Р Е Ш Е Н И Е
№ 312
гр.Плевен, 11.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-гр.Плевен, пети
състав, в публично съдебно заседание на шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Катя Арабаджиева
при
секретаря Бранимира Монова, като разгледа докладваното от съдия Арабаджиева административно дело №252 по описа на Административен съд-Плевен за 2019 год. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и
сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба от Д.С.Т. ***, с ЕГН **********, чрез адв.М.А. ***
и адрес на кантората гр.Плевен, ***, против Заповед
за прилагане на принудителна административна мярка №19-0938-000124/19.01.2019
год. на Началник сектор ПП при ОД на
МВР-Плевен, с която спрямо жалбоподателя
е приложена принудителна административна мярка по чл.171, т.2А от ЗДП
–прекратяване регистрацията на ППС за срок от шест месеца.
С жалбата се навеждат доводи за
незаконосъобразност на оспорената заповед. Сочи се, че заповедта е издадена въз
основа на съставен АУАН затова, че
водачът на МПС- П.Л.П. е управлявал МПС, без да е правоспособен
водач на територията на България, установено чрез РСОД, а именно, представил е
свидетелство за управление с №GG5708992, издадено от
Канада. Излага доводи за незаконосъобразност във връзка с правната квалификация
на деянията, отразени в АУАН, тъй като чл.150А, ал.1 от ЗДвП изисква водачът да
притежава валидно свидетелство за управление на МПС от съответната категория,
каквото водачът притежава, като същото е издадено от Канада. В този смисъл водачът е правоспособен.
Твърди, че правоспособността да се управлява МПС не се поражда от
притежаването на свидетелство за
управление на МПС, като следва ясно да се разграничи придобитата
правоспособност да се управлява МПС от удостоверителния документ за правото да
се упражнява тази дейност. Счита, че за да бъдат отнети и регистрационните
табели на автомобила, следва да се цитира в заповедта и разпоредбата на чл.172,
ал.4 от ЗДвП и най-вече да е установено съставомерно нарушение , което в случая
липсва, тъй като водачът е правоспособен. Моли за отмяна на заповедта. Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
В съдебно заседание жалбоподателят се
представлява от адв.А. *** с надлежно пълномощно на л.4 от делото, който
поддържа жалбата на заявените в нея основания, излага подробни съображения за
нейната незаконосъобразност, моли съда да
я отмени. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът- Началник сектор ПП при ОД на
МВР-Плевен е депозирал подробно писмено становище на л.38-39 от делото, в което
моли да се остави без уважение подадената жалба. В съдебно заседание ответникът се
представлява от юрисконсулт Ф. с надлежно пълномощно на л.50 от делото, която
оспорва жалбата, моли съда да потвърди оспорената заповед по подробни
съображения, които развива в съдебно заседание.
Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Прави
възражение за прекомерност на заплатеното
от жалбоподателя адвокатско възнаграждение в настоящото производство и моли да
бъде намалено до неговия минимален размер.
Административният съд, пети състав, като обсъди
доказателствата по делото и доводите и възраженията на страните, и като извърши цялостна проверка
на оспорената заповед във връзка с правомощията си по чл.168 от АПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Оспорената заповед е връчена на нейния
адресат на 21.02.2019 год., видно от разписката на л.21 от делото, а жалбата е подадена
на 6.03.2019 год., поради което е допустима като подадена в срок и от надлежна
страна-адресат на оспорената заповед, имаща право и интерес от оспорване.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Със Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка №19-0938-000124/19.01.2019 год. на Началник сектор ПП при ОД на МВР-Плевен,
спрямо жалбоподателя е приложена
принудителна административна мярка по чл.171, т.2А от ЗДП –прекратяване
регистрацията на ППС за срок от шест месеца. За да приложи мярката, административният
орган е взел предвид, че на 19.01.2019 год. около 02:10 часа в
гр.Плевен, на кръстовище, образувано от улица „Гренадирска“ и бул. “Данаил
Попов“ с посока на движение ул.“Георги Кочев“, П.Л.П. с ЕГН **********, като
водач и управлява лек автомобил „Тойота Аурис“ с рег ***, извършва следното:
навлиза в горепосоченото кръстовище, като не се съобразява с предписанието на
пътен знак Б1 (Пропусни движещите се по пътя с предимство), като отнема
предимството на правилно движещият се по пътя с предимство лек автомобил
Фолксваген Бора с рег.№***, като го удря странично и реализира ПТП с материални
щети по двата автомобила; управлява МПС, без да е правоспособен водач на
територията на Република България, установено чрез РСОД-представя свидетелство
за управление С №GG5708992, издадено от
Канада. Посочено е в оспорената заповед, че за така констатираното нарушение е
издаден АУАН №АА 189292/19.01.2019 год.
При проверка за законосъобразност на
обжалвания административен акт съгласно изискванията на чл.146 от АПК,
настоящият състав на административния съд намира, че обжалваната заповед е
издадена от компетентен орган съобразно с изискванията на чл.172, ал.1 от ЗДвП.
В случая това е Началникът на сектор ПП при ОД на МВР- Плевен, на когото са
делегирани правомощия, в т.ч. да прилага ПАМ по чл.171, т.2а от ЗДвП, със Заповед № 316з-27/3.01.2018 год. на Директора на ОД на МВР-Плевен, приложена
на л.29-30 от делото.
Оспорената заповед е издадена и в предвидената от закона писмена
форма и съдържа всички реквизити, визирани в чл.59 от Административно
процесуалния кодекс, включително фактически и правни основания за издаването й.
В същата освен позоваване на съставения акт за нарушение, се съдържа подробно
описание на нарушението, станало основание за прилагане на ПАМ. Конкретните
факти, изпълващи хипотезата на чл.171, т.2А, б.“а“ от ЗДвП за прилагане на ПАМ,
са установени с акт за административно нарушение, който съгласно чл. 189, ал. 2
от ЗДвП се ползва с доказателствена сила до доказване на противното, а и следва
да се има предвид, че описаната в акта фактическа обстановка не се оспорва от
жалбоподателя. Съставеният акт за нарушение и останалите приложени по административната
преписка доказателства съгласно чл. 171, ал. 1, изр. 1 АПК, имат
доказателствена сила в настоящия процес. На основание чл. 17, ал. 2 от ГПК, във
вр. с чл. 189, ал. 2 от ЗДвП, съдът при преценката на валидността на АУАН във
вр. с чл. 179 от ГПК, намира, че същият е съставен от компетентен орган по чл.
189, ал. 1 от ЗДвП, има необходимото съдържание по чл. 42 от ЗАНН - съдържа
описание на нарушението, дата, място и обстоятелствата, при които е извършено,
съдържат се необходимите индивидуализиращи данни, като са спазени и относимите
разпоредби на чл. 40 - 43 от ЗАНН за съставянето му. Не подлежат на преценка в
настоящото производство по оспорване на заповедта за прилагане на ПАМ
отразените в АУАН констатации относно извършеното нарушение, нито правната квалификация
на същото. Пропуски и нарушения в процедурата по съставяне на акта за
нарушение, респективно оплаквания във връзка с правната квалификация на
описаните в акта нарушения и относно тяхната съставомерност могат да се правят
в производството пред РС при обжалване на издаденото въз основа на АУАН
наказателно постановление, не и в настоящото. Не подлежи на преценка от съда по
настоящия спор съставомерността на посоченото като извършено в АУАН
административно нарушение, по арг. от чл. 179, ал. 1 от ГПК, а следва да се
прецени само валидността на този акт. На основание посоченото, следва и извод,
че АУАН е издаден от компетентен орган, в установените от закона форма и ред,
поради което е и валидно доказателство, обвързващо съда по смисъла на чл. 179, ал.
1 от ГПК във вр. с чл. 189, ал. 2 от ЗДвП, по отношение на установеното от
фактическа страна в мотивите му. Описаните в акта за установяване на
административното нарушение фактически обстоятелства за извършено
административно нарушение по ЗДвП досежно управление на МПС без наличието на валидно свидетелство за
управление съставляват едновременно и фактически обстоятелства за издаване на
оспорената заповед.
В този смисъл, мярката по чл. 171, т.2а
от Закона за движение по пътищата е принудителна административна мярка, която
няма санкционен характер. Тя се прилага
без оглед на вината; чрез нея се
реализира диспозицията на правната норма. ПАМ по своя характер е вид
административна принуда, за прилагането на която е предвиден специален
процесуален ред. Целта на приложената принудителна административна мярка има
превантивен характер - да осуети възможността на дееца да извърши противоправни
деяния, като тази мярка не съставлява административно наказание (арг. от чл. 12
и чл. 13 от ЗАНН).
Неоснователно е оплакването в жалбата,
че за да бъдат отнети и регистрационните табели на автомобила, следва да се
цитира в заповедта и разпоредбата на чл.172, ал.4 от ЗДвП . Чрез отнемането на
регистрационните табели на автомобила се осъществява изпълнението на мярката,
отделно от това изземването на табелите се извършва още при съставянето на акта
и именно в акта за нарушение , приложен на л.22 от делото, са описани тези 2
бр. рег.табели, който акт от своя страна е описан в оспорената заповед.
Мярката е приложена спрямо жалбоподателя
за минималния предвиден в приложимата норма срок, поради което неизлагането на
мотиви относно продължителността на прилаганата мярка не съставлява нарушение.
При издаване на заповедта са спазени
процесуалните правила на закона. Спецификата на мерките по чл.
171, т.2А от ЗДвП
изключва задължението по чл.
26, ал. 1 от АПК
на органа за предварително уведомяване на заинтересованите лица за започване на
административното производство. Това е така, защото поради специфичната функция
на мярката, изразяваща се в своевременна превенция от извършването на нарушения
и създаване на опасност за движението по пътищата, такова предварително
уведомяване не е задължително и необходимо условие за прилагане на мярката. В
случая неуведомяването на жалбоподателя за започналото производство не влияе на
съдържанието на акта, а и самата характеристика на процесната ПАМ налага
своевременно издаване на заповедта, за да се осъществи функцията, за която тя е
предназначена. От друга страна разпоредбата на чл.
172, ал. 5 от ЗДвП
препраща към АПК единствено по отношение на обжалване на заповедта за налагане
на принудителна административна мярка.
Спазени са материалноправните разпоредби
на Закона за движение по пътищата –чл.171, т.2а, б.а в приложимата към датата
на издаване на заповедта редакция - ДВ,
бр. 2 от 2018 г., в сила от 3.01.2018 г. Цитираната разпоредба предвижда прекратяване на регистрацията на пътно
превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство без
да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за
категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство,
или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по
съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно
отнето по реда на чл.
171, т. 1
или 4 или по реда на чл.
69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно
превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства
– за срок от 6 месеца до една година. Управляваният автомобил е собственост
на Д.С.Т., видно от документ на л.26 от
делото. Този лек автомобил-Тойота Аурис с рег*** е бил управляван от П.Л.П. на
19.01.2019 год. и това е установено от полицейските органи М. и Х. при
извършена проверка, за което е съставен АУАН.
Единственият спорен по делото въпрос е
дали лицето, управлявало МПС –П.Л.П. към датата на съставяне на акта- 19.01.2019
год. е бил правоспособен водач, притежавал ли е валидно свидетелство за управление на МПС. За да отговори на този
въпрос, съдът съобрази следното:
С оглед представеното в
производството Свидетелство за правоуправление на МПС, издадено на П.Л.П. от
Канада – л.56 и превод на л.68, издадено на 21.11.2018 год. и валидно до
13.03.2023 год., категория GG5708992, клас G, обуславящият спора въпрос е дали въпросното
свидетелство е валидно за територията на Република България, предвид
регламентацията в чл. 161 ЗДвП.
Правилата за валидността и
признаването в България на свидетелство за управление на МПС, издадено от чужди държави, са уредени в ЗДвП, както
и в няколко международни договора- -Женевска конвенция
за движение по пътищата от 1949 г., Виенска конвенция
за движение по пътищата от 1968 г. и Споразумението между страните по Северноатлантическия
договор относно статута на техните въоръжени сили. Тези международни договори са
обнародвани, ратифицирани и влезли в сила за България, поради което имат
предимство пред вътрешното законодателство, което им противоречи.
Съгласно правилото на чл. 161 ЗДвП свидетелство за управление на
моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията
на Република България за категорията, за която е издадено, в следните случаи:
държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението
по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към
конвенцията (т. 1); държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия
договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква
"а" от него (т. 2); свидетелството е придружено от легализиран превод
на български език (т. 3); свидетелството е международно и отговаря на
изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата (т.
4); свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от
друга държава - страна по Споразумението за Европейското
икономическо пространство,
или от Конфедерация Швейцария (т. 5).
Анализът на разпоредбата
сочи, че в Република България се признават и са валидни чуждестранни национални
свидетелства, които не са издадени от държава - членка на Европейския съюз, или
от друга държава - страна по Споразумението за Европейското
икономическо пространство,
или от Конфедерация Швейцария, като конкретните изисквания в зависимост от
държавата, издала свидетелството и статута на водача, се съдържат в Конвенцията
за движението по пътищата (КДП), подписана във Виена на 8.11.1968 г., Споразумението между страните по Северноатлантическия договор
относно статута на техните въоръжени сили, както и в ЗДвП. Приложима по отношение на правилата
за валидност е и Женевската конвенция от 1949 г., но само за свидетелства,
издадени от договарящите държави по нея, които не са страни по КДП. Това е
така, т. к. по силата на чл. 48 КДП, тя отменя и замества Женевската конвенция в отношенията на страните по нея. Следователно за
държави, подписали и двете конвенции, се прилагат правилата на КДП. За тези,
които не са страни по КДП, се прилага Женевската конвенция. Към момента последната урежда взаимоотношенията
между България и следните държави, които не са страни по КДП: Алжир, Аржентина,
Австралия, Бангладеш, Барбадос, Бенин, Ботсуана, Буркина Фасо, Камбоджа, Канада,
Конго, Кот д‘Ивоар, Кипър, Доминиканска република, Египет, Фиджи, Гватемала,
Хаити, Исландия, Индия, Ирландия, Йордания, Лаос, Ливан, Лесото, Мадагаскар,
Малави, Малайзия, Мали, Малта, Намибия, Нова Зеландия, Нигерия, Папуа Нова
Гвинея, Парагвай, Руанда, СиераЛеоне, Сингапур, Шри Ланка, Сирия, Того,
Тринидад и Тобаго, Уганда, САЩ, Ямайка, Япония.
В случая, процесното СУМПС
не отговаря на изискванията на чл. 161, т. 1 ЗДвП, т. к. Канада не е страна по
Конвенцията за движението по пътищата (КДП), подписана във Виена на 8.11.1968
г. Безспорно процесното СУМПС не попада и в хипотезата на чл. 161, т. 2 ЗДвП, макар Канада да е страна по Споразумението
между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните
въоръжени сили, тъй като
водачът П. не е доказал, нито твърди да има статут на член на въоръжената сила
или цивилен компонент (т.е член на личния състав, принадлежащ към сухопътните,
военноморските или военновъздушните въоръжени сили на изпращаща държава, който
е на територията на България във връзка с изпълнение на служебни задължения, респ.
цивилният личен състав, придружаващ въоръжената сила на изпращаща държава,
който е на работа във въоръжените сили на изпращаща държава и не включва
граждани и лица с постоянно местожителство в държавата, където е разположена
въоръжената сила). Ако притежателят на СУМПС има посочения статут, органите в
България признават за валидни без шофьорски изпит свидетелствата за
правоуправление или военната шофьорска книжка, издадени от изпращащата държава.
Признава се самото свидетелство без необходимост да са изпълнени допълнителни
условия, като напр. легализиран превод. Няма ограничения по отношение на срока,
в който са валидни на територията на България. Но, поради липса на такъв статут
на П. по Северноатлантическия
договор, както беше посочено, не е налице хипотезата на чл.161, т.2 от ЗДвП. Представеното
от жалбоподателя СУМПС не съответства и на изискванията на Приложение № 7 от
КДП, за да бъде приложена хипотезата на чл. 161, т. 4 ЗДвП, т. к. не представлява международно
свидетелство за управление на МПС от една страна, а от друга страна и както
вече беше посочено, Канада не е страна по КДП. По делото действително е
приложено като доказателство и Международно свидетелство за правоуправление на
МПС на л.72, но то е издадено на 6 февруари 2019 год., т.е. след датата на
констатиране на нарушението -19.01.2019 год., поради което към последната дата
водачът П. не е разполагал и с такова свидетелство. Безспорно не е приложима и
хипотезата на чл. 161, т. 5 ЗДвП, защото процесното СУМПС не е
издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна
по Споразумението за Европейското
икономическо пространство,
или от Конфедерация Швейцария.
Канада е страна по Женевската конвенция от 1949 год.
и именно тази Конвенция регламентира изискванията за валидност на издадените от
Канада чуждестранни свидетелства. Ето защо лицето е следвало да представи
свидетелство за управление на МПС с легализиран превод на български език или
международно свидетелство, което отговаря на Женевската конвенция. Международното свидетелство за
правоуправление на МПС, както вече беше констатирано от съда, е издадена на
името на жалбоподателя и е приложено като доказателство по делото на л.72-то е
с №617476/6.02.2019 год., издадено в Маркхам, Онтарио, но то е издадено на 6
февруари 2019 год., т.е. след датата на констатиране на нарушението -19.01.2019
год., поради което към последната дата водачът П. не е разполагал и с
такова свидетелство и в този смисъл не е разполагал международно свидетелство,
което да отговаря на Женевската конвенция.
Последната хипотеза на закона (чл.161, т.3 от ЗДвП) изисква представеното от водача при проверката свидетелство за управление на МПС да е придружено от легализиран превод на български език. В случая при проверката на 19.01.2019 г. П. е представил само СУМПС, издадено от Канада, като по делото е представен превод на свидетелството, но не се твърди от жалбоподателя, нито е установено от контролните полицейски органи , че такъв превод е представен и при проверката. Следва да се посочи още, че Канада не се е присъединила към Конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове (Хагската конвенция), макар и България да е страна по нея, поради което следва издаденото от Канада СУМПС да се легализира по установения ред. В случая легализация на свидетелството на жалбоподателя не е извършена в рамките на административното производство, тъй като в оспорената заповед и в акта за нарушение е описано, че П. е представил единствено СУМПС, издадено от Канада. Пред настоящата инстанция -на л.68 от делото, е представен превод от К.Г. Комитски-преводач №01396-1-Министерство на външните работи, Дирекция „Консулски отношения“, но този превод не е „легализиран“ по смисъла на Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, утвърден с ПМС №184/1958 год. Нормата на чл. 161, т. 3 ЗДвП изисква легализация на СУМПС, а не друг документ, от една страна, и от друга, ЗДвП изисква легализиран превод, а не обикновен превод, т. к. легализираният превод, освен превод на съдържанието на документа, установява и автентичността и верността на същия. Представеният от оспорващия превод не удостоверява тези обстоятелства и не следва да бъде кредитиран от съда. Следва да се съобрази регламентацията в Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, според който, за да е валиден преводът от чужд език на документ, същият следва да е извършен по реда на глава втора от Правилника (т. е. от Министерство на външните работи - чл. 3 Правилника). Разпоредбите на чл.7 и чл.8 от Правилника изискват още, след като бъде легализиран от Министерството на външните работи, документът да бъде заверен от дипломатическото или консулското представителство на страната, за която е предназначен. Най –същественото е, че съобразно разпоредбата на чл.21а, ал.1 от Правилника,
за чуждестранен документ, преведен на български език по реда на този правилник
на територията на
Република България и предназначен за ползване в Република България, е
необходимо подписът на преводача, положен
в извършения от него превод, да бъде нотариално
удостоверен в Република България. Приложеният на л.68 от делото превод на
свидетелството за правоуправление на МПС на П., не отговаря на горните
цитирани изисквания, поради което не представлява „легализиран превод“ по смисъла
на чл.161, т.3 от ЗДвП и Правилника за
легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа. Не
съставлява такъв и преводът на Разрешителното за правоуправление на П., находящ
се на л.57 от делото, извършен от „ELIKA“Ltd.
Не обосновава обратен извод и в този
смисъл е неоснователно позоваването от
страна на пълномощника на жалбоподателя на разпоредбата чл. 162, ал.1 от ЗДвП, която регламентира, че
"Българските граждани могат да управляват моторни превозни средства на
територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство,
когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава
- страна по Споразумението
за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в
срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната.". Безспорно
жалбоподателят е български гражданин, същият е управлявал МПС на територията на
Република България на 19.01.2019 год.,
т.е. в рамките на три месечният срок, считано от датата на влизане в страната,
тъй като видно от приложения на л.6-7 превод на самолетен билет, П. е
влязъл в България на 6.12.2018 год. и е напуснал същата на 6.02.2019 год.
Управлението на МПС е станало със СУМПС, издадено от Канада, която не е членка на Европейския съюз и не е
страна по Споразумението
за Европейското икономическо пространство. Разпоредбата на чл. 162, ал. 1 ЗДвП, на която се позовава жалбоподателят
обаче е приложима само и единствено във връзка с разпоредбата на чл.
161 ЗДвП,
уреждаща кога едно СУМПС, издадено в друга държава е валидно на територията на
Р. България. Следователно , в рамките на регламентирания в чл.162, ал.1 от ЗДвП
тримесечен срок, П. е могъл да управлява МПС на територията на Р.България
със СУМПС, издадено от Канада, само ако същото е било надлежно придружено от легализиран превод на български, за което
мотиви бяха вече изложени.
Изложеното обосновава категоричния
извод, че към датата на управление на МПС, респ. към датата на издаване на
оспорената заповед за прилагане на ПАМ – 19.01.2019 г., жалбоподателят не е притежавал валидно СУМПС по смисъла на чл.
161 ЗДвП.
В отговор на направеното в жалбата разграничение на понятията и хипотезите,
установяващи "правоспособност за управление" и "валидност на
СУМПС" следва да се посочи, че притежаваното и представено пред
контролните органи СУМПС само по себе си не обосновава извод, че последният е
правоспособен водач, т. к. същото не представлява документ, валиден да
удостовери това обстоятелство на територията на Република България. Съгласно чл.
150 ЗДвП,
пътните превозни средства трябва да се управляват от правоспособни водачи, а чл.
3, ал. 3 ЗБЛД
предвижда, че СУМПС удостоверява правоспособността за управление на моторно
превозно средство. От граматическото тълкуване на посочените разпоредби е ясно,
че издаването на СУМПС е предпоставено от придобиване на правоспособност, но за
да управлява правомерно МПС, водачът трябва да притежава съответно свидетелство
за управление, каквото е пък изискването на чл.150а от ЗДвП. Единственият
начин, предвиден в закона за удостоверяване на правоспособността е посредством
СУМПС, а в случай, че водачът не притежава такова свидетелство, макар и
придобил правоспособност, той е в невъзможност правомерно да я установи. По
тази причина разпоредбата на чл.
150а, ал. 1 ЗДвП
забранява на водачите, които не притежават СУМПС да управляват превозни
средства. Ако при проверка, извършена от контролните органи бъде установена
липсата на СУМПС, независимо каква е причината за това, за органа възниква
задължението да издаде, при условията на обвързана компетентност акт, с който
да приложи предвидената в ЗДвП ПАМ. Издателят на акта е посочил правните
основания и фактическите обстоятелства, които съставляват основание по закон за
издаването на заповедта и се е позовал на относимата правна уредба.
От всичко изложено се налага извода, че
към датата на проверката – 19.01.2019 г. са били налице материално-правните
предпоставки за прилагане на процесната ПАМ.
На всички тези основания жалбата против
оспорената заповед следва да бъде отхвърлена.
При този изход на спора и с оглед
направеното искане от пълномощника на ответника по съществото на спора, на ОД
на МВР-Плевен следва да се присъдят разноски в размер на 100 лева,
представляващи юрисконсултско възнаграждение съобразно чл.
24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. чл.
37, ал. 1 от Закона за правната помощ във вр. с чл.
78, ал. 8 от ГПК.
Воден
от горните мотиви и на основание чл.172, ал.1 и 2, пр.последно от АПК,
Административен съд-Плевен, V състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на
Д.С.Т. ***, с ЕГН **********, чрез адв.М.А. *** и адрес на кантората
гр.Плевен, ул ***, против Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка №19-0938-000124/19.01.2019 год. на
Началник сектор ПП при ОД на МВР-Плевен, с която спрямо жалбоподателя е приложена принудителна
административна мярка по чл.171, т.2А от ЗДП –прекратяване регистрацията на ППС
за срок от шест месеца.
ОСЪЖДА Д.С.Т. ***, с ЕГН ********** да
заплати в полза на ОД на МВР-Плевен разноски за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 (сто) лева.
Решението не подлежи на обжалване на
основание чл.172, ал.5 от ЗДП.
Преписи от решението да се изпратят на
страните.
СЪДИЯ: