Р е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 02.08.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Плевенски окръжен съд, ІІІ
- ти състав, гражданска колегия в публично заседание на пети юли през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря велислава трифонова
в присъствието
на Прокурора
като разгледа докладваното
от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 232 по описа
за 2018 год., на основание данните по делото и закона,
за да се
произнесе, взе предвид:
Производство е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 322/28.12.2017 г. по гр.д. № 293/2017
г. Районен съд гр. Червен бряг е отхвърлил като неоснователен и недоказан
предявеният от Н.Й.Н. против Г.Х.Х., М.Х.Ж. и ЕТ „С.И“, гр. Кнежа, ЕИК ******,
представляван от собственика С.И иск с правно основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД за прогласяване на нищожността поради противоречие с добрите нрави на
договор за аренда на земеделска земя, сключен на 20.11.2015 г. между Г.Х.Х. и М.Х.Ж.
от една страна и ЕТ „С.И“, гр. Кнежа, ЕИК ******, представляван от собственика С.И,
вписан в СВ към АВ гр. София с вх. № 2824/20.11.2015 г. акт № 8 том ІV дело №
1120/2015 г..
Със същото решение ЧРС е осъдил Н.Й.Н. на
основание чл. 78 ал. 3 от ГПК да
заплати:
- на Г.Х.Х. направените по делото разноски в размер на 300 лв.;
- на ЕТ „С.И“, гр. Кнежа, ЕИК ******, представляван от собственика С.И направените по делото разноски в размер на 1 100 лв..
Недоволен от постановеното
решение е останал въззивникът Н.Й.Н., който го обжалва в законния срок. В жалбата се излагат доводи за недопустимост,неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на постановеното решение. Според
въззивника неправилно ЧРС е разгледал иск за нищожност на целия договор, при
положение, че въззивникът е собственик на 1/6 и.ч. от земите, предмет на
договора за аренда, която и.ч. е с площ 15 237 кв.м.. Според въззивника ЧРС
не е обсъдил направеното от него възражение за нееквивалентност на насрещните
престации, коята нееквивалентност нарушава добрите нрави. Според въззивника
неправилно ЧРС не е разгледал поведението на арендаторите след сключване на
договора, тъй като с продажбата на съсобствените си и.ч. от имотите 20 дни след
сключване на договора за аренда според въззивника същите са показали
намерението си да увредят останалите собственици чрез обвързване с 30 годишен
договор за аренда, което намерение противоречи на морала и добрите нрави.
Според въззивника неправилно ЧРС не се е произнесъл по искането му по реда на
чл. 192 от ГПК за изискване на справка от Кооперация „****“ за дългогодишните
незаконосъобразни действия на ЕТ „С.И“ , гр. Кнежа във връзка с ползването на
съсобствените земи. Според въззивника неправилно ЧРС е приел за преклудирано
искането му направено в първото по делото заседание за разпит на свидетелката И.К.П.за
установяване на умишлени действия на ответника по иска Г.Х.. Твърди се също, че
неправилно ЧРС не е допуснал поисканата от него експертиза, която да определи
сумата по договора за аренда в размер на 20 дка при 91,427 дка за период от 29
години и прогнозната сума за годишните рентни плащания за същия период по реда
на чл. 37в от ЗСПЗЗ за земята, предмет на договора. Въззивникът твърди също, че
неправилно ЧРС не се е произнесъл по направените от него искания с писмено
становище от 22.09.2017 г. за събиране на писмени доказателства по реда на чл.
190 от ГПК, намиращи се в ответниците, в това число декларация по чл. 33 от ЗС
от ответниците по иска Г.Х.Х. и М.Х.Ж.. Моли се окръжният съд да отмени
решението на ПлРС и да постанови ново, с което да уважи изцяло предявения иск,
като присъди на въззивника направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.
в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор срещу въззивната жалба от въззиваемата страна Г.Х.Х. чрез пълномощника му адвокат Ц.Ц., в
който се оспорва основателността на жалбата.
в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор срещу въззивната жалба от въззиваемата страна ЕТ „С.И“, гр. Кнежа, ЕИК ******, представляван
от собственика С.И чрез пълномощника му адвокат Н.И., в
който се оспорва основателността на жалбата. Според въззиваемата страна
доказателствените искания, направени с въззивната жалба се явяват късно
направени и възможността за тях е преклузирана при условията на чл. 266 ал. 1
от ГПК, тъй като страната е можела да ги направи в първата инстанция.
Алтернативно се прави възражение за тяхната недопустимост поради липсата на
връзка със спора за нищожност на договора за аренда. С отговора се представя
заверен препис на договор за правна помощ и се претендират направените пред
въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
1 000 лв..
в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен
отговор срещу въззивната жалба от въззиваемата страна М.Х.Ж..
В с.з. въззивникът се явява лично и поддържа
подадената въззивна жалба и депозираните по делото писмени становища от
въззивника и пълномощника му адвокат Г. С., като претендира направените по делото разноски. Прави възражение
за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от въззиваемият ЕТ „С.И“ , гр. Кнежа. По делото са
депозирани писмени бележки от адвокат Г. С., в които се поддържа предявения
иск. Позовава се на неравноправни клаузи на договора за аренда между страните,
както и на това, че договорът между страните е потребителски и развива подробни
аргументи в защита на тезата си.
Въззиваемата страна Г.Х.Х.
се явява лично, оспорва основателността на въззивната жалба и поддържа писмения
отговор. По делото е депозирана писмена молба от пълномощника на страната
адвокат Ц.Ц., в която също оспорва основателността на въззивната жалба и се
поддържа писмения отговор. Претендират се направените разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 150 лв. и представя списък на разноските. По делото са депозирани и
писмени бележки от въззивника Г.Х.Х.,
в които изяснява хронологично отношенията си с въззивника.
Въззиваемата страна М.Х.Ж. не се явява, но по
делото е депозирана писмена молба от пълномощника на страната адвокат Ц.Ц., в
която се оспорва основателността на въззивната жалба и се поддържа писмения
отговор. Претендират направените разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 200 лв. и представя договор за правна помощ, пълномощно и списък на
разноските.
Въззиваемата страна ЕТ „С.И“, гр. Кнежа,
представляван от собственика С.И не се явява, но чрез пълномощника си адвокат Н.И.
оспорва основателността на въззивната жалба и поддържа писмения отговор. Претендира
направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 100 лв. и
представя списък на разноските.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията,
изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред
първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията
на закона, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок по чл. 259 от ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Районен съд гр. Червен бряг е сезиран от Н.Й.Н.
с иск с правно основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, предявен против Г.Х.Х., М.Х.Ж.
и ЕТ „С.И“, гр. Кнежа, ЕИК ******, представляван от собственика С.И за
прогласяване на нищожността поради противоречие с добрите нрави на договор за
аренда на земеделска земя, сключен на 20.11.2015 г. между ответниците, с
нотариална заверка на подписите на страните от нотариус Я.Я., рег. № 022 на НК
и район на действия РС – Червен бряг, който договор е вписан в СВ при РС –
Червен бряг вх. рег. № 2818/20.11.2015 г., акт № 5, том ІV, дело № 1120/2015
г..
Според ищеца договорът за
аренда е нищожен като сключен в противоречие с добрите нрави поради това, че
съсобствениците му Г.Х. и М.Ж. са сключили договора и за притежаваните от ищеца
идеални части от имотите, поради това, че договореното арендно плащане е в
размер на 20 лв./дка, което значително занижено в сравнение със средното
арендно плащане за района, което е в размер на 32 лв./дка и е заплащано на
ищеца до момента от ОбС „***“, като договорът не предвижда увеличаване на
аредното плащане по време на действието си, поради това, че договорът е сключен
за срок от 30 години, който е прекалено дълъг срок, поради договорената клауза
за неустойка по чл. 13 т. 4 от договора, както и поради поведението на
съсобствениците му, които чрез дарение и покупко-продажба скоро след сключване
на договора за аренда са прехвърлили правата си върху съсобствените имоти на
арендатора ЕТ „С.И“, гр. Кнежа, което поведение според ищеца цели единствено
увреждането му чрез сключване на безполезен за него договор, при който ще
получава по-ниска цена от тази, получавана до момента от ОбС „***“, както и
цели да го принуди да прехвърли собствеността си на арендатора, което в
съвкупност според ищеца води до нееквивалентност на насрещните престации на
страните по договора.
С
отговора на исковата молба депозиран пред ЧРС от ответника ЕТ „С.И“, гр. Кнежа, ЕИК ******, представляван
от собственика С.И чрез пълномощника му адвокат Н.И. се оспорва основателността
на предявения иск.
С
отговора на исковата молба депозиран пред ЧРС от ответника Г.Х.Х. чрез пълномощника му адвокат Ц.Ц. се
оспорва допустимостта и основателността на предявения иск.
С отговора на исковата молба депозиран пред ЧРС от ответницата М.Х. Кръстева се оспорва допустимостта и основателността на предявения иск.
За да отхвърли изцяло предявения иск Червенобрежкият
районен съд е приел, че искът е допустим като предявен при наличие на правен
интерес за ищеца като съсобственик на отдадените под аренда земеделски страни,
но неоснователен по изложените в исковата молба правни доводи за нищожност на
договора. ЧРС е съобразил правната доктрина и цитираната съдебна практика
относно добрите нрави и нищожността на договорите при противоречие с тях и е
приел, че по делото следва да се докаже значителна нееквивалентност на
насрещните престации, като неравностойността трябва да е такава, че практически
да е сведена до липса на престация. ЧРС е обсъдил разпоредбите на чл. 2, чл. 3
ал. 4 от ЗАЗ, чл. 30 ал. 3 и чл. 32 от
ЗС и чл. 21 ал. 1 от ЗЗД и е приел, че договорът за аренда, макар и сключен от
част от съсобствениците е действителен и е породил валидно правно действие и за
съсобствениците, които не са страна по договора, а отношенията с тях следва да
се уредят съобразно чл. 30 ал. 3 от ЗС, като не е небходимо предварително взето
решение от съсобствениците по чл. 32 от ЗС. Съобразявайки цената на договора за
аренда в размер на 20 лв./дка ЧРС е приел, че същата спрямо посочената от ищеца
средна пазарна цена в размер на 32 лв./дка за землището не е нищожна поради
нееквивалентност на насрещните престации водеща до противоречие на договора с
добрите нрави.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта в обжалваната му част, като останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
Въззивният съд приема, че обжалваното решение и
валидно и допустимо, поради което следва да се произнесе по съществото на
спора. Неоснователни са доводите във въззивната жалба в насока за частична
недопустимост на решението, като постановено свръхпетитум относно нищожността
на целия договор, а не само по отношение на притежаваните от ищеца, въззивник в
настоящото производство идеални части от арендованите имоти, тъй от една страна
изрично на стр. 6 от ИМ ищецът е поискал обявяване за нищожен на целия договор
за аренда, а от друга страна договорът с оглед характера му не би могъл да има
за предмет идеални части от земята. Неоснователни са доводите във въззивната
жалба за недопустимост на решението и поради процесуални нарушения, допуснати
от първоинстанционния съд, като въззивният съд приема, че не са налице такива,
предвидени в разпоредбата на чл. 270 ал. 3 от ГПК, а констатираните от
въззивния съд нарушения с определение № 420/13.04.2018 г. по делото са
отстранени от въззивния съд.
Спорно по делото във въззивната инстанция с
оглед изложеното във въззивната жалба е извършена ли е правилна преценка на
събраните в първата инстанция доказателства при формиране на извода за действителност
на договора за аренда, сключен на
20.11.2015 г. между въззиваемите.
Въззивният съд, като съобрази събраните в
първата инстанция писмени доказателства, намира за установено по делото
следната фактическа обстановка:
Безспорно
се установява от представения пред ЧРС в заверен препис договор за аренда на
земеделска земя, сключен на 20.11.2015 г., с нотариална заверка на подписите на
страните от нотариус Я.Я., рег. № 022 на НК и район на действие РС – Плевен, вписан
в СВ при РС – Червен бряг /л. 7-8 от І инст. Дело/, че същият е сключен между Г.Х.Х., М.Х.Ж. като арендодатели и ЕТ „С.И“, гр. Кнежа като арендатор. Установява се, че страните са уговорили арендно плащане в
размер на 20 лв./дка за една стопанска година, като предмет на договора са осем
ниви, из. трайни насаждения и пасище с обща площ 91,427 дка, находящи се в
землището на гр. Червен бряг, като е посочено, че рента се дължи само за обработваемата
земя, приета и описана в споразумение за обработка на масивите между
арендаторите и заверена от ОДЗ и ОСЗ. Установява се, че договорът е сключен за 30
стопански години, считано от 01.10.2016 г.. Установява се от чл. 13 ал. 4 от
договора за аренда, че страните по същия са договорили неустойка в полза на
арендатора при преждевременно прекратяване на договора по вина на арендодателя
или останалите съсобственици, при която последните дължат неустойка в размер на
100 лв. на дка за всяка стопанска година до изтичане на срока на договора.
Безспорно
се установява от представеното пред ЧРС в заверен препис удостоверение за
наследници на Н. Х. *** /л. 9 от І инст. Дело/, че въззивникът и въззиваемите М.Х.
и Г.Х. наред с други лица са негови законни наследници.
Безспорно се установява от
представената пред ЧРС в заверен препис скица на ПИ с площ 27 214 кв.м. в
местността „Камика“ в землището на гр. Червен бряг, с предназначение нива,
издадена от Община Червен бряг /л. 61 от І инст. Дело/, че същата нива е
предмет на договора за аренда, описан по-горе, както и че като нейни
собственици към м. ІІІ 2016 г. са вписани С.И и Н. Х. Н. на основание решение
на ПК – Червен бряг №10В/24.02.1997 г..
Безспорно
се установява от представеното пред ЧРС в заверен препис писмо от ОСЗГ – Червен
бряг до въззивника /л. 10 от І инст. Дело/, че същият е уведомен, че имотите в
землището на гр. Червен бряг, за които е заявил, че иска да бъдат включени в
масиви по чл. 37в ал. 3 т. 2 от ЗСПЗЗ са предмет на договор за аренда, с
изключение на имот с посочен идентификатор.
Безспорно се установява от
представените пред ЧРС в заверен препис извлечения от сметка в Банка ДСК на С.Й.С.
- сестра на въззивника /л. 11, 105-106 от І инст. дело/, че същата е получила
от ОДЗГ Плевен парични суми за бели петна за стопанските 2015/2016 и 2016/2017
години.
Безспорно се установява от представената
пред ЧРС в заверен препис искова молба от С.Й.С. /л. 18 от І инст. дело/, че
същата е насочена срещу останалите наследници на Н. Х. Н., в това число
въззивника и въз основа на същата е образувано гр.д. № 755/2015 г. по описа на
РС – Червен бряг. Установява се, че предмет на предявения иск е делба на
недвижими имоти в землището на гр. Червен бряг, голямата част от които са
предмет на договора за аренда, описан по-горе.
Безспорно се устоновява от
представения пред ЧРС в заверен препис договор за дарение на недвижими имоти,
обективиран в нотариален акт № 91
том VІІ рег. № 4501 дело № 952/2015 г. по описа на нотариус Я.Я., рег. № 022 на
НК и район на действия РС – Червен бряг /л. 40-41, 50-51 от І инст. Дело/, че
въззиваемата М.Х. е дарила на С.И 1/60 и.ч. от недвижимите имоти в землището на гр. Червен
бряг, предмет на договора за аренда, описан по-горе.
Безспорно се устоновява от
представения пред ЧРС в заверен препис договор за покупко – продажба на
недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 92 том VІІ рег. № 4502 дело № 953/2015 г. по описа на нотариус Я.Я., рег.
№ 022 на НК и район на действия РС – Червен бряг /л. 42-44, 47-49 от І инст.
Дело/, че въззиваемите М.Х. и Г.Х. са продали на С.И общо 19/60 и.ч. от
недвижимите имоти в
землището на гр. Червен бряг, предмет на договора за аренда, описан
по-горе.
Безспорно
се установява от представения пред ЧРС в заверен препис протокол от 19.01.2017 г. на Комисия при ОД „***“
гр. Плевен за определяне на средно арендно плащане за предходната стопанска
година за землищата в Област Плевен /л. 54-57 от І инст. Дело/,, че средното
арендно плащане за землището на гр. Червен бряг е 33 лв./дка за ниви и 5
лв./дка за пасище/мера.
С оглед изложените в исковата молба фактически
твърдения въззивният съд намира, че искът, с който е сезиран първоинстанционния
съд намира правното си основание в разпоредбата на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД
като се иска обявяване на договора за нищожен поради накърняване на добрите
нрави, тъй като е налице нееквивалентност на насрещните престации, поради
съвкупността от следните обстоятелства: прекалено нисък размер на арендното
плащане, прекалено дълъг срок на договора, нищожна клауза за неустойка и
поведението на въззиваемите, целящо да увреди останалите съсобственици, в това
число ищеца чрез прехвърляне на собствеността върху притежаваните части от
арендованите имоти на арендатора в кратък срок след сключване на договора за
аренда.
Не следва да се
обсъждат останалите въведени от ищеца в хода на първоинстанционното и въззивното
производство основания за нищожност на договора, в това число като
потребителски договор с неравноправни клаузи, както и представените
доказателства, свързани с тях, тъй като посочените основания за нищожност не са
предмет на предявения с исковата молба иск, а евентуално могат да бъдат предмет
на други искове между страните, заявени в отделни производства.
Искът е допустим поради наличие на правен
интерес, доколкото страните не спорят макар и по делото да не са представени
писмени доказателства в тази насока, че ищецът, въззивник в настоящото
производство в качеството на един от наследниците на Н. Х. ***, починал *** г. е
съсобственик на земеделските земи в землището на гр. Червен бряг, предмет на
договора за аренда. Същият е обвързан от сключения от съсобствениците му
договор за аренда, поради което има правен интерес да атакува действителността
му, независимо, че не участвал в сключването на договора.
В тежест на въззивника, ищец по предявения иск е да докаже, че при сключването на договора са нарушени добрите нрави.
Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките.
В съдебната практика се приема, че основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - нищожност поради противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на поведение. При преценката дали са накърнени моралните норми, съдът следва да съобрази волята на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуването на договорите да установява действителната им обща воля, формирана от всичките им уговорки, да се отчита тяхната взаимна връзка и целта на договора - удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Нееквивалентността на престациите обаче трябва да е в толкова висока степен, че съотношението между престациите да е едната от тях е незначителна и практически нулева, като наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Приема се, че известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес, а следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД, а не нищожност поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл е решение № 24/9.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК на ВКС и др. решения на ВКС, посочени в него.
Въззивният съд като съобрази представените по делото писмени доказателства, подробно описани по-горе, приема, че не е налице значителна нееквивалентност на престациите на страните по процесния договор за аренда, която да обосновава извод за противоречие на договора с добрите нрави. Договорената арендна цена в процесния договор за аренда е в размер на около 60 % от средната пазарна аренда за гр. Червен бряг за ниви за стопанската 2015/2016 г., определена с протокол от 19.01.2017 г. на Комисия при ОД „***“ гр. Плевен и тази нееквивалентност не е в такава степен, че само въз основа на нея да се приеме пълна липса на договорена престация от страна на арендатора. Наред с това в конкретната хипотеза за въззивника, в качеството на съсобственик на имота, обвърван от договора за аренда по силата на чл. 3 ал. 4 от ЗАЗ съществува правната възможност при условията на чл. 13 от договора за аренда и чл. 16 ал. 1 от ЗАЗ да поиска изменение на арендната цена поради несъответствието й със средните пазарни цени на арендното плащане за региона за съответната стопанска година, а при липса на споразумение между страните да поиска от районният съд при условията на чл. 16 ал. 5 от ЗАЗ да вземе решение за увеличение на размера на арендното плащане. Съдът съобрази също, че свободата на договаряне между страните по договора за аренда по отношение на неговия срок е ограничена само от разпоредбата на чл. 4 от ЗАЗ, предвиждаща минимален срок на договора от 5 години, но не и максимален. Разпоредбата на чл. 4 ал. 2 от ЗАЗ, действаща през периода от 1996 г. до 1999 г. и в последствие отменена, изрично предвиждаше, ако договорът бъде сключен за по - дълъг срок да има действие за петдесет години. При липса на законово ограничение на срока на договорите за аренда след 1999 г. страните могат да сключват договори за аренда за значително по - дълги срокове от минимално предвидения срок от 5 години, в това число и тридесетгодишни или по-дълги, като правният интерес от сключването им за дълъг период следва да се преценява с оглед на всички клаузи на договора. Съдът съобрази, че клаузата на чл. 13 ал. 4 от договора предвижда неустойка за сключилия договора в размер, който значително надвишава цената на арендното плащане в съотношение 20:100, т.е. 1:5 за декар само за една стопанска година и размер на обезщетението, обхващащ останалите години до изтичане на договорения срок. Съгласно т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното решение са дадени и принципни критерии, приложими при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, като: естеството на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка - парични или непарични и размерът им; наличието или липсата на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. С оглед предметът и конкретните клаузи на договора за аренда, съдът приема, че същите не предвиждат инвестиции от страна на арендатора, които да обосновават очаквани вреди за арендатора в размер на уговорената неустойка, надвишаваша пет пъти арендната цена и то за целия период на действие на договора от 30 години, което в съвкупност с обстоятелството, че същата се отнася и за съсобственик, който не е участвал при сключване на договора води до извод за нищожност на посочената клауза при условията на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави. Нищожността на клаузата за неустойка от договора сама по себе си не води до нижощност на целия договор, а намира приложение разпоредбата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, като договорът произвежда валидно действие в останалата си част, тъй като нищожната клауза не касае съществен елемент от договора и може да се предположи, че страните биха сключили договора и без наличието на тази клауза, а отношенията между тях във връзка с неизпълнението на договора могат да бъдат уредени по общите правила на чл. 79 и сл. от ЗЗД, уреждащи отговорността при неизпълнение на договор. По делото липсват доказателства поведението на ответниците при сключване на договора да противоречи на установени морални норми като насочено единствено към увреждане на въззивника. Безспорно се установи по делото, че само месец след сключване на договора за аренда арендодателите са се разпоредили безвъзмездно и възмездно с притежаваните идеални части от арендованите имоти в полза на арендатора, поради което към момента въззивникът и въззиваемия арендатор се явяват единствените съсобственици на отдадените под аренда земи, но това поведение на въззиваемите не води до нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави. Преценката за нищожност на договора се извършва към момента на сключването му на основата на клаузите на същия. При сключването на всеки от договорите, в това число договора за аренда въззиваемите, бивши съсобственици с въззивника са упражнявали права произтичащи от правото им на собственост върху земеделските земи, предмет на процесния договор за аренда, а от клаузите на договора, преценени поотделно и в съвкупност не може да се направи извод за сключване на договора за аренда с цел увреждане на въззивника.
С оглед гореизложеното въззивният съд приема, че процесният договор за
аренда от м. ХІ 2015 г., който е сключен в предвидената в ЗАЗ форма - писмена с
нотариална заверка на подписите е породил валидно правно действие както за
страните по същия – арендодатели и арендатор, така и за въззивника в качеството
на съсобственик на отдадените под аренда имоти, тъй като разпоредбата на чл. 3,
ал. 4 ЗАЗ в редакцията си действаща към момента на сключване на арендния
договор допуска същият да бъде сключен само от част от съсобствениците на земеделските земи, като отношенията
между тях се уреждат съобразно разпоредбата на чл.
30, ал. 3 ЗС. Предявения иск с правно
основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД се явява неоснователен и недоказан и следва
да бъде отхвърлен от съда със законните от това правни последици.
При тези правни изводи,
въззивният съд намира, че решението на Червенобрежкият районен съд като правилно и законосъобразно следва
да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение като
неоснователна.
По разноските по делото:
Въззиваемият ЕТ „***“ гр. Кнежа е представил доказателства за направени пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 100 лв. за адвокатско възнаграждение. Въззиваемата М.Х.Ж. е представила доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 200 лв.. По делото е представен списък на разноските, но липсват представени писмени доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение от въззиваемият Г.Х.Х. в полза на адвокат Ц., поради което съгласно т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съдът приема, че по отношение на този въззиваем разноски по делото не следва да бъдат присъждани. В о.с.з. пред въззивната инстанция въззивникът е направил възражение по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК поради прекомерност на заплатеното от въззиваемия ЕТ адвокатско възнаграждение. При съобразяване на разпоредбата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът приема, че минималният размер на адвокатското възнаграждение по отношение на пълномощника на всеки от въззиваемите е в размер на 358 лв.. Съдът достигна до този извод, съобразявайки, че цената на иска за нищожност на договора за аренда, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК е 1 828,54 лв.. Съдът не споделя доводите на въззиваемия ЕТ, че в конкретната хипотеза цената на иска се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, като приема, че по отношение на цената на иска за съществуване на договор за аренда се прилагат правилата за съществуване на договор за наем. В този смисъл е и определение № 487/18.09.2017 г. по ч.т.д. № 1764/2017 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., ТК. С оглед фактическата и правна сложност на спора, която не е значителна съдът приема, че следва да присъди в полза на въззиваемия ЕТ по-нисък размер на адвокатското възнаграждение съобразно минимума предвиден в Наредбата в размер на 358 лв., а в полза на въззиваемата да присъди изцяло направените по делото разноски в размер на 200 лв..
Решението
на въззивния съд е постановено по граждански спор между страните, поради което
с оглед цената на иска, която е под 5 000 лв. е окончателно при условията
на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК и не
подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Водим от
горното, Окръжният съд
Р е ш и:
Потвърждава
решение №
322/28.12.2017 г. по гр.д. № 293/2017 г. на Районен съд гр. Червен бряг.
осъжда Н.Й.Н., ЕГН ********** *** на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК да заплати на ЕТ „С.И“, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представляван от собственика С.Б.И., ЕГН **********
сумата от 358 лв. за
направени по делото разноски във въззивното производство.
осъжда Н.Й.Н., ЕГН ********** *** на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК да заплати на м. х. ж.,
егн ********** ***
сумата от 200 лв. за направени по делото
разноски във въззивното производство.
Оставя
без уважение искането на г. Х. Х.,*** за
присъждане на разноски в размер на 150 лв. пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно
и не
подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията
на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с касационна жалба.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: