извършил неправилен доказателствен анализ, предопределил
формирането на неправилни правни изводи. Въззивникът твърди, че неизпълнената от него
поради липса на съответно плащане от въззиваемия съгласно чл. 15.6 пр. 2 от договора част
е незначителна в сравнение с интересите на последния съобразявайки разпоредбата на чл.
87, ал. 4 ЗЗД. Счита и че въззиваемият ищец е нямал право да развали договора, защото не е
бил изправна страна по него. В евентуалност счита, възражението си за прихващане за
основателно, поради което настоява за неговото съобразяване от въззивния съд.
В депозирания в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба
въззиваемият заявява, че макар жалбата да се явява допустима, то тя е неоснователна и моли
за потвърждаването на обжалваното решение. Оспорва всички твърдения на въззивника.
Излага, че договорът за изработка, сключен помежду им, е бил надлежно развален. В тази
връзка поддържа, че доколкото срокът за изпълнението му е бил от съществено значение за
него, то забавата на ответника е довела до дезинтересирането му от неговото изпълнение,
поради което при отправяне на изявлението за развалянето му не е било необходимо
1
предоставянето на допълнителен срок за извършване на остатъка от уговореното. Сочи, че
макар да е заплатил на ответника сумата от 11 847 лв. на база договора, изпълненото от него
възлиза на само 4763,93 лв., поради което разликата подлежи на връщане. Допълва, че
поради неизпълнението на ответното дружество е ангажирал друг субект да извърши
ремонта на обекта. Прави подробен разбор на доказателствения материал по делото въз
основа на който счита предявения от иск за основателен като доказан по основание и размер.
Обратното становище обаче заема по отношение на възражението за прихващане на
ответника.
В открито съдебно заседание процесуалният представител на въззивника поддържа
изложените доводи и възражения. Акцентира върху неяснота в правната квалификация
дадена от ВРС и разпределението на доказателствената тежест, съответно непроведено от
ищеца доказване по установяване на стойността на вложените материали, респ. степен на
изпълнение на възложената работа.
Процесуалният представител на въззиваемата страна акцентира върху установеното с
подписаните два протокола за извършени СМР и платените суми.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от
надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и е процесуално
допустима.
Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са да се
произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост
първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в
жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките
на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при
постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост.
ВРС е бил сезиран с иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.3 ЗЗД, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца, сумата от 5000 лева – частичен иск от претенция в пълен
размер на 7083,07 лева, представляваща подлежаща на връщане сума по развален договор за
извършване на строително-монтажни работи в ресторант „Камината“, находящ се в гр.
Варна, ул. „Дрин“ № 16, сключен на 25.09.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 17.07.2023 г. до
окончателното изплащане на задължението.
Ищецът твърди, че с договор от 25.09.2022 г е възложил на ответника извършване на
ремонтни дейности в обект ресторант „Камина“ в гр. Варна, описани в Приложение №1 към
договора при уговорен срок за изпълнение 30 работни дни. Ищецът заплатил на ответника
на части общо 11847 лева, от които 2500 лева без ДДС – при сключване на договора, на
30.09.2022 г. – 2000 лева – аванс; на 14.10.2022 г. – 4347 лева – аванс за материали и труд и
през м. октомври 2022 г. – 3000 лева – аванс за материали и труд. За извършената работа
били подписани протоколи за извършен труд и доставка на материали на 08.10.2022 г. за
сумата от 2521,35 лева и на 28.10.2022 г. за сумата от 2242,58 лева. След подписване на
втория протокол ответникът не довършил възложените СМР и преустановил работа, поради
което ищецът му изпратил изявление за разваляне на договора, което поддържа и с исковата
молба. С оглед развалянето на договора за изработка ищецът счита, че има право да иска
връщане на авансово получена сума за неизпълнената част в размер на 7083,07 лева.
Ответникът своевременно е подал отговор на исковата молба, с който оспорва
допустимостта и основателността на предявения иск. Не оспорва договора за услуга №
77/25.09.2022 г. и уговореното в него. Заявява, че ищецът е неизправна страна, тъй като още
при сключване на договора нарушил задължението си да заплати аванс в размер на 2500
лева, като вместо това заплатил на ответника аванс в размер на 500 лева и оставил сума за
закупуване на материали в размер на 2500 лева. Ответникът започнал работа в деня на
подписване на договора, като закупил материали на стойност 2415,17 лева. На 30.09.2022 г.
ищецът доплатил аванс в размер на 2000 лева, а на 14.10.2022 г. заплатил сумата от 4347
2
лева – общо за материали и труд, като това било последното плащане по договора. Според
ответника, ищецът му е изплатил сума в общ размер на 9347 лева. Твърди, че е изпълнил
всички дейности точно. Представя подробен списък на положен труд и вложени материали,
на обща стойност 9160,71 лева. Твърди, че тъй като след 14.10.2022 г. ищецът не е извършил
други плащания, за ответника е възникнало правото да претендира неустойка за
неизпълнение в размер на 267,30 лева, съгласно чл.16.1 от договора. Твърди, че през
м.12.2022 г. ищецът безпричинно поискал да бъде спряно извършването на СМР на обекта и
не му върнал оставените от ответника на обекта машини и съоръжения. Оспорва до датата
на получаване на исковата молба, договорът да е бил прекратен или развален, тъй като
ответникът бил изправна страна, а ищецът – неизправна страна по договора. Предявява
възражение за прихващане със сумите: 5973 лева претърпени загуби, от които 2100 лева
стойността на невърнатите машини и съоръжения и 3873 лева от ангажиране на 4-ма
работника за период от 30 работни дни; 4800 лева – пропусната печалба и 267,30 лева –
неустойка по чл.16.1 от договора.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД –връщане на
даденото на отпаднало основание – развален договор за изработка.
Оплакването във въззивната жалба за съществено нарушение на
съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния съд, изразяващо се в
неизпълнение на задължението на съда да определи с доклада по делото правната
квалификация на предявения иск, е неоснователно. ВРС правилно е посочил, че искът е с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и е разпределил доказателствената тежест
съобразно така дадената квалификация. Неправилно ВРС е посочил и как би се разпределила
доказателствената тежест при иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – за връщане
на дадено без основание, но такъв иск не е разглеждан и в постановеното решение изрично е
посочено, че същото е по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – връщане на
дадено при отпаднало основание.
Първоинстанционният съд, въпреки правилно разпределената доказателствена
тежест, неправилно е указал на ищеца, че носи тежестта да докаже извършените от
ответника СМР и вложените материали и тяхната стойност. Това указание неправилно е
било отправено към ищеца като същевременно е било и ненужно, тъй като, от една страна,
доказването на тези обстоятелства е в тежест на ответника, който носи тежестта да докаже
наличие на основание за задържане на получената сума, а, от друга страна, ответникът е
посочил и представил доказателства именно за установяване на тези факти.
Независимо от горното, извършените от ВРС процесуални нарушения не са
съществени и не са препятствали упражняването на процесуалните права на страните и
попълването на делото с необходимите доказателства. Затова и въззивният съд, като
инстанция по съществото на спора, с определението си по чл. 267, ал. 1 от ГПК не е бил
длъжен да дава указания до страните относно възможността да предприемат съответни
процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са
пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на
доклада и дадените указания.
Между страните е сключен договор за изработка, за извършване на конкретни СМР,
за срок от тридесет работни дни, считано от датата на изплащане на авансова сума в размер
на 2500 лева.
Първият спорен пред настоящата инстанция въпрос е относно размера на изплатените
от ищеца на ответника суми по сключения договор.
Безспорно е плащането на следните суми срещу издадени от ответника разписки: на
30.09.2022 г. – 2000 лева – аванс (за труд); на 14.10.2022 г. – 4347 лева – аванс за материали и
труд и на непосочена в разписката конкретна дата през 2022 г. – 3000 лева – аванс за
материали (2500 лв.) и труд (500 лв.), т.е. общо 9347 лева.
Въззивният съд споделя извода в решението на ВРС, че в договора между страните се
3
съдържа ясното изявление, че авансовата сума от 2500 лева е заплатена „в момента на
подписване на настоящия договор“, поради което при тълкуване волята на страните
съобразно чл. 20 от ЗЗД, следва да се приеме, че самият договор представлява доказателство
за извършеното плащане, без да е необходимо съставянето на отделен документ. В този
смисъл правилен е и извода, че попълнената дата 25.09.2022 г. в представената от ответника
подписана само от него разписка за сумата от 3000 лева, от която 500 лева за аванс за труд и
2500 лева за материали, не е достоверна, поради което същата не се отнася за плащането,
извършено на 25.09.2022 г. – деня на сключване на договора. Съответно, правилен е и извода
на районния съд, че общият размер на платените от ищеца суми е 11847 лева, каквото е и
твърдението в исковата молба.
На следващо място, спорен е въпросът дали е налице виновно неизпълнение на
задълженията на ответника да извърши възложените му работи в уговорения срок,
съответно надлежно ли ищецът е упражнил потестативното право за разваляне на договора.
Страните не спорят, че ответникът не е спазил срока на договора, който е 30 работни
дни от извършване на авансовото плащане, т.е. до 04.11.2022 г. Видно от събраните по
делото гласни доказателства, към края на декември 2022 г., договорът не е бил изпълнен.
Ответникът не установява причини за неизпълнението, за които не отговаря. Неоснователно
е твърдението, че ответникът не му е изплащал своевременно дължими суми, поради което
бил в забава. Видно от уговореното в т. 15.6. от договора след заплащане на аванса от
2500,00 лева при подписване на договора, възложителят дължи междинни плащания в
размер до 80% (осемдесет на сто) от уговорената обща цена (23 870,00 лева), като при всяко
междинно плащане се приспада съответната авансово заплатена стойност. Възложителят
заплаща поетапно на изпълнителя стойността на актуваните и действително извършени
дейности на база представени количествено-стойностни сметки за извършените СМР.
Количествата на извършените СМР се установяват с двустранен протокол. Междинните
плащания се извършват в тридневен срок след представяне на документите за извършени
СМР и предоставяне на фактура.
В случая страните са подписали два протокола за извършени СМР – № 1/08.10.2022 г.
и № 2/28.10.2022 г., с които са установени СМР на стойност общо 4763,93 лева за положен
труд. Ответникът не твърди да е издал и не представя фактури. Според твърдението на
ответника в отговора на исковата молба, стойността на закупените от него и вложени на
обекта материали е 2415,17 лева. При така установените количества и стойности на вложени
на обекта материали и положен труд общо в размер на 7 179,10 лева, дори признатите от
ответника плащания в общ размер на 9347 лева надвишават стойността на извършените
СМР, поради което не е налице неизпълнение на задължение на ответника за извършване на
междинно плащане в тридневен срок след представяне на съответните документи и
предоставяне на фактура. Следователно, ищецът не е бил в забава за дължими плащания и е
бил изправна страна по договора.
Видно от показанията на разпитаните по делото свидетели, в т.ч. тези, които са
работници на ответника и са заинтересувани от изхода на делото в негова полза, единият от
четиримата работници (св. И.) е работил на обекта само четири дни, като през същия
период, работодателят му бил ангажиран на още два-три обекта. Друг от работниците (св.
В.) работил до края на месец октомври. Същият в показанията си заявява, че само в периода
септември – октомври били на обекта всеки ден, като в края на месец октомври се
прехвърлили на други обекти на изпълнителя. От показанията на всички разпитани
свидетели се установява неизвършена част от възложената работа, като точния вид и
количество на довършената част от възложените с договора СМР не е установена нито с
гласните доказателства, нито с приетите по делото експертизи. Същевременно, от събраните
свидетелски показания по несъмнен начин се установява, че незавършената работа не е била
незначителна.
Възражението на ответника че през м. декември 2022 г. не е бил допуснат от ищеца
на обекта не променя този извод, тъй като при забава на изпълнителя повече от месец вече е
било ясно, че той няма да може да изпълни в срок работата, с което съгласно чл. 262, ал. 2 от
ЗЗД е възникнало право на поръчващия да развали договора. Ето защо, съдът намира, че
ищецът надлежно е упражнил правото си да развали договора с едностранно волеизявление,
отправено до насрещната страна. Същото е било получено в писмен вид на 19.07.2023 г.
4
Ответникът не установи по несъмнен начин, че до датата на отправяне на изявлението и в
подходящ срок след това е изпълнил задълженията си или е предложил изпълнение.
Предвид обстоятелството, че към датата на изявлението за разваляне на договора са били
изминали повече от шест месеца от крайния срок за изпълнение, който е 30 работни дни,
считано от 25.09.2022 г., съдът намира договора за развален.
Доколкото сключеният между страните договор за изработка е за продължително
изпълнение, развалянето има действие занапред – чл. 88, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД. Отпадането на
основанието за получаване на възнаграждение по договора се отнася само за неизпълнената
част и не се дължи връщане на сумите, които са заплатени за изработеното до датата на
развалянето.
От показанията на свидетелите еднозначно се установява, че на обекта са доставени
закупени от изпълнителя материали като не са налице данни някаква част от тях
впоследствие да е била изнесена от обекта. Ето защо, съдът приема за доказана доставката
на описаните в отговора на исковата молба материали на обща стойност 2 415,17 лева. По
отношение на вида и количеството на извършените СМР, т.е. вложения труд, съдът приема
за доказано обективираното в двата подписани от страните протоколи от 08.10.2022 г. и
28.10.2022 г. на стойност 4763,93 лева. Съответно, не се установиха по несъмнен начин
извършени СМР и доставени материали, надвишаващи по вид, количество и стойност
установените с двустранните протоколи и в представената от ответника справка за вложени
материали.
При това положение от общо заплатен аванс само за труд в размер на 5 000 лева
неусвоената сума е в размер на 236,07 лева и подлежи на връщане. Разликата между
заплатената само за материали сума в размер на 2 500,00 лева, установена с разписката без
посочена дата, и общата стойност на вложените материали 2 415,17 лева е в размер на 84,83
лева и подлежи на връщане. На връщане подлежи и сумата от 4347,00 лева, предоставена
срещу разписка от 14.10.2022 г. Така заплатената от ищеца сума, надвишаваща установената
по делото стойност на вложените труд и материали е в размер на 4 667,90 лева, до който
размер предявеният частичен иск се явява основателен.
Предявеното от ответника възражение за прихващане съдът намира за неоснователно
по следните съображения:
Не се установи чрез пълно и главно доказване, че ищецът не е върнал на ответника
негови машини и съоръжения на стойност 2 100,00 лева. Твърденията на свидетелите в тази
насока са противоречиви и се отнасят само до факти свързани с използвани от ищеца на
обекта негови машини и инструменти. Неизяснено остана, дали тези вещи са били
пренесени на други обекти след като работниците или част от тях са напуснали процесния
обект, както и не се установи преди завеждане на делото ответникът по някакъв начин да е
заявил пред ищеца или чрез съответните органи претенции за връщане на описаните вещи.
Претенцията за сумата от 3873 лева от ангажиране на 4-ма работника за период от 30
работни дни е неоснователна по самото си твърдение. Ответникът, който получава плащане
за извършване на възложената работа, има задължение да плати заплата на работниците си, а
видно от подписаните двустранни протоколи, ищецът е заплатил за труд по-голяма сума от
претендираната като загуба.
Не се установи забава на ищеца за извършване на междинни плащания, което води до
извод за неоснователност на претенцията за мораторна неустойка.
Пропусната печалба в размер на 4 800,00 лева не се установи от събраните по делото
доказателства. По правната си същност претенцията е за обезщетяване на вреди под
формата на пропуснати ползи. На първо място, право на обезщетение за вреди има
изправната страна по договора. В случая се установи, че ответникът е неизправна страна, а
ищецът правомерно е упражнил правото си на разваляне на договора, което обуславя извод
за неоснователност на претенцията. Освен това, пропуснатата полза не се предполага, а
следва да бъде доказана в процеса. Такова доказване в случая не е проведено от ответника.
По отношение на неоснователността на предявеното възражение за прихващане
съдът препраща и към мотивите на ВРС на осн. чл. 272 от ГПК.
С оглед на гореизложеното предявеният частичен иск следва да бъде уважен до
5
размер на сумата от 4 667,90 лева, а за разликата до 5000 лева – да се отхвърли като
неоснователен. Поради несъвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции по
отношение на размера, до който искът се явява основателен, решението на ВРС ще бъде
частично отменено.
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право
съразмерно на уважената част от иска на разноски в първата инстанция в размер на 1176,31
лева от общо направени разноски в размер на 1260 лева. Същият като въззиваема страна е
направил разноски в размер на 800,00 лева, от които съразмерно на отхвърлената част от
жалбата ще се присъди сумата 746,86 лева или общо за двете съдебни инстанции 1923,17
лева.
Ответникът е направил разноски в първата инстанция в общ размер на 1 900 лева, от
които съразмерно на отхвърлената част от иска ще му се присъди сумата 126,20 лева. Във
производството пред ВОС в качеството на въззивник е направил разноски в общ размер на
700 лева, от които съразмерно на уважената част от жалбата ще му се присъди сумата 46,49
лева или общо за двете съдебни инстанции 172,69 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 4139/19.11.2024 г., постановено по гр. д. № 9153/2023 г. по
описа на РС – Варна, в частта, с която „Делта Инвестмънт Билд“ ЕООД, ЕИК *********, е
осъдено да заплати на М. А. А., ЕГН **********, сумата от 332,10 лева представляваща
разлика над сумата от 4 667,90 лева до предявения размер от 5000 лева, както и в частта за
разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на М. А. А., ЕГН **********, със съдебен адрес: ****, за
осъждане на „Делта Инвестмънт Билд“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, ул. „Райко Жинзифов“ № 3, ет.1, ап.2, да заплати на М. А. А.,
разликата над сумата от 4 667,90 лева до предявения размер от 5000 лева – частичен иск
от претенция в пълен размер на 7083,07 лева, представляваща подлежаща на връщане сума
по развален договор за извършване на строително-монтажни работи в ресторант
„Камината“, находящ се в гр. Варна, ул. „Дрин“ № 16, сключен на 25.09.2022 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
17.07.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.55, ал.1, т.3
ЗЗД.
ОСЪЖДА „Делта Инвестмънт Билд“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на М. А.
А., ЕГН **********, сумата от 1923,17 лева, представляваща разноски по делото пред ВРС
и ВОС, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА М. А. А., ЕГН **********, да заплати на „Делта Инвестмънт Билд“
ЕООД, ЕИК *********, сумата от 172,69 лева, представляваща разноски по делото пред
ВРС и ВОС, на основание чл.78, ал. 3 и ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно (чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6