О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………../…………01.2020г.
гр.Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
като разгледа докладваното от съдията Атанасов
въззивно частно търговско дело №2028 по описа за 2019г.,
за да се произнесе съобрази, следното:
Производството е по реда на
чл.248, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна жалба подадена от адв.В.В.Т. и адв.К.И.Б., действащи чрез адв.М.Л., със съдебен адрес:***, против Определение №11860/11.09.2019г. по гр.д.№13944/2018г. по описа на РС Варна, с което допълнено постановеното по делото решение, в частта за разноските, чрез присъждане на възнаграждение в полза на адвокат К.И.Б. за осъществена безплатна защита на длъжника, в заповедно производство по ч.гр.д.№7245/2018г. на ВРС в размер на 50лв.
С частната жалба, се поддържа, че атакуваното определение е необосновано, неправилно и незаконосъобразно. Оспорват изводите на съда относно приложимият ред за определяне на размера на дължимото адвокатското възнаграждение за защита на длъжник в заповедно производство, като са развити подробни съображения и е посочена относима съдебна практика. Моли се въззивният съд да отмени, атакуваното определение и да осъди ищеца да заплати да заплати пълния претендиран размер на адвокатско възнаграждение, дължимо за защита в заповедното производство на основание чл.38, ал.2 вр. с чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, а именно 200лв. в полза адв.В.Т. и още 150лв. в полза на адв.К.Б., като общо възнаграждение в размер на 400лв. за един адвокат по смисъла на чл.78, ал.3 вр. ал.1 от ГПК.
Ответника по частната жалба “А1 България“ ЕАД /с предишно наименование “Мобилтел“ ЕАД/, с ЕИК *********, е подал отговор с който се поддържа становище за неоснователност на същата.
Съдът,
след като обсъди доводите на страните във връзка с обжалвания съдебен акт и
прецени доказателствата по делото, намира за установено от фактическа и правна страна, следното:
Частната жалба е подадена в срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт, но е недопустима, тъй като не изхожда от надлежна страна.
Производството по гр.д.№13944/2018г. на РС Варна има за предмет иск по чл.422 от ГПК за установяване на съществуване на задължение по издадена заповед за изпълнение, след подадено възражение от длъжника в заповедно производство, чрез пълномощниците му адв.В.Т. и адв.К.Б., които са предоставили безплатна защита по реда на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА. Исковият процес е приключил с частично уважаване, респективно отхвърляне на иска, като ищеца е осъден да заплати на адв.Светослава Куньова, в качеството ѝ на пълномощник на ответника, деловодни разноски за исковият процес, съразмерно с отхвърлената част от претенцията, изразяващи се в адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.3 от ЗА в размер на 346.65лв.
След подадена молба с правно основание чл.248 от ГПК от адв.В.Т., в лично качество и от адв.К.Б., като пълномощник на ответника, първоинстанционния съд е постановил атакуваното определение, като е присъдил част от претендираните разноски за заповедното производство от по 144.15лв. за всеки от адвокатите, а именно адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.1, т.3 от ЗА в размер на 50лв. в полза на адв.К.Б..
Против горецитираното определение, е подадена частна жалба, която е предмет на настоящото производство, като с уточнителна молба от адв.В.Т. и адв.К.Б. изрично уточняват, че са подали същата в лично качество, защото когато се касае за адвокатски хонорар дължим по реда на чл.38 ал.2 от ЗА, те имат качеството на лица, разполагащи със самостоятелна легитимация да предявят, както молбата по чл.248 от ГПК, така и частната жалбата срещу постановеното от съдът определение.
Настоящият съдебен състав намира, че жалбоподателите адв.В.Т. и адв.К.Б., не са легитимирани в лично качество да атакуват определението по гр.д.№13944/2018г. на РС Варна, с което допълнено решението, в частта за разноските. Според преобладаващата и трайна съдебна практика адвокатското възнаграждение дължимо на основание чл.38, ал.2 от ЗА, се присъжда директно на процесуалния представител на страната, като по отношение на неговото присъждане се прилагат процедурните правила по чл.78 и сл. от ГПК. Ето защо адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 от ГПК, се присъжда по искане на страната и следва да бъде включено в списъка на разноските, тъй като с оглед разпоредбите на ГПК, същото е част разноските по делото, а не представлява самостоятелна претенция на адвоката към ответната страна. В резултат, от което молбата за изменение на решението в частта за разноските, макар и дължими по чл.38, ал.2 от ГПК, е допустима само по искане на страната в едномесечен срок от постановяване на решението, респективно правото на обжалването на определението по чл.248 от ГПК принадлежи на страната, като то може да се упражни лично или чрез пълномощник. В посочения смисъл, са постановени Определение №9 от 07.01.2016г. по ч.т.д.№3590/2015г. на ВКС, II т.о., Определение №257 от 23.06.2016г. по ч.гр.д.№2199/2016г. на ВКС, III г.о. и Определение №50 от 23.03.2018г. по ч.гр.д.№772/2018г. на ВКС II г.о. Изводът, че легитимирана да обжалва определението за изменение на решението в частта за разноските за адвокатски хонорар дължим по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, е страната, а не лично нейният адвокат, макар същият да я е представлявал при условията на безплатна правна помощ, се подкрепя и от многобройните съдебни актове постановени от ВКС по подадени жалби лично от страните или от тях, чрез пълномощници. Така в Определение №5 от 03.01.2019г. по ч.т.д.№2934/2018г. на ВКС, II т.о., Определение №8 от 8.01.2018г. по ч.т.д.№2848/2017г. на ВКС, I т.о., Определение №26 от 29.01.2018г. по гр.д.№495/2017г. на ВКС, IV г.о. Определение №27 от 02.02.2018г. по гр.д.№2273/2017г. на ВКС, I г.о., Определение №5 от 03.01.2020г. по ч.т.д.№914/2019г. на ВКС, II т. о. и много други.
За пълнота следва да се отбележи, че настоящия съдебен
състав, не споделя посочената от жалбоподателите практика,
обективирана в Определение №103 от 23.02.2017г. по ч.гр.д.№626/2017г. по ВКС, IV г.о.
и Определение №3747 от 11.09.2017г.
по ч.гр.д.№4731/2016г. на САп.С,
тъй като същата е изолирана и влиза в противоречие с константната практика на
ВКС. Наред с това възприетото в посочените две определения, че задължението за
заплащане на адвокатско
възнаграждение, което кореспондира на задължение на неоснователно
предизвикалата правния спор страна, е притезателно
субективно право, придава на акцесорното
задължение /вземане/ за разноски правната природа на искова претенция, каквато то, както се посочи по-горе няма.
В случая изрично изявление на жалбоподателите, че подават в лично качество жалбата против определението за изменение на решението в частта за разноските, налага
извода, че процесната жалба е подадена от ненадлежна страна, респективно че е процесуално недопустима и следва да
се остави без разглеждане.
Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ без разглеждане частната жалба подадена от адв.В.В.Т. и адв.К.И.Б., действащи в лично качество, против Определение №11860/11.09.2019г. по гр.д.№13944/2018г. по описа на РС Варна, с което допълнено постановеното по същото дело решение, в частта за разноските, като недопустима.
Определението подлежи на обжалване, с частна
жалба пред
Варненски апелативен съд, в едноседмичен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.