Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „Е” състав
в публично заседание на двадесет и пети юни две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я
ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр.д. №
3776/2020 г. по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №299480 от 11.12.2019 г., постановено по гр.д. №
44122/2018 г. по описа на СРС-ГО, 157-ми състав, е уважен предявеният от В.Т.У.********“
срещу В. С.И., осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД,
вр. чл. 87, ал. 2 ЗЗД, за заплащане на сумата от 5007,75 евро, представляваща
платен на отпаднало основание грант по развален поради пълно неизпълнение на „Договор
за студентска мобилност с цел обучение по програма „Еразъм“ №3 за академична
година 2012 – 2013 г.“, сключен на 15.10.2012 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 04.07.2018 г. до окончателното
погасяване, като искът е отхвърлен за сумата над уважения размер от 5007,75
евро до пълния предявен размер от 5011.50 евро.
Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съразмерно на уважената част от иска, сумата от
897.38лв., представляваща направените в производството пред СРС разноски за
юрисконсулт, държавна такса и превод на документи. Ищецът по
първоинстанционното производство е осъден да заплати на ответника на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, съразмерно на отхвърлената част от иска, сумата от 0.57лв.,
представляваща разноски в производството пред СРС.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която искът е
уважен, е подадена въззивна жалба от ответника В.С.И., чрез пълномощника си –
адв. Х., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени
оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че договорът не е надлежно
развален, доколкото липсва изявление на ищеца в такъв смисъл, поради което и не
е налице фактическият състав на кондикционния иск по чл. 55, ал.1, предл.3 ЗЗД,
а в случая се касаело за претендирано право на обезщетение вместо изпълнение,
което обаче е погасено поради изтекла 5-годишна давност. Изтъква, че СРС не е
обсъдил представените от него и приети по делото писмени доказателства и
наведени доводи и съображения за неоснователност на иска, поради което
достигнал до погрешен правен извод, мотивирал уважаването на ищцовата претенция.
Моли обжалваното решение да бъде отменено, а вместо него- да се
постанови ново решение, с което предявеният срещу последния иск да бъде
отхвърлен изцяло. Претендира разноски във въззивното производство.
Въззиваемият ищец В.Т.У.********“, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК,
е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва въззивната жалба и моли
същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение- потвърдено
като правилно, законосъобразно и обосновано, развивайки подробни доводи в тази
насока. Претендира
разноски за въззивното производство.
Решението в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над уважения
размер от 5007.75 евро до пълния предявен размер от 5011.50 евро, не е
обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК и от
процесуално легитимирано лице, като е заплатена дължимата държавна такса,
поради което е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
По отношение на оплакването, касаещо
неправилно дадена от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения
иск, следва да се отбележи, че за да определи действителното основание на
спорното материално право, съдът винаги изхожда от изложените в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, възраженията на
ответника дадени в отговора на исковата молба, които формират основанието на
исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. /в този смисъл
Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г.О.,
Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г.О./.
В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6,
ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор относно твърдяното вземане
съобразно наведените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна
интерпретации на същите. В контекста на изложеното, предвид изложеното в исковата
молба, пояснена от процесуалния представител
на ищеца по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК в първото по делото съдебно заседание от
01.07.2019 г., настоящият състав на съда приема, че ищецът обосновава
качеството си на кредитор по спорното вземане с твърдението, че ответникът не е
изпълнил договорно задължение по т.6 от договора /погрешно посочено т. 5 в
исковата молба/, поради което и съобразно т. 9, пр. 1 от договора дължи
възстановяване на предоставената му сума. При така очертаното спорно материално
субективно право следва да се приеме, че предявеният иск намира своето правно
основание в нормата на чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, а не с такова по чл. 55,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Констатираната неточност, изразяващи се в не
съвсем прецизната правната квалификация дадена от първоинстанционния съд обаче
не води до недопустимост на постановения съдебен акт, тъй като съдът е
разгледал и се е произнесъл по релевантните за спора факти и в съответствие със
заявения от ищеца петитум. Нещо повече, в изготвения от СРС доклад по реда на
чл. 146 ГПК, обективиран в постановеното по реда на чл. 140 ГПК определение
№137242/10.06.2019г., първоинстанционният съд е дал правилна правна
квалификация на предявения иск и е разпределил доказателствената тежест именно
в съответствие с твърденията в исковата молба, дал указания на страните, и който
доклад е приет с протоколно определение в о.с.з от 01.07.2019г. По изложените
съображения настоящата съдебна инстанция приема, че не е нарушено правото на
защита на страните и не се касае за хипотезата на произнасяне по непредявен иск.
Съдът, след като съобрази доводите на страните
и събрания по делото доказателства в съответствие с разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира жалбата за основателна по следните съображения:
От фактическа страна не е спорно между страните, че са сключили „Договор
за студентска мобилност с цел обучение по секторна програма „Еразъм“ №3 за
академичната 2012-2013г.“ от 15.10.2012г., по силата на който изпращащата
институция- ВТУ ********“ е предоставила на ответника индивидуален финансов грант
по студентска мобилност с цел обучение по секторна програма „Еразъм“ за
академичната 2012-2013г. в „Технически университет“ в гр.Брауншвайг, Германия в
размер от 4250.00 евро за периода 29.10.2012 г. – 28.08.2013 г. /десет месеца/,
или по 425.00 евро месечно. Страните не спорят за валидността и обвързващата
сила на договора. Между същите не е спорно, че въззиваемият ищец е заплатил на въззивника
еднократно и сумата от 1501.50 евро на 18.10.2012г. Като безспорно между
страните е отделено и обстоятелството, че ответникът не е реализирал пълните
десет месеца реален престой в Германия, като се е върнал два месеца по-рано,
поради което последният е възстановил на ищеца сумата от 740.00 евро /с левова
равностойност от 1447.31лв./ на 26.06.2013г., представляваща отпуснатия финансов
грант за двата нереализирани месеца на обучение в Германия- м.7 и м.8.2013г.
Гореизложените обстоятелства са били отделени като безспорни и ненуждаещи се от
доказване в отношенията между страните по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК с
определението по реда на чл. 140 ГПК от 10.06.2019г. Те се установяват и от приложените
по делото писмени доказателства, представени от ищеца и неоспорени от
ответника, намиращи се под т.т 1-4-2, 7, 9, 10 от описа на доказателствата към
исковата молба, приети като доказателства по делото.
С оглед оплакванията в жалбата за неправилно приложение на
материалния закон и необоснованост на изводите на първоинстанционния съд, настоящият
съдебен състав приема за установена следната фактическа обстановка по делото.
От представения доклад с вх. №3150/15.10.2012г., изготвен от инж.Г.
Ц., изпълняваща длъжността „институционен координатор на програма „Еразъм“ при
въззиваемия ищец, се установява че В.И. е одобрен да участва в студентския
обмен по програма „Еразъм“ в гр. Брауншвайг, Германия с цел обучение. Със същия
координаторът на програмата препоръчва и отпускането на максимален грант
съгласно договора с „Център за развитие на човешките ресурси“ /ЦРЧР/ за
академичната 2012г.-2013г. в размер от 425.00 евро месечно, или 4250.00 евро за
целия период на студентската мобилност- 10 месеца.
Със заповед №К-792/18.10.2012г.
на ректора на ВТУ ********“ В.И. е командирован в гр. Брауншвайг,
Германия, считано от 29.10.2012г. до 28.08.2013г. вкл.: „със задача да
осъществи студентска мобилност по програма „Еразъм“ с цел обучение в
„Технически университет“ в гр.Брауншвайг, Германия…“. Със същата заповед на
въззивника е отпуснат гореописаният паричен грант в общ размер от 4250.00 евро
/по 425 евро месечно/. Същият е изплатен на В.И. съгласно „Нареждане за
свободен валутен превод“ с изх.№ 3138/18.10.2012г., което се доказва и с „Отчет
по сметка №29“/18.10.2012г., издаден от БНБ, относим до банковата сметка на
въззиваемия, както и от „Единичен клиентски кредитен превод“ от 18.10.2012г. на
стойност 4250.00 евро, приет като доказателство по делото с протоколно
определение в о.с.з от 01.07.2019г. Както
бе отбелязано и по-горе, така направеното плащане на пълния размер на
отпуснатия финансов грант не е спорно между страните.
Въззивникът не оспорва, че се е върнал в България два месеца
по-рано от изтичането на десетмесечния студентски обмен в Германия, а 26.06.2013г. е подал и отчет при
въззиваемия ищец. За последното и.д „институционален Еразъм координатор“ - инж.
Г. Ц., длъжностно лице при въззиваемия ищец, е издала уверение от същата
дата-26.06.2013г. С последното длъжностното лице удостоверява, че В.И. е: „бил
Еразъм студент с цел обучение по специалност „Електротехника“ в Технически
университет в Брауншвайг, Германия- D BRAUNSC01 в периода 19 октомври 2012г. до 24 юни 2013г. и мобилността е
отчетена в Еразъм офиса на ВТУ ********“. Горепосоченото уверение е прието като
доказателство по делото с определение №137242 от 10.06.2019г. С доклад с вх.№
1790/26.06.2013г., изготвен от и.д институционен координатор на програма
„Еразъм“, се предлага връщане на сумата от 743.75 евро от страна на въззивника-
изплатен финансов грант за оставащия период от студентската мобилност, за който не е реализиран реален престой в
Германия. С приходен касов ордер №19/26.06.2013г. В.И. е възстановил сумата от
740.00 евро /с левова равностойност от 1447.31лв/ по бюджета на ВТУ ********“.
Плащането е прието и не е оспорено от последния.
В последствие, със заповед на ректора на ВТУ ********“ с
№Р-667/17.09.2013г. е разпоредено преразпределяне на неусвоените средства за
студентска мобилност с цел обучение и с цел практика по програма „Еразъм“ за
учебната 2012г.-2013г. чрез изплащане на допълнителни средства в съответствие с
определените максимални грантове на индивидуализирани в заповедта студенти,
сред които е и В.И., на когото са изплатени допълнителни 1501.50 евро, което се
доказва и от Нареждане за свободен валутен превод за стойност от 1501.50 евро и
„Отчет по сметка №21“/25.09.2013г. , издаден от БНБ- и двете приети като
доказателства по делото с определение на СРС от 10.06.2019г., както и от
„Единичен клиентски кредитен превод“ на стойност 1501.50 евро от 25.09.2013г.,
приет като доказателство по делото с протоколно определение в о.с.з от
01.07.2019г.
От фактическа страна е установено още и какви са избраните учебни
дисциплини от В.И. по време на студентския обмен, академичният му успех, както
и че последният е посещавал дисциплината „Инвестиционна теория“, но не е
положил успешно изпит по последната. Последното се установява посредством:
“Изменения в оригинално предложеното образователно споразумение“; „Сертификат
за участие“; имейл кореспонденция между проф.д-р. И.А.и г-жа С.Н.; „Уверение за
посещаемост“, издадено то дипл.мат.ик. Д.Д., приети като доказателства по
делото с протоколно определение в о.с.з от 01.07.2019г., както и чрез „Академична
справка“/ „Transcript of records“, приета
като доказателство по делото с протоколно определение в о.с.з от 14.10.2019г.
Установено по делото е и нивото на владеене на английски и немски език от
въззивника чрез заявление за студентски обмен, прието също като доказателство с
протоколно определение в о.с.з от 14.10.2019г.
По делото са представени и приети като доказателства с протоколно
определение в о.с.з от 11.11.2019г. и „Правила за децентрализираните дейности
по програма ЕРАЗЪМ във ВТУ ********“, приети от Академичния съвет на висшето
учебно заведение с протокол №10/28.10.2009г.
По делото са представени и приети като доказателства по делото два
документа, озаглавени „Договор“ с изх.н. 4253/13.12.2013г. и от 2014г.- и двата с идентично съдържание,
които са предявени на въззивника от въззиваемия-ищец, поддържайки се, че същите
представляват изявления за разваляне на „Договор за студентска мобилност с цел
обучение по секторна програма „Еразъм“ №3 за академичната 2012-2013г.“ от
15.10.2012 г., които не са подписани от жалбоподателя.
При така установената по делото фактическа
обстановка настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай
по делото е установено, че страните са обвързани от облигационно отношение,
възникнало въз основа на - „Договор за студентска мобилност с цел обучение по
секторна програма „Еразъм“ № 3 за академичната 2012-2013г.“ от 15.10.2012г.
Съгласно чл. 20 ЗЗД задължение на съда е да изследва действителната воля на
страните, като тълкува отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една да се
схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността. В конкретния случай Договорът има за предмет
отпускане на целево финансиране под формата на индивидуален грант с фиксиран
размер от 425.00 евро месечно, или общо 4250.00 евро за периода на студентския
обмен. Целта на отпуснатите средства е формулирана в т.1 от договора: „с цел
реализиране на период на обучение по Студентска мобилност с цел обучение по
секторна програма „Еразъм“ за академичната 2008-2009г.“. Съгласно т.2 от същия
сумата се предоставя за реален престой от 29.10.2012г. до 28.08.2013г., който
трябва да се осъществи в „Технически университет“ гр. Брауншвайг, Германия. С т.6 от договора страните са уговорили след
приключване на обучението бенефициентът /въззивникът/ да отчете проведената
мобилност и да представи на изпращащата институция /въззиваемия/ следните
документи: „Transcript of Records“, „Letter of Confirmation“, „Документи за пътуване-копие“ и „Отчет“. С клаузата на т. 9 от
договора бенефициентът се задължава да възстанови получените средства напълно
или частично в случай, че сумите не са използвани за целите, за които са
отпуснати; ако договореният период на обучение остане частично или пълно
нереализиран или не бъдат представени в срок документите – неправилно технически
посочено „по т.5“, тъй като всъщност страните имат предвид изброените документи
по т.6 от договора, т.е в т.9 от договора страните регламентират формите за
неизпълнение на последния, като размера
на дължимото обезщетение при неизпълнение на задълженията по т. 6 от договора е
уговорено отнапред и възлиза на получените по договора суми. В т.10 от
договора се сочи, че: „във всички случаи на възстановяване на част или пълния
размер на отпуснатите средства изпращащата институция определя точната сума за
възстановяване.“.
След като бяха
съобразени правната характеристика на процесния договор и съдържанието на
относимите към предмета на спора клаузи от последния, следва да се изясни
характерът на договора и твърдяното неизпълнение на договорното задължение. В
тази връзка следва да се посочи, че ищецът е твърдял в исковата молба, уточнена
в съдебно заседание, че въззивникът не е издържал изпита си по „Инвестиционна
теория“, както и други изпити от мобилността, и не е представил изискуемия
документ „Transcript of Records“. Отчита последното като пълно неизпълнение на договора, поради
което е предложил на длъжника „споразумение“
/“Договор“ от 2013г. с изх.н.4253/13.12.2013г./, по силата на което да
възстанови сумите, отпуснати с финансовия грант.
Представеният Договор
с изх.н.4253/13.12.2013г., върху който въззивникът-ответник е направил
отбелязване: „Не сме съгласни с договора“ и се е подписал с дата 04.02.2014г.
не съставлява изявление за разваляне на договора по смисъла на чл. 87, ал.2 ЗЗД, както е приел първоинстанционният съд в обжалваното решение. Тълкувайки
въпросния документ „Договор“ от 01.03.2014 г., настоящият съдебен състав, прилагайки
диспозицията на чл. 20 ЗЗД, намира, че въпросният документ представлява проект
на съглашение за встъпване в дълг. Съглашението е останало под формата на
проект, доколкото по него не е постигнато съгласие, видно от изричното
отбелязване от страна на В.И., и последното не е произвело правните си
последици. Страни по съглашението са ВТУ ********“ и С.П.И., на когото се предлага да встъпи в дълга на В.И. като
солидарен длъжник. Встъпването в дълг е вид лично обезпечение, което цели едно
трето лице по съглашение с кредитора или длъжника да встъпи като съдлъжник в
чужд дълг, като по този начин отговаря солидарно с главния длъжник по
задължението. От посочения проект на съглашение не може да се направи обоснован
извод, че последният представлява изявление за разваляне на договора, а точно
обратното- предложение на кредитора към длъжника и трето лице, при което се
прави оферта последното да встъпи като солидарен длъжник по конкретното
задължение и недвусмислено цели запазване на договорната връзка и възпроизвежда
позитивния интерес на кредитора, доколкото последният иска учредяване на лично
обезпечение, за да подсигури изпълнение на произтичащото от договора задължение.
Ето защо в конкретния случай претенцията на ищеца касае хипотезата на
обезщетение вместо изпълнение. Договорът е могъл да се изпълнява от въззивника
само за срока на студентския обмен, респективно след изтичането на последния
задължението няма как да подлежи на реално изпълнение. Следователно чл. 87,
ал.2 ЗЗД е приложим, доколкото задължението следва да се изпълни непременно в
уговорения срок, но по делото няма данни кредиторът да е направил волеизявление
за надлежно разваляне в писмена форма, доколкото съгласно чл. 87, ал.1, изр.2 ЗЗД при договор в писмена форма заявлението за разваляне на договора също
трябва да е в писмена форма, а такова изявление не е направено включително и в подадената
искова молба. Както бе изложено по-горе, в съдържанието на проекта на
съглашение за учредяване на лично обезпечение не може да се извлече воля за
разваляне на договора, поради което настоящият съдебен състав счита, че
процесният договор не е развален надлежно.
Следва да се отбележи още, че въззивникът не е представил
доказателства, които да докажат,че при отчитане на обмена си последният е
представил на длъжностното лице всички необходими съгласно т.6 от договора
документи. Въпросният документ „Transcript of Records“ e представен по делото, но от него не
може да се извлече информация, че е представен пред институционния координатор
при предаване на отчета. Независимо от това, институционният координатор по
програмата „Еразъм“ при въззиваемия с уверение от 26.06.2013г., издадено след
отчитането на В.И., удостоверява, че В.И. е: „бил Еразъм студент с цел обучение
по специалност „Електротехника“ в Технически университет в Брауншвайг,
Германия- D BRAUNSC01 в периода 19 октомври 2012г. до 24 юни 2013г. и мобилността е
отчетена в Еразъм офиса на ВТУ ********“. От удостоверението следва да се
направи обоснован извод, че кредиторът- ВТУ ********“ е приел изпълнението на
задължението за отчет от страна на въззивника. Същото може да се разглежда като
разписка по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД. Въззиваемият твърди в о.с.з от
01.07.2019г., че удостоверението, издадено от инж. Г. Ц., се отнася само до
възстановените от въззивника 740 евро, а не до изпълнението на договора.
Прилагайки общите разпоредби за изпълнение на задължението, настоящият съдебен
състав не възприема направеното възражение от страна на въззиваемия-ищец, тъй
като чл. 77, ал.3 ЗЗД ясно сочи, че ако длъжникът е изпълнил задължението си само отчасти,
кредиторът е длъжен да отбележи върху документа полученото изпълнение и да даде
разписка на длъжника. Ако длъжностното лице е желало да отрази своевременното
възстановяване на сумата за неосъществен реален престой в Германия, то последното
е щяло да впише в удостоверението, че се приема изпълнението само на
задължението за възстановяване на дължима сума, а не да отчете цялата
мобилност, както се е случило в процесния случай. Следователно кредиторът,
издавайки удостоверението, за което настоящият съдебен състав приема, че
отговаря на изискванията за разписка по смисъла на чл. 77, ал.1 ЗЗД, е приел
изпълнението на задължението на въззивника по т.6 от договора да отчете
мобилността си. Респективно не е налице пълно неизпълнение по смисъла на т.9 от
договора, в частта относно несвоевременното представяне на документите по т.6
от договора. Нещо повече, със заповед на ректора на ВТУ ********“ с
№Р-667/17.09.2013г. на въззивника са изплатени допълнителните 1501.50 евро
близо три месеца след отчитането на мобилността. Основанието на заповедта е:
„Във връзка с изпълнение на договор 2012-ERA-MOB-11“ с ЦРЧР и допълнителното споразумение за преразпределяне на
неусвоените средства за студентска мобилност с цел обучение и с цел практика
по програма „Еразъм“ през учебната
2012-2013 година на студентите, осъществили мобилност по програма „Еразъм“ да
се изплатят допълнителни средства…“. От последното е видно, че
допълнителните средствата се изплащат само на студенти, осъществили обменната
програма. Несъстоятелно е възражението
на въззиваемия в о.с.з от 01.07.2019г., че изплащането на: „…Допълнително
заплатената сума е поради грешка на координатора, който е зачел за това
уверението, което те представят“. Ако въззиваемият е считал, че е налице сума, изплатена поради грешка, е
следвало да изложи конкретни твърдения в исковата молба и искането за заплащане
на сумата от 1501.50 евро би имала друго основание.
По отношение на твърдението на въззиваемия-ищец, че
въззивникът не е положил успешно изпити те си по програмата, което съставлява
форма на неизпълнение на договора и съобразно твърденията в исковата молба
представлява предвидена в договора хипотеза за възстановяване на получените по
договора суми, настоящият съдебен състав не споделя изводите на първоинстанционния
съд. В тази връзка следва да се даде отговор и на въпроса за същността са
задълженията на бенефициент по договор за целево финансиране на студентски
обмен по програма „Еразъм“. На първо място, следва да се уточни приложимото към
момента на сключване на договора право на ЕС. Към 15.10.2012г. нормативна
уредба на „Програма за действие на обучение през целия живот“ дава Решение
№1720/2006/ЕО на Европейския парламент и Съвета на ЕС от 15.11.2006г. Сферата на образованието винаги е била в полето
на допълващата компетентност на ЕС /понастоящем чл. 6, пар.1, б.“Д“ ДФЕС/. Решението
като източник на ПЕС е нормативен акт със задължителна сила съгласно
действащата редакция на Договора за създаване на Европейската общност /ДЕО/ към
момента на приемането на цитираното по-горе решение- чл. 249 ДЕО. Прилагайки
правилата на системното и телеологичното тълкуване, настоящият съдебен състав
счита, че „Програма за обучение през целия живот“, подпрограма на която е програмата
„Еразъм“, няма за цел постигане на определен академичен успех или успешно
полагане на определен набор от изпити, а цели социално и академично развитие на
човешкия потенциал чрез насърчаване на взаимния обмен, сътрудничеството и мобилността между системите
за образование в рамките на европейската общност. Последното се извлича от
пар.2 от решението, който регламентира основаната цел на програмата: „Основната
цел на Програмата за обучение през целия живот е да допринася чрез обучение
през целия живот за развитието на Общността като общество, основано на
напредналото знание, с устойчиво икономическо развитие, по-голяма и по-добра
трудова заетост, и по-голямо социално сближаване, като успоредно с това да
гарантира добра защита на околната среда за бъдещите поколения. По-специално, програмата има за цел да
насърчава взаимния обмен, сътрудничеството и мобилността между системите за
образование и обучение в Общността, така че те да се превърнат в световен
еталон за качество“. Конкретни нейни цели са изброени в пар.3, от които
също не може да се извлече за цел поддържането на определен успех или както и
да било резултатност по отношение на обучаващите се. В дял трети, глава втора
от решението е регламентирана и секторната програма „Еразъм“, която е относима
към конкретния случай. Чл. 21, пар.1 и 2 доуточняват конкретните и оперативни
цели на „Еразъм“, сред които също не се
отличава необходимост за постигане на определени резултати.
Тълкувайки целите на „Договор за студентска мобилност с цел обучение по програма
„Еразъм“ №3 за академична година 2012г. – 2013 г.“ от 15.10.2012г., също не се
откроява задължение на бенефициента да постигне определен академичен успех или
да положи успешно определен брой изпити. Последното не е предвидено и като
форма на неизпълнение в т.9 от договора. Т.1 от договора сочи, че
индивидуалният грант се предоставя на бенефициента: „с цел реализиране на
период на обучение по Студентска мобилност с цел обучение по секторна програма
Еразъм за академичната 2008-2009г.“. Следователно може да се обобщи, че
нито приложимата европейска уредба, нито сключеният между страните договор не
задължават обучаващия се да постига определен академичен резултат, т.е не се
касае за престация за резултат, а се касае за престация за средство/поведение.
Обучаващият се по обменната програма дължи усилието да се обучава, да развива
своя интелектуален и социален капацитет чрез възможностите на секторната
програма „Еразъм“. Крайното представяне на положени изпити не може и не бива да
се разглежда като форма на неизпълнение на задължението. Това би противоречало
на идеята и целите на програмата, вложени в нея от Европейския парламент и
Съвета на ЕС при приемането ѝ.
Последното не е формулирано и като уговорка в индивидуалния договор между
страните. Подобно задължение не се извежда и от представените по делото „Правила за децентрализираните дейности по
програма ЕРАЗЪМ във ВТУ ********“, приети от Академичния съвет на висшето
учебно заведение с протокол №10/28.10.2009г. Те въвеждат в чл.26 само
задължението да се представи академична справка от приемащия университет. За
пълнота следва да се отбележи, че договорът между страните не препраща към
горепосочените правила, а и от съдържанието на договора не може да се изведе какво е точното съдържание на посочения документ „Transcript of records“,
респективно, че същият съдържа изискване за успешно издържани изпити. С оглед изложеното, настоящият състав не споделя
становището на първоинстанционния съд, че бенефициентът по договора дължи
задължение за успешно полагане на определен брой изпити по обменната програма,
както и че неполагането на изпитите успешно представлява неизпълнение на
договора. Нещо повече, ищецът ВТУ ********“ е бил запознат с езиковата
подготовка на ответника, че същият владее само английски език, но въпреки това
е сключил договор, а ректорът е командировал В. С.И. в бакалавърски курс в гр.
Брауншвай, Германия, със задача да осъществи студентска мобилност по програма
„Еразъм“ в Техническия университет на гр. Брауншвай, Германия, където
говорящият език е немски.
По отношение на оплакването на въззиваемия, че въззивникът
не бил използвал отпуснатите суми според тяхното предназначение следва да се
направи следното уточнение. Въпросните суми са отпуснати с цел покриване на
разходи за реален престой в гр. Брауншвайг, Германия /т.2 от договора/.
Страната не релевира никакви доказателства, че средствата не са използвани по
предназначение. Не е спорно между страните, че реалният престой не е довършен,
а е преустановен два месеца по-рано. Както е уговорено и в т.10 от договора,
изпращащата институция определя размера на точната сума във всички случаи на
възстановяване на част или на пълния размер на отпуснатите средства. С доклад с
вх.№1790/26.06.2013г., изготвен от и.д институционен координатор на програма
„Еразъм“, се предлага връщане на сумата от 743.75 евро от страна на въззивника-
изплатен финансов грант за оставащия период от студентската мобилност, за който не е реализиран реален престой в
Германия. С приходен касов ордер №19/26.06.2013г. В.И. е възстановил сумата от
740.00 евро /с левова равностойност от 1447.31лв/ по бюджета на ВТУ ********“.
Плащането, дори с три евро и седемдесет и пет евроцента по-малко, е прието и не
е оспорено от последния. Следователно кредиторът е приел за точно изпълнено и
това задължение на длъжника. Договорът не може да се развали на това основание
и поради обстоятелството, че неизплатените три евро и седемдесет и пет
евроцента представляват незначителна част от задължението с оглед интереса на
кредитора, който е получил останалите 740.00 евро- чл. 87, ал.4 ЗЗД. С оглед
изложеното, се изчерпва и последното твърдение на въззиваемия за наличие на
неизпълнение на договора.
За пълнота следва да се отбележи, че дори да беше
установено неизпълнение на договора, то искът по чл. 79 ЗЗД отново щеше да бъде
отхвърлен поради погасяването му по давност, каквото възражение своевременно, в
срока на отговор на исковата молба, е релевирано от въззивника. Евентуалното
неизпълнение ще е налице към 26.06.2013г.- датата на подаване на отчет от
страна на В.И., и петгодишният давностен срок би текъл на 26.06.2018г. Искът е
заведен в СРС на 04.07.2018г., т.е. след изтичането на 5-годишния давностен
срок, поради което последният би бил погасен по давност поради своевременно
релевирано възражение за изтекла давност от страна на длъжника- чл.120 ЗЗД.
С оглед
гореизложеното, решението в обжалваната част е неправилно и следва да бъде
отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което да се отхвърли
предявеният от ищеца иск за
заплащане на сумата от 5011.50 евро, ведно със законна лихва от датата на
подаване на исковата молба - 04.07.2018 г. до окончателното плащане на сумата.
При този изход на правния спор и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК на въззивника следва
да се присъдят разноски в размер общо от 1345.89лв., от които сумата от 750лв.
представлява сторените от въззивника разноски за платено адвокатско
възнаграждение и разноски за превод на писмени доказателства в хода на
първоинстанционното производство, чието присъждане е своевременно поискано и за
които е представен списък на разноските по чл. 80 ГПК, а сумата от 595.89лв-
разноски във въззивното производство за платено адвокатско възнаграждение и
внесена държавна такса, които са реално направени и е представен по делото
списък на разноските по чл. 80 ГПК. Възражението на процесуалния представител
на въззиваемия за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно, предвид правната и фактическа
сложност на делото
С оглед на цената на иска, въззивното решение подлежи на касационно
обжалване пред ВКС – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд, II-E въззивен състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 299480 от 11.12.2019 г.,
постановено по гр.д. № 44122 по описа на СРС-ГО, 157-ми състав, в обжалвана част, с която В. С.И., ЕГН ********** *** е
осъден да заплати на В.Т.У.********“ с адрес: София, бул. „Гео ********на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 87, ал. 2 ЗЗД , сумата от
5007,75 евро, представляваща платен на отпаднало основание грант по развален
поради пълно неизпълнение на „Договор за студентска мобилност с цел обучение по
програма „Еразъм“ № 3 за академична година 2012 – 2013 г.“, сключен на
15.10.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 04.07.2018 г. до окончателното погасяване на сумата, както и в частта,
с която В. С.И., ЕГН ********** е осъден да заплати на В.Т.У.********“, сумата
от 897,38 лв., представляваща разноски в производството пред СРС, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Т.У.********“, с
адрес: София, бул. „Гео ********срещу В.С.И.
с ЕГН ********** ***, иск с правилна правна квалификация чл. 79, ал.1, предл. 2 ЗЗД, за заплащане на сумата от 5007.75 евро, представляваща обезщетение поради
неизпълнение на „Договор за студентска
мобилност с цел обучение, секторна програма „Еразъм“ №3 за академична година
2012-2013“, сключен на 15.10.2012г., ведно със законна лихва от датата на подаване
на исковата молба-04.07.2018г., до окончателното плащане на сумата.
ОСЪЖДА В.Т.У.В.Т.У.********“ с адрес: София,
бул. „Гео ********да заплати на В.С.И. с ЕГН ********** *** на основание чл.
78, ал.3, вр. чл. 273 ГПК общо сумата от
1345.89лв., представляваща разноски в производството пред СРС и СГС.
РЕШЕНИЕ № 299480
от 11.12.2019 г.,
постановено по гр.д. № 44122 по описа на СРС-ГО, 157-ми състав,
в частта, с
която искът е отхвърлен за сумата над 5007.75 евро до пълния предявен размер от
5011.50 евро, е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО може
да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на
чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: