Р Е Ш Е Н И
Е
№ 504/18.12.2019г., гр.Пазарджик
В И М Е Т О
Н А Н
А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, ІІІ въззивен състав, в открито
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
Председател: Албена Палова
Членове: Мариана Димитрова
Ели Каменова
при
секретаря Катя Кентова като разгледа докладваното от съдия Мариана Димитрова
в.гр.дело №750 по описа на Съда за 2019 година, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. от ГПК.
С решение №80/31.05.2019г.,
постановено по гр.д.№136/2019г. по описа на РС – П. е осъдено на основание
чл.128 КТ „Пресформ“ ООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление: гр.П.,
ул.„Г.Н.“ №7 да заплати на Н.Г.М., ЕГН **********,*** сумата в размер на 10 527,32 лв. – представляваща дължимо нетно (чисто)
трудово възнаграждение за периода от 01.01.2016г. до 31.05.2018г., за полаган
труд на длъжност „Л.“ на основание трудов договор №1 от 07.01.2014г., ведно със
законната лихва от 06.02.2019г. до окончателното изплащане на същата, като е
отхвърлен иска за периода от 01.06.2018г. до 31.01.2019г., както и за сумата
над 10 527,32лв. до претендирания размер от 17 934,56лв. или за сумата от 7
407,24лв.
Осъдено
е на основание чл.86 ЗЗД, „Пресформ“ ООД да заплати на Н.Г.М. сумата в размер на
1 875,35лв. – лихва за забава за периода от 01.03.2016г. до 01.07.2018г., като е
отхвърлен иска за разликата на 1 875,35 лв. до пълно предявеният размер от 2 777,95
лв.
Отхвърлен
е предявения от Н.Г.М. срещу „Пресформ“ ООД иск с правно основание чл.224 КТ, с
който се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 920,80лв.
обезщетение за неизползван годишен отпуск за 2017г. и 2018г.
Осъдено
е на основание чл.78, ал.1 ГПК Пресформ“ ООД да заплати на Н.Г.М. сумата в
размер на 745,30 лв. – разноски направени пред настоящата инстанция.
Осъден
е на основание чл.78, ал.3 ГПК Н.Г.М. да заплати на „Пресформ“ ООД сумата в
размер на 765,90 лв. – разноски сторени пред първата инстанция.
Осъдено е на
основание чл.78, ал.6 ГПК „Пресформ“ ООД да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС - П. сумата в размер на
496,10 лева, представляваща разноски и държавна такса по делото.
Допуснато е на основание чл.242, ал.1 ГПК
предварително изпълнение на решението в
частта, в която „Пресформ“ ООД
е осъдено да заплати на Н.Г.М. сумата в размер на 10 527,32 лв. – нетно трудово възнаграждение, ведно със законната мораторна лихва от
06.02.2019г. до окончателното й заплащане.
С определение №352/09.08.2019г.,
постановено по гр.д.№136/2019г. по описа на РС – П. е оставена без разглеждане
молбата на „Пресформ“ ООД за допълване на постановеното по делото решение
№80/31.05.2019г. по отношение на направеното в отговора на исковата молба
възражение за неоснователност на иска, поради частично плащане.
В срок са постъпили въззивни жалби и от двете
страни по делото, съответно в отхвърлителната и уважителната част.
Въззивна жалба е подадена от Н.
Г.М. чрез адв.К. срещу решението в отхвърлителната му част. С доводи за недопустимост, нарушения на закона,
необоснованост и непълнота, жалбоподателят моли за отмяна на решението в
обжалваните части и постановяване на ново, с което предявените искове да се
уважат в пълен размер. Твърди се, че съдът избирателно е обсъдил събраните по
делото доказателства и че претендираното трудово възнаграждение било доказано с
експертното заключение. Твърди, че съдът е пропуснал да обсъди въпроса
съществува ли или не прекратено правоотношение, който бил от значение за
правилното решаване на спора по същество.
Формулирано е искане решението в обжалваните части да
бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което се уважат изцяло
предявените искове. Претендира разноски.
Депозирана е и жалба от работодателя „Пресформ“ ООД,
ответник в първата инстанция, против решението в следните негови части: в
частта, в която съдът е отказал да обяви недействителността на трудовия
договор; в частта, с която е осъдено дружеството да заплати на ищеца сумата от
10 527,32 лева, представляващо дължимо нетно трудово възнаграждение;
обезщетение за забава, както и относно претенциите уважени в
първоинстанционното производство за разноски. Прави възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ответната страна. Основният
довод във въззивната жалба на жалбоподателя е, че между страните не е
съществувало трудово правоотношение, поради което и трудовото възнаграждение не
се дължи. Твърди се, че съдът е допуснал процесуално нарушение, дотолкова,
доколкото не е дал възможност на страната да ангажира доказателства по повод
въведеното в процеса възражение за недействителност на трудовия договор. От
друга страна не били обсъдени ангажираните доказателства във връзка с извършено
плащане на трудовото възнаграждение, макар и за физическо лице.
Формулирано е искане решението в обжалваните части да
бъде отменено, а исковите претенции отхвърлени, като неоснователни. Претендира
разноски
Формулирани са доказателствени искания, които с
определение от 18.11.2019г. настоящата инстанция е оставила без уважение.
Срещу въззивните жалби са депозирани отговори от
страните с изложени съображения за неоснователност на същите.
От „Пресформ“ ООД е постъпила
и частна жалба против определението, инкорпорирано в решение №80/31.05.2019г.,
с което е допуснато предварително изпълнение на решението в частта, в която на
ищеца е присъдено дължимо възнаграждение за работа. Изложени са подробни
съображения за неговата неправилност и е формулирано искане да бъде отменено.
В законния срок е
постъпил писмен отговор от ответната страна, в който се поддържа, че частната
жалба е неоснователна, поради което следва да бъде потвърдено обжалваното определение.
Във въззивната фаза на
процеса не са събирани нови доказателства и доказателствени средства.
Пазарджишки окръжен съд, като
прецени валидността и допустимостта на постановеното решение, за да се
произнесе по съществото на спора, взе предвид следното
В исковата молба на Н.
М. против „Пресформ“ ООД се твърди, че ищецът
е полагал труд по трудово правоотношение с ответното дружество на длъжност „Л.“
до края на м. май 2018г., а от м. юни 2018г. до подаване на исковата молба не
бил допускан до работното си място от работодателя, без да му бъде прекратен
трудовия договор. Излага доводи, че уговореното месечно трудово възнаграждение
в размер на 340лв., било под минималният осигурителен доход, съгласно
разпоредбите на действащото трудово законодателство. Твърди, че трудово
възнаграждение не било заплащано за период от 3 години – м. януари 2016 г. до
м. януари 2019 г., а освен това не му бил заплатен и неизползвания от него
платен годишен отпуск в размер на 20 дни за 2017 г. и 2018 г. Твърди, че макар и
да не е полагал труд при ответника след 01.06.2018., то това не било по негова
вина, тъй като не бил допускан от работодателя без причини. Моли да се уважат
исковите претенции. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор,
в който се излагат съображения за недопустимост и неоснователност на
предявените искове. Сочи се, че исковете са недопустими доколкото не е налице
валиден трудов договор между страните по делото, тъй като представеният с
исковата молба такъв носел подпис единствено на ответника по делото. Прави възражение
за недействителност на процесния трудов договор. Оспорва основателността на
предявените искове, тъй като до 31.05.2018г. дължимото възнаграждение било
платено, а след тази дата – такова не се дължало, тъй като работникът не се
явявал на работа и се намирал в самоотлъчка. Затова и не му се дължал отпуск за
цялата календарна година, а само за отработените месеци. Твърди, че периодично
на ищеца са предоставяни допълнителни споразумения към основния трудов договор,
които той отказвал да подпише.
Установява се от приложения към исковата молба трудов
договор №1/07.01.2014г., сключен между „Пресформ“ ООД и Н.Г.М., подписан само
от работодателя, че ищецът е изпълнявал длъжността „Л.“ на пълно работно време
за неопределен срок, с основно трудово възнаграждение в размер на 340лв. В
договора е уговорено допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж
професионален опит 0,8% за всяка година трудов стаж и основен и допълнителен
платен годишен отпуск - 20 работни дни.
В съдебно заседание, проведено на 15.04.2019г., ищеца
представя трудов договор №1/22.06.2011г. – оригинал и трудов договор
№1/07.01.2014г. – оригинал, подписани и от двете страни по делото.
Като доказателство по делото са приложени и три броя
допълнителни споразумения от 2016г., 2017г. и 2018г., сключени към трудовия
договор, с които е променено основното трудово възнаграждение, съответно на
420лв., 460лв. и 510лв. Допълнителните споразумения са подписани само от
работодателя.
По делото е представена покана №3/05.03.2018г.,
изпратена от работодателя до ищеца, с която на основание чл.193, ал.1 КТ го
кани да даде писмени обяснения за отсъствието му от месторабота за периода от
01.06.2018г. до 01.03.2019г.
По делото е представена и трудовата книжка на ищеца, в
която има отбелязвания от ответника „Пресформ“ ООД до 31.05.2018г.
Представени са документи от НАП, от които се
установява, ищецът че трудовото правоотношение по договор№1/07.01.2014г. е заявено
като прекратено на 01.06.2018г. От същата справка още се установява, че и в
периода от 22.06.2011г. до 29.07.2013г. ищецът е работел по трудово
правоотношение с ответника „Пресформ“ ООД.
Представени са четири броя платежни нареждания, от
които е видно, че за периода от август до септември 2018г. физическото лице С.В.Р.
е превел на Н. М. сума в общ размер на 3 300лв.
По делото не е спорно, а и това се установява, от
приетите като доказателства по делото форми за отработени дни, че за периода от
01.01.2016г. до 31.05.2018г. ищецът е полагал труд при ответника.
От приетите по делото като доказателство и неоспорени
от страните отчетни форми по месеци за явяване на работа се установява, че за
посочения период – 2017-2018г. ищецът е ползвал полагащия му се платен годишен
отпуск в размер на 20 дни годишно.
За изясняване фактическата страна на спора са разпитани
свидетел и изслушана съдебно-счетоводна експертиза.
От депозираните показания на свидетеля П. И. П. се
установява, че познава ищеца М. и знае, че той работи в „Пресформ“ ООД като Л..
Заявява, че всеки от работниците на ответното дружество има достъп до
помещенията, в които полагат труд, като достъпа се осъществява от врата, която
е заключена, но всеки от служителите в ответното дружество знае къде се намира
ключът за вратата (в близост до самата вратата) и може да го вземе и влезе в
сградата. Свидетелят сочи, че никога не е имало физическа охрана в помещенията,
в които се полага труд. Обяснява, че ищецът М. в един период от време не е
идвал на работа, но не може да посочи точно кога.
От депозираните показания на свидетеля К. се
установява, че е близък приятел на ищеца, като през пролетта на 2018г. след
Великденските празници, свидетелят бил на гости на ищеца, като същият му
споделил, че не работел тъй като работодателя не го допускал до работа, поради
което бил много разстроен и притеснен.
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, приета по делото и неоспорена от страните се
установява, че са налице трудов договор № 1/07.01.2014 г. и допълнителни споразумения към него,
както следва: 1) Допълнително споразумение №3/05.01.2016 г., с което основното
трудово възнаграждение е променено на 420лв., считано от датата на подписването
му; 2) Допълнително споразумение №3/12.01.2017г., с което основното трудово
възнаграждение е променено на 460лв., считано от датата на подписването му; 3)
Допълнително споразумение №2/29.01.2018г., с което основното трудово
възнаграждение е променено на 510лв., считано от датата на подписването му.
Вещото лице е констатирало, че трудовият договор и
трите допълнителни споразумения към него не са подписани от ищеца по делото,
трудовият договор не е подписан и от управителя, но трудовите възнаграждения,
вписани в тях, са включени в разплащателните ведомости за заплати.
За 2017г. и 2018г. основните
трудови възнаграждения в допълнителните споразумения са равни на минималният
осигурителен доход /МОД/ за длъжността „Л.".
За 2016г. МОД е за длъжността
„Л." е 435лв., а основното трудово възнаграждение е 420лв.
Вещото лице е посочило, че МОД се отнася за изчисляването на
осигурителните вноски и те не могат да се изчисляват върху доход по-нисък от
МОД, а работната заплата се договаря с трудовия договор и не може да бъде по-малка
от минималната заплата за страната, като не е е задължително да бъде обвързана
с МОД.
В табличен вид са дадени начислените трудови възнаграждения на ищеца в
разплащателната ведомост на ответното дружество по месеци и общо, удържаните
осигуровки и данък върху доходите на физическото лице, чистата сума за
получаване трудовото възнаграждение съобразно МОД за съответния месец, лихвите
за забава върху начисленото трудово възнаграждение /таблица 1/ и трудовото
възнаграждение съобразно МОД за длъжността „Л." по месеци и общо,
полагащите се осигуровки и данък върху доходите на физическото лице, чистата
сума за получаване от трудовото възнаграждение, съобразно МОД за съответния
месец, лихвите за забава върху трудовото възнаграждение съобразно МОД за длъжността
„Л.“ /таблица 2/.
Вещото лице констатира, че за периода януари-ноември
2016г. осигуровките са изчислявани върху МОД за длъжността „Л.“, който за
2016г. е 435лв., а не върху брутното трудово възнаграждение /БТВ/, което за ищеца по делото за същия период е
433,44лв.
От м.декември 2016г. до края на процесния период
осигуровките са изчислявани върху БТВ, което е по-високо от МОД.
Общият размер на дължимото на ищеца трудово
възнаграждение за периода 2016-януари 2019г., съобразно трудовият договор е
13 820,40 лв., подробно описано по месеци в Таблица №1.
Общият размер на лихвата за забава върху дължимите
главници по трудово възнаграждение, предвидено в трудовия договор, е
2 150,15лв.
Общият размер на дължимото трудово възнаграждение за периода
2016-януари 2019г., съобразно предвиденото по МОД за 2016-01.2019г. за
длъжността „Л." е 13 429,74лв.
Общият размер на лихвата за забава върху дължимите главници за трудово
възнаграждение съобразно предвиденото по МОД за длъжността „Л." е 2 112,69лв.
За 2016г.
във ведомостта за заплати за м.07.2016г. е начислено възнаграждение за 17 дни
платен годишен отпуск в размер на 350,88лв.
Във
ведомостта за заплати за м.08.2016г. е начислено възнаграждение за 3 дни платен
годишен отпуск в размер на 56,54 лв.
Всичко за
2016 г. начислено възнаграждение за платен годишен отпуск 407,42 лв. за 20 дни.
За 2017г.
във ведомостта за заплати за м.06.2017г. е начислено възнаграждение за 20 дни
платен годишен отпуск в размер на 439,91лв.
За 2018г.
във ведомостта за заплати за м.05.2018г. е начислено възнаграждение за 20 дни
платен годишен отпуск в размер на 534,48лв.
На
04.06.2018г. е подадена Справка по чл.62 КТ с вх. № 13388183022522/04.06.2018,
с която е прието в НАП уведомление за прекратяване на договор с Н.Г.М..
На 01.10.2018г. е подадена Справка по чл.62 КТ с вх.№
13388183039744/01.10.2018, с която е прието в НАП уведомление за заличаване на
прекратяване на договор с Н.Г.М..
От м.септември 2018г. до м.януари 2019г. Н.Г.М. е воден в
разплащателните ведомости в неплатен отпуск и на същия са внасяни здравни
осигуровки от дружеството-ответник.
Всички вноски към НАП са
внасяни редовно и няма неплатени осигурителни и здравни вноски.
По процесния трудов договор са внесени осигурителни и здравни вноски до
м. юни 2018 г.
От м. септември 2018 г. до м. януари 2019 г. на Н.Г.М. са внасяни
здравни осигуровки от дружеството-ответник.
При така установената фактическа обстановка, съдът
намира следното от правна страна:
Въззивните жалби са процесуално допустими, тъй като са
подадени от легитимирани страни в процеса и в законоустановените срокове,
След извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК, съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Решението е правилно.
Обжалваното решение е
дало пълен и законосъобразен отговор на повдигнатите в хода на
първоинстанционното производство въпроси и по тази причина то следва да се
потвърди от въззивния състав при съответното препращане към мотивите на
районния съд, съобразно чл. 272 от ГПК. Независимо от това и с оглед
правомощията, произтичащи от чл. 269 ГПК, въззивният състав намира за
необходимо да даде отговор на повдигнатите от жалбоподателите въпроси,макар че
в същите се повтарят същите аргументи, които са били изтъкнати както в исковата
молба, отговора на същата, така и
устните състезания ,на които в обжалваното решение е даден подробен отговор .
Възражението,че
исковете са неоснователни, тъй като се претендират права по устен трудов
договор, който нищожен-поради несключването му в
изискуемата от 62,ал.1 от КТ форма за валидност, е неоснователно.С решение № 21 от
23.02.2012г. по гр.д. № 595/2011г., ВКС, III ГО, постановено по реда на чл. 290 от ГПК и имащо
задължителен характер за съдилищата е дадено разрешение на въпроса,
действителен ли е трудов договор, изготвен в писмена форма, върху който няма
подпис на работника или служителя, ако е регистриран в ТД на НАП и е започнало
изпълнение му от работника или служителя и работодателя. В мотивите на
решението е посочено, че сключването на трудовия договор се предхожда от
преддоговорни отношения, които имат за цел да се постигне пълно съгласие между
страните както в частта за необходимото му минимално съдържание – място,
характер на работата и трудово възнаграждение, така и относно всички
допълнителни и факултативни елементи, които са поставени на разглеждане. Преди
изготвянето и подписването на трудовия договор работникът или служителят има
задължение да представи и необходими писмени документи. Съгласно действащата
редакция на чл. 62,
ал. 1 от КТ съвпадащите насрещни волеизявления на договорящите трябва да се
материализират в писмена форма. И без това да е изрично записано няма съмнение,
че писмената форма е необходима за действителността им и не са съставна част от
съдържанието на трудовия договор. Договорът може да се състави и подпише с един
общ акт, но насрещните волеизявления могат да се материализират и поотделно
/решение № 410/27.06.1990г. по гр.д. № 326/1990г. на III ГО/. Ако те се
съдържат в два отделни акта, необходимо е всеки един от тях да е достигнал до
знанието на другата страна – чл. 14, ал. 1 от ЗЗД.
Въведената в закона писмена форма за действителност на трудовия договор
изключва възможността страните да изразят волята си по друг начин, например с
конлудентни действия. В този смисъл за съществуването му са без значение
косвените прояви, свързани с изпълнението на договора – регистрацията в ТД на
НАП, допускането до възложената работа и др. /решение № 1393/11.01.1994г. по
гр.д. № 1393/1993г. на III ГО/. При липсата на форма за действителност на
трудовия договор е мислима конверсията му или съществуването на друг вид
неформален договор /решение № 907/02.05.2011г. по гр.д. № 3752/2008г. на ВКС, I
ГО/. Недействителността на трудовия договор не се обявява, ако недостатъкът на
трудовия договор отпадне или бъде отстранен. Работодателят не може да се позове
на недостатък на трудовия договор, който може да се отстрани – чл. 74, ал. 6 от КТ. С решение № 1214/1995г. на III ГО на ВКС е прието, че неподписването на
трудовия договор от една от страните не води до неговата недействителност, тъй
като този порок може да се отстрани по всяко време. В случая,както правилно е
приел първоинстанционният съд,между страните е налице валидно учредено трудово
правоотношение въз основа на трудов договор №1/07.01.2016г.,тъй като в първото по делото съдебно заседание е
представен оригинала на този трудов договор подписан както от работника, така и
от работодателя, т.е. дори и този порок (неподписан от една от
страните-работник, трудов договор) да е съществувал към момента на подаване на
исковата молба, то той в последствие (първото по делото о.с.з.) е отстранен,
факт, който следва да се вземе предвид при решаване на делото, арг. чл. 235,
ал. 3 ГПК. Правилно първоинстанционният
съд е приел,че съобразно този факт, възраженията на ответника, че между страните
по спора не съществува валидно трудово правоотношение, тъй като трудовият
договор не е подписан от работника, е изцяло неоснователно.
По исковете с правно основание чл.128,т.2
от КТ:
Предвид изложеното по-горе относно
действителността на трудовия договор ,с оглед данните по делото и заключението
на съдебно-счетоводната експертиза, основателна се явява претенцията за
заплащане на трудово възнаграждение за периода 01.01.2016г.-31.05.2018г.Трудовият договор
е възмезден /чл. 242
от КТ/ и заплащането на трудово възнаграждение е основно задължение на
работодателя – насрещна престация срещу предоставената му и използвана работна
сила. Изводите на първоинстанционният съд за дължимост на трудовото
възнаграждение за процесния период в посочения от съда размер са правилни и
изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. Предявените искове за периода 01.01.2016г.-31.05.2018г. са доказани по
основание и размер и като такива правилно са уважени от първоинстанционният
съд.Правилни са изводите за неоснователност на претенциите за периода 01.06.2018г.-31.01.2019г.В приложение на
последиците на доказателствената тежест по чл. 154, ал.1 от ГПК ищецът не
доказа да е престирал труд, респективно следва да се приеме,че ответникът няма
задължение да заплаща възнаграждение за претендирания период.В конкретният
казус претенция за обезщетение за недопускане до работа не е предявена, а на
общо основание и по смисъла на чл.128 т.2 от КТ ищецът твърди,че работодателят е длъжен в
установените срокове да плаща трудовото възнаграждение за извършената
работа,макар самият той да твърди,че за периода 01.06.2018г.-31.01.2019г. не е престирал труд.Посочената
разпоредба гарантира на работниците и служителите при полагането на труд да
получат договореното между тях и работодателя възнаграждение по трудов
договор.Правото на работниците или служителите да получат възнаграждение за
положения от тях труд е задължение за техния работодател,като при неизпълнение
на това задължение се поражда и потестативното право да се претендира от съда
осъждане на работодателя за заплащането на възнаграждение.Предвид безспорно
установения факт,че за процесния период ищецът не е изпълнявал задълженията по
договора, т.е – не е полагал труд, то и за ответника не е възникнало насрещното
задължение да заплати трудово възнаграждение за този период.Трудовото възнаграждение е възнаграждение
за труд. Затова, ако по някаква причина работникът или служителят не полага
труд, той получава обезщетение или не получава възнаграждение, ако не полага
труд виновно или по ирелевантна за правото причина, това не се отразява на
съществуването на трудовото правоотношение.Ето защо ,настоящият съдебен състав
приема, че ищецът не е полагал труд за процесния период, поради което не му се
дължи възнаграждение.
По частната жалба:В настоящото
производство не е предявен насрещен иск за установяване несъществуването на
трудово правоотношение, или пък за недействителност на трудов договор- чл.74 и
чл.75 от КТ ,а единствено са противопоставени възражения за неоснователност на
претенциите по чл.128,ал.2 от КТ, по които възражения съдът не дължи
произнасяне с диспозитива на решението си. Обжалваното определение като
правилно следва да се потвърди.
По
изложените съображения, Пазарджишкият окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №80/31.05.2019г. и определение №
352/09.08.2019г., постановени по гр.д.№136 по описа на Панагюрския районен съд
за 2019г.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС.
Председател:
членове:
1.
2.